Кен Фолет
Иглата (22)

20.

Пърсивал Годлиман вече бе пуснал в действие всички резерви.

Всеки полицай в Обединеното кралство разполагаше със снимката на Фейбър, а около половината от тях бяха пратени да го търсят. В градовете се проверяваха хотели и пансиони, жп– и автобусни гари, кафенета и магазини, както и мостове, сводове и разрушени от бомбардировките сгради, където висяха скитниците. В провинцията претърсваха хамбари и силози, празни къщи и полуразрушени замъци, горички, сечища и житни ниви. Показваха снимката на продавачи на билети, бензинджии, докери на ферибота и събирачи на пътна такса. Всички граждански пристанища и летища се следяха, а снимката на Фейбър беше закачена с кабърчета над всяко гише за паспортна контрола.

В полицията, естествено, все още смятаха, че търсят обикновен убиец. Редовият полицай на улицата знаеше, че човекът на снимката е убил двама души с нож в Лондон. Старшите офицери знаеха малко повече: че едно от убийствата е при сексуално нападение, другото привидно е без причина, а третото — за което подчинените им не биваше да знаят, представлява също така необяснимо, но кърваво нападение върху войник във влака за Ливърпул. Само началниците на полицейски участъци и няколко офицери в Скотланд Ярд знаеха, че войникът е бил временно прикрепен към МИ-5 и че всички убийства имат някаква връзка със Службите за сигурност.

Вестниците също смятаха, че става дума за издирване на обикновен убиец. След като Годлиман оповести подробностите, повечето публикуваха информацията в късните си издания — първите, предназначени за Шотландия, Ълстър и Северен Уелс, не можаха да я включат, затова публикуваха съкратена версия на следващия ден. Жертвата от Стокуел бе представена като работник, с фалшиво име и неясни биографични данни. В съобщението за пресата, направено от Годлиман, това убийство се свързваше със смъртта на мисис Уна Гардън през 1940-а, без обаче да се споменава нещо по-конкретно. Пишеше, че убийствата са били извършени с кама.

Двата ливърпулски вестника научиха много бързо за трупа във влака и се запитаха дали лондонският убиец не бе потретил удара си с нож. И двата направиха запитване до полицията в Ливърпул. Полицейският началник се обади по телефона и на двамата главни редактори. Нито един от вестниците не помести ни дума.

Общо сто петдесет и седем високи, мургави мъже бяха арестувани по подозрение, че приличат на Фейбър. Само двайсет и девет не можаха да докажат, че не са били в състояние да извършат убийствата. Представители на МИ-5 разпитаха двайсет и деветте. Двайсет и седем души доведоха родители, роднини и съседи, които потвърдиха, че заподозрените лица са родени в Англия и са живели в страната през 20-те години, когато Фейбър бе живял в Германия.

Останалите двама бяха закарани в Лондон и разпитани отново, този път от Годлиман. И двамата бяха ергени, които живееха сами, нямаха живи роднини или определено занятие. Първият, добре облечен мъж с непоклатимо самочувствие, излезе с неправдоподобната версия, че обикаля из страната и се препитава, като се занимава с физически труд. Годлиман обясни, че за разлика от полицията има правото да задържи всеки гражданин, докато трае войната, и никой не може да му задава никакви въпроси. Нещо повече, него не го интересували разните му там обикновени греховце и нищо от информацията, получена тук, във военното министерство, нямало да излезе от тия четири стени.

Задържаният веднага си призна, че е мошеник, и даде адреса на деветнайсет възрастни дами, чиито бижута бе измъкнал чрез измама през последните три седмици. Годлиман го предаде на полицията.

Не се чувстваше задължен да проявява честност спрямо един професионален лъжец.

Последният заподозрян също не издържа на разпита на Годлиман. Оказа се, че всъщност не е ерген или поне не може да се нарече ерген. Имаше жена в Брайтън. И в Солихъл, графство Бърмингам. И в Колчестър, и в Нюбъри, и в Екзетър. И петте представиха брачните си свидетелства до края на деня. Многоженецът бе изпратен в затвора да чака присъдата си.

Докато търсенето продължаваше, Годлиман спеше в канцеларията си.

 

 

Бристъл, Темпъл Мийдс, гарата.

— Добро утро, мис. Бихте ли погледнали тази снимка?

