Джоузеф Файндър
Белязаният (11)

8.

Същата нощ, последната нормална нощ в живота ми, сънувах съня.

Сънувах Париж. Сън толкова реалистичен, колкото всеки кошмар, който те буди посред нощ. Сън, който бях изстрадвал хиляди пъти.

Сънят винаги протича така:

Намирам се в някакъв магазин за дрехи, на улица „Фобур Сен Оноре“. Магазин за мъжка конфекция, същински зайчарник с малки осветени стаички. Загубвам се и влизам от стая в стая, търся стаята на срещата с полевия си агент. Най-после намирам една съблекалня. Това е мястото на срещата и там, окачен на закачалка, виси един морскосин пуловер. Взимам го, както е уговорено, и в джоба му намирам, отново според уговорката, сгъната бележка с кодираното съобщение.

Минава дълго време, докато разшифровам съобщението, и в паника се сещам, че трябва да се обадя на един телефон, а съм закъснял. Паникьосан, започвам да преминавам от стая в стая в този омагьосан магазин, търся телефон, питам, но не мога да намеря, и най-накрая го намирам в мазето на сградата. Груб старомоден френски телефон, тъмнокафяв. И по някаква странна причина се оказва, че той не работи, първи път, втори път, най-накрая, слава богу, проработва.

Някой отговаря. Жена ми Лаура.

Тя плаче, моли ме да се прибера вкъщи, понеже се е случило нещо ужасно. Страхът ме е стиснал за гърлото, хуквам и след няколко секунди — в края на краищата това е сън — вече съм пристигнал на улица „Жакоб“. Стоя пред входа и вече знам какво ще видя. Това е най-ужасната част от съня: докато си мисля, че ако не вляза, то няма да се случи. Но някакво ужасяващо привличане ме кара да вляза. Плувам из въздуха, усещам, че се замайвам.

От входа на сградата излиза мъж с дебела вълнена риза и маратонки. Американец, убеден съм в това. Въпреки че го виждам само отзад, забелязвам, че косата му е гъста, черна и разрошена, и че е… тази подробност ми се явява всеки път… с отвратителен дълъг червен белег, преминаващ по линията на челюстта му, от едното ухо до брадата му. Белегът е ужасен и аз го виждам съвсем ясно. Той крачи, сякаш изпитва страшна болка.

Не го спирам — на какво отгоре? — и вместо това, докато той се отдалечава с болезнената си походка, влизам в сградата и надушвам миризмата на кръв, която все повече се усилва, докато се изкачвам по стълбите към нашия апартамент, ето, миризмата вече става непоносима, усещам, че ми се повдига, и ето ме, вече съм на площадката, и вече виждам телата, сгърчени гротескно сред локви кръв, и едното от тях — не може да бъде, си казвам — е Лаура.

В този момент обикновено се събуждам.

 

 

Не беше се случило точно така, разбира се. Сънят ми, който винаги беше един и същ, беше създал гротескно подобие на реалността.

В Париж отговарях за връзката с неколцина наши агенти под дълбоко прикритие и освен това трябваше да получавам данни от по-дребни сътрудници. Бях постигнал много сериозен успех — успях да разкрия кръг от съветски шпиони от военното разузнаване, които държаха под наблюдение завод за самолетни турбини извън града. Работех под прикритието на архитект от една американска фирма. Апартаментът, който бях получил, беше малък, но слънчев, разположен, по скромното ми мнение, в един от най-добрите квартали на Париж. Имах късмет — повечето от колегите ми шпиони бяха настанени чак в затънтения осми подрайон. Двамата с Лаура се бяхме оженили наскоро и тя нямаше абсолютно никакви възражения да се премести в Париж — беше художничка и като всички художници на света би предпочела да рисува в Париж. Беше дребничка и на чара й просто не можеше да се устои. Бяхме луди от любов.

Бяхме си говорили да си имаме деца и ги искахме и двамата. Но не знаех, че е бременна. Тя просто не беше имала възможност да ми го каже. Винаги съм смятал, че е искала да ми го каже по свой начин, когато е готова. Единственото, което знаех, беше, че от няколко дни й прилошаваше. Мислех, че е някаква настинка или вирус.

Точно тогава бях влязъл в контакт с един дребен служител на КГБ в Париж, който искаше да направим сделка. Имал информация за продаване, на която се бил натъкнал в архивите в Москва. В замяна на това искаше да избяга, искаше да му осигуря финансово обезпечение, сигурност и всички други обичайни неща.

Извърших всички стандартни процедури и уредих първата му среща с шефа на резиденцията на ЦРУ в Париж, Джеймс Тобаяс Томпсън. Полевите служители винаги се притесняват от така наречените „свалки на сляпо“, което означава среща с непознат агент на място, което той е определил. Винаги съществува рискът това да се окаже капан.

