Джон Кларксън
Хавайска жега (14)

12.

От кабинета на Нихики Девлин отиде в градската библиотека на Хило. Много неща в Хаваи бяха изостанали и примитивни, но библиотечната система не беше едно от тях. Девлин знаеше, че преди години държавата бе компютризирала библиотеките. Ако разполагаха с някоя информация, нямаше да е трудно да я намери.

Помещението беше чисто, светло и просторно. И имаше много посетители. До старомодния каталог имаше три компютъра. Девлин прегледа менюто и прочете указанията за достъп до статиите във вестниците. Сетне написа няколко ключови думи, с които да търси информация — Кранстън, марихуана, Кахоа, убийство…

Натисна клавиш F3 и на екрана се появи списък със заглавията на вестниците, датата и страницата на съответната статия. Девлин намери микрофилмите и направи разпечатка на някои от текстовете.

Прочете всичко, но не научи почти нищо ново.

След четири часа се отказа и отиде с колата на пристанището, за да потърси заведение, където да хапне нещо. Влезе в един ресторант на име „Хуго“ и изяде една прегорена пържола. Салатата беше малка, а пържените картофи — мазни. Отмести ги настрана, но с удоволствие изпи една студена бира. Качи се във форда и се отправи към Кахоа.

 

 

Докато Девлин четеше вестниците в библиотеката в Хило, Лийлани взимаше поръчки за обед, караше Уолтър да работи по-бързо в кухнята, сервираше храна и броеше посетителите, които изведнъж напълниха ресторанта.

Работеше там от три дни и мълвата, че храната продължава да е лоша, но обстановката определено се е подобрила, вече се бе разпространила.

Лийлани записваше една поръчка, когато внезапно всичко в малкото заведение сякаш спря за миг, после отново се раздвижи.

Тя погледна към входа и разбра каква е причината. На прага стоеше един човек, чието присъствие беше достатъчно, за да накара всичко да замре. Беше гол до кръста, с огромни мускули, украсени с татуировки. Изпълваше цялата врата. При това стоеше така, сякаш предизвикваше някой да му направи забележка.

Лийлани се накани да му каже нещо, но едрият мъж я видя, че го гледа и демонстративно навлече фланелка на мускулестото си тяло, сякаш се приготвяше да влезе. Фланелката покри по-голямата част от татуировките, но рисунките се запечатаха в паметта на Лийлани. Познаваше стила. Някои го наричаха племенен, други — островитянски или на властта. Сложна плетеница от линии и шарки, която се основаваше на първите татуировки, датиращи от 1600 година. Сините, черни, червени и сиви линии изпъкваха на смуглата кожа на мъжа. Лийлани се вгледа в лицето му. Човекът имаше хубаво класическо полинезийско лице. Гарвановочерните му коси бяха дълги, но завързани на опашка с кожена връв.

Би било удоволствие да го гледаш, ако не беше грозния белег на лявата скула. Тази част от лицето му беше деформирана, а окото — леко увиснало от очната ябълка. Мъжът се опитваше да компенсира асиметрията, като постоянно се хилеше накриво. Но хората в ресторанта избягваха да го погледнат в очите и Лийлани усети, че усмивката му е по-скоро прикритие на злия нрав, отколкото признак на добронамереност.

Импулсивното желание на Лийлани беше да се обърне, да влезе в кухнята и да чака, докато онзи тип си отиде, но мъжът се бе вторачил в нея. Нямаше да му достави удоволствието да я принуди да излезе. Колкото и да й беше неприятно да я оглежда, тя не помръдна от мястото си, докато не записа поръчката. Едва тогава се насочи към кухнята, като измърмори:

— Гадно копеле.

Искаше й се да си бе сложила сутиен под тънката памучна фланелка. И полата й да не беше толкова прилепнала по бедрата и задника. Беше се издокарала, за да привлича клиенти, но не и онзи тип.

Стигна до кухнята, потискайки желанието си да разпита Уолтър за непознатия, взе две чинии с току-що приготвена храна и се върна при посетителите. Уолтър беше толкова зает, че не вдигна глава. Лийлани поднесе ястията, усмихна се на хората и се приближи до масата, където се бе настанил натрапникът.

