Кен Фолет
Иглата (5)

3.

Фейбър… Годлиман… двете страни на триъгълник, който един ден щяха да затворят окончателно Дейвид и Люси, главните действащи лица в церемонията, която се извършваше в момента в една малка, стара и много красива селска църква. Груба каменна стена ограждаше гробището, където цъфтяха диви цветя. Самата църква — е, поне част от нея — бе свидетелка на последното чуждо нашествие на острова преди близо хиляда години. Северната стена на кораба, дебела няколко стъпки и само с две тесни прозорчета, помнеше това последно нападение — беше строена по време, когато църквите бяха място както за духовно, така и за физическо убежище, та малките закръглени отгоре отвори бяха по-подходящи за изстрелване на стрели, отколкото за пропускане на Божията светлина. Наистина местната доброволна организация за отбрана бе разработила подробни планове за използването на църквата, ако — и когато — първите хулигани от Европа прекосяха Ламанша.

Но в този августовски ден на 1940 г. по плочите не кънтяха високи ботуши. Още не. Слънцето искреше през цветните стъкла, които бяха преживели иконоборците на Кромуел и алчността на Хенри VIII, а покривът ечеше от акордите на органа, който още не знаеше що е дървояд или гниене.

Беше чудесна сватба. Люси беше в бяло, естествено, а петте й сестри бяха шаферки с кайсиеви на цвят рокли. Дейвид носеше парадната униформа на летец от кралските ВВС, нова-новеничка, защото я обличаше за първи път. Пяха псалм 23, „Господ е моят пастир“, по мелодията на популярен шлагер.

Бащата на Люси изглеждаше много горд, както би изглеждал всеки в деня, когато най-голямата и най-хубавата му дъщеря се омъжва за чудесно момче в униформа. Той беше фермер, но много отдавна не бе сядал на трактор; даваше под аренда обработваемата си земя, а останалата част използваше да отглежда състезателни коне, макар че тая зима, разбира се, пасището му щеше да бъде разорано и засадено с картофи. Въпреки че всъщност беше по-скоро благородник, отколкото фермер, той имаше кожата на човек, работещ на открито, здравия гръден кош и големите, яки ръце на земеделец. Повечето мъже от тая страна на църквата приличаха на него — мъже с гърди като мехове и обрулени от вятъра червендалести лица; онези, които не бяха сложили фракове, предпочитаха костюмите от туид и здравите обуща.

Шаферките приличаха на баща си — това бяха момичета, израсли на село. Но булката беше като майка си. Косата й беше тъмночервена, много тъмно при това, дълга, гъста, лъскава и пищна, широко раздалечените кехлибарени очи озаряваха нежно овално лице и когато ясният й, прям поглед прониза викария, преди да произнесе онова „да“, свещеникът изумено си помисли: „За Бога, тя наистина мисли така“, а това беше доста странно поведение от страна на църковен служител в средата на брачна церемония.

Фамилията от другата страна също си имаше свой облик. Бащата на Дейвид беше адвокат; зад постоянно свъсеното лице — една чисто професионална превземка — се криеше слънчев характер. (Той беше стигнал до майор в последната война и считаше целия тоя шум около кралските ВВС и въздушните боеве за временен каприз, мода, която скоро ще мине.) Но никой не приличаше на него, дори и синът му, който, изправен сега пред олтара, се вричаше да обича жена си до самата си смърт, а тя, Боже опази, можеше да дойде много скоро. Не, всички приличаха на майката на Дейвид, която седеше до съпруга си; тя имаше матова кожа, тъмна, почти черна коса и дълги, тънки крайници.

Дейвид стърчеше най-високо от всички. Миналата година бе поставил рекорд на висок скок в Кеймбридж Юнивърсити. Беше прекалено хубав за мъж — лицето му щеше да е даже женствено, ако не беше тъмната сянка на наболата гъста брада. Той се бръснеше по два пъти на ден. Имаше дълги мигли, изглеждаше интелигентен — и наистина беше, и чувствителен.