— Хей, момичета, ченгето ще ни показва снимчици!

— Не се лигавете, ами просто кажете виждали ли сте го.

— Ама че е хубав! Де да бях го срещнала!

— Нямаше да говорите така, ако знаехте какво е направил. Я погледнете и вие, момичета.

— Никога не съм го виждала.

— И аз.

— Нито пък аз.

— Щом го хванете, го питайте иска ли да се запознае с едно младо и добро маце от Бристъл…

— Абе, момичета… недейте така… дадоха ви панталони, взехте да работите като носачи и хоп, решихте, че трябва и да се държите като мъже…

 

 

На ферибота при Улуич.

— Мръсно време, господин полицай.

— Добро утро, капитане. В морето сякаш е още по-лошо.

— Мога ли да ви помогна? Или просто пресичате реката?

— Искам да погледнете една снимка, капитане.

— Чакайте да си сложа очилата. О, не се безпокойте, виждам достатъчно добре да карам кораба. Очилата ми трябват за наблизо. Я да видим…

— Нещо да ви говори това лице?

— Съжалявам, господин полицай. Нищо не ми говори.

— Е, обадете ми се, ако го видите.

— Разбира се.

— Приятен път.

— Няма да е много приятен.

 

 

Лийк Стрийт номер 35, Лондон Е1.

— Сержант Райли, ама че приятна изненада!

— Не си губи времето с любезности, Мейбъл. Кой е при теб?

— Все почтени гости, сержант. Познавате ме.

— Да бе, познавам те аз тебе. Затова съм тук. Да не би някой от почтените ти гости да е избягал от казармата, а?!

— Откога гоните дезертьори?

— Не съм дошъл за това, Мейбъл, а търся един човек. И ако е тук, сигурно ти е споменал, че бяга от казармата.

— Слушай, Джак, ако ти кажа, че познавам всички, които са тука, ще спреш ли да ме тормозиш и ще изчезнеш ли?

— Защо трябва да ти вярвам?

— Заради онова през трийсет и шеста.

— Тогава изглеждаше по-добре, Мейбъл.

— И ти, Джак.

— Печелиш… имаш честната ми дума. Ако момчето се появи, ще се обадиш, нали?

— Обещавам.

— На секундата, нали?

— Добре!

— Мейбъл… той е наръгал една жена на твоята възраст. Просто те предупреждавам.

 

 

Кафенето на Бил на шосе А-30, близо до Багшот.

— Чаша чай, Бил. С две бучки захар, моля.

— Добро утро, сержант Пиърсън. Мръсен ден.

— Какво е това в тази чиния, Бил, да не са камъчета от Портсмът?

— Кифлички с масло, нали ги знаете.

— Така ли! Дай ми две тогава. Благодаря… Хайде, момчета, който иска да му проверят камиона от горе до долу, може да тръгва. Така е по-добре. Я погледнете тая снимка.

— За какво го търсите, шефе, да не е карал колело без фарове?

— Стига шегички, Хари — подай снимката нататък. Някой да е качвал тоя хубавец?

— Аз не.

— И аз не.

— Съжалявам, шефе.

— Никога не съм го виждал значи.

— Благодаря, момчета. Ако го видите, веднага се обадете в полицията. Доскоро.

— Господин полицай?

— Да, Бил?

— Не сте си платили кифличките.

 

 

Сервизът на Светуик в Карлайл.

— Добро утро, госпожо. Можете ли да ми отделите минутка…

— Сега идвам, сержант. Само да обслужа този господин… Дванайсет шилинга и шест пенса, сър. Благодаря ви. Довиждане…

— Как върви бизнесът?

— Ужасно, както винаги. Какво мога да направя за вас?

— Искате ли да влезем вътре за малко?

— Добре, елате… хайде, казвайте.

— Погледнете тази снимка и ми кажете дали сте сипвали бензин на тоя хубавец преди ден-два?

— Е, не е толкова трудно. Напоследък няма кой знае колко клиенти… Оо! Знаете ли, струва ми се, че му сипах бензин на вашия човек.

— Кога?

— Оня ден, сутринта.

— Сигурна ли сте?

— Е, беше по-стар, отколкото е на снимката, но съм почти сигурна, че бе той.

— Каква кола караше?

— Сива. Не разбирам много от марки, съпругът ми върти бизнеса, знаете, но сега е във флота.

