Кен Фолет
Иглата (28)

26.

Сид Крипс погледна през прозореца и изпсува под носа си. Поляната беше пълна с американски танкове — бяха поне осемдесет. Той съзнаваше, че се води война и така нататък, но ако поне го бяха попитали, щеше да им предложи друго място, където тревата не беше толкова сочна. А сега гъсеничните им вериги сигурно бяха размазали най-хубавото му пасище.

Сид нахлузи ботушите и излезе навън. Няколко американски войници се въртяха из полето и той се запита дали са видели бика. Когато стигна до вратичката в оградата, спря и се почеса по главата. Нещо странно ставаше тук.

Танковете не бяха изподъвкали тревата му. Не бяха оставили никакви следи. Американските войници ги правеха тия следи с нещо като брана.

И докато Сид се мъчеше да проумее какво значи всичко това, бикът забеляза танковете. Животното се втренчи за миг в тях, почна да рие с крака и се втурна напред. Канеше се да се нахвърли върху някой танк.

— Нещастният глупчо, ще си счупи врата — промърмори Сид.

Войниците също гледаха бика. Изглежда, се забавляваха страхотно.

Бикът налетя челно в танка и рогата му пробиха бронираната страна. Сид искрено се надяваше британските танкове да са по-здрави от американските.

Разнесе се някакво силно съскане, докато бикът се мъчеше да освободи рогата си. Танкът просто издиша като спукан балон. Американците се строполиха на земята, заливайки се от смях.

Странна работа, наистина много странна.

 

 

Пърсивал Годлиман прекоси бързо площада пред Парламента. Беше облечен в тъмен костюм на райета под шлифера, а черните му обувки бяха лъснати до блясък — поне докато излезе на дъжда, макар и да имаше чадър. Е, не всеки ден, да си говорим честно, не и всяка година, отиваше на частна аудиенция с Чърчил.

Един професионален военен би се вълнувал, ако отиваше с такива лоши вести при върховния главнокомандващ на въоръжените сили на страната. Годлиман не се вълнуваше; един изтъкнат историк няма защо да се страхува от военни и политици, казваше си той, освен ако възгледите им за историята не са значително по-радикални от неговите собствени. Не, Годлиман не се вълнуваше, но се тревожеше. Определено.

Мислеше за усилията, за предварителната подготовка, грижите, разходите и човешката сила, за всичко, което беше отишло в създаването на бутафорната Първа американска армия, разположена в Ийст Англиа: четиристотинте десантни кораба от брезент и дъски, плаващи върху петролни варели, които задръстваха пристанищата и естуарите на реките; грижливо изработените надуваеми гумени танкове, артилерията, камионите, коловозите и дори складовете за муниции; оплакванията от читатели в местните вестници за влошаването на обществения морал след пристигането на хилядите американски войници в областта; фалшивият петролен док в Дувър, проектиран от най-добрите архитекти на Англия и построен от картон и стари канализационни тръби от техниците от филмовите студии; внимателно изготвените фалшиви радиограми до Хамбург, изпращани от немски агенти, вербувани от Комитета на двайсетте; непрекъснатото бръщолевене по радиото, предназначено за немските прослушвателни постове, подготвено от професионални писатели и изобилстващо с реплики от рода на: „Пети кралски полк съобщава за значителен брой жени, пътуващи, както се предполага, без разрешение, във влака с провизии. Какво ще ги правим тия — до Кале ли ще си ги водим?“

Безспорно много беше направено. Всичко подсказваше, че германците се бяха хванали. И сега изведнъж цялата тази сложна измама бе заплашена от провал заради един нищо и никакъв шпионин, когото Годлиман не беше успял да залови. А това, естествено, бе и поводът за височайшата аудиенция.

Ситните му птичи стъпки отекваха по плочите на Уестминстър, отвеждайки го до малката врата на Грейт Джордж Стрийт номер 2. Въоръженият пост, застанал до стената от пясъчни торби, провери пропуска му и му махна да влиза. Професорът прекоси фоайето и тръгна надолу по стълбите към подземната щабквартира на Чърчил.

Беше като спускането в трюма на боен кораб. Защитен от бомбите с дебел четири стъпки таван от железобетон, командният пункт изобилстваше със стоманени преградни врати и дървени подпори от незнайни времена. В момента, когато Годлиман влизаше в стаята с картите, от заседателната зала отзад излязоха групичка младоци със сериозни лица.

— Много сте точен, сър — рече съветникът. — Той ви чака.

Годлиман влезе в малката уютна заседателна зала. На пода имаше килими, а на стената висеше портретът на краля. Електрически вентилатор отвяваше тютюневия дим. Чърчил седеше до малка стара огледално гладка маса, в средата на която се извисяваше статуетката на фавн — символ на собствената му група за подривни действия, Лондонската контролна секция. Годлиман реши да не поздравява.