С него имаше още двама мъже. Единият беше нисък мускулест островитянин. Имаше безлично, сплескано, полукитайско, полуюжняшко лице. Беше облечен в мръсна фланелка и джинси. Другият беше филипинец — пълна противоположност на първия. Приличаше на наперен островитянски трол. Мършав. Имаше лъскави черни коси, дълги до раменете и беше неуместно облечен в риза от изкуствена коприна с дълги ръкави и черен панталон. Тролът изглежда беше едно от местните лоши момчета. Имаше зъл вид.

— Какво да ви донеса? — попита Лийлани.

Никой не отговори, но татуираният водач на групата нежно стисна лявата й ръка. Докосването не беше вулгарно, а по-скоро някаква странна разновидност на ръкостискане с два пръста — палец и показалец. Но Лийлани се ядоса, защото онзи тип смяташе, че има правото да го прави.

— Нова си в града — усмихна се едрият мъж. — Как се казваш?

— Лийлани.

— Аз съм Сам Кеамоку. Моите приятели ме наричат Кий. Сам Кий. Това са Лихо и Ейнджъл. Как е фамилията ти?

— Килау.

— Хубаво име. Не си приела фамилията на бледоликото копеле, оплодило майка ти, а?

Забележката беше толкова скандална, че Лийлани застина за миг. Но това беше единственото, което онзи ужасен човек и приятелите му видяха. Тя бавно издърпа ръката си и записа в тефтера номера на масата.

— Какво ще желаете за обяд, господа?

Кий се облегна на стола и се вгледа в нея с присвити очи.

— Щом не искаш да си дружелюбна, ще трябва да ме наричаш господин Кий.

— Какво ще желаете за обяд, господин Кий?

— Донеси ни само по една чаша вода. Не искаме да ядем тук. Храната на бледоликия собственик е отвратителна.

Лийлани им донесе три чаши вода и каза:

— Не ми дължите нищо.

Кий кимна. Тя се обърна и тръгна към кухнята. Усети как тримата се ухилиха самодоволно зад гърба й. Влезе в кухнята, ритна един кашон с празни бутилки и грабна престилка от куката на стената.

Уви я около себе си, бързо прикривайки тялото, което привличаше посетители в ресторанта и се ядоса на себе си, че го направи.

Уолтър спря да реже пилето и я погледна, сетне надникна през люлеещата се врата.

— Аха, варварите пристигнаха.

— Господи, онзи тип е отвратителен.

— Отвратителен? Мисля, че това е част от репертоара му. Но той е повече опасен, отколкото отвратителен и не те съветвам да изтъкваш пред него недостатъците.

— Кой е той?

— Сам Кий. Местното лошо момче. Психопат.

— Каква е историята му?

— Ами, чакай да си помисля. Дребни престъпления и заплахи, отправени с коварството на уличната мъдрост. Усъвършенствал е играта да тероризира хората, а той да твърди, че е жертвата. Обича да говори приказки от сорта как са му откраднали острова. Но между нас казано Сам Кий просто мрази хората.

— Мрази ги?

— Точно така.

— Защо?

— Казва ли ти някой? Обзалагам се, че е бил малтретиран и пренебрегван като дете. Никой не знае как е обезобразил лицето си. Но всичко се свежда до един факт.

— Какъв?

— Белите хора са откраднали тези острови. Не го казвам, за да оправдая омразата му, но чудовищните престъпления пораждат също чудовищни престъпления и ненавист. Но както и да е. Като твой работодател имам едно чистосърдечно искане относно господин Кий.

— Какво?

— Не го дразни. Не е необходимо да се държиш мило с него. Бъди непринудена. Ако те ядоса, бъди достатъчно разумна и реагирай нормално.

— Да реагирам нормално?

— Да. Отстъпи и си върши работата.

— С други думи, поклони до земята.

— Не. Казах, дръж се непринудено.

— Не споделям търпимостта ти към омразата, Уолтър.

Той я погледна в очите.

— Ти имаш смесена кръв, нали?

— Точно така. И не съм видяла добро нито от едните, нито от другите.

— Освен това…

— Какво?

Харисън се поколеба за миг, после рече:

— Ами днес рибата беше прясна.

— Какво означава това?

— Зависи от теб, Лийлани.

— Е, благодаря за съвета, Уолтър, но аз съм голямо момиче. Колкото до мен, всичко се дължи на прекомерно високото съдържание на тестостерон.

Уолтър я погледна за миг, сетне каза:

— Ами, съгласен съм, че вече си голямо момиче.

— Е, и?

— И мисля, че не съм единственият, който забелязва това.