Джон Кларксън
Хавайска жега (26)

24.

Мълвата за сблъсъка на Девлин с Лихо, Ейнджъл и Пали се разпространи светкавично. Хората на Кий дойдоха в града, за да си го изкарат на някого. Пред офиса се бяха събрали осмина — Уилфредо и Рамон — братята на Ейнджъл, трима местни типове, известни като Фето, Ака и Томи, част от постоянния екип на Кий, братовчедите на Ака — Франк и Пана и един от главорезите на Кий, който винаги се появяваше, когато имаше неприятности, Кимо.

Пристигаха и други. И докато се събираха и мърмореха под нос за многобройните си въображаеми и действителни неправди, Кий беснееше в офиса. Беше готов да прекоси улицата и да малтретира Рейчъл Стийл, докато му каже къде е Девлин, но Енгъл повтаряше:

— Трябва да стоиш тук и да чакаш. Лиху ще дойде.

— Майната му на Лиху. Кой е тоя Девлин? Мисли, че може да идва тук и да се будалка с нас?

— Вече ти казах — търпеливо обясни Енгъл. — Девлин работи за някаква компания на име „Пасифик Рим“. Частна фирма. Нает е от семейството на онзи Кранстън или Съншайн, един дявол знае как се казваше.

— Смотаняци, трябваше да се справите с него. Вие сте го пуснали в града, а сега аз трябва да го изгоня. По моя начин.

— Лиху ще се погрижи за него.

— Как?

— Ще ти каже, когато дойде тук.

Кий погледна недодялания бял адвокат и потисна силното си желание да го стисне за мършавото гърло и да го удуши. Копнееше да почувства как пукат хрущялите му. Представи си как очите му се изцъклят. Видя как тънките пръсти на Енгъл дращят ръцете му.

— Хилаво безполезно бледолико лайно! Ако Лиху не дойде скоро, ще намеря онзи нещастник, ще го убия, ще го накълцам на парчета и ще нахраня кучетата си.

— Ще дойде, ще дойде.

Кий прокара пръсти през косата си, вторачи се в тавана и изкрещя:

— Шибан педераст!

Енгъл бързо погледна часовника си.

 

 

За по-малко от час Лийлани стигна до края на пространството, покрито с лава. Седна и десет минути чака Девлин.

Когато той се приближи, тя стана и му направи знак да я последва към района, където лавата не беше заляла земята. Изведнъж се озоваха в един зелен оазис сред мъртвите черни скали, над който се извисяваха трите поклащащи се палми, които използваха за ориентир. Дърветата бяха високи повече от двайсет метра.

Растителността се сгъстяваше. Изведнъж пред тях се разкри малка пролука между храстите и палмите. Двамата изкачиха двуметровата скала, минаха през гъсталаците и се озоваха на една уханна поляна, осеяна с дъхави треви и орхидеи — дребнички пурпурни цветчета на високи тревистозелени стебла. Имаше и цъфнал джинджифил, дръвчета гуава, гардении и тъмночервени тропически храсти, сред които лъкатушеше тясна пътечка. Девлин и Лийлани слязоха по нея и тръгнаха към океана, отмествайки растенията. След минута стигнаха до няколко по-ниски палми и високи папрати. Наведоха се, за да минат под покрив от клони и Девлин стъпи на най-красивия плаж, който бе виждал.

Ивицата представляваше съвършен полумесец от черен пясък, дълъг стотина метра и широк около двайсет. В северния и южния край имаше скали от лава, високи шест метра, които се спускаха към океана. Вълните бяха блъскали и оформяли скалите, изравяйки в тях назъбени вдлъбнатини. В основата им имаше огромни буци лава, натрупани като естествен вълнолом. Близо до плажа прибоят бе разбил отломките на по-големи и малки валчести камъни.

В дъното на плажа имаше плетеница от лози, дървета, шуми и папрати. Лийлани и Девлин бяха намерили своя усамотен къс от Рая. Бяха сами на един плаж, който можеше да е на десет хиляди години.

— Откъде научи за това място? — попита той.

— Една от жените в града ми каза. Последният поток от лава го създал. Едва ли някой наоколо знае за него.

— Удивителен е.

— Красив е.

Лийлани стоеше на няколко крачки от Девлин и гледаше океана. Тя съблече фланелката и късите си панталони. Без да пророни дума, събу и белите си бикини. После се обърна към Девлин. Беше съвсем гола. Само на глезена си имаше тънка златна гривна.

Той дори не се опита да се държи учтиво. Вторачи се в нея с широко отворени очи. Лийлани беше безупречна. Кожата. Гърдите. Тъмните им зърна. Дори триъгълникът от черни косъмчета между дългите й крака. Девлин не знаеше къде да гледа по-напред.