— Добре, как изглеждаше колата?

— От старите, с брезентов гюрук, дето се вдига. Двуместна. Спортна. Имаше резервна туба на калника отвън и аз я напълних и нея.

— Помните ли как беше облечен?

— Не точно… с някакви работни дрехи, струва ми се.

— Един висок мъж…

— Да, по-висок от вас.

— Имате ли телефон?

 

 

Уилям Дънкън беше на двайсет и пет години, висок пет фута и десет инча, тежеше около 150 фунта и бе в чудесно здраве. Животът на открито и пълната липса на интерес към цигарите, алкохола, късното лягане и веселия живот го поддържаха в отлична форма. И все пак той не беше в армията.

Всичко бе вървяло сякаш нормално, макар и малко по-бавно, някъде докъм осмата му година, когато мозъкът му загуби способността да се развива по-нататък. Никой не знаеше за нараняване, физическо увреждане, което да обясни внезапния срив. Всъщност трябваше да мине доста време, преди някой да забележи, че нещо не е наред, защото на десет години той беше малко по-бавен от останалите, на дванайсет беше просто отнесен, на петнайсет беше явно недоразвит и чак на осемнайсет вече го наричаха Малоумния Уили.

Родителите му бяха членове на някаква неизвестна фундаменталистка секта, на чиито членове не беше разрешено да се женят извън братството (което можеше да има или не нещо общо с малоумието на Уили). Те, естествено, се молеха за него, но освен това го заведоха при един специалист в Стърлинг. Възрастният лекар направи разни изследвания, след което им съобщи, като се взираше в тях над златните рамки на очилата си, че момчето умствено е на възрастта на осемгодишно дете и в това отношение никога няма да порасне. Те продължиха да се молят за него, но решиха, че Господ им е изпратил това нещастие, за да ги изпита, затова взеха всички мерки Уили да бъде спасен и зачакаха деня, когато щяха да се срещнат с него сред Божията благодат и той щеше да бъде изцелен. Междувременно трябваше да му се намери работа.

Едно осемгодишно момче може да пасе крави, а пасенето на крави все пак е работа, така че Уили се захвана с нея. И докато пасеше кравите, видя колата.

Той реши, че вътре има влюбени.

Уили знаеше за влюбените. С една дума, знаеше, че има и такива хора и че вършат разни работи, за които не можеше да се говори, из тъмни места като горички, кина или коли. Така че Уили прекара бързо кравите покрай храста, до който бе спрял двуместният „Морис Каули“ — Чипоноско (и той познаваше колите, като всяко осемгодишно момче), и си наложи с много усилия да не поглежда вътре, за да не види греха.

Момчето отведе малкото си стадо за доене, върна се по заобиколен път у дома, прочете най-прилежно една глава от Левит на глас на баща си и след това си легна, за да си помечтае за онези влюбени.

На следващата вечер колата още стоеше там.

При цялата си невинност Уили знаеше, че влюбените не го правят онова — каквото и да бе то, по двайсет и четири часа без прекъсване, така че този път той се приближи смело до колата и погледна вътре. Нямаше никой. Пръстта под мотора беше черна и омазнена. На Уили му хрумна ново обяснение — колата се е счупила и шофьорът я е зарязал. Не му и мина през ума да се запита защо е полускрита зад храста.

Когато пристигна в краварника, той каза на фермера какво е видял.

— Има една счупена кола на пътеката, дето идва от главния път.

Едрият фермер присви тежките си, пясъчни на цвят вежди, докато премисляше нещата.

— Никой ли нямаше вътре?

— Не — и колата си е там от вчера.

— Защо не ми каза вчера тогава?

— Мислех, че са… нали знаеш… любовници. — Уили се изчерви.

Фермерът разбра, че Уили не се прави на свенлив, а наистина се смущава. Той потупа момчето по рамото.

— Хайде, бягай вкъщи и остави това на мен.

След като издои кравите, фермерът отиде да види каква е работата. Той например се запита защо колата е полускрита. Беше чул и за лондонския убиец с камата и макар да не стигна до заключението, че колата е била изоставена от него, все пак си помисли, че може да е свързана с някакво престъпление, та след вечеря качи на коня най-големия си син и го изпрати в селото, да се обади в полицията в Стърлинг.

