Джоузеф Файндър
Белязаният (18)

15.

Грешката ми, както се оказа, беше обичайната грешка, допускана от всеки новак в разузнавателното дело: неспособността да си даваш сметка, че си под наблюдение.

Проблемът беше в това, че бях загубил способността си да се контролирам. Целият ми свят се беше обърнал с главата надолу. Нормалната логика на моя уравновесен, подреден адвокатски живот беше вече неприложима.

Ежедневието ни минава по отъпкан коловоз. Вършим работата си и изпълняваме ежедневните си задължения като коне с капаци. А сега изведнъж капаците ми бяха махнати. Та можех ли повече да бъда толкова сдържан и внимателен, колкото може би бях до този момент?

Можех да напусна кабинета си достатъчно рано, за да ми остане време да се отбия някъде, преди да се прибера у дома. Когато асансьорът пристигна, беше празен — както обикновено, беше прекалено късно за стълпотворенията в края на работния ден.

Изпитвах ужасната потребност да поговоря с някого, но с кого всъщност можех да говоря? С Моли? Тя веднага щеше да си помисли, че съм я закъсал яко с нервите. Тя бе лекар и разбиранията й за света бяха твърде рационални. Разбира се, в един момент все едно трябваше да й го кажа, но кога? А приятелят ми Айк? Виж, това беше възможно. Но в този момент не можех да рискувам да го кажа на никого.

Два етажа по-долу асансьорът спря и влезе млада жена. Беше висока, със златистокафява коса, малко прекалено грим по очите, но с приятно закръглена фигура и копринената й блузка подчертаваше едрите й гърди. Стояхме, обгърнати от обичайната тишина, споделяна от пътници в асансьор, които не се познават, но им се налага да бъдат заедно в една метална кутия. Изглеждаше разсеяна. И двамата бяхме вдигнали поглед нагоре, следейки смяната на номерата на етажите. Главоболието ми, слава богу, почти беше изчезнало.

Всъщност тъкмо бях започнал да си мисля за Моли, когато го „чух“…

„Какъв ли е в леглото?“

Погледнах към нея инстинктивно, само за да се уверя за пореден път, че не е произнесла нищо на глас. Очите й, изглежда се срещнаха с моите за част от секундата, но отново се извърнаха към просветващите червени цифри над вратата.

Сега се съсредоточих и засякох повече.

„Хубав задник. Сигурно е доста силен тип. Прилича на адвокат, което значи, че вероятно е консервативен и отегчителен, но за една нощ на кой му пука.“

Отново извърнах поглед и този път очите й се задържаха върху моите, секунда по-дълго от обичайното.

Усетих странен спазъм на чувство за вина. Бях в течение на най-интимните й фантазии, на съкровените й преценки, на сънищата й на живо. Това представляваше ужасно насилие. Аз насилвах всички правила, установени от безброй поколения при флирта — този танц на полунамеци, закачки и предположения, които действат толкова добре тъкмо защото нещата са неизказани и нищо никога не е сигурно.

Знаех, че на тази жена й се иска да легне с мен. Обикновено човек никога не може да бъде сигурен в това. Някои жени обичат да флиртуват, да докарат нещата почти до границата, просто за да се уверят, че са достатъчно желани. После се отдръпват, уж поради социалните норми и ограничения. Или си дават вид, че не те желаят, или че трябва да си настоятелен. Цялата тази игра, забърквала всички мъже и жени по света, още откакто сме тръгнали изправени, а вероятно и преди това. Залага на невъзможността да се знае какво се крие в ума на другия. Тоест основава се на несигурността.

Но аз знаех. Знаех с абсолютна сигурност какво си мисли тази жена. И по някаква причина го намирах за дълбоко смущаващо, все едно че току-що бях нарушил всички нормални правила на човешко поведение.

При това си давах сметка, че друг мъж на мое място моментално би се възползвал от подобна ситуация. И защо не? Знаех, че тя го желае; самият аз я намирах за достатъчно привлекателна. Колкото и да изразяваше липса на интерес, аз разбирах — или „чувах“ — през външното й поведение и знаех точно какво трябва да кажа и кога да го кажа. Силата, с която бях надарен, беше огромна.

