Джон Кларксън
Хавайска жега (17)

15.

След като огледа градчето, Девлин реши да хапне нещо. Беше гладен.

Храната в мексиканския ресторант изглеждаше твърде тежка и мазна. Помисли за тайландския, но менюто там сигурно представляваше истинска загадка. Остана ресторант „Да“, където може би имаше нормална храна.

Той се приближи до малкото заведение, мина под ниския свод и видя, че до една от масите седи Уолтър Харисън.

Чашата му беше пълна. Той доволно четеше дебела книга с твърди корици. Лийлани вече го бе сменила в кухнята с един безработен готвач, препоръчан от човека, който им продаваше месо. Новият готвач взимаше евтино и следваше указанията на Лийлани. Пък и допълнителната помощ беше добре дошла, затова Уолтър с готовност се съгласи да го наеме. Харисън беше много щастлив, че е издържал на бурята и се е върнал към обичайния си живот. Усиленият труд за изкарване на хляба не влизаше в представите му за приятно съществуване.

Девлин наблюдаваше как Уолтър пие на малки глътки и разбра, че в голямата чаша има не само портокалов сок и лед. Харисън небрежно му махна с ръка да седне където иска. Беше късно за обяд и в ресторанта имаше само още двама души — един очевидно пиян мулат и компаньонката му — восъчно бяла жена, която дъвчеше пица.

Девлин избра малката маса до отворения прозорец, за да наблюдава какво става навън. Двойката млади хипита още седеше в мръсната обществена пералня на отсрещната страна на улицата. Една русокоса жена, облечена в дълъг дъждобран, се стрелна покрай пералнята. Две тринайсетгодишни момчета минаха покрай прозореца. Разговаряха за някакъв нов филм. Градчето изглежда се оживяваше.

Девлин взе краткото меню и вдигна глава, когато периферното му зрение долови сервитьорката, приближаваща се към масата. Видя я и мигновено загуби апетит.

— О, боже — измънка той и отново наведе глава.

Лийлани се приближи до масата и без колебание рече:

— Няма да търпя увъртанията ти. Ясно показа, че не искаш да имаш нищо общо с мен. А сега какво искаш да ядеш?

Девлин й се усмихна и отговори:

— Ти нямаш представа какво става, по дяволите.

— Не ме интересува.

— Защо мислиш, че те оставих в онзи ресторант? Ти не забеляза мъртвеца отвън, нито полицията, обградила заведението, нали?

Войнственото настроение на Лийлани премина в объркване.

— Какво?

— Мъртвец. Главата му беше размазана. Имаше и още двама, които не мърдаха. Нямаш представа колко усложни нещата за мен.

— Какви ги говориш?

Девлин трябваше да положи истинско усилие, за да се овладее.

— Разговаряхме твърде дълго — бавно каза той. — Донеси ми нещо за ядене, ако обичаш.

— Добре, добре — припряно отговори Лийлани.

— И една голяма чаша вода.

— Готово.

Тя бързо се отдалечи. Девлин беше толкова ядосан на себе си, колкото и на нея. Беше я подценил. Мислеше да се свърже с нея и да й обясни защо е изчезнал, но се отказа. Защо, запита се той. Защото това означаваше да поиска телефонния й номер от баща й, а Девлин не искаше да го стори. Защото това би означавало да я замеси в една смърт, а той не я познаваше достатъчно добре, за да й има доверие. И дълбоко в душата си Девлин съзнаваше, че вече не иска да има нищо общо с нея. Тя беше твърде прелъстителна. Всичко в нея го привличаше — тялото, лицето, начина, по който се движеше и нейната упоритост. Лийлани беше твърде много за него. И той несъмнено съзнаваше, че ако й позволеше да го привлича, това щеше да му струва скъпо. Но Девлин бе постъпил погрешно. Трябваше да й се обади. Да измисли някакво извинение. Сега тя беше неконтролируема. Вече беше допуснал грешка, а още дори не бе започнал да върши работата си.

Знаеше, че е глупаво да се кара с нея. Тя бе спечелила точка и това беше всичко. След малко Лийлани се върна с чаша вода, но Девлин не вдигна глава.

