Джоузеф Файндър
Белязаният (24)

21.

В предния отсек, зад униформения шофьор, отделен от мен с дебело стъкло, седеше Чарлз Роси. Вътрешността на фургона беше елегантно оборудвана: малък телевизор, кафемашина, имаше даже факс.

— Радвам се, че не пострада — отекна гласът на Роси през двупосочния интерком. Стъклото, което ни разделяше, очевидно беше шумозаглушаващо. — Трябва да поговорим.

— Какво беше всичко това, по дяволите?

— Виж, Елисън — отвърна той уморено. — Животът ти е в опасност. Това, което става, не е игра.

Странно, но не изпитвах гняв. Дали не бях замаян от всичко, което ми се беше случило? От шока, който изпитах заради изчезването на Моли? Това, което чувствах в момента, не бе гняв, а някакво приглушено чувство на възмущение, усещане, че нещо не е както трябва… И все пак, колкото и да беше странно — никакъв гняв.

— Къде е Моли? — попитах тъпо.

Роси въздъхна по интеркома.

— В безопасност е.

— Тя е при вас — казах аз.

— Да — отвърна Роси. — При нас е.

— Какво сте й направили?

— Скоро ще я видиш — каза Роси. — Кълна се. Ще разбереш, че всичко, което направихме, е заради нейната безопасност. Кълна се.

Гласът му беше успокояващ, разумен и убедителен.

— Тя е в безопасност — продължи Роси. — Много скоро ще се видите. Ние я пазим. Само след няколко часа ще можете да си поговорите, и сам ще се увериш.

— Тогава кой се опита да ме убие?

— Не знаем.

— Вие май нищо не знаете, а?

— Все още не можем да кажем със сигурност дали е някой от нашите, или други.

— Някой от нашите? Тоест ЦРУ? Или други от властите? В такъв случай, колко знаеха за мен?

Пресегнах се към дръжката на вратата и я дръпнах. Беше заключена.

— Недей — каза Роси. — Моля те. Ти си твърде ценен за нас. Не искам да пострадаш.

Фургонът се движеше. Не знаех накъде, нямаше и как да разбера. Но знаех нещо друго.

Казах:

— Раниха ме.

— Така ли? Не ти личи, Бен.

— Не. Ранен съм.

Пресегнах се и опипах влажния си хълбок. Откопчах колана, свалих панталоните. Напипах следата от иглата — малка черна точка, обградена от червен кръгъл оток. Не беше от подкожна игла.

— Как го направихте? — попитах аз.

— Какво да сме направили?

Движехме се по Стороу Драйв към магистралните пътища.

„Кетамин“ — помислих си.

Металическият глас на Роси доехтя до ушите ми:

— Хм…

Сигурно го бях произнесъл на глас.

Дали ми бяха инжектирали бензодиазепин? Не. Приличаше ми на кетаминов хидрохлорид. „Специален К“, както го наричаха, много силен транквилизатор.

От време на време го прилагаха на съпротивляващи се субекти. Той предизвиква нещо, което наричат „дисоциативна амнезия“, което в основни линии означава, че се абстрахираш от околната среда… може да изпитваш болка например, без да я чувстваш. Отделя усещането от смисъла му.

Или, когато се приложи нужната доза, човек може да остане нащрек, но в същото време да бъде невероятно предразположен и послушен, въпреки че участъкът от мозъка му, който се грижи за личната му безопасност го предупреждава, че не бива да е послушен.

Ако искате някой да направи нещо, което иначе никога не би пожелал да направи, това е най-подходящото вещество.

Погледнах към пътя и забелязах, че се приближаваме към летището. Какво ли се канеха да правят с мен?

Помислих си, че в края на краищата едва ли ще е най-лошото.

Да, нямаше да е най-лошото.

Частица от мене, малка частица, далечна, с тънък гласец, искаше да отворя вратата на фургона, да скоча и да побягна.

На по-голямата част, по-силната, по-близката, с по-мощния глас, ме уверяваше, че в общи линии всичко е наред.

По някакъв начин бяха изпробвали нещо върху мен. Чарлз Роси бе експериментирал върху мен. Това беше всичко.

Нямаше какво да научат от мен — поне нищо важно. Ако искаха да ме убият, щяха да го направят отдавна.

Но подобни мисли за опасност са глупави. Параноични. Ненужни.

Тоест всичко бе наред.

Чувах как Роси ме успокоява сякаш от стотици мили.