Тя се усмихна леко намръщена и каза:

— Събличаш ме с поглед, откакто се запознахме. Никога не бих плувала облечена на такъв плаж, затова предположих, че моментът ще е подходящ да преодолеем това физическо нещо между нас и да не мислим за него.

Девлин преглътна.

— Физическо нещо?

— Ами, всички онези плахи и потайни погледи. Искам да преодолеем това и да не го мислим повече. — Тя се приближи до него и вдигна фланелката му. — Хайде, свали си дрехите. И аз искам да видя тялото ти.

Девлин вдигна ръце и й позволи да изхлузи фланелката му. Лийлани го огледа за миг, но не каза нищо за превръзката, нито за другите рани. Хвърли фланелката му на пясъка, а той събу туристическите обувки. Тя разкопча токата на колана и късите му панталони. Девлин свали чорапите си. Лийлани го прегърна през кръста, внимателно дръпна ластика на спортните му гащета, за да не причини болка на възбудения му пенис и ги смъкна по мускулестите му крака. Коленичи и нежно целуна члена му.

Сетне подреди дрехите на купчинка и бавно се изправи. Докато ставаше, Лийлани нежно галеше възбудения му пенис с дясната си ръка, а лявата прокара по краката, хълбоците и гърба му. Сложи ръка на широкото му рамо и бавно притисна голото си тяло до него. Бакърената й кожа беше хладна и гладка.

— Това ли имаше предвид, когато каза да преодолеем физическото нещо?

— Предполагам.

Тя нежно погали пениса, после уви ръце около врата му. Девлин я притисна до себе си. Лийлани се повдигна на пръсти, а той се наведе и я целуна. Устните й бяха меки и хладни. Езиците им предпазливо се изучаваха. Двамата се погледнаха в очите. Той погали гладкия й като кадифе гръб. Тя прокара пръсти по мускулите на раменете и врата му.

— Сякаш не си реална.

— Това хубаво ли е или лошо?

— Лошо, много лошо.

— Защо?

— Не трябва да правим това.

— Глупости.

Лийлани продължи да го милва. Той също. Изведнъж тя спря и попита:

— Нали не си женен?

— Не.

— А дал ли си дума на някоя?

— Не.

Лийлани продължи да го гали.

— Тогава ми казваш да не го правим в изблик на някаква изопачена психологическа тъпотия.

— Вероятно. Но това няма да улесни съвместната ни работа.

— За кого?

— И за двама ни. Пък и отказвам да правя любов на плажа.

— Защо?

— Ами, нищо не излиза. Пясъкът влиза навсякъде.

Тя се засмя и направи крачка назад.

— Добре. Не е необходимо да го правим. Само исках да видя тялото ти. Да те почувствам. Ще се любим, когато сме на удобно място.

Девлин докосна лицето й и тихо изстена. Лийлани го погледна дяволито и леко го погали.

— Какво има? Съгласна съм с теб. Ще чакаме.

После коленичи пред него и започна да ближе пениса му, като го възбуждаше, прокарваше език и го поемаше в уста. Сетне го погледна игриво.

Той отстъпи назад и рече:

— Хайде, по дяволите.

Тя се изправи и тихо каза:

— Добре, добре.

Прегърна го със силните си ръце, притисна се до него, после се отдалечи.

И тогава, без да каже нищо повече, Девлин се приближи до нея и я целуна. За миг премина точката, след която нямаше връщане назад. Лийлани се вкопчи в него и голите им тела се сляха.

Целуваше го страстно, отговаряйки на всяко движение на езика му. Ръцете им се движеха непрестанно. Уви дългия си крак около кръста му и Девлин сграбчи мускулестия й хълбок, повдигайки я над пясъка. Тя се търкаше и тласкаше в него.

Сетне се отдръпна, постла хавлията си на пясъка и го заведе там. Мигновено го възседна, плъзна се надолу, наведе се и пое пениса му в уста. Девлин изстена и започна да гали косите й, а Лийлани се движеше нагоре и надолу по възбудения му член. Изведнъж надигна глава, взе раничката си, извади презерватив, разопакова го и трескаво го нахлузи на пениса му. Явно искаше да проникне в нея незабавно.

Тя се намести върху него и го пое с въздишка. Девлин сграбчи меките й като кадифе хълбоци и я придърпа към себе си. Лийлани отметна глава назад и се притисна до него. И двамата искаха да се слеят в едно. Тя тихо стенеше, докато той проникваше дълбоко в нея.

Сетне отвори очи, погледна го и се усмихна. Ръката му галеше стегнатия й стомах и бедрата. Докосна с палец клитора й и тя тихо изстена и стисна члена му в себе си. После започна да се движи в ритъм с него.