Ала когато му донесе храната, той бе подредил мислите си достатъчно, за да й каже:

— Виж какво, явно се налага да поговорим. Трябва да знаеш какво става. Довечера. Но не искам никой да ни вижда заедно.

— Имаш ли кола?

— Да.

— Свършвам работа около десет и трийсет. Ще отида до училището и ще те чакам на паркинга. Мястото е отдалечено. Никой не би трябвало да ни види.

— Не става.

— Защо не?

— Донеси ми чаша кафе и ми дай секунда да помисля.

Тя се приближи до кафемашината и напълни една голяма керамична чаша. Девлин се хвана, че зяпа дългите й крака. Установи, че не може да мисли за нищо. Тънката й памучна блуза и прилепналата до бедрата пола не можеха да скрият тялото й.

Изведнъж Лийлани му се стори непозната повече от всякога. Наистина ли Лийлани съзнаваше какво прави? Имаше ли представа какво огромно внимание може да привлече в това малко затънтено градче?

Тя донесе кафето и Девлин попита:

— Можеш ли да намериш телефон, където няма да те безпокоят?

Лийлани се поколеба за миг, сетне отговори:

— Да.

— Тогава запиши този номер и ми се обади в десет и трийсет.

Тя го записа в тефтерчето с поръчките.

— Ако дава заето, обади се на този.

Девлин й каза втория номер, който бе запаметил.

— Не бива да ни виждат заедно. Затова ще говорим по телефона.

— Добре.

— По-добре да платя и да тръгвам.

— Още не съм направила сметката.

— Аз съм я направил.

 

 

В десет и трийсет Девлин стоеше до уличните телефони пред денонощния магазин. Първият от трите иззвъня и той грабна слушалката.

— Съжалявам. Трябваше да почакам, докато телефонът се освободи.

— Има ли някой около теб?

— Не. Аз съм в една малка кабинка в мексиканския ресторант. Ти къде си?

— Пред денонощния магазин. — Девлин стоеше с гръб към улицата и пъдеше комарите, докато говореше. — И така, искаш ли да ми кажеш какво правиш тук?

— А онзи мъртвец?

— Сбих се пред ресторанта. Трима мъже, плюс шофьора им. Прегази един от хората, които ме нападнаха. Уби го. Подгоних го, но не можах да го хвана. Пък и нямах никакво намерение да се забърквам с полицията. Не съм дошъл тук, за да стоя седмици наред в Хонолулу и да се разправям с тях, а да разбера какво е станало с Били. Съжалявам, че те оставих там. Нямах избор.

— Защо участва в боя?

— Защото ме нападнаха.

— Защо?

— Не мога да го докажа, но нещо ми нашепва, че някой не иска да разследвам смъртта на брат ти. Слушай сега. Случаят е сериозен. Няма място за любители. Не мога да работя с теб. Не знам как би могла да ми помогнеш.

— Намерението ми беше да се заселя в този град и да се опитам да узная нещо. Работата като сервитьорка е идеална. Градчето е малко. Хората обичат да висят в заведения като ресторант „Да“ и да бъбрят. Всички говорят за случилото се с Били.

— Ленивото им дърдорене не ме интересува.

— Виж какво. Защо не допуснеш, че може да науча нещо, което ще ти помогне? Ще превърна онази дупка в най-хубавия ресторант в града. След седмица ще познавам всички. Ако се замислиш за миг, ще разбереш, че имам право и ще ми позволиш да ти помогна.

Девлин я изслуша, после толкова тихо, колкото гневът му позволяваше, каза:

— Лийлани, отвори си ушите и ме чуй добре. Лоша или добра, идеята ти е неуместна. Може и да научиш нещо, а може и да не научиш. Въпросът е, че не трябва да работя с теб от професионална, етична и морална гледна точка.

— Защо?

— Защото ще изложа живота ти на опасност. А аз нямам право да го сторя.

— Добре. Ти ме предупреди. Аз разбрах. И въпреки това искам да ти помогна. Решението не е твое, а мое.

