Джон Кларксън
Хавайска жега (19)

17.

Девлин задряма час преди зазоряване. В шест и трийсет слънцето изгря и паркингът пред прозореца му отново се изпълни с коли и камиони. Някой започна да троши лед върху металната броня на един пикап. Девлин се отказа от опитите си да заспи и стана. Чувстваше се схванат и унил. Бързо се изми и облече. Закачи на колана си кобура със зиг зауера, покри го с ризата и излезе.

Тръгна на изток, мина покрай бедняшкия квартал и продължи, докато стигна до денонощния магазин. Дишаше дълбоко, усещайки вкуса на свежия утринен вятър. Движеше се с удоволствие. Тялото му изглежда копнееше за действие, след като през нощта тази възможност му беше отказана.

Приближи се до уличен телефон и се обади. Тули отговори на третото иззвъняване. Първо попита дали Девлин е добре, сетне потвърди, че ще се качи на самолета в девет, Девлин му обясни подробно къде да се срещнат, като изрично подчерта, че е много важно да не ги виждат заедно.

Девлин влезе в кафенето срещу „Вилидж Ин“. Там отваряха за закуска още в шест часа. Барът, където се подвизаваха Кий и хората му, беше затворен. Намираше се точно до кафенето. От дясната му страна имаше празна витрина, а до нея — малка бакалия, която също отваряше в шест. Девлин реши да се откаже от огледа на улицата и влезе в кафенето. Умираше от глад. Леката вечеря в ресторант „Да“ и среднощната среща с Кий бяха изострили апетита му.

Изяде порция палачинки и изпи две кафета. После изгълта една цяла папая с препечена английска кифличка и изпи още едно кафе.

В седем и трийсет кафенето се напълни с хора. Трите сервитьорки не спираха да сноват между масите. И трите бяха бели хубавици, които работеха усилено. Телата им бяха слаби и стройни. В градчето имаше малко пълни хора, което означаваше, че жителите му не са богати.

Едната сервитьорка беше русокоса, със заострени черти и дежурна усмивка. Другата беше висока брюнетка. Девлин реши, че живее на горния етаж, защото започна работа с мокри коси. Сякаш току-що беше излязла от банята. Третата беше най-възрастната — на четирийсет и три-четири години. Кожата й беше сбръчкана от тропическото слънце, но самата жена беше красива и фигурата й беше стегната. Тъмните й коси бяха изсветлели от слънцето и подстригани късо. На дясното рамо имаше голяма татуировка на роза. Две от децата й — момченце на около шест години и красиво русокосо момиченце — играеха навън.

Лийлани имаше право. Ресторантът в един малък град беше удобна възможност да видиш хората, които живееха там. Клиентите в онази съботна утрин варираха от застарели хипита до работници в сини комбинезони и майки с деца. Девлин изпи последната капка кафе и се опита да си представи как омразата и насилието от предишната нощ се вместват в едно градче, което изглежда толкова спокойно през деня. Нападението на Кий беше откровено расистко. Но как омразата към белите се беше превърнала в такъв силен фактор на едно място, където най-малко половината хора бяха със смесена кръв? Дали Кий и главорезите му ненавиждаха само белите? И какво общо имаше това с Били Кранстън?

Девлин приключи със закуската, плати и излезе. Посетителите на заведението го зяпаха. Непознатите в града се разпознаваха отдалеч.

Рейчъл седеше на верандата и пиеше сутрешното си кафе. Когато Девлин се върна, тя попита:

— Закуси ли?

— Да. В кафенето отсреща.

— Харесвам палачинките им.

— И аз.

— Мисля, че трябва да поговорим, ако имаш малко свободно време.

Той седна на плетеното канапе срещу нея и отговори:

— Разбира се.

— Снощи в джоба ти имаше пистолет, нали?

— Да. И сега го нося.

— Щеше ли да го използваш?

— Мисля, че знаеш отговора.

— Да. Кой си ти, Девлин?

