Джон Кларксън
Хавайска жега (28)

26.

Точно когато Макуилямс и хората му извършваха безмилостните убийства, срещата на Лийлани с жените от града приключваше. За два часа тя бе научила повече, отколкото през четирите дни, откакто беше в градчето. Гордееше се, че има толкова много информация за Девлин. И беше щастлива, защото бе намерила приятелка в лицето на Джанет.

Джанет беше безцеремонна, умна и самоуверена. От десет години живееше в Самоа. Имаше два брака и три деца, които отглеждаше сама.

— Какво ще кажеш за едно питие преди лягане? — попита тя.

Лийлани изгаряше от нетърпение да се обади на Девлин, но се съгласи да пийнат набързо нещо.

Двете влязоха в „Кахоа Лаундж“ и се отправиха към бара. Зад тезгяха стоеше един висок и намръщен бял мъж на двайсет и няколко години. Беше облечен в мръсен брезентов панталон и фланелка с картинка на две зъбещи се кучета и надпис: „Заровете кокала“.

Джанет сложи на барчето десет долара и поръча две бири. Барманът тресна на тезгяха две бутилки „Будвайзер“, взе парите и върна рестото, без да пророни дума. Лийлани беше жадна. Изпи около една трета от бирата и я остави на барчето. Бирата беше толкова студена, че слепоочията й изтръпнаха, но остави приятен вкус в устата й.

Джанет я погледна и каза:

— Хубава е, нали?

— Да.

Лийлани отпи още веднъж от шишето и седна на високото столче.

Беше чувала, че този градски бар не е много безопасен, но беше неделя и в заведението беше тихо. Огледа се. Помещението беше по-голямо, отколкото очакваше. Срещу барчето имаше малък дансинг и сцена, където стояха само барабани, които имаха такъв вид, сякаш не бяха използвани дълго време.

Пред сцената имаше достатъчно място за пет маси, а край тезгяха — за десет високи столчета. Рафтовете бяха отрупани с бутилки алкохол, снимки, табелки, часовник, който не работеше и голям цветен телевизор, предаващ един от музикалните канали. Картината на екрана беше ясна, но звукът бе изключен. В дъното на заведението имаше маса за залагания.

Единствените други посетители бяха три жени, които седяха около една от масите, пиеха бира и тихо разговаряха. Едната от тях беше твърде издокарана за „Кахоа Лаундж“. Джанет забеляза, че Лийлани я гледа и се наведе да й каже:

— Това е собственичката. Името й е Мей. Много приятна дама. Има рак на гърдата.

— О, не! По дяволите.

Джанет кимна.

Влезе Уенди. Махна на Джанет и Лийлани и седна да поговори с Мей. Всички в заведението, с изключение на бармана, бяха жени. Те изглежда имаха силно присъствие в града. Лийлани бе виждала повечето от тях, но едва сега научаваше имената им. Това я накара да се почувства като местна жителка.

Тя се обърна да си поръча още една бира, когато в бара влязоха двама мъже, които се отправиха към тезгяха. Единият беше нисък китаец с толкова присвити очи, че изглеждаха затворени. Беше облечен в цепнати на коленете джинси, фланелка на червени райета и неподходяща червена шотландска барета с бял пискюл. Другият, в овехтялата каубойска риза на червени и бели райета и мръсни джинси, приличаше на австралийски абориген. Двамата се вторачиха в Лийлани, а Джанет се обади с тънък глас:

— Добър вечер, момчета.

Китаецът се изсмя, погледна я и рече:

— О, здрасти, Джанет. Здрасти, здрасти. Не те видях.

— Какво ти има? Да не си станал изведнъж късоглед? Или може би трябва да те халосам по главата, за да прогледнеш?

Китаецът се плесна по челото, примига няколко пъти и отговори:

— Няма нужда. Очите ми са наред. Коя е приятелката ти?

Лийлани протегна ръка и се представи.

— Лийлани. Как се казваш?

— Уинг. Нестор Уинг. А това е Филип. Какво ще пием?

— Ром — без колебание отговори аборигенът.

Китаецът се намръщи и го скастри.

— Не ти. Дамите?

— Бира — отговори Джанет. — Ще изпия още една и се прибирам вкъщи.

— Аз също — рече Лийлани.

Нестор плъзна една двайсетдоларова банкнота към бармана и кимна.

