Джон Кларксън
Хавайска жега (8)

6.

Връщането до северния бряг беше уморително, но Девлин си представяше как ще види Лийлани Килау, облечена в дрехи, които си заслужаваха пътуването. Щом излезе от магистралата и се спусна към брега, движението оредя и той се замисли как би могъл да опише Лийлани. Полинезийка? Не съвсем. Евроазиатка? Не. Натурализирана американка? Индианка? Хм. Нещо подобно. Или по-скоро югозападна американка. С изключение на изящния нос. Твърде дълъг, тънък и правилен. Съвършен.

Девлин познаваше множество красиви жени, но никоя не беше като Лийлани. Твърде много от тях бяха използвали красотата си, за да се носят безгрижно по течението на живота, без да си правят труда да изградят собствената си личност. Той имаше чувството, че външността на Лийлани предизвиква обратния ефект. Според него красотата й беше причинила твърде много неприятности и я бе накарала да развие силен характер. От един кратък разговор с нея Девлин установи, че тя може да бъде непреклонна и прелъстителна, обезпокоителна и мила. Той се усмихна, защото осъзна, че колкото и да размишлява върху сложната й личност, скоро ще си представи как Лийлани върви по онзи бял пясък, облечена само по едва забележимите си черни бикини.

Вдясно се показа ресторантът и Девлин престана да мисли за Лийлани. Нямаше голямо движение. Уличните лампи осветяваха рекламата на заведението, а на входа на паркинга горяха две големи керосинови факли.

Ресторантът беше от другата страна на плажа. Девлин обиколи два пъти паркинга, но не намери свободно място. Върна се на шосето, зави надясно, измина трийсетина метра и спря на един малък паркинг до плажа. На знака пишеше „След залез-слънце спирането забранено“, но той не му обърна внимание.

Слезе от колата и вдъхна ароматния нощен въздух. Застана неподвижен за миг, наслаждавайки се на възприятията, после се обърна и тръгна към ресторанта. Беше облякъл лек вълнен панталон и бяло поло „Армани“. Утрото, прекарано под слънчевите лъчи, бе възвърнало малко от тена му, придобит на Кайманските острови и той вече не се чувстваше бял като сирене турист.

Поздрави го атлетичната русокоса съдържателка, която сутринта явно бе карала сърф. Беше облечена в бели шорти и тясна къса розова фланелка с деколте. Имаше тъмнобронзов загар, типичен за островитяните. Девлин се постара да я гледа само в очите, когато осъзна, че още не е свикнал с изобилието от гола плът, която се показваше на островите.

— Добър вечер, господине. Имате ли резервация?

— Не. Имате ли някъде маса за двама?

Младата жена дори не погледна в книгата за резервации, защото знаеше, че ще разочарова високия красив мъж, на когото много искаше да угоди.

— О, не — отговори тя. — Нямаме нищо свободно до десет и трийсет.

— Чакайте малко. Проверете дали има запазена маса за осем часа на името Килау или Кранстън.

Съдържателката доволно погледна в списъка и видя резервацията под името Килау.

— Да. Ето. Дамата вече е тук.

Девлин се усмихна и я последва. Приближиха се до една маса на втория етаж до голям ъглов прозорец. Лийлани седеше в далечната страна и пиеше бяло вино. Беше облечена в обикновена светлозелена риза и избелели джинси. Девлин забеляза, че не носи сутиен. Пък и не й трябваше. Гъстите й черни коси бяха прибрани на тила с розов гребен от корал, разкривайки по-голяма част от шията й, отколкото бе видял на плажа. На масата гореше една-единствена свещ и бакърената кожа на Лийлани блестеше на пламъка. Когато се приближи до нея, Девлин видя, че на устните й има съвсем бледо червило.

Тя вдигна глава и се усмихна, разкривайки ослепителнобелите си зъби, после стана сериозна, сякаш не искаше да изглежда прекалено дружелюбна.

Съдържателката стоеше между двамата. При нормални обстоятелства тя знаеше, че може да задържи вниманието на мъжа, независимо с кого беше той. Особено когато беше облечена с прилепналите шорти. Но русокосата видя, че Девлин гледа само в една посока — към Лийлани. Усети електричеството между тях, макар че и двамата се правеха, че такова нещо не съществува.