Всичко беше съвсем идилично: двама щастливи и хубави млади, деца на солидни, материално обезпечени семейства — самият гръбнак на Англия, се женеха в селската църква, а за по-хубаво време просто не можеше и да се мечтае.

Когато ги обявиха за мъж и жена, очите на майките си останаха сухи, а бащите се просълзиха, и двамата.

 

 

„Да се целува булката, е просто варварски обичай — помисли си Люси, докато още едни застаряващи, мокри от шампанското устни я мляснаха по бузата. — Сигурно идва от още по-варварските първобитни времена, когато всеки мъж в племето можел да… както и да е, време е да се цивилизоваме и да престанем с всичко това.“

Знаеше си, че тази част от сватбата няма да й хареса. Обичаше шампанско, но хич не си падаше по пилешки бутчета или буци черен хайвер върху квадратни хлебчета, да не говорим за речите и снимките, и сватбарските вицове… Е, можеше да бъде и по-лошо. Ако не беше война, татко щеше да наеме „Албърт Хол“.

Досега девет души я бяха поздравили все с „Дано да нямате никакви проблеми в живота!“, а някакъв чичо с претенции (уви, празни!) за оригиналност, бе заявил: „И ти желая пълна къща с малки палавници!“ Люси беше стиснала безброй ръце и се бе престорила, че не чува подмятания от рода на: „Не бих имал нищо против да облека пижамата на Дейвид тая вечер.“ Дейвид бе произнесъл реч, в която благодари на родителите на Люси, че му дават дъщеря си, а баща й заяви буквално, че вместо да губи дъщеря, печели син. Всичко беше безнадеждно лигаво и глупаво, но човек ги правеше тия неща заради родителите.

Някакъв далечен чичо се зададе, полюлявайки се леко, откъм бара с напитките и Люси с мъка се сдържа да не потрепери. Последва представяне на съпруга.

— Дейвид, това е чичо Норман.

Чичо Норман раздруса кокалестата ръка на Дейвид.

— Е, момчето ми, кога почва службата?

— Утре, сър.

— Ами? А меден месец няма ли да има?

— Само едно денонощие.

— Но нали току-що свърши обучението — така поне ми казаха?

— Да, но аз и преди това можех да летя. Научих се в Кеймбридж. Пък и докато тая война продължава, никой не може да си позволи да държи пилоти на склад. Мисля, че утре вече ще съм във въздуха.

— Стига, Дейвид — промълви тихо Люси, но чичо Норман продължи да досажда.

— На какво ще летиш? — запита той с момчешки ентусиазъм.

— „Спитфайър“. Видях го вчера. Страхотно самолетче. — Дейвид говореше вече с пренебрежението на стар летец за самолетчета и щайги, за къркачка и нощни удари. — Има шест оръдия, вдига триста и петдесет възела и може да направи завой върху носна кърпичка.

— Браво, браво, момчета! Перете ги яката тия от Луфтвафе, а?

— Вчера свалихме шейсет от техните срещу единайсет наши — заяви Дейвид с такава гордост, сякаш сам ги бе поразил всичките. — Оня ден се опитаха да ударят в Йоркшир, знаете, и като я насметохме тая пасмина, та чак до Норвегия — побягнаха като псета с подвити опашки. Без да загубим нито една машина.

Чичо Норман сграбчи Дейвид за рамото с пиянски плам.

— Никога досега толкова много хора не са дължали тъй много на шепа храбреци. Чърчил го каза оня ден.

— Сигурно е имал предвид сметките в стола — усмихна се уж скромно Дейвид.

Люси не беше съгласна така да се обезличават пролятата кръв и разрушението.

— Трябва да тръгваме да се преоблечем, Дейвид — каза тя.

До дома на Люси отидоха в отделни коли. Докато й помагаше да свали сватбената рокля, майка й рече:

— Виж, миличка, не знам какво точно очакваш от брачната нощ, но трябва да ти кажа…

— О, мамо, вече сме 1940 година!

— Чудесно, миличка — поруменя леко майка й. — Но по-нататък ако искаш да поговорим за нещо…

Люси изведнъж осъзна, че тоя разговор коства на майка й голямо усилие, и съжали за острия си отговор.

