Джоузеф Файндър
Белязаният (19)

16.

Чух превъртането на ключ в двете ключалки на входната врата и след това гласа на Моли:

— Бен?

— Закъсняваш — извиках с престорено раздразнение. — Кажи кое е по-важно на този свят — животът на едно новородено или моята вечеря?

Вдигнах глава, усмихнах й се и забелязах, че е изтощена.

— Ей — казах аз нежно, станах и я прегърнах. Какво ти е?

Тя поклати глава бавно и уморено.

— Тежък ден.

— Аха — казах аз. — Но сега си вкъщи.

Прегърнах я и я целунах. Хубава, дълга, дълбока целувка. Стиснах я отзад и я притиснах към тялото си.

Тя плъзна студените си сухи длани по гърба ми и надолу към ластика на шортите ми.

— Ммм. — Топлият й дъх погали врата ми.

Пъхнах ръце под блузата й, нагоре под бялата памучна тъкан на сутиена й, опипах топлите й, възбудени връхчета и ги погалих.

— Ммм — пак измърка тя.

— Горе ли? — попитах.

Тя тихо изстена и потръпна.

„… кухнята…“ — чух.

Надвесих се над нея, като продължавах да галя.

„… да го направим в кухнята. Прави. Ох, ето там…“

Изправих се и я поведох от дневната към кухнята, после я притиснах по гръб върху кухненската маса.

Нейните мисли. Това беше грешно, беше порочно, беше срамно, но воден от собствената си страст, не можех да се спра…

„Ох, да…“

Тя простена и аз свалих блузката й.

„… другата… Не спирай. И двете гърди…“

Покорно започнах да галя двете й гърди, след това наведох глава и засмуках първото едното зърно, после другото.

„Не мърдай…“

Продължавах да смуча и ближа гърдите й, като в същото време я притисках, докато не легна по гръб на масата, по която за щастие нямаше никакви прибори. Никога не бях гледал „Пощальонът винаги звъни два пъти“, но си спомням рекламата му — нали Лана Търнър и Джон Гарфийлд също го правят върху кухненската маса?

Опрях втвърдения си член в бедрото й и го затърках бавно, и докато започвах да развързвам връзката на панталона й, чух: „Не. Още не“.

Подчинявайки се на тези неизказани желания, насочих цялото си внимание върху гърдите й.

* * *

Всъщност, докато се любихме върху кухненската маса, се счупи само една чаша, но никой от двама ни не забеляза шума от падането й. Беше, трябва да кажа, най-еротичният секс, който съм правил. Моли така се беше отнесла, че бе забравила да си сложи диафрагмата. Получи няколко оргазма, по бузите й се стичаха сълзи. След това полежахме без дъх, вкопчени един в друг, влажни от пот на дивана в дневната.

Но въпреки това, след като всичко свърши, се чувствах ужасно виновен.

Казват, че всички изпитвали тъга след секса. Убеден съм, че този посткоитален блус се върти само в главите на мъжете. Моли изглеждаше едновременно лъчезарна и зашеметена, докато галеше укротения ми, почервенял и изцеден пенис.

— Не се предпази — казах аз. — Това означава ли, че си променила мнението си относно децата?

— Не — отвърна тя унесено. — В момента не съм в плодовитата си част на цикъла. Рискът е много малък. Но беше страхотно.

Чувствах се все повече виновен, подъл и грешен. Чувствах, че я бях насилил. Реагирайки на всяко нейно неизречено желание, всъщност си бях позволил да я манипулирам. Бях се забъркал в непростима и грешна непочтеност.

Чувствах се пълно говно.

— Да — казах. — Беше страхотно.

 

 

Сватбата ни беше в едно чудесно старо имение край Бостън. Денят ми е все още като в мъгла. Помня как шетах из стаята да намеря пояса на смокинга си, бутонелите и черните чорапи, които трябваше да нося на венчавката.

Малко преди началото на церемонията Хал Синклер ме хвана за лакътя. Изглеждаше още по-достолепен, отколкото първия път, когато се бях запознал с него. Побелялата му коса блестеше, лицето му бе загоряло, сурово и благородно.

Изглеждаше ядосан, но скоро разбрах, че просто е напрегнат. Никога не бях го виждал толкова строг.

— Ще се грижиш за дъщеря ми — каза той.

Изгледах го. Очаквах да изтърси някоя шега, но лицето му беше напрегнато и сурово.

— Чу ли ме?

Казах, че да. И че, разбира се, ще се грижа.

— Ще се грижиш за нея.