Девлин гледаше силуета й, очертан на фона на синьото небе и белите облаци. Усещайки невъздържаното естествено сладострастие на Лийлани, той почувства как западняшкото му джентълменско самообладание се изпарява в хладния ветрец.

Лийлани изпита оргазъм с усмивка на облекчение, със затворени очи и отмятайки глава в някакъв древен вътрешен ритъм. В онзи миг беше съвсем сама, но все пак успя да го сподели с Девлин. Той свърши няколко секунди след нея и тя потрепери, стискайки пениса му в тялото си, за да засили насладата и удоволствието му.

Лийлани бавно и внимателно се отпусна и легна върху него. Сложи глава на рамото му и остана така, докато учестеното му дишане се нормализира.

Девлин затвори очи и заспа, но само за няколко минути. Тя стана и когато хладният вятър лъхна влагата между телата им, той се събуди. Чувстваше се освежен и удивително жизнен.

Плуваха в топлите сини води, наслаждавайки се на меката им ласка.

Девлин излезе пръв и седна на пясъка. Слънцето изсуши и затопли бялата му кожа. След няколко минути Лийлани спокойно излезе от океана. Камъчетата изобщо не я затрудняваха. От тялото й капеше вода и бронзовата й кожа сякаш беше намазана с масло. Тя изтри солта от лицето си с грациозните си пръсти и се приближи до Девлин.

Той стана и избърса водата от гладката й кожа. Допирът до влажното й стегнато тяло беше чудесен. Наслади й се, без да изпитва непреодолимото желание да прави любов с нея. Двамата седнаха на хавлията, докато слънцето изсуши телата им. После се облякоха и се загледаха в океана.

— По-добре ли се чувстваш? — попита Девлин.

Лийлани сви рамене.

— По-добре ли?

Предпазливият й отговор го предизвика да каже:

— Трябва отново да се държим като непознати.

— Това е обичайната реакция на мъжа, след като се сближи с някоя жена. Докато пак се възбуди. И тогава пак иска да се сближи.

— А жените?

— При тях не потребността от секс ги кара да се сближават с мъж, а нещо друго. Някаква друга необходимост.

— Каква?

— Не знам. Само знам, че е нещо повече от секс.

— За щастие или не, в живота си не съм имал възможност да изпитам онова друго нещо.

— Защо?

— Защото никога не се задържам дълго на едно място. И защото всичко друго обикновено е опасно.

— Кое например?

— Ами, точно както сме в момента.

Лийлани замълча и се вгледа в плискащите се сини води.

— Каза, че някой се опитал да те убие.

— Предполагам, че беше Кий.

— Но не си сигурен.

— Това е само въпрос на време. Предизвиках реакцията му. Той сам ще се разкрие.

— Да се надяваме, че преди това няма да те убият.

— Да — погледна я Девлин.

— Така ли действаш? Преследваш ги, докато те свършат с теб или ти с тях?

— Горе-долу.

— И какво смяташ да правиш сега?

— Трябва да намеря отговорите на много въпроси. Нямам представа как Били е попаднал в онази забравена от бога част на тропическата гора. Не знам защо Кий го е убил. Нито колко хора контролира. Или какъв е бил мотивът му.

— А какво знаеш?

— Знам, че този проклет град не ми харесва — с обърканите си и страхливи хора. И онзи опасен и брутален тип Кий. Убеден съм, че не действа сам. Някой ме следи, вероятно откакто пристигнах тук. Със сигурност, откакто се срещнах с баща ти.

— С какво бих могла да ти помогна?

Девлин се замисли за миг.

— Разбери кои са хората, които Кий използва. Къде живеят. С какво се занимават.

Лийлани кимна.

— Това няма да е много трудно. Жените в града мразят онези типове. Нещо друго?

— Да. Нужна ми е кола. Провери в града дали някой продава. Не говори за мен. Само разбери и ми кажи.

— Добре. Как да се свържа с теб?

— Извън града има една къща. На връщане ще ме оставиш там. Имаме телефон. Ще запомниш ли номера?

— Кажи го.

— 555–8774.

— Запомних го.

— Можеш ли да ми се обадиш, без никой да забележи?

— По дяволите, половината ден прекарвам до телефона в кухнята. Поръчвам продукти. Никой няма да забележи.

— Добре. А сега искам да ти задам един въпрос.

— Какъв?

— Искам да знам защо си тук. Какво всъщност целиш?

Лийлани извърна очи, изду бузи и изпусна въздуха. Знаеше, че помежду им вече не може да има лъжи и полуистини.

— Трудно е да ти обясня.

— Защо?

— Смущаващо е. И болезнено.

— Ще ми кажеш ли?

Тя замълча. След малко отговори:

— Да.

Девлин зачака, без да откъсва очи от нея. Лийлани седеше от дясната му страна. Той виждаше само лявата половина на лицето й. Тя избърса очи и Девлин забеляза една сълза.