— Работя за една частна охранителна компания. Имам разрешително за носене на оръжие. Разследвам смъртта на Били Кранстън.

— Били Кранстън?

— Познаваше ли го?

— Кой беше той?

— Живял е в този град или около него в продължение на десет години. Намерили са го мъртъв в тропическа гора на север оттук.

— Имаш предвид онзи нещастник, който е бил полуизяден от прасетата?

— Да.

— Познавах го под името Джон Съншайн.

Девлин кимна.

— Точно така. В докладите пишеше, че е бил известен с това име.

— Да. Едно от многото. Веднъж в годината сменяше името си. По едно време беше Джон Пъблик, друг път — Джон Доу. Спомням си, че беше и Джон Америка, но не съм чувала да се нарича Кранстън.

— Местните хора дори не са знаели истинското му име, така ли?

— Едва ли. Но аз не го знаех, а го познавам, откакто дойде тук. Преди около десет години. Помагаше. Работеше една-две седмици, после изчезваше.

— Знаеш ли нещо друго за него?

— Мисля, че беше добър човек. Работеше съвестно. Беше затворен. — Рейчъл млъкна, сетне реши, че може да се довери на Девлин. — Според мен той страдаше. Имах чувството, че се махаше, за да не причини неприятност някому. Не беше способен да се задържа дълго на едно място. Дойдеше ли му твърде много, изчезваше.

Девлин кимна, опитвайки се да си представи Били.

— Имаше ли приятели?

— О, почти всички се държаха дружелюбно с него. Но не знам да е имал приятели. Пушеше много марихуана. Вероятно това го караше да бъде толкова сдържан. Да живее в свой собствен свят. Не знам кои са били приятелите му. Напоследък предпочитам да стоя вкъщи. Градът все повече ме плаши.

— Снощи не се страхуваше.

Тя го погледна строго и рече:

— Страхувах се. Отначало не. Бях твърде ядосана, за да се страхувам. Но като видях в какво съм се забъркала, се уплаших. Когато се прибрах, не можах да стигна до тоалетната. Една жена на моята възраст не издържа на такива неща.

— Защо излезе на улицата?

— За да спра онова, което ставаше.

— Защо беше единствената?

— Хората в този град се страхуват.

— От Кий ли?

— И от неговите хора.

— Защо?

— Видя какво направиха.

— Защо не им сториха нищо?

— Не знам. От време на време полицията се опитва да го озапти, но не успява. Той има адвокат, който го измъква. Знам ли? Предполагам, че трябва да убие някого, за да се решат.

— Познаваш ли човека, когото пребиха?

— Не. Но сутринта чух, че бил един от работниците от петролната сонда при геотермалния извор.

— Петролна сонда ли?

— Явно използват същите съоръжения като за геотермалните извори. Правят дупки в земята.

— Разбирам.

— Предполагам, че Кий и неговите главорези не са чакали дълго, за да си намерят повод.

— Защо?

— Ами, те се перчат така, сякаш са пазители на богинята Пелей.

— Така ли?

— Да. Това, разбира се, са глупости, но много добронамерени хора бяха разстроени заради геотермалния извор.

— Идеята да се използва тази енергия е добра.

— Не и ако смяташ, че ще разгневиш богинята — засмя се Рейчъл. — Можеш ли да повярваш? Хората строят от десетилетия в сянката на два от най-активните вулкана на света. Единият, Килауеа, изригва и в момента. От десет години бълва потоци лава, която заличи от лицето на земята цели градове. Нямаш никакви гаранции, че догодина няма да си погребан на трийсет сантиметра под лавата. И никой не може да направи нищо. Ето защо хората се молят на онази митическа богиня. Изобщо цялата идея да живееш на този остров е глупава, а онези тъпаци се притесняват за няколко дупки в земята.

— Но някои наистина вярват в богинята.

— Убедена съм. А други използват тази вяра за собствена изгода. Най-големият водач на антигеотермалния протест бе разкрит, че отглежда марихуана в онази част на тропическата гора, където искаха да пускат сондата. В какво е вярвал?