— Благодаря ти — рече тя и докосна майчината ръка. — Ще си поговорим друг път.

— Тръгвам си тогава. Обади ми се, ако имаш нужда от нещо. — Тя целуна дъщеря си по бузата и излезе.

Люси седна пред тоалетката по комбинезон и започна да се реши. Знаеше точно какво я очаква довечера. Прониза я лека тръпка на доволство — спомни си какво се бе случило.

Беше през юни, една година след като се бяха запознали на някакъв бал с маски. Вече се срещаха всяка седмица и Дейвид бе прекарал част от великденската ваканция при семейството на Люси. Родителите й го одобряваха — беше хубав, умен и възпитан, а и бе човек от тяхната черга, така да се каже. Татко й мислеше, че е май прекалено самоуверен, но според майка й земевладелците говорели така за студентите вече шестстотин години, а тя самата била убедена, че Дейвид ще бъде добър с жена си, което в крайна сметка било най-важното. Така през юни Люси отиде да прекара една събота и неделя в дома на Дейвид.

Квадратната къща, построена по времето на кралица Виктория, беше копие на селско имение от XVIII век, имаше девет спални и тераса с чудесен изглед. Люси бе поразена най-много от факта, че хората, засадили градината, са знаели, че когато тя разцъфти в пълната си красота, те отдавна ще бъдат мъртви. Всичко беше много непринудено и следобед двамата млади пиха бира на терасата, под топлите лъчи на залязващото слънце. Тогава Дейвид й каза, че е приет в школата на кралските ВВС заедно с още четирима приятели от университетския любителски клуб. Искаше да стане летец-изтребител.

— Мога да летя съвсем добре — рече той, — а на тях ще им трябват хора, избухне ли веднъж тая война. Казват, че този път всичко ще се реши във въздуха.

— Не се ли страхуваш? — попита тихо тя.

— Ни най-малко — отвърна той. После я погледна и добави: — Всъщност да, страхувам се.

Люси реши, че той е много смел, и стисна ръката му.

Малко по-късно те сложиха банските костюми и слязоха на езерото. Водата беше бистра и хладна, слънцето още силно, а въздухът топъл. Двамата се хвърлиха във водата, заливайки се от смях.

— Можеш ли да плуваш?

— По-хубаво от теб.

— Добре. Обявявам ти състезание до острова.

Тя заслони очи, за да погледне към слънцето, и застина неподвижно за около минута, преструвайки се, че не съзнава колко съблазнителна изглежда в мокрия бански костюм с вдигнати нагоре ръце и изправени рамене. Покритото с храсталаци и дървета островче беше на около триста ярда, в средата на езерото.

Тя отпусна ръце, извика „Старт!“ и се понесе напред в бърз кроул.

Дейвид спечели, разбира се, с тия негови безкрайно дълги ръце и крака. Люси усети, че изостава някъде на около петдесет ярда от островчето. Премина на бруст, но беше твърде изтощена и за това, та трябваше да се обърне на гръб и да се остави водата да я носи. Дейвид, който вече седеше на брега, пъхтейки като морж, се плъзна обратно във водата и заплува да я посрещне. Той мина зад нея, подхвана я под раменете, както правят спасителите, и я изтегли бавно на брега. Ръцете му я държаха току под гърдите.

— Знаеш ли, че ми харесва така — рече той и тя захихика, макар че бе останала почти без дъх.

— Май ще трябва да ти кажа — продължи Дейвид след малко.

— Какво? — изпъхтя тя.

— Езерото е дълбоко само четири стъпки.

— Ах, ти!… — Тя се изтръгна от ръцете му с пляскане и смях и се изправи на крака.

Той я хвана за ръка и я поведе към брега, после навътре, към дърветата. Показа й стара дървена лодка, която гниеше с дъното нагоре под един глог.

— Когато бях малък, идвах тук с тая лодка. Носех една от лулите на баща ми, кутия кибрит и щипка тютюн, завита в хартия. Тук се криех да пуша.

Бяха на една полянка, заобиколена отвсякъде с храсти. Тревата под нозете им беше чиста, мека. Люси се стовари тежко на земята.