Е, не бих казал, че съм много по-праведен от другите мъже. Просто бях влюбен в Моли.

И точно в този момент си дадох ясна сметка, че отношенията ни с Моли вече няма да могат да останат същите.

 

 

В този ранен вечерен час в Бостънската обществена библиотека нямаше много хора, така че само след двадесетина минути получих купчината книги, които бях поръчал.

Литературата върху екстрасензорните възприятия всъщност е доста обширна. Много от книгите имаха умерено трезво звучащи заглавия, като „Откритията в областта на психиката отвъд Желязната завеса“ и „Научни основи на телепатията“. Други, от своя страна, звучаха доста необещаващо, като например „Развийте своя умствен потенциал!“ или „Всеки може да притежава ЕСВ“. Тях разкарах от купчината след бърз преглед. Някои от тези, които първоначално звучаха доста сериозно, само след няколко минути четене се оказаха съвсем несериозни — изпълнени с неподкрепени с факти разсъждения и съвсем нищожни доказателства, сред страници, съдържащи нищо неговорещи статистически данни и научни референции. Най-накрая отсях три тома, които ми се сториха леко обнадеждаващи: „Пси“ което се оказа съкращение за „Психичното“, „Последни открития в областта на парапсихологичните явления“ и „Границите на разума“.

Чувствах се малко странно сред цялата тази теоретична спекулативност. Приличах малко на човек, който страда от мигрена и се рови в томове, в които хипотетично се допуска, че би могло да е възможно съществуването на такова нещо, като мигренното главоболие. Направо ми се дощя да извикам в тихата библиотека „Това е адски теоретично! Аз просто го имам!“.

Но вместо да го направя, продължих да ровя из страниците. Очевидно сред цялата гмеж от бърборковци и сбърканяци имаше известен брой авторитетни учени, които вярваха, че определени човешки същества притежават способността да четат в умовете на другите по един или друг начин. Сред тях имаше няколко нобелисти, както и изтъкнати учени. Техните проучвания се съсредоточаваха в такива поддисциплини като „психометрия“ и „психокинеза“. Повечето от тези учени бяха спечелили славата си в по-традиционни области на научното познание и отдаваха малко или никакво внимание на работата си в областта на парапсихологията, въпреки инцидентно публикуваните им статии в уважавани научни списания като британското „Нейчър“.

Нещата в общи линии се свеждаха до следното: може би една четвърт от всички човешки същества, в един или друг момент изпитват някаква форма на телепатия. Повечето от нас обаче отказваме да си позволим да го приемем. Изчетох доста примери, които ми изглеждаха убедителни. Една жена вечеря със свои приятели в Ню Йорк Сити и изведнъж усеща със сигурност, че баща й е мъртъв. Изтичва до телефона… и наистина се оказва, че баща й е починал от сърдечен удар в болницата тъкмо в момента, в който го е усетила. Студент от колеж изведнъж усеща необясним подтик да позвъни у дома си и разбира, че брат му току-що е претърпял ужасна автомобилна катастрофа. Най-често, както разбрах, хората получават „сигнали“ или „усещания“, докато спят и/или сънуват, понеже тъкмо в подобни моменти ние поне мъничко сме освободени от собствения си скептицизъм.

Но нито един от тези примери не съвпадаше с това, което се беше случило с мен. Аз не изпитвах „чувства“, „сигнали“ или „подтици“. Аз „чувах“ — няма друга подходяща дума за това — мислите на другите. При това не от разстояние. Всъщност на повече от метър-два не можех да „чуя“ абсолютно нищо. Което означаваше, че приемам някакъв вид излъчвани от човешкия мозък сигнали. В тези книги изобщо не се споменаваше за подобно явление.