— Кий има ли нещо общо с това?

— С отглеждането на наркотици ли?

— Да.

— Винаги има слухове, Девлин. Хората тук смятат, че щом се извърши престъпление, той е замесен.

— И омразата му към белите хора изглежда е част от онова, в което се е забъркал.

— Да. Повдига ми се от това. Чист и откровен расизъм. Нали видя с очите си? Сам Кий ненавижда белите. И най-вече онези, които притежават някаква собственост. И измисля какви ли не оправдания. Белите дяволи измамили дедите му да продадат земите си и ние не сме имали право над тях.

— Той хаваец ли е?

— Ами! — отговори Рейчъл и махна с ръка. — Напоследък всеки филипинец, който слезе от самолета в Хонолулу, твърди, че е чистокръвен хаваец. Тъжната истина е, че вече няма истински хавайци. Оцелели са може би около един процент. А голяма част от този нищожен процент са се изпоженили помежду си. Може би във вените на Кий тече някаква хавайска кръв, но се съмнявам дали е много. Аз съм повече хавайка от него. Баща ми е роден на тези острови. Аз също. Кий едва ли знае кой е баща му, още по-малко дядо му.

— Значи всичко това е фасада.

— Разбира се. Сам Кий е брутален хулиган. Малко по-умен е от обикновените главорези и явно е намерил начин да се измъква безнаказано.

— Смяташ ли, че той има нещо общо със смъртта на Джон Съншайн?

— Не знам. Полицията не е арестувала никого.

— Полицаите изглежда не желаят да причиняват неудобства на господин Кий.

— Защо мислиш така?

— Ти повика полицията снощи, нали?

— Да.

— Ако искат да отидат на местопрестъплението с изключени сирени, ченгетата обикновено ги пускат едва когато пристигнат. Чух сирените им пет секунди, преди да дойдат. Обзалагам се, че са били някъде на Мейн стрийт и са довтасали, когато побоят е свършил.

— Казаха, че имали и други обаждания.

— Аз не повярвах на това. Нито ти.

Рейчъл кимна.

— Имаш право. Не повярвах. Но не бих предположила, че има някакво тайно споразумение. Не смятам, че тукашната полиция обича Сам Кий. Просто не искат да се занимават с него повече, отколкото им се налага.

— Работата им е да се занимават с него.

— Както казваше майка ми, ти преоткриваш познати истини, Девлин.

Той се усмихна печално и кимна.

— Кажи ми нещо — каза Рейчъл.

— Какво?

— Дошъл си да разследваш смъртта на Джон Съншайн. Това не ти ли подсказва, че той е бил по-важен, отколкото повечето хора тук са мислели? Кой беше той?

Девлин млъкна и се замисли над отговора си.

— Струва ми се, че често ще ми задават този въпрос.

— Какъв е отговорът?

Той сви рамене.

— Зависи. Били беше много неща.

— Какво беше за теб?

Девлин я погледна по начин, който я накара да разбере, че отговорът му няма да бъде споделен с никой друг, освен с нея.

— Рейчъл, Били беше най-близкото нещо до американски герой, който ти и аз някога ще срещнем.

Тя го погледна с проницателните си сини очи и след една-две минути каза:

— В такъв случай мисля, че сме участници в една голяма трагедия. Съжалявам, че не мога да ти помогна да разбереш какво се е случило.

Девлин кимна.

— Знам, че щеше да ми помогнеш, ако можеше.

— Нима?

— Нали те видях снощи — отговори той и сложи ръка върху нейната. Кожата й беше лъскава, мека и почти прозрачна. Девлин си спомни как предишната нощ Рейчъл бе сложила същата тази ръка на гърдите му, за да го защити. — През следващите няколко дни искам да стоиш тук горе и да се пазиш.

— Много любезно от твоя страна.

— Кое?

— Да ме предупредиш толкова деликатно.