— Това не оправя нещата. Нямаш представа колко опасно може да бъде всичко това, ето защо не можеш да проумееш на какъв риск се излагаш.

Девлин се заслуша в дишането й. Представи си лицето й, притиснато до слушалката.

— Добре — отговори тя, — може и да е така. Но дори след онова, което ми каза, няма да се откажа.

— Исусе — измънка той.

— Какво? — ядосана попита Лийлани. — Защо се притесняваш за мен? Аз не се притеснявам за теб.

— Това е повече от очевидно, по дяволите.

В същия миг един пикап изрева на паркинга пред денонощния магазин и спря точно зад Девлин. Шумът на двигателя заглуши разговора. Едва-едва се чу гласът на автоматичния оператор, който поиска още десет цента.

Девлин извика на Лийлани:

— Имаш ли дребни?

— Не — отговори тя.

— По дяволите — измърмори той. — Намери още двайсет и пет цента и пак ми се обади!

— Върви по дяволите! — изкрещя Лийлани и затвори.

Девлин тресна слушалката толкова силно, че едва не я счупи. Пусна двайсет и пет цента и набра номера. Преди телефонът да иззвъни за втори път, Лийлани попита:

— Ало?

— Слушай какво ще ти кажа. Правиш се на неотстъпчива, но не си избрала когото трябва. Опиташ ли се да тръгнеш срещу мен, Лийлани, още утре сутринта целият град ще знае коя си и защо си тук. Ще доведа баща ти с първия самолет, ще го накарам да отиде в онзи ресторант и да те прибере оттам. Опиташ ли се да ми погодиш някой номер, това ще бъде последното, което ще направиш в този град. Ясно ли е?

— Наистина ли ще го сториш?

— За секунда. Ако искаш да участваш в играта, ще играеш по моите правила.

— Откъде знаеш този телефонен номер?

— Запомних го. Знам номерата на всички улични телефони в този град. А ти?

— Не.

— Мислила ли си как би могла да се свържеш с някого или някой да се свърже с теб?

— Не.

— Съзнаваш ли, че ако трябва да използваш уличен телефон, трябва да носиш у себе си голямо количество монети?

— Не.

— Не ти ли е минавало през ума, че изобщо не знаеш какво правиш? И може би излагаш моя живот на риск? Както и своя?

— Виж какво, съжалявам, че преди малко затворих. Дразня се, когато мъжете ме поучават.

— Ами, преодолей го. Ако бях жена, щях да ти кажа същото. А ако ти беше мъж, щях да ти разбия главата и да приключа.

— Никога ли не си удрял жена?

— Още не.

Лийлани тихо се засмя, после каза:

— О, боже, не може ли да върнем нещата преди скарването?

— Ти не ми помагаш…

— Казах, че съжалявам задето затворих.

— Добре.

— И така, какво ще правим? Доколкото разбрах, няма да ме разобличиш, както се изразяват в някои среди.

— Не, по-добре да не правя циркове, освен ако не се наложи. Между другото, защо си толкова настоятелна?

— Защото видях проклетите снимки. Израснала съм с него. Били не заслужаваше това. А ти защо си толкова настоятелен? Дадох ти достатъчно основателна причина да зарежеш всичко. Защо не го направи?

Девлин въздъхна дълбоко, сетне тихо каза:

— И аз видях проклетите снимки. — Автоматичният оператор поиска още монети. Девлин пусна десет цента и продължи: — И така, нека да се изясним. Съгласен съм да работиш с мен, но аз определям правилника.

— Да. Признавам, че ти си професионалистът. Няма да ти преча. Никой няма да разбере, че те познавам. Единственото ми желание е да помогна. Вече имам информация, която може да ти е от полза.

— Какво знаеш?

— Хората в града още говорят за брат ми. И доколкото разбирам, никой не вярва, че той просто е отишъл в дивата пустош и е умрял. Познавам един местен човек, от когото всеки се страхува. По всичко личи, че той е способен да извърши убийство.

— Кой е той?

— Сам Кеамоку. Наричат го Сам Кий. Собственикът на ресторанта ми разказа за него.