Докато не се натъкнах на една малка интригуваща глава в „Границите на разума“. Авторът обсъждаше използването на възможностите на психиката от различни политически институции в Съединените щати, както и от Пентагона, при издирване на агенти на военното разузнаване на Виетнам. Упоменаваше се и случай с използване на психични явления от Пентагона през 1982 г. при издирването на генерал Довиър, който беше отвлечен от Червените бригади в Италия.

И след това се натъкнах на позоваване на статия от 1980 г. в „Милитъри Ривю“ за „новото бойно поле в областта на духа“. В нея се обсъждаше „огромният потенциал“ на „използването на телепатична хипноза“ при воденето на бойни действия — статията ги наричаше „психични действия“! Споменаваше се и за съветските „психотронни“ оръжия — използването на парапсихологията за потопяване на американски ядрени подводници — и за използването от НСА (Националната агенция по сигурността) на психични екстрасенси за дешифриране на кодове.

Освен това се обсъждаха слуховете за съществуването на „военна психоединица“ в подземията на Пентагона, която уж била под контрола на висшия служител по сигурността и се ръководела от заместник главния началник личен състав на разузнаването.

А след това, на другата страница, се натъкнах на позоваване за свръхсекретен проект на ЦРУ, свързан с възможностите, които екстрасензорните възприятия могат да осигурят на разузнаването.

Работата по проекта била прекратена през 1977 г. от новия тогава директор на Централното разузнаване, адмирал Стансфилд Търнър. Във всеки случай — поне официално. Почти нищо не било известно за този проект, съобщаваше авторът, освен едно име, което той научил от някакъв напуснал ЦРУ служител. Името на ръководителя на проекта.

Казваше се Чарлз Роси.

 

 

Вече напълно обезпокоен и объркан си дадох сметка, че трябва на всяка цена да поспортувам малко, да прочистя мозъка си и да се опитам да разсъждавам рационално.

От две години членувам в един атлетически клуб на Бойлстън стрийт — харесвам го най-вече заради близостта му както до работата, така и до дома ни. Клиентелата му е пълна мешавица адвокати и бизнесмени, търговци и средни служители, истински спортисти и така нататък. Гимнастическите уреди са върхът. Така и не можах да убедя Моли да идва с мен. Тя се придържа към мнението, че на всички нас са отредени точно количество сърдечни удари и тя самата няма време да губи своите на някакъв си апарат „Наутилус“. И това ми било лекар!

Навлякох тениската и шортите, след което първо се заех в продължение на двадесет минути със симулатора за гребане, като през цялото време си мислех за онова, което бях прочел в библиотеката.

Стигнах до заключението, че все пак не чета мислите на хората в точния смисъл на думата. Можех да приемам нискочестотни мозъчни вълни, излъчвани от определен участък на мозъка — от речевия център на мозъчната кора. С други думи, чувах думи и фрази по начина, по който те се превръщат от абстрактни мисли и идеи в думи, и им се придава речева форма, преди да бъдат изречени на глас. Очевидно, стига моята теория да се окажеше вярна, когато ни хрумнат определени мисли, с подходяща сила или страст, или емоция, ние ги преартикулираме — готови сме да ги произнесем, дори никога да не ги изречем на глас. И тъкмо в такива моменти мозъкът излъчва определени сигнали, които могат да се приемат — е, от мен.

Защо не знаех малко повече за това как функционира мозъкът! Но не можех да рискувам да се консултирам с някой невролог — не можех да се доверя на никого.

Всичко това ми се въртеше в ума, докато слизах от апарата за гребане и се качих на стълбищния симулатор „Стеърмастър“. Този инструмент за изтезания изисква от теб да помпаш нагоре-надолу чифт педали, като в същото време стискаш една дръжка и през цялото време стоиш изправен, а светлочервеният компютърен екран следи размера на усилията ти.

