Джон Кларксън
Хавайска жега (24)

22.

Девлин заключи хотелската си стая, пусна отново климатика и легна с надеждата, че болкоуспокояващите ще му помогнат да заспи. Когато се събуди, навън се зазоряваше и той се изненада, че е спал цяла нощ. Утринната светлина се процеждаше през тежките завеси. Девлин потърка лице и раздвижи ръце. Чувстваше се добре. Седна и острата болка отново прониза гърдите му. Това го ядоса. Стана. Краката му бяха схванати и го наболяваха. Но това не му пречеше да върви и да крои планове. Трябваше да си свърши работата.

Изкъпа се набързо, поръча закуска и се обади на госпожа Банкс. За трийсет минути уговориха всичко. След малко Тули влезе в стаята.

— Как се чувстваш? — попита Девлин.

— Отвратително.

Тули стоеше и мълчеше. Ръцете му бяха превързани. Беше изпрал широките си панталони, но не бе успял да отстрани калта и петната от кръв.

— По дяволите, кой насъска онези кучета по нас, човече? И къде да го намерим?

— Знам кой го направи. Двама души действат по въпроса. Ако не беше неделя, вероятно щях да разбера всичко след няколко часа. Но не се тревожи. Ще ги намерим.

— Сигурно са негодниците, които са убили приятеля ти, нали?

— Да.

— И сега какво?

— Имаме много работа. Поръчай си закуска. Трябва да си вземем нови дрехи. Да подготвим скривалището. Да намерим още транспорт. Искам до един час да излезем оттук.

След по-малко от час двамата отидоха в търговския център до летището. Купиха си нови дрехи и се отправиха към град Кахоа.

Лесно намериха скривалището. Къщата беше извън града, близо до магистрала 130. Госпожа Банкс бе казала, че след като видят знака за пътя, трябва да продължат да вървят, докато съзрат първата пощенска кутия вляво.

Всичко от онази страна на пътя беше скрито от гъста растителност — дървета, лози, папрати и храсти.

Девлин караше бавно. Най-после видя пощенската кутия. Зад нея имаше тесен проход в зеленината. Той зави и се спусна по един стръмен склон, който го изведе на поляна, обрасла с червеникави тропически растения, орхидеи и папрат.

На около десет метра имаше малка дървена къща. Няколко стъпала водеха към двойните плъзгащи се врати.

Ключът беше сложен под второто стъпало. Девлин и Тули влязоха вътре. Вляво имаше малка дневна, а вдясно — дълъг тезгях, който разделяше трапезарията от голямата кухня. Във вътрешната част имаше баня и спалня. Стръмно стълбище водеше към втория етаж, където вероятно имаше още спални.

Къщата беше чиста, но въздухът беше застоял. Тули пусна на пода в спалнята чантата с новите си дрехи, а Девлин провери ключалките на вратите и се качи горе да огледа другите стаи. После двамата отново седнаха в пикапа. Тули седна зад волана.

— Откарай ме във „Вилидж Ин“ — каза Девлин. — Вземи пикапа. В два часа трябва да бъдеш на летището.

Самоанецът спря до хотела. Градчето беше тихо.

— „Пасифик Рим“ ще изпратят човек за контейнерите — рече Девлин. — Остави го той да се разправя с документите. Ти само ги натовари и ги закарай в къщата.

— Колко са?

— Вероятно два. В единия ще бъдат оръжията, а в другия — амунициите.

— Добре, шефе.

— Самолетът излита в два и трийсет, затова тръгвай. Чакай в къщата, докато ти се обадя. И се увери, че не те следят. Тук има много такива пикапи, но не отивай на летището, ако мислиш, че те следят.

Тули кимна и потегли. Девлин се качи в стаята си. Отвори най-долното чекмедже на шкафчето и извади нова пачка патрони за празния зиг зауер. Измъкна и един малък „Берета“ и го пъхна в джоба на новия къс панталон, който си бе купил от търговския център. За разлика от Тули, неговите дрехи не бяха изгорели в колата. Загуби само обувките си. Изми ръцете и лицето си и тръгна да търси Рейчъл. Не я намери, затова влезе в кабинета й и остави четири стодоларови банкноти в един плик.