— Видя ли го?

— Дойде в ресторанта, за да ме огледа.

— Защо?

— Защо мислиш, че ходя насам-натам, облечена по този начин?

— Ти ми кажи.

— Искам да опозная хората тук и не мога да чакам храната да ги привлече.

— Само от мъжката клиентела ли се интересуваш?

— Мислиш ли, че жена може да е убиецът?

Девлин изсумтя, после попита:

— Как изглежда Кий?

— Огромен. Дълги черни коси, които прибира назад. Лявата страна на лицето му е деформирана. Тялото му е в татуировки.

— Какво друго научи?

— Уолтър каза, че Кий имал банда от местни главорези. Повечето хора смятат, че той стои в дъното на почти всички престъпления тук.

— Какви престъпления?

— Преди всичко наркотици. Този град изглежда е центърът в тази част на острова. Марихуана, крек, дори хероин.

— Нещо друго?

— Да. Явно онзи тип Кий е много опитен в политическите манипулации и така държи полицията настрани. Обича речите от сорта Хаваи за хавайците. Има някакъв офис в града. Според някои давал помещения под наем на един адвокат, който го представял, когато загази. Има и друга собственост в района.

— Какво още?

— Наплашил е много хора. И явно ненавижда белите.

— Познавал ли е брат ти?

— Сигурно. Градчето е малко.

— И ти мислиш, че Кий може да има нещо общо със смъртта на Били?

— Трябва да разберем тъкмо това, нали?

Девлин призна пред себе си, че е подценил Лийлани.

— Добре, ето какво мисля да направим. Първо, признавам, че идеята ти да започнеш работа в онзи ресторант е добра.

— Благодаря.

— Но и опасна. Много опасна. Не забравяй, че градчето е малко. Хората ще започнат да говорят. Някой лесно може да се досети каква е връзката помежду ни. Ако това се случи, всичко, което вършиш, пропада. И по-голямата част от моята задача. А тук човек няма много възможности отново да се залови с работа като тази.

— Разбирам. И какво смяташ да направиш?

— От утре тръгвам от врата на врата. Ще разпитвам хората за Били. Няма да крия кой съм и какво правя. Дори да искам, не мога да го сторя. Някои ще ми кажат, каквото знаят, други не. Но всички ще говорят за мен. Ти само трябва да слушаш клюките. Онова, което няма да ми кажат в очите, ти можеш да чуеш зад гърба ми. Ако се наложи, задай един-два въпроса. Не настоявай. Карай полека. Говори за мен. За случилото се. Между нас казано, може да отприщим нещо.

— Звучи добре.

— Чудесно. Не ми се сърди, но трябва да докладвам в агенцията какво става тук. Може да решат, че е твърде рисковано и да ме върнат.

— Давай, прикривай задника си. Това е умно.

— Това е правилно.

— Добре. Нещо друго?

— Пази се. Деветдесет и девет процента слушай и един процент говори. Не любопитствай много. Остави другите да говорят.

— Добре.

— И внимавай с онзи тип Кий.

— С радост ще го оставя на теб.

— Добре. Сутрин отваряте ли за закуска?

— Не. Само обед и вечер. Ако искаш закуска, отиди в „Парадайз Ийст“, в другия край на града. Там поднасят хубава закуска.

— Добре. Вероятно ще се видим утре на обяд. Ако имаш да ми кажеш нещо, дай ми знак и пак ще се свържем по телефона.

— Това ли е всичко?

— Само още едно…

— Какво?

— Не отписвай жените в този град. Ще ти кажат неща, каквито един мъж не би споменал. Не си прави труда да привличаш всичките им мъже в ресторанта.

— Обзалагам се, че знаеш как да използваш жените.

— Стига глупости…

— Добре, добре. Спокойно. Знам какво имаш предвид. Не се притеснявай. Жените в този град ще разберат, че съм на тяхна страна.

— Добре. Пази се.

— Лека нощ — каза Лийлани и затвори.

Девлин стори същото и с облекчение се отдалечи от ярката светлина, която привличаше комарите и не само тях.