Полицаите пристигнаха, преди синът му да се върне от телефона. Бяха поне пет или шест души и непрекъснато се наливаха с чай. Фермерът и жена му се въртяха около тях почти цялата нощ.

Извикаха Малоумния Уили да разкаже пак какво е видял; той обясни как първо е видял колата предишната вечер и се изчерви отново, докато разправяше защо е решил, че вътре има влюбени.

Общо взето, за тях това се оказа най-интересната нощ през цялата война.

 

 

Тази вечер, след три безсънни нощи в канцеларията, Годлиман си отиде у дома да се изкъпе, да се преоблече и да си приготви куфара.

Имаше малък апартамент в Челси, напълно достатъчен за сам човек. Бе чисто и разтребено с изключение на кабинета, където на чистачката не беше разрешено да влиза, в резултат на което всичко бе зарито в книги и хартии. Мебелите бяха всичките отпреди войната, разбира се, но бяха добре подбрани и беше много уютно. В хола имаше кожени кресла и грамофон, а кухнята беше пълна с почти непипнати домакински уреди.

Докато ваната се пълнеше, той изпуши една цигара — бе се пристрастил към тях напоследък, лулата изискваше твърде много време — спрял поглед на най-ценната си вещ, мрачна фантастична сцена, рисувана вероятно от Йеронимус Бош. Беше семейна ценност и Годлиман никога не бе правил опит да я продаде, дори когато се нуждаеше от пари.

В банята той се сети за Барбара Дикенс и сина й Питър. Не бе казвал на никого за нея, дори и на Блогс, макар че се канеше да спомене нещо, когато бе подхванал оня разговор за повторната женитба, който полковник Тери бе прекъснал тогава. Тя беше вдовица, съпругът загина в самото начало на войната. Годлиман не знаеше възрастта й; тя изглеждаше на около четирийсет, което беше твърде малко за майката на един двайсет и две годишен син. Занимаваше се с дешифриране на вражески радиограми, беше умна, забавна и много привлекателна и богата. Годлиман я бе поканил три пъти на вечеря, преди да настъпи сегашната криза. Струваше му се, че е влюбена в него.

Преди време беше уредила една среща между Годлиман и сина си Питър, който беше флотски капитан. Годлиман хареса момчето. Но той знаеше нещо, което нито Барбара, нито синът й знаеха — Питър щеше да участва в десанта във Франция.

И дали немците щяха да го чакат в засада, или не, зависеше от това дали ще заловят Иглата.

Той излезе от ваната и се обръсна грижливо и внимателно. Обичам ли я, запита се. Не знаеше точно какво представлява любовта на неговата възраст. Естествено, не беше изгарящата страст от младостта. Привързаност, възхищение, нежност и може би някаква плаха похот? Ако всичко това означаваше любов, то той я обичаше.

А и сега имаше нужда да сподели живота си с някого. В продължение на години бе искал само усамотение и работа. Сега напрегнатият, шумен, лудешки живот във Военното разузнаване го поглъщаше все повече и повече; събиранията, споровете по цяла нощ, когато станеше нещо голямо, духът на предан и възторжен непрофесионализъм, неистовото преследване на удоволствия колкото повече те дебне смъртта, неочаквана и непредсказуема — всички тези неща го бяха заразили. Знаеше, че след войната всичко ще мине, но все нещо щеше да остане — нуждата да разговаря с някой близък за разочарованията и триумфите си, да докосне през нощта човека до себе си, да каже: „Я виж! Погледни! Нали е прекрасно!“

Войната беше изнурително и потискащо преживяване, караше те да се чувстваш безсилен и смазан, но и те заобикаляше с приятели. Ако с мира се върнеше и самотата, Годлиман си помисли, че няма да може да живее повече така.

Точно сега усещането за чисто бельо и свежо изгладена риза беше върховен лукс. Той сложи още чисти дрехи в куфара и седна да изпие с удоволствие чаша уиски, преди да се върне в службата. Шофьорът във военния „Даймлер“ долу можеше да почака още малко.

Пълнеше си лулата, когато телефонът иззвъня. Той я хвърли настрана и запали цигара.

Телефонът му бе свързан с централата на военното министерство. Телефонистката му каза, че от Стърлинг го търси полицейският началник Далкейт.

Той изчака изтракването, което означаваше, че линията е включена.