— На твое място сигурно щях да се чувствам по същия начин. Мислиш, че никой не знае… ти самият не си вярваш. Понякога изпитваш възторг от това, което си способен да правиш. Друг път те обзема такъв страх, че може да се побъркаш.

— Нямам и най-малка представа за какво говориш — казах аз, но думите излязоха от устата ми плоско и неубедително.

— Ще е много по-лесно и много по-добре, ако просто се съгласиш да ни съдействаш, вместо да ни се противопоставяш.

Не отговорих.

Миг тишина и после той отново заговори.

— Ние сме длъжни да те защитим. Защото има и други, които знаят за участието ти в експеримента.

— Експериментът? — казах аз. — Имаш предвид вашия уж детектор, МРС?

— Знаехме, че съществува шанс едно на хиляда… в най-добрия случай едно на сто… МРС да постигне желания ефект върху теб. Разбира се, имахме всички основания да го вярваме, като се има предвид медицинското ти досие, тоест, че разполагаш с всички предпоставки — висок коефициент на интелигентност, съответен психологически профил и особено ейдетична памет. Възможно най-добрият профил. Естествено не можехме да сме сигурни, но имаше достатъчно основания за оптимизъм.

Разсеяно зачертах с пръст фигурки по кафявата кожена тапицерия на седалката.

— Виждаш ли, ти не беше достатъчно внимателен — каза той. — Дори човек с твоя опит, с твоите умения може да допусне грешки.

Вече всичките аларми в главата ми звъняха. Настръхнах. Въпреки това отпуснатият ми, успокоен ум сякаш напълно се беше отделил от телесните ми инстинкти и аз се усетих, че кимам.

— Изобщо не бива да се изненадваш, че офисът и телефонът ти са подслушвани — при това съвсем законно, между другото, като се има предвид съучастието ти в прегрешенията на „Фърст Комънуелт“ — продължи той. — Електронни устройства бяха поставени и в няколко стаи в къщата ви… изобщо много малко оставихме на случайността.

Аз само поклатих бавно глава.

— Излишно е да ти казвам, че можехме да следим всяка твоя дума, която произнасяше на глас… а ти беше доста недискретен, както на срещата с Мел Корнщайн, така и при разговора със съпругата си. Изобщо нямам намерение да те критикувам, защото нямаш никакво основание да подозираш, че нещо е изтървано. В края на краищата, нямаше никакво основание да разчиташ на тренинга си от работата в Управлението.

Наведох глава, за да увелича притока на кръв в мозъка си, но от това само се замаях още повече. Главата ми се въртеше, фаровете на преминаващите коли ми се струваха някак прекалено ярки, крайниците ми натежаваха.

— Но във всичко това има и нещо хубаво — каза Роси загрижено. — Ако не бяхме те подложили на такова щателно наблюдение, сигурно нямаше да успеем да те приберем навреме.

Потиснах прозявката си и понечих да кажа:

— Алекс…

— Съжалявам, че трябваше да го направим — продължи той. — Ще ни разбереш. Трябваше да те предпазим от теб самия. Ще разбереш, след като действието на кетамина премине, че трябваше да го направим. Ние сме на твоя страна. Със сигурност не искаме да ти се случи нищо лошо. Просто искаме да ни съдействаш. След като ни изслушаш, мисля, че ще се съгласиш. Не можем да те накараме да направиш нищо против собствената ти водя.

— Предполагам, че и най-добрите адвокати… не могат да ми помогнат — промърморих.

— Ти си огромна надежда за неколцина добри хора.

— Роси… — изфъфлих аз. Устата и езикът ми бяха набъбнали. — Ти си бил… директор на проекта… психичния проект на ЦРУ… Проект Оракул… твоето име…

— Ти си много, много ценен за нас — каза Роси. — Не искам да ти се случи нищо лошо.

— Защо… седиш там?… Какво имаш да криеш?

— Изолиране — каза той. — Знаеш златното правило на разузнавателния бизнес. При твоята способност ще е опасно, ако научиш прекалено много. Ще се превърнеш в заплаха за всички ни. По-добре да останеш колкото може по-несведущ.

Спряхме пред някакъв малък необозначен терминал на летище „Логан“.

— След няколко минути ще излетиш с военен самолет за военновъздушната база „Андрюс“. Скоро ще ти се доспи… трябва да поспиш.

— Защо… — почнах отново, но не знам защо, не успех да довърша изречението.

Роси ми отвърна малко по-късно:

— Скоро ще ти обясним всичко. Всичко.