Девлин седна. Коленете им се допряха под масата и те бързо ги отместиха.

— Благодаря за резервацията. На мен дори не ми мина през ум да запазя места.

— Трябва да живееш тук, за да знаеш, че в сряда вечер е оживено. Има специални намаления, за да напълнят заведението.

— Какви?

— Всеки втори плаща половин цена. Насърчават двойките.

— Или самците чревоугодници.

— Да. Тук има много дебелаци, които лесно могат да ометат няколко ордьовъра. А ти правил ли си го?

Девлин потупа плоския си стомах.

— Искаш да кажеш, че съм дебел ли?

— Господи, не. Ти си един от малцината мъже, които имат тяло като моето.

Той прие двусмисления комплимент без коментар. Лийлани сви рамене.

— Ами да погледнем нещата такива, каквито са. Ти и аз не сме създали тези тела. Това е късмет, който изтегляш от генетичната лотария. Само се опитвам да се грижа за моето и да го използвам колкото е възможно повече.

— Е, по всичко личи, че го правиш — рече Девлин и взе менюто. — Предполагам, че е време да вечеряме, а?

Двамата поръчаха храна и вино.

— Откъде да започна? — обади се Лийлани.

— С онова, което мислиш, че може да помогне. Всичко, което би обяснило случилото се.

Тя кимна и започна да говори. Първо му разказа за трудното си детство. Проблемите, с които тя и Били се сблъскали. Колко близки станали. После колко зле се чувствала от участието му във войната. Безпомощността, която изпитвала, докато той бил пленник. Отчаянието й, когато Били тръгнал по наклонената плоскост. Гледала как баща й се опитва да реши проблемите му, а когато Джаспър я помолил да стои настрана, тя мълчаливо отстъпила. Но сега горчиво съжалявала, че послушала баща си.

Колкото повече Лийлани говореше, толкова повече безпокойството на Девлин нарастваше. Вместо да чуе информация, която би могла да му помогне, той слушаше едно излишно словоизлияние.

Лийлани разказваше, а Девлин се хранеше. Слушаше. Гледаше я. После изпадна в стария си навик от тайните служби — започна да оглежда помещението. Да наблюдава посетителите. Излизащите хора. Броя на сервитьорите. Сетне отново погледна Лийлани. Доставяше му удоволствие да го прави. Наслаждаваше се на елегантните й бронзови пръсти, които си служеха с ножа и вилицата.

Ала безпокойството му продължаваше да нараства. Понякога семейството на жертвата знаеше информация, която му помагаше да намери отговора на загадката, забулваща смъртта. Този път обаче му се струваше, че Чоу трябваше да изпрати не него, а психиатър.

Девлин имаше нужда от почивка. Монологът на Лийлани всъщност беше доста тъжен. Смъртта на Били явно й бе въздействала силно. Ала информацията й не беше необходима на Девлин.

Той забеляза, че на паркинга се освободиха няколко места и я прекъсна.

— Слушай, паркирах на забранено място. Виждам, че пред ресторанта се освободиха места. Ще преместя колата, докато ти се нахраниш и ще се върна за кафето.

Лийлани малко се изненада, но каза:

— Ами, добре. Отивай.

— Връщам се веднага.

Той стана и излезе с облекчение. Изведнъж усети, че е стиснал юмруци от напрежение.

— По дяволите! — измърмори той, разтърсвайки ръце.

Защо му въздействаше така това семейство? Знаеше, че трябва да ги изслуша. Понякога роднините на убития разказваха всичко за десетина минути и му ставаше ясно какво се е случило, как и защо. Други бяха толкова съкрушени, че той само кимаше учтиво. Лийлани и баща й бяха някакво странно съчетание между скръб и ярост. Но не искаше да чуе онова, което те имаха да му кажат за Били. Девлин знаеше, че ако беше сам и имаше избор, който можеше да направи, без никой да разбере — ако не беше Чоу, семейството на Били и ужасните снимки на трупа му, съкровеното му желание щеше да бъде да замине веднага и да не се обръща назад. Ала знаеше, че не може да го направи. Решителността му нарастваше с всяка крачка. Трябваше да се върне при Лийлани и да я изслуша. Какво стои на дъното на цялата история. Дали Лийлани знае нещо. И да приключи с въпроса.