— На телефона Годлиман.

— Намерихме вашия „Морис Каули“ — съобщи му Далкейт без никакви заобикалки.

— Къде?

— На шосе А-80, на юг от Стърлинг.

— Празна ли е?

— Аха, и повредена. Седяла е там поне едно денонощие. Отбил е от главния път и я е скрил зад един храст. Намерило я някакво откачено селянче.

— Има ли наблизо автобусна спирка или железопътна гара?

— Не.

— Значи най-вероятно се е наложило да ходи пеш или да спре на стоп някоя кола, след като е зарязал своята.

— Аха.

— В такъв случай вие поразпитайте…

— Вече се опитваме да установим дали някой местен жител го е виждал, или го е качил в колата си.

— Добре, дръжте ме в течение… В това време ще предам новините на Скотланд Ярд. Благодаря, Далкейт.

— Ще ви държим в течение. Довиждане, сър.

Годлиман остави слушалката на вилката, влезе в кабинета си, седна на бюрото и отвори географския атлас на пътната карта на Северна Англия. Лондон, Ливърпул, Карлайл, Стърлинг… Фейбър се насочваше към Североизточна Шотландия.

Годлиман се запита дали не трябва да преразгледа теорията, че Фейбър се опитва да се измъкне. Най-добрият начин за това би било да тръгне на запад, през неутралната Ейре. Целият източен бряг на Шотладия беше плацдарм. Нима беше възможно да има куража да продължава с разузнаването, като знае, че МИ-5 е по петите му? Защо не, реши Годлиман. Той знаеше, че Фейбър е изключително смел, но въпреки това му се струваше малко вероятно. Какво по-важно от онова, което знаеше, би могъл да открие в Шотландия?

Следователно възнамеряваше да се измъкне оттам. Годлиман прехвърли наум начините за бягство, които можеше да използва един шпионин: лек самолет, който да кацне в усамотено място, открадната лодка и самостоятелно плаване през Северно море, среща с подводница близо до брега, както бе предположил Блогс, пътуване с търговски кораб през неутрална страна до Балтийско море, слизане в Швеция и пресичане на границата с окупираната Норвегия… имаше твърде много начини наистина.

Във всеки случай трябваше да съобщи на Скотланд Ярд за последните събития. Те щяха да мобилизират цялата полиция в Шотландия да търси човека, който евентуално бе качил непознат мъж в колата си извън Стърлинг. Годлиман се върна в дневната, за да им се обади, но телефонът иззвъня, преди да стигне до него. Той вдигна слушалката.

— Годлиман.

— Обажда се някой си мистър Ричард Портър от Абърдийн.

— О! — Годлиман бе очаквал да му се обади Блогс от Карлайл. — Свържете ме, моля. Ало? На телефона Годлиман.

— Хм, обажда се Ричард Портър. Аз съм от местния Комитет за гражданска отбрана.

— Да, и какво мога да сторя за вас?

— Хм, всъщност е страшно неудобно, момчето ми…

— Кажете. — Годлиман едва сдържа нетърпението си.

— Този, дето го търсите, намушкванията с камата и така нататък. Е, почти съм сигурен, че го качих на стоп това копеле и го откарах със собствената си кола.

— Кога? — Годлиман сграбчи по-здраво слушалката.

— По-миналата нощ. Колата ми се счупи на шосе А-80, точно преди Стърлинг, пущината! Посред нощ. И хоп, взе, че се появи тоя хубавец, значи дойде пеша отнякъде и я поправи, и, естествено…

— Къде го свалихте?

— Тук, в Абърдийн. Каза, че отива в Банф. Работата е, че спах почти целия ден вчера, та чак днес следобед…

— Не се обвинявайте, мистър Портър. Благодаря ви, че ми се обадихте.

— Е, довиждане тогава.

Годлиман почука със слушалката по вилката и телефонистката на военното министерство се обади.

— Свържете ме с Блогс, ако обичате. Той е в Карлайл.

— Точно ви търси, сър.

— Чудесно!

— Ало, Пърси? Какво ново?

— Напипахме следите му, Фред. Разпознаха го на една бензиностанция в Карлайл, зарязал е мориса досами Стърлинг и е продължил на стоп до Абърдийн.

— Абърдийн!

— Явно се опитва да се измъкне през източната порта.

— В