И изведнъж нещо сякаш ме удари в слънчевия сплит. Разбира се! Бившата ми съпруга беше убита. Той никога, при никакви обстоятелства не би ми го казал, но независимо дали имах, или нямах вина за нарушаването на процедурите, Лаура можеше да бъде жива. Ако не беше моята немарливост.

„Ти уби първата си жена, Бен — сякаш ми казваше той. — Не убивай втората.“

Лицето ми пламна. Дощя ми се да му кажа да ходи да се шиба. Но не можех — не и на бъдещия си тъст, не и в деня на сватбата.

Отговорих колкото се може по-сърдечно:

— Не се притеснявай, Хал. Ще се грижа за Моли.

 

 

— Днес имах един клиент, Мол — казах аз по-късно, докато пиехме водка с тоник край кухненската маса. — Съвсем нормален тип, в пълен разсъдък…

— И какво е търсил такъв в „Пътнам & Стърнс“? — Тя отпи от ледената чаша. — Чудесно е. Майстор си. Във всичко.

Ухилих се и продължих:

— Та този мой клиент, който изглежда съвсем разумен, ме попита дали вярвам във възможността за екстрасензорно възприятие.

— ЕСВ. Ясно.

— Твърдеше, че можел по някакъв начин да улавя мислите на другите. Да ги „чете“, един вид.

— Окей, Бен. Какво искаш да ми кажеш?

— Ами че ме убеди. Искам да разбера дали ти допускаш подобна възможност?

— Откъде да знам, по дяволите? Накъде биеш?

— Чувала ли си някога за такова нещо?

— Разбира се. Мисля, че в „Зоната на здрача“ имаше един такъв епизод. И едно хлапе у Стивън Кинг също. Слушай, Бен… аз… трябва да поговорим.

— Добре — казах уморено.

— Днес в болницата ми се лепна един тип.

— Какъв тип?

— Знаеш много добре какъв тип.

— Моли, за какво говориш?

— Днес следобед. В болницата. Каза, че ти си му казал къде може да ме намери.

Оставих чашата си на масата.

— Какво?

— Не си ли говорил с него?

— Кълна ти се, нямам никаква представа за какво става дума.

— Ами… този тип седеше в чакалнята на интензивното за новородени. Не го познавам. Официално облечен — сив костюм, синя вратовръзка и така нататък.

— И кой беше?

— Точно това е въпросът. Не знам.

— Не…

— Слушай — прекъсна ме тя остро. — Изслушай ме. Той ме попита дали аз съм Марта Синклер, дъщерята на Харисън Синклер. Казах да, аз съм, а вие кой сте? Обаче той ме помоли да си поговорим и аз се съгласих. Каза ми, че преди малко бил говорил с теб, че бил приятел на татко. Реших, че това означава, че е служител на Управлението, пък и приличаше на такъв, и се съгласих да поговорим.

— И какво иска?

— Попита ме дали не знам нещо за някакво банкова сметка, която татко е открил малко преди смъртта си. Нещо за код на достъп или от този род.

— Какво?!

— Той не е говорил с теб, нали? — каза тя и изведнъж изхлипа.

— Не разбра ли поне как се казва?

— Не.

— Как изглеждаше?

— Висок. С много светла кожа, почти албинос. Светлоруса коса. Силен на вид, но някак си, не знам, женствен. Префинен. Каза, че е служител по сигурността в Централното разузнавателно управление. Каза, че разследвали… точно така каза „подозрения в злоупотреби“ на татко, и искаше да знае дали баща ми е оставил някакви документи, дали ми е предал нещо. Дали е оставил някакви кодове за достъп.

— И ти му каза да си напъхат тъпите глави в колективните си задници, нали?

— Казах му, че сигурно има някаква ужасна грешка. А той отвърна, че сме щели да се видим пак и да съм си помислела добре дали все пак татко не ми е казал нещо. И после каза…

Гласът й се скърши и тя закри очи с шепа.

— Продължавай, Моли.

— Каза, че тази злоупотреба най-вероятно била довела до убийството на татко. Знаеше за снимката и…

— И?

— И че имало голям натиск от страна на определени среди в Управлението тези обвинения да бъдат оповестени, да ги пуснат в медиите, и аз казах: „Но вие не можете да направите това, това е лъжа, с такова нещо ще рухне репутацията ви“. А той каза „И на нас никак не ни се ще да стигаме дотам, госпожо. Всичко, което искаме, е да ни съдействате“.

— О, господи! — изпъшках аз.

— Всичко това има ли нещо общо с Корпорацията, Бен? С онова, което си се хванал да вършиш за Алекс Тръслоу?

— Да — казах аз. — Мисля, че има.