Излезе от „Вилидж Ин“ и се отправи към ресторант „Да“. Когато мина покрай офиса на Кий, изпита желание да извади зиг зауера и да отвори с ритник вратата, но вътре изглежда нямаше никой.

Когато влезе в заведението, Лийлани тъкмо изскачаше от кухнята. Имаше шестима клиенти. Това беше голямо постижение за ресторанта. Лийлани дори бе накарала Уолтър Харисън да облече чиста риза.

Този път Девлин не седна до прозореца. Настани се с гръб към стената и с лице срещу вратата.

Лийлани дойде веднага и каза:

— Радвам се, че те виждам. Гладен ли си?

Гледаше го така, сякаш се опитваше да разбере дали е ранен. Беше облечена в селска рокля, но срязана високо над коленете и с дълбоко деколте. Голяма част от бакърената й кожа беше изложена на показ. И както обикновено, когато работеше, косите й бяха завързани на опашка, така че нищо не закриваше лицето й. Беше хипнотично красива. Нищо чудно, че клиентелата на ресторант „Да“ се увеличаваше.

— Много съм гладен. Какво ще ми препоръчаш?

— Прясна пържола. Имаме и хубаво брюкселско зеле и моркови. Ще ги сваря на пара. Ще ти донеса и кафяв ориз.

— Добре.

Опитвайки се да запази деловия си тон, тя попита:

— Кога ще можем да поговорим?

Девлин огледа набързо помещението. Всички изглеждаха заети с яденето си.

— Знаеш ли дали Кий е в града? — попита той.

— Не мисля. Не съм го виждала. Защо?

— Смятах да го посетя.

— И какво?

Девлин сви рамене.

— Ще видим. В колко часа свършваш работа?

— В неделя не сервираме вечеря. Ще бъда свободна около два часа. Мислех да отида на един плаж с черен пясък, за който чух вчера. Предполагам, че е съвсем уединен. Ако дойдеш там, никой няма да ни види.

— Добре.

— Ще ти начертая карта.

Лийлани тръгна към кухнята.

Девлин ядеше обяда си бавно. Храната беше вкусна. Пържолата беше добре препечена от външната страна и почти сурова отвътре — точно както я обичаше.

Когато се върна със сметката, Лийлани му подаде едно листче. Девлин погледна картата, която тя беше нарисувала, и веднага разбра, че никога няма да намери плажа.

— Имаш ли кола? — попита той.

— Уолтър ми дава назаем пикапа си.

— Ще отида до магистралата. Ще ме вземеш оттам.

— Мислех, че не искаш да ни виждат заедно.

— Щом изляза от града, лесно мога да разбера дали някой ни следи. Ако забележа човек, ще ти махна да продължиш.

— Добре. Ще тръгна в два.

— Дотогава ще бъда на пътя.

Лийлани взе празните чинии и се отправи към кухнята.

Девлин остави пари на масата и излезе от ресторанта. Огледа Мейн стрийт. Градчето беше тихо, но тишината беше по-скоро напрегната.

Слънцето вече печеше силно и изсушаваше влагата, останала след обичайния утринен дъжд. От черния асфалт се изпаряваха едва забележими облачета.

Девлин измина трийсет крачки по дървения тротоар. Стигна до офиса на Кий. Натисна дръжката на вратата. Беше заключено. Дръпна се назад и погледна старата дървена врата. Сетне извади зиг зауера и с точен ритник разби ключалката. После влезе вътре, сякаш беше собственикът на мястото.

Бързо огледа стаята. На стената имаше топографски карти на областта Пуна. Малка картина с маслени бои, изобразяваща берач на захарна тръстика. Плакат, на който пишеше: „Хаваи за хавайците“. Из помещението бяха разпръснати евтини плетени мебели. Стените и хлътналият дървен под бяха боядисани в бледозелено. От тавана висяха две голи крушки.

Пространството вдясно беше преградено с фибростъкло. От другата страна имаше малък кабинет. По-голямата му част беше заета от старомодно дървено бюро, отрупано с листове хартия и дебели пликове.