Но този агент, който сам се нарече Виктор, се съгласи да се срещнем при нашите условия, което беше окуражаващо. Уредих срещата, която беше рискована, но важна. Три бързи позвънявания по телефона някъде в шести подрайон указаха мястото и часа. После „случаен“ сблъсък в един скъп магазин за мъжко облекло на улица „Фобур Сен Оноре“, но за разлика от съня, всичко протече гладко. В стаичката за проби висеше на закачалка пуловер в морскосиньо, както беше договорено, забравен там от някой разсеян клиент, който в последния момент се е отказал да направи покупката, а в джоба му оставих сгънатия плик с кодираното съобщение, указващо часа и мястото на срещата.

На другия ден се срещнахме в една от обезопасените къщи на Управлението, един истински гнусен малък апартамент в четиринадесети микрорайон.

Нашият „Виктор“ носеше руса перука, очевидно перука. Маслиненият му тен подсказваше, че е тъмнокос. Под линията на челюстта му личеше дълъг тънък червеникав белег.

Той, изглежда, беше истинска находка. Поне доколкото можех да преценя. Обеща ми следващия път, когато се срещнем — ако сделката ни се уреди — голямо, разтърсващо земята разкритие. Документ, както каза той, на който се натъкнал в архивите на КГБ. Спомена ми и кодовото заглавие Сврака.

След като моят шеф и близък приятел Тоби Томпсън изслуша доклада ми, тази малка подробност го заинтересува. Очевидно в тази история имаше нещо сериозно.

Така че уредих и втората среща.

Премислял съм всичко това поне хиляда пъти. Виктор беше установил връзка с мен, което означаваше, че той вече е знаел за моето прикритие. А всички обезопасени къщи, разположени на удобни места, се използваха за донесения и други подобни. Така че с одобрението и дори с подкрепата на Тоби Томпсън уредих втората ни среща — между Виктор, Тоби и мен в собствения ми апартамент на улица „Жакоб“.

Лаура, въпреки че често й прилошаваше, трябваше да е извън града, или поне така смятах. Предната вечер беше отишла да посети наши приятели в Живерни. Нямаше да се връща два дни, така че апартаментът ни беше на разположение.

Не биваше да рискувам, но сега е много лесно да го кажа.

Срещата трябваше да се състои по обяд, но бях задържан заради една трансатлантическа задочна конференция по обезопасена комуникационна линия с Лангли, така че закъснях с двадесет минути. Тоби и Виктор вече трябваше да са в апартамента.

Спомням си, че видях някакъв тъмнокос мъж да излиза с уверена походка от входа на сградата. Беше облечен в плетена вълнена блуза. Направих му път, взимайки го за някой от непознатите ми съседи или за гост. Заизкачвах се по стъпалата и някъде по средата на стълбището усетих особена миризма. Миризмата ставаше все по-силна, докато се приближавах към нашия етаж: кръв. Сърцето ми започна да подскача.

Когато стигнах на третия етаж, видях картина, покрусата от която няма да забравя никога. Сгърчени на пода, сред локви прясна кръв, лежаха две тела: Тоби… и Лаура.

Сигурно съм се развикал, но не помня. Всичко беше започнало да се движи много бавно. Изведнъж се бях оказал коленичил до Лаура, сгушил главата й в скута си, невярващ. Тя не трябваше да е вкъщи в този момент. Това не беше тя. Имаше някаква грешка.

Беше застреляна в сърцето. Кръвта беше оплискала бялата й копринена нощница. Беше мъртва. Извърнах се и видях, че Тоби е прострелян в стомаха, видях го, че се помръдва, чух го, че стене.

След това не помня нищо. Мисля, че се появи някой. Вероятно съм извикал някого. Едва ли действията ми са били смислени. Бях загубил разсъдъка си. Наложи се да ме отделят от бедната мъртва Лаура, която бях убеден, че ще мога да съживя, ако проявя по-настойчиви усилия.

Тоби Томпсън оцеля, макар и на косъм. Гръбначният му стълб беше пострадал и щеше да остане парализиран за цял живот.

Лаура беше мъртва.

По-късно някои неща се изясниха.

Лаура се беше върнала вкъщи рано сутринта, понеже й прилошало. Обадила се в службата ми, но по неизвестна причина не бях получил съобщението й. По-късно аутопсията установи, че е била бременна. Тоби се беше озовал в апартамента ми няколко минути преди обед, въоръжен, в случай че нещата тръгнат в непредвидена посока. Заварил вратата отворена. Човекът от КГБ бил хванал Лаура като заложник. След това „Виктор“ насочил пистолета си към Тоби и стрелял, а после го обърнал и застрелял Лаура. Тоби отвърнал на огъня, но не улучил и не успял да го убие.

Всичко това, изглежда, беше съветско отмъщение, насочено пряко срещу мен. Но за какво? За това, че бях разкрил шпионския им кръг около завода за самолетни турбини? Или заради някой от инцидентите в Източна Германия, в които бях наранил или убил германски и съветски агенти? „Виктор“ ме беше надхитрил и трябваше да бъда убит. Но вместо това беше убита Лаура — Лаура, която не трябваше да си е вкъщи — докато аз, който се бях забавил по ирония на съдбата, се оказах пощаден. Бях се издънил, а бях останал жив, докато Тоби Томпсън беше осъден да прекара остатъка от живота си на инвалидна количка, а Лаура беше мъртва.