И после, също така внезапно, както бе стигнал до този извод, Девлин трябваше да забрави всичко това, защото докато бързаше по двулентовото платно и завиваше към малкия паркинг до плажа, забеляза двама мъже, които стояха до колата му. Изглежда бяха слезли от очукания ръждясал микробус „Шевролет“, паркиран малко по-нататък.

Те го видяха в същия миг. Обърнаха се и застанаха така, сякаш искаха да препречат пътя му. Вторачиха се в него, предизвиквайки го да се приближи. И двамата бяха огромни, намусени и грозни островитяни, свикнали да плашат хората само с вида си.

По-едрият беше само по мръсни широки шорти. Огромните му ръце бяха татуирани. Гледаше Девлин с подпухналите си очи и държеше лост в тлъстата си дясна ръка. Партньорът му имаше дълги коси, проскубана брада, дебели устни, сипаничаво лице и ловджийски нож с двайсетсантиметрово острие.

Мъжете очакваха, че Девлин ще се обърне и ще побегне. Но той, разбира се, не се обърна. Вървеше право към тях. Спря на пет крачки от колата.

Полуголият седна на капака на багажника и каза:

— Какво търсиш тук, бяло копеле? Този плаж е наш. Разкарай се.

Девлин не помръдваше, нито ги изпускаше от поглед. Вторият главорез вдигна ножа и рече:

— Какво зяпаш, задник такъв?

Девлин остана неподвижен. Не носеше пистолет. Нямаше никакво оръжие. Но знаеше какво да направи. Той погледна онзи с лоста и каза:

— Махни дебелия си задник от колата ми, грозен нещастнико, инак ще ти строша главата с оня лост.

Мъжете не очакваха такава реакция. По-едрият, онзи с лоста, слезе от капака, но не тръгна към Девлин. Двамата явно размислиха. Ала Девлин знаеше, че има трети, който се крие от другата страна на микробуса и взима решенията вместо тях. Мъжът изскочи и хукна към Девлин. Държеше алуминиева бейзболна бухалка, насочена към главата на Девлин. Главорезът замахна. Девлин се наведе и бухалката изсвистя над главата му. Другите двама също тръгнаха, но Девлин се съсредоточи върху бухалката. Скочи и блъсна с всичка сила нападателя си, после го хвана за китките и му нанесе два удара в лицето. Човекът падна в безсъзнание. Девлин сграбчи тялото му и го запрати към другите двама. В същия миг взе бухалката от скованите му ръце. Най-едрият от тримата падна. Девлин стисна здраво бухалката и я стовари върху лицето му, разбивайки челюстта. Главата на главореза отхвръкна назад достатъчно силно, за да се счупи прешлена на врата му. Алуминиевата бухалка строши костите. Инерцията на удара завъртя Девлин, който усети парещата болка от острие на нож в гърба си.

— Копеле — изсъска той и се обърна с лице към последния нападател.

Човекът с ножа изведнъж се почувства съвсем сам пред мъж, който държеше бейзболната бухалка сякаш беше пръчка. Всичко стана за секунди. Хулиганът размаха ножа. Девлин се съсредоточи върху него, но чу, че моторът на микробуса започна да бръмчи. Шофьорът ускори оборотите. Девлин тръгна към мъжа с ножа. Шофьорът превключи на задна скорост. Гумите разпръснаха песъчливия асфалт на малкия паркинг. Човекът с ножа разбра, че не е достоен противник за Девлин. Хвърли ножа по него и хукна към отворената врата на микробуса. Девлин избегна летящия нож. Шофьорът видя, че приятелят му тича към микробуса и спря.