— На връщане ще плуваме бавно — рече Дейвид.

— Не ми се говори още за това — отвърна тя.

Той седна до нея и я целуна, после бавно натисна раменете й назад и тя се отпусна в цял ръст на тревата. Започна да я гали по бедрата, да я целува по шията и скоро тя спря да трепери. И когато нежно и колебливо постави ръка върху меката издутина между краката й, тя се изви нагоре, та да може по-добре да усети тази ръка. Люси притегли лицето му към своето и го целуна страстно, с разтворени устни. Ръцете му посегнаха към презрамките на банския и той ги смъкна от раменете й.

— Не! — възкликна тя.

Той зарови лице между гърдите й.

— Моля те, Люси!

— Не.

— Може да е последният ми шанс — погледна я умолително той.

Тя се извъртя настрани и стана. После, понеже беше война и понеже младото му зачервено лице бе толкова жално, и понеже огънят вътре в нея не искаше да угасне, тя свали с бързо движение банския си и дръпна плувната шапка, при което махагоновата коса се разпиля по раменете й. После коленичи пред него, обхвана лицето му с ръце и притегли устните му към гърдите си.

Люси загуби девствеността си безболезнено, ентусиазирано и някак си доста бързо.

 

 

Пикантният привкус на вина само правеше спомена по-приятен. Дори и да бяха я съблазнили съвсем съзнателно, тя се бе оказала напълно готова, да не кажем нетърпелива, особено към края.

Люси почна да се облича за път. Беше го изненадала на два пъти оня следобед на острова — веднъж, когато го накара да я целува по гърдите, и отново, когато със собствените си ръце го насочи в себе си. Явно такива неща не се случваха в книжките, които той четеше. Като повечето свои приятелки, Люси черпеше информация по проблемите на секса от романите на Д. Х. Лорънс. Вярваше на хореографията, описана там, но не и на звуковите ефекти — нещата, които героите му правеха един на друг, звучаха добре, но не чак толкова, и Люси не очакваше никакви тръби, гръмотевични бури или звън на цимбали в мига на сексуалното си пробуждане.

Дейвид беше малко по-невеж от нея, но пък се оказа нежен — явно държеше да й достави наслада, а това беше най-важното в случая.

Бяха го правили само веднъж оттогава. Любиха се точно седмица преди сватбата — и за първи път се скараха.

Този път беше в къщата на родителите й, сутринта, когато всички излязоха. Той дойде в стаята й по халат и се вмъкна в леглото при нея. Тя почти си промени мнението за ония тръби и цимбали. Веднага след това Дейвид скочи.

— Не ставай! — рече тя.

— Някой може да влезе.

— Е, риска поемам аз. Ела си легни пак. — Беше й приятно топло, някак си отмаляло и искаше той да е до нея.

— Притеснявам се — облече халата си той.

— Преди пет минути не се притесняваше толкова — протегна ръка към него тя. — Легни до мен. Искам да опозная по-добре тялото ти.

Прямотата й явно го смути и той се извърна настрана. Тя скочи от леглото, прекрасните й гърди се надигаха буйно.

— Караш ме да се чувствам като някоя евтина… — Люси седна на края на леглото и избухна в сълзи.

— Прости ми, прости ми, прости ми! — прегърна я Дейвид. — И ти си ми първата, не знам как да се държа, така съм объркан… Тъй де, никой не ти казва нищо за тия работи, нали така?

Тя подсмъркна и кимна, после й хрумна, че него всъщност истински го притеснява мисълта, че след осем дни трябва да излети във въздуха с някакъв паянтов самолет, за да води бой на живот и смърт там горе, над облаците, така че му прости, той пресуши сълзите й и двамата се върнаха обратно в леглото. После беше чудесен…

Почти готова, Люси се огледа в голямото огледало. Костюмът й беше с полувоенна кройка, с подплънки и пагони, но блузата отдолу беше женствена — за баланс. Косата й се спускаше на букли изпод гиздавата кръгла шапчица. Нямаше да е редно да се кипри в някакви си там фантастични одеяния, не и тази година, още повече, че определено бе постигнала оня небрежно практичен и въпреки това женствено привлекателен силует, който неусетно се налагаше навсякъде.