— Били беше четири години по-голям от мен. Той наистина беше по-големият брат, за какъвто мечтае всяко момиче. Красив. Силен. Не ни беше лесно. Хората мислят, че Хаваи е космополитен, но всъщност не е така. Тук има много расизъм. Хлапетата се държат най-лошо. Мразят белите. Аз бях по средата. И двете страни не ме обичаха. Но Били ме защитаваше. И се кълна, че доста си изпати, докато го правеше. Мисля, че закоравя от боя. Можеше да стане зъл, но не се промени. Само ставаше все по-непреклонен и силен. И аз го обиквах все повече. Господи, обожавах го. Безумно го обичах.

Лийлани млъкна и зарови пръстите на краката си в пясъка.

— Когато бях на петнайсет, изглеждах като осемнайсет или двайсетгодишна. Рано съзрях. Привличах доста внимание. — Тя го погледна. — Още го правя.

Той кимна и каза:

— Разбира се. Ти си поразителна. Не съм виждал жена като теб.

Лийлани сви рамене и рече:

— Понякога това ми харесва. Вниманието. Притегателната му сила. Друг път го ненавиждам. Когато бях на петнайсет-шестнайсет, вниманието ми харесваше. Били и аз бяхме единствените брат и сестра от различна кръв. Той беше бял, а аз приличах повече на местните хора. Физически бяхме съвсем различни. Били растеше и се отчуждаваше от мен, но когато съзрях, видях, че привличам вниманието на приятелите му. И започнах да използвам това, за да привлека неговото внимание. И успях. Продължих да го правя, докато почувствах, че привличам Били.

Лийлани замълча отново. Изтри още сълзи от очите си. Трябваше да положи усилия, за да говори.

— В началото, когато Били се върна от войната, аз не можех да призная дори пред себе си какво се бе случило тогава. Може би бях възприела островитянските нрави. Не кръвосмешението, разбира се, а физическия аспект. Флиртуването. Чувството за собственото си тяло. Мисля, че гледам на секса като островитяните. Когато бях млада, правех каквото исках в това отношение. Използвах го. И сега знам, че бих използвала секса, за да задържа Били близо до себе си.

— Но не си го направила.

— Само защото той замина. Били знаеше, че единственият начин да го предотврати, беше като се махне оттук. Да отиде в армията. Известно време не съзнавах това, но сега вече съм убедена, че е така.

— И сега се обвиняваш за всичко, което се е случило?

Тя го погледна в очите.

— Знам точно до каква степен да се обвинявам. Вярно, може да е получил повиквателна. Може да е доказвал на баща ни, че е мъж. Но аз знам, че отиде в проклетата армия, за да не спи с мен. Съзнавам какво съм направила и какво дължа на Били. Нямаш представа колко ядосана, безпомощна и жалка се чувствах, като видях какво става с него заради мен. Да го гледам как пропада — бързо и безвъзвратно. Беше ужасно да гледаш как един красив и силен мъж се превръща в развалина.

— Затова ли дойде тук? Да му се издължиш?

— Тук съм, за да му дам онова, което Били заслужаваше от мен. Духът му няма да намери покой, докато не го сторя. Моят дух също. Ще направя всичко, за да почива духът му в мир. И едва тогава ще продължа със собствения си живот.

Лийлани говореше така решително, че Девлин не можа да каже нищо. Накрая рече:

— Уважавам онова, което правиш. При това си достатъчно умна, за да знаеш, че можеш да действаш и без мен. Но мога ли да те помоля за нещо?

— За какво?

— Когато тази работа започне да става опасна, а това непременно ще се случи, искам да ми обещаеш, че ще се откажеш. Когато ти кажа. Без да спориш.

— Вече се съгласих, че ти си професионалистът. Ще се придържам към твоите преценки. Ще правя, каквото ти кажеш.

Девлин кимна.

— Благодаря. Това улеснява нещата.

Лийлани го погледна и рече:

— Знам, че усложних нещата за теб. Но всъщност и двамата искаме това нали?

— Не, просто вече е така.

Тя кимна и бързо се изправи. Нахлузи гуменките, метна раничката на гърба си и каза през рамо:

— Трябва да дойдем пак.

Тръгнаха един до друг. Този път Лийлани вървеше по-бавно, позволявайки на Девлин да крачи редом с нея. Изкуствената бариера между тях беше премахната и заменена с по-реална, но и по-болезнена от фалшивата.

Девлин докосна лицето си там, където Лийлани бе сложила ръката си. Спомни си допира на пръстите й и разбра, че иска да го докосват още. И веднага щом отново почувства желание към нея, той осъзна, че трябва да се въздържа. Не го ли направеше, страстта щеше да осуети единствения и последен шанс на Били за възмездие.