Що се отнася до тъмнокосия мъж с вълнената риза, когото бях срещнал на входа, кой друг можеше да е той, освен „Виктор“, махнал русата си перука?

По-късно се реши, че макар да не съм виновен, съм действал лошо — нехайство при подсигуряване на операцията, което не можех да отрека, въпреки че Тоби ме беше подкрепил — и в известен смисъл се чувствах изключително виновен за убийството на жена ми и за парализата на Тоби.

Това не означаваше непременно край на кариерата ми. Можех да отнеса случая си към друга административна инстанция. След време щях да преодолея всичко това.

Но не можех да го понеса. Струваше ми се, че все едно сам бях натиснал спусъка.

Разследването продължи дълго. Всички, които се бяха оказали намесени, макар и косвено — от секретарките до чиновниците по дешифровките, та чак до Ед Мур, тогава оперативен шеф на Европейския отдел — бяха разпитвани много пъти, минаха дори през детектора на лъжата. Разследването поглъщаше целия ми живот, и то в момент, в който бях останал съвсем без сили.

Жена ми и бъдещото ми дете бяха убити. Животът ми изглеждаше безсмислен.

Времето течеше, седмица след седмица. Бях напъхан в чистилището. Бяха ме вкарали в някакъв хотел на няколко мили от Лангли. Всяка сутрин пристигах с колата „на работа“. Бяла конферентна зала без прозорци, където разпитващият ме служител (на всеки няколко дни се сменяха) ми се усмихваше сърдечно, стискаше ми яко ръката със стегнат, бюрократичен жест, предлагаше ми чашка кафе с червена каничка разтворимо мляко и плоска дървена бъркалка.

След което разтваряше записките от вчерашния разговор. На пръв поглед трябваше да се правим просто на двама симпатяги, които се мъчат да установят какво все пак е сбъркано там, в Париж. В действителност разпитващият се мъчеше с всички сили да ме уличи и в най-малката проява на несъстоятелност и в най-незначителното противоречие. Да ме срине, да ме унищожи.

Всичко това продължи месец и половина — включените човешки ресурси ми изглеждаха изключителни — и накрая приключи. Не последваха никакви заключения.

Поканиха ме в кабинета на Харисън Синклер. Все още беше третият по ранг човек в ЦРУ — оперативен заместник-директор. Въпреки че бяхме разговаряли само няколко пъти, той се държеше, сякаш сме стари приятели. Не казвам, че беше неискрен. По-скоро полагаше отчаяни усилия да ме накара да се отпусна. Държеше се наистина предразполагащо. Прегърна ме през раменете, заведе ме до едно кожено кресло и седна на малкия кожен диван срещу мен. Подбутна ме заговорнически, сякаш се канеше да ми съобщи някаква много доверителна информация, след което ми разказа един виц за старец и бабичка в асансьор в дом за пенсионери в Маями. Спомням си само, че краят на вица беше… „Значи сте ерген?“.

И изведнъж усетих, че се смея, усетих, че се освобождавам от напрежението, макар и за малко. Поговорихме си за Моли. Тя живееше в Бостън, след две години, прекарани в Корпуса на мира в Нигерия. Беше скъсала с приятеля си от колежа — смотаняка, както го наричаше.

Предложила да й се обадя, когато реша, че мога да се срещам с хора, добави Синклер. Казах, че ще го направя.

Каза ми, че шефът на Европейския отдел Ед Мур смятал, че трябвало да напусна ЦРУ, тъй като кариерата ми винаги щяла да бъде засенчена от въпросителни. Но макар без съмнение да съм невинен, винаги щяло да има подозрения. Най-добре за мене било да напусна. Мур бил непреклонен.

Изобщо не бях в състояние да споря. Единственото, което ми се искаше, беше да се свия някъде на топка, да спя няколко дни, да се събудя и да разбера, че всичко е било някакъв ужасен сън.

— Ед смята, че трябва да следваш право — каза Хал.

Слушах го с безразличие. Какво ме интересуваше правото? Както установих по-късно, отговорът беше, че наистина не ме интересуваше много, но нима имаше някакво значение? Човек обикновено върши най-добре нещо, което не го интересува особено.

Дощя ми се да му разкажа какво точно се беше случило, но него не го интересуваше. Графикът му беше задръстен. Мисля, че искаше да запази неутралитет. Не искаше „Да рови в миналото“.

„От теб ще стане голям юрист“, каза ми той.

След което ми разказа един много смешен и мръсен виц за адвокати.

Същия ден напуснах главната квартира на ЦРУ… както тогава смятах, окончателно.

Но парижкият кошмар ме беше обсебил за цял живот.