Дейвид я чакаше в антрето.

— Изглеждате прекрасно, мисис Роуз — целуна я той.

Закараха ги обратно да си вземат довиждане с всички. Щяха да прекарат нощта в Лондон, в хотел „Кларидж“, после Дейвид щеше да продължи за военновъздушната база в Бигин Хил, а Люси — да се върне у дома. Тя щеше да живее при родителите си, а когато Дейвид си дойдеше в отпуска, щяха да имат на разположение отделна вила.

След още половин час ръкуване и целувки младоженците излязоха навън, при колата. Неколцина от братовчедите на Дейвид бяха действали по откритата му „Ем Джи“. По калниците висяха на върви консервени кутии и някакъв стар ботуш, стъпалата бяха посипани с конфети, а по цялата дължина с ярко червило бе надраскано „Младоженци“.

Те потеглиха, махайки усмихнато на гостите, които изпълниха улиците зад тях. Една миля по-надолу спряха и почистиха колата.

Здрачаваше се, когато тръгнаха отново. Фаровете на Дейвид бяха със специални маски — заради затъмнението, но въпреки това той караше много бързо.

— В жабката има бутилка шампанско — рече той. Люси дръпна капака и извади шампанското заедно с две чаши, завити внимателно в кърпа. Бутилката беше още студена. Тапата изгърмя силно и отлетя в нощта. Дейвид запали цигара, докато Люси наливаше виното.

— Ще закъснеем за вечеря — каза той.

— Много важно — подаде му чашата тя.

Всъщност Люси беше прекалено уморена, за да пие.

Приспа й се. Колата просто летеше със страшна скорост. Дейвид изпи повечето шампанско и започна да си подсвирква „Сейнт Луис Блус“.

Да се кара по време на затъмнение, беше странно и някак зловещо. Нямаше ги светлините, които преди войната никой не забелязваше — лампите на верандите или в прозорците на селските къщи, отблясъците по шпиловете на катедралите и фирмите на странноприемниците и най-вече далечното сияние, там някъде към хоризонта, на хилядите светлинки от близкия град. И пътни знаци нямаше — бяха ги махнали, за да се объркат немските парашутисти, които очакваха всеки момент. (Само преди няколко дни фермери от Средна Англия бяха намерили парашути, радиопредаватели и карти, но тъй като следи от стъпки наоколо нямаше, се стигна до заключението, че чужди войници не са стъпвали на английска земя и че цялата тая работа е само някакъв мижав опит на нацистите да всеят паника сред населението.) Както и да е, Дейвид познаваше пътя за Лондон.

Малката спортна кола гълташе с лекота баира. Люси се взираше с полузатворени очи в тъмнината пред тях. Спускането беше стръмно, с много завои. Люси чу далечното буботене на приближаващ се камион.

Гумите изсвириха — Дейвид вземаше твърде спортно завоите.

— Май караш доста бързо — рече Люси меко.

На един ляв завой задницата на колата занесе. Дейвид превключи на по-ниска скорост, не посмя да натисне спирачка, да не би да поднесе отново. Засенените фарове осветяваха едва-едва храстите от двете страни. Следваше рязък десен завой и Дейвид отново загуби контрол над колата. Завоят сякаш нямаше край. Малката кола се подхлъзна настрани и се завъртя на 180 градуса, тръгна със задницата напред, после продължи да се върти в същата посока.

— Дейвид! — изпищя Люси.

Неочаквано се показа луната и те видяха камиона. Пълзеше нагоре по баира като охлюв, а лунната светлина посребряваше гъстия дим, струящ през стеснения като зурла покрив. Люси успя да види лицето на шофьора, дори и платнената му шапка, и мустаците; зяпнал от изумление, той удари спирачки.

Колата летеше отново напред. Имаше място точно колкото да се разминат, ако Дейвид успееше да я овладее. Той завъртя кормилото и натисна газта. Беше грешка.

Колата се удари челно в камиона.