Девлин се ядоса, че мъжът, който го бе ранил, може да се измъкне. Хвърли бейзболната бухалка по него, сякаш беше гигантска томахавка. Бухалката уцели човека през краката. Той тупна тежко на земята и се плъзна по асфалта. Девлин се затича към микробуса. Шофьорът изпадна в паника и настъпи педала за газта, обръщайки надясно, за да излезе на магистралата. Превозното средство се изплъзна от контрол, кривна наляво и задната гума прегази падналия главорез. Гумите забуксуваха и микробусът се наклони на една страна, минавайки през дясното рамо на човека. Предсмъртният му вик беше заглушен, когато задното колело подскочи върху главата му. Девлин трепна от противния звук, който се чу при строшаването на черепа. Микробусът излезе на магистралата.

Девлин изруга, обърна се и хукна към колата си. Когато стигна до шосето, стоповете на микробуса вече примигваха в далечината. Ала нищо не беше в състояние да го спре.

Той настъпи педала на газта и стисна здраво волана, твърдо решен да проследи шевролета. Луната се бе скрила зад един облак, а покрай магистралата нямаше лампи. Девлин не виждаше нищо, освен стоповете на микробуса. Караше със сто и двайсет километра и намаляваше разстоянието между себе си и червените светлини. Шевролетът изчезна зад един завой и Девлин натисна педала на газта до пода. Взе завоя и видя, че стоповете на микробуса се отклоняват вдясно. Шевролетът свърна в полето. Червените светлини изчезнаха някъде вдясно.

Девлин намали, за да не подмине отклонението. Ала се движеше твърде бързо. Видя тесния път и натисна спирачките, но не можа да спре навреме. Включи на задна скорост, обърна и се вряза в полето около Халейва.

Взетата под наем кола заподскача по неравностите и дупките. Девлин удари главата си в тавана. Едва виждаше пътя, още по-малко стоповете на микробуса и трябваше да кара бавно. Колата подскочи на един завой. Сивият шевролет стоеше със загасени фарове по средата на пътя. Девлин натисна спирачките, но беше твърде близо. Взетият под наем автомобил се блъсна в изоставения микробус. Девлин слезе от колата, но не видя никого. Огледа се и на около петстотин метра вляво забеляза няколко къщи. В противоположната посока се виждаше поле, дървета и покривите на Халейва. Девлин не съзря никакво движение и не чу нищо, освен бръмченето на колата си. Не видя добре шофьора, за да може по-късно да го разпознае.

Той се изплю на пътя и се отказа от преследването.

Докато караше бавно към ресторанта, Девлин видя първите полицейски коли, които се събираха на малкия паркинг до плажа. Макар и от разстояние, той забеляза тъмната локва кръв, изтекла от смазания череп на мъртвия мъж. Последното, за което имаше настроение, беше един дълъг разговор с полицията. Той зави по павираното шосе, водещо далеч от брега. Дълго обикаля Халейва, за да не се приближава до ресторанта. Накрая излезе на магистрала 99, свърна наляво и се отправи към Хонолулу.

Лийлани чакаше в ресторанта. Накрая се ядоса толкова много, че ръцете й се разтрепериха. Не бе очаквала, че Девлин ще постъпи така с нея. На всичко отгоре я остави да плати сметката. Установи, че не е взела достатъчно пари. Наложи се да използва вече невалидната си кредитна карта, да седи със стиснати зъби и престорена усмивка и да се поти от смущаващата вероятност онази самомнителна русокоса съдържателка да й каже, че кредитната й карта е изтекла. Но неизвестно как чекът й бе приет. Лийлани остави бакшиш, стана и излезе от ресторанта, вперила поглед право напред, твърдо убедена, че всички я гледат.

Едва когато стъпи на улицата, тя започна тихо да ругае Джак Девлин. Прокле и себе си, че е допуснала на един мъж да й казва какво да прави и какво не. И се закле това никога да не се повтори. Гневът я заслепи за всичко друго, освен за собственото й решение. Видя полицията и линейката, спрели на малкия паркинг, но и през ум не й мина да ги свърже с Девлин. Погледна сцената и предположи, че е пътна злополука, каквито непрекъснато ставаха по магистралата покрай северното крайбрежие. Примигващите сини светлини не означаваха нищо за нея. Единственото й желание беше да прати по дяволите Джак Девлин и всеки, изпречил се на пътя й.