На съседния „Стеърмастър“ се мъчеше един въздебел господин, около петдесетгодишен, в светлосиня тениска и бели шорти. Носеше очила с телени рамки, които се бяха изкривили. Веднъж бях разговарял с него в клуба — не си спомням точно за какво — и май си спомнях името му, беше Алън или Алвин, или нещо такова, и освен това той беше вицепрезидент на една изпаднала в затруднения банка, „Бийкън Гаранти Тръст“. Поради дългогодишното си немарливо управление, съчетано с общонационалните икономически трудности, „Бийкън“ бавно се разкапваше. Алън или Алвин, доколкото си спомнях, беше постоянно депресиран. Кой ли можеше да го упрекне?

Ал не ме забелязваше. Очите му бяха притворени, устата — полуотворена, дишането — тежко.

Не беше нарочно от моя страна, защото исках да остана насаме със собствените си мисли, но просто чух.

„Чичото на Катрин? Не. КСО веднага ще го засекат. На тези копелета подобни номера не им минават. Това ще е толкова незаконно, колкото ако продам собствения си пакет. Трябва да има начин.“

Не можех да засека всичко, което си казваше наум. Мислите му ту идваха до мен, ту изчезваха, високи и след това едва доловими, чисти и после неясни, като радио на къси вълни, на което засичаш някоя далечна чужда радиостанция.

Но цялата тази история с КСО и незаконността определено привлече вниманието ми. Съвсем лекичко наклоних глава към едрото потно тяло на Ал.

„Акциите страхотно ще хвръкнат. Защо, по дяволите, нямам право да си купя акции от собствената си компания? Не е честно. Дали пък всички от борда на директорите не си мислят същото като мене? Разбира се, че си го мислят. Всички се мъчат да измислят как да забогатеят от това.“

Този монолог ставаше все по-интересен и аз се напрегнах, за да го чуя по-добре. Ал, потънал в собствените си мрачни мисли, изглежда, изобщо не ме забелязваше.

„Чакай да видим. Продажбата ще се обяви утре, в два следобед. Всеки финансов аналитик в страната, хиляди и десетки хиляди играчи на борсата ще разберат, че старата, изтощена «Бийкън Тръст» се придобива от солидната като гранит «Саксън Банкорп» и всички ще купуват на поразия обезценените акции на «Бийкън». От единайсет и половина пункта ще скочим до петдесет или шестдесет само за два дни. Господи! И през това време аз да седя със скръстени ръце? Трябва да има начин. Може би някоя от богатите приятелки на Катрин. Може би чичо й ще измисли някой, който е достатъчно изолиран от мен… и да изкупя «Бийкън» утре сутринта под чуждо име…“

Усетих, че сърцето ми бие лудо. Току-що бях научил вътрешна свръхсекретна фирмена информация. Контролният пакет на „Бийкън Тръст“ щеше да бъде изкупен от „Саксън“. Сделката щеше да се обяви утре. Алън или Алвин беше един от вероятно шепата вътрешни хора, изпълнителни директори и юристи, които знаеха за тази сделка. Акциите на „Бийкън“ щяха със сигурност да хвръкнат нагоре и всеки, който знаеше предварително за това, щеше да забогатее. Ал обмисляше план как да забогатее самият той, ако успееше да измисли начин как да не привлече вниманието на душещите кучета от КСО. Съмнявах се, че изобщо ще успее.

Но аз можех.

Утре аз можех само за няколко часа да направя такова състояние, в сравнение с което моят влог от половин милион долара щеше да изглежда незначителна сума.

Нямаше никаква възможност някой на този свят да ме свърже по какъвто и да било повод с „Бийкън Тръст“. Моята фирма нямаше работа с „Бийкън“ (не бихме и помислили). Трябваше да се постарая дори да не си кажем здрасти с Ал: най-добре беше да не си казваме и дума.

Какво можеше да направи Комисията по сигурността на обмена спрямо мен? Да ме изправи на съд, да застане пред съдебните заседатели и да ме обвини, че съм прочел чужди мисли с цел незаконно забогатяване? Председателя на КСО щяха да го затворят в гумиран изолатор още преди да е успял да привърши доклада си.

Слязох от „Стеърмастъра“ целият в пот. Бях изкарал цели четиридесет и пет минути върху инструмента за изтезания и дори не бях забелязал.