Девлин насочи пистолета и тръгна към задната част. Мина покрай някакъв оскъдно осветен килер и баня и влезе в големия кабинет. Беше добре обзаведен. Имаше компютър, факс, работна маса и шкаф.

Девлин излезе през задната врата и се озова на верандата. Там имаше стар диван, консервна кутия, пълна с фасове и очукан хладилник. Нямаше ръмжащи кучета. Нито местни главорези. Нито Сам Кий. Девлин изведнъж се почувства като пълен глупак. Осъзна, че гневът му го тласка към необмислени действия. Прибра зиг зауера в кобура и излезе през разбитата предна врата. На улицата се бяха събрали няколко души. Едно момче надничаше да види кой ще се появи от офиса. Девлин застана на прага и извика:

— Джак Девлин. Кажете му, че Джак Девлин е направил това.

В същия миг по Мейн стрийт се зададе един пикап, който спря пред офиса. Четирите врати се отвориха едновременно и отвътре изскочиха Ейнджъл, Лихо и един друг мъж на име Пали.

Девлин извади пистолета и се приготви да стреля по всеки, който измъкнеше оръжие. Очакваше автоматични пушки, но никой от тримата не носеше огнестрелно оръжие. Той посочи към тях и каза:

— Качете се в пикапа и изчезвайте оттук, преди да сте пострадали.

Пали, най-едрият от тримата, се ухили презрително и се хвана за перилата на тротоара. Прескочи ги и леко се приземи на около два метра вляво от Девлин. Лихо и Ейнджъл застанаха вдясно. Пали направи няколко бързи странични крачки и вдигна крак към главата на Девлин. Ритникът имаше за цел да уплаши Девлин и може би да го блъсне към Лихо и Ейнджъл, но Пали не бе избрал подходящия човек за тази демонстрация. Девлин не помръдна от мястото си. Само се наведе назад. Пали понечи да го удари с опакото на ръката си, но Девлин разбра това. Отмести се и сграбчи лявата китка на Пали, а с другата ръка го стисна за гърлото — така, че да не пречупи дихателната тръба. Можеше да го убие, но не го стори, а премести центъра на тежестта си и хвърли Пали върху Лихо и Ейнджъл, които се приближаваха отдясно.

Пали се блъсна в тях и падна на колене, опитвайки се да си поеме въздух. Сега беше ред на Девлин да атакува. Той ритна с пета Пали в лицето. Счупи три зъба и почти сплеска носа му. Главата на Пали отхвръкна назад. От счупения нос бликна кръв, която се изви в дълга червена дъга. Препъвайки се, Лихо мина покрай Пали и се втурна към Девлин. Протегна мускулестите си ръце да го сграбчи и Девлин позволи на глупавия мъж да се приближи до него. Сетне заби лакът в челюстта на Лихо, който разбивайки дървените перила, се строполи на тротоара. Приземи се толкова тежко, че счупи ключицата и изкълчи рамото си. Просна се по гръб и в безсъзнание. Гърдите му се повдигаха и бузите му се издуваха от затрудненото дишане, докато претърпелият сътресение мозък поддържаше функциите на тялото само рефлекторно.

Филипинецът Ейнджъл беше достатъчно умен, за да се спотаи зад по-едрите мъже, но накрая реши да пристъпи към действие. Извади нож и замахна към лицето на Девлин. Страхът му вдъхваше смелост и безумният удар би раздрал плътта, ако не бяха бързите реакции на Девлин. Той се дръпна от острието, после се завъртя и удари Ейнджъл в слепоочието, като го запрати към разбитата врата. Краката на филипинеца омекнаха и той се строполи на пода. Девлин се озова до него с две крачки. Стовари тежестта си върху китката му и строши костта. Ножът изхвръкна от ръката на Ейнджъл и Девлин го ритна настрана, после се наведе и вдигна филипинеца за колана и дългите коси. Отвори вратата с главата му и го изхвърли на улицата. Дребният мъж тежко тупна на земята.

Девлин спря само за да види, че на отсрещната страна се бе събрала малобройна тълпа.

Върна се в офиса и взе ножа на Ейнджъл. На излизане, той заби острието дълбоко във вратата на Кий. Девлин бе оставил визитната си картичка.