— Сядайте, професоре — рече Чърчил.

Годлиман изведнъж осъзна, че Чърчил не е едър човек, но седи като такъв: със свити рамене (опрял лакти напред на облегалките на стола), наведена брадичка и разкрачени крака. Беше облечен като адвокат, с черно късо сако и раирани сиви панталони, синя папийонка на точки и снежнобяла риза. Въпреки набитата фигура и шкембето ръката, стиснала писалката, беше изящна, с тънки пръсти. Кожата му беше розова, като на бебе. Другата ръка бе хванала пурата, а на масата до книжата имаше чаша с нещо, което много приличаше на уиски.

Чърчил си водеше бележки в полето на написан на машина доклад и от време на време измърморваше нещо, докато драскаше небрежно. Годлиман усети, че не изпитва никакво страхопочитание към великия човек. Според него като държавник преди войната Чърчил беше истинска напаст. (Чърчил скромно отричаше, че е британският лъв, и заявяваше, че в момента му е дадена възможността да реве като такъв. Годлиман считаше, че тази преценка отговаря съвсем точно на истината.) Сега Чърчил вдигна рязко глава.

— Няма никакво съмнение, предполагам, че този мръсен шпионин е открил какво целим?

— Никакво, сър — отвърна Годлиман.

— Мислите ли, че е успял да се измъкне?

— Проследихме го до Абърдийн. Почти сигурно е, че преди две нощи е откраднал една лодка и се е отправил за среща с тяхна подводница в Северно море. Но не би могъл да се отдалечи много от пристанището, преди да започне бурята. Може да се е качил на подводницата и преди да забушува стихията, но не е много за вярване. Най-вероятно е потънал. Съжалявам, че нямаме по-точна информация…

— И аз — рече Чърчил и изведнъж се ядоса, макар и явно не на Годлиман. Той се надигна от стола и застана пред часовника на стената, взирайки се в него, сякаш бе хипнотизиран от надписа „Виктория Регина, Министерство на индустрията, 1889“. После, изведнъж забравил за съществуването на Годлиман, започна да кръстосва стаята напред-назад, като си мърмореше нещо под носа. Годлиман успя да долови отделни изречения и онова, което чу, просто го изуми. Великият човек си мърмореше: „Тази набита фигура, леко превита напред, крачеща напред-назад, изгубила изведнъж представа за всичко наоколо извън онова, което става в собствената й глава…“ Сякаш разиграваше някакъв холивудски сценарий, който се дописваше в процеса на самото действие.

Представлението спря така внезапно, както бе и започнало, и ако държавникът се досещаше, че се е държал доста… ексцентрично, с нищо не го показа. Той седна, подаде на Годлиман някакъв лист и рече:

— Ето разположението на немските бойни сили през миналата седмица.

Годлиман прочете:

„Руски фронт:

122 пехотни дивизии

25 танкови дивизии

17 смесени дивизии

Италия & Балканите:

37 пехотни дивизии

9 танкови дивизии

4 смесени дивизии

Западен фронт:

64 пехотни дивизии

12 танкови дивизии

12 смесени дивизии

Германия:

3 пехотни дивизии

1 танкова дивизия

4 смесени дивизии“

— От тези дванайсет танкови дивизии на запад само една фактически е на нормандския бряг. Големите SS дивизии, „Райхът“ и „Адолф Хитлер“, са съответно при Тулуза и Брюксел и няма никакви признаци за придвижването им — рече Чърчил. — Какво ви говори всичко това, професоре?

— Че нашите фалшиви разстановки и маскировки засега не са открити — отвърна Годлиман, осъзнавайки какво доверие му оказва Чърчил. До този момент думата „Нормандия“ не бе споменавана пред него нито от чичо му, полковник Тери, нито от някой друг, макар че той самият се бе досетил за това, като знаеше за фалшивата разстановка, насочена към Кале. Естествено, не знаеше датата на десанта — деня Д, и беше благодарен, че не я знаеше.

— Точно така — кимна Чърчил. — Те са объркани и разколебани и засега въобще не могат да отгатнат плановете ни. И все пак… — Той спря драматично: — И все пак… — Чърчил взе друг лист от масата и прочете на глас: — Шансовете ни да задържим предмостието, особено след като германците изпратят там своите армии, са само петдесет на петдесет.

Той остави пурата, гласът му омекна.

— Цялата военна и промишлена мощ на англоговорящия свят, най-великата цивилизация след Римската империя, работи в продължение на четири години за тези петдесет на петдесет. Ако този шпионин се измъкне, ще загубим и тях. С други думи, ще загубим всичко.

Той се взря в Годлиман за миг, после взе писалката с нежната си бяла ръка.

— Не ме занимавайте с разни „може би“, професоре. Доведете ми Иглата.

Чърчил наведе очи и почна да пише. След миг Годлиман се надигна и тихо излезе от стаята.