— По една бира за дамите. Аз ще пия водка. А на него му дай ром.

Барманът се залови за работа, без да пророни дума. Нестор и Филип седнаха на високите столчета до Лийлани.

— Какво води една красива жена като теб в Кахоа?

— Малко почивка от постоянната ми работа. Промяна на обстановката.

— Харесва ли ти тук?

— Засега, да. Някои неща ме изнервят, но инак е добре.

— Кои?

— Ами, онова сбиване предишната нощ.

— Беше ли там?

— Не. Казаха ми на другия ден. А ти беше ли?

— Не. Не и в първия петък от месеца. Не и аз. Това е работа на Сам Кий и неговите момчета.

— Той дойде в ресторанта, където работя. Уплаши ме до смърт.

— Ще му го кажа… Няма, само се пошегувах.

Аборигенът се изсмя и Нестор го сръга в ребрата.

— Дръж се прилично, Филип.

— Добре.

— Градчето е хубаво, ако внимаваш, нали, Джанет?

— Предполагам.

— Не мисля, че някой е пострадал, откакто съм тук.

— А откога си тук? — попита Лийлани.

— От пет години — отговори Нестор.

— Ами онзи тип, когото намериха в тропическата гора? — попита Филип. — Беше нещо жестоко.

— Кой, Съншайн ли?

— Да.

— Един дявол знае какво се случи с него.

Лийлани се намръщи, като чу името на Били, произнесено толкова небрежно. В онзи миг той й се видя толкова далечен и обиден, че би се разплакала, ако беше сама. Без да мисли, тя изтърси:

— Познавахте ли го?

— Кой? Онзи, когото намериха изяден ли?

— Всички го познаваха — каза Джанет. — Той живееше тук отдавна.

— Разстроиха ли се хората от случилото се с него? Имаше ли много приятели? — попита Лийлани.

Нестор сви рамене. Джанет млъкна. Филип отпи от рома и рече:

— Най-добрият му приятел беше Лайман.

— Лайман?

— Да, все се мотаеха заедно. Лайман живее близо до Опикихау. Някъде там.

Лийлани искаше да зададе още въпроси, но се въздържа. За щастие Нестор попита:

— Кой беше Лайман?

— Онзи, белият. Знаеш го. От континента.

— Лайман?

— Да. Хайде, познаваш го. От време на време работи в магазина за здравословни храни. Един мършав. Или в гаража в покрайнините на града. До гимназията. Понякога идва да работи на едно от тези две места.

— Аха, оня, мършавият? Той е наркоман, човече.

— Да, да — каза Филип и кимна. — Пушеше много трева. Също като онзи тип Съншайн.

— Изглежда тук повечето го правят — рече Лийлани.

— А ти? — попита Нестор.

— От време на време. Не мога да си го позволя.

— И аз. Тук вече не е така, както беше преди.

— Какво работите, момчета?

Нестор се изкикоти и махна с ръка.

— Захарна тръстика, сладурче.

— Да — каза Джанет, — което означава, че всъщност не работят, защото производството на захар непрекъснато намалява, откакто съм тук. И последното поле е готово да приключи.

— Нищо не мога да направя — рече Нестор.

Лийлани реши да последва съвета на Девлин. Слушай деветдесет и девет процента и питай един процент. Засега това даваше резултат.

Четиримата говориха за градчето, докато тя и Джанет изпиха бирите си. После Лийлани заяви, че иска да се прибира. Джанет направи същото. Нестор и Филип започнаха да ги увещават да останат. Лийлани се приготви да откаже учтиво, когато влезе една русокоса жена. Тя седна до Нестор и Филип и каза:

— Хайде, Филип, почерпи едно питие!

Той се изсмя и отговори:

— Добре, Аманда, но само едно.

По говора и сълзящите очи Лийлани разбра, че жената вече е пияна, но това изглежда не притесняваше никого.

Аманда не изчака Филип да й поръча нещо за пиене и викна на бармана.

— Джоуи! Ром и джинджифилов сок.

Момчетата започнаха да разговарят с нея, а Джанет и Лийлани излязоха. Лийлани чу Аманда да пита с дрезгав пиянски глас:

— Коя е онази шибана полинезийска принцеса с Джанет? Объркала ли се е нещо, че е дошла тук?

Лийлани отново се пренесе в действителността на Кахоа, където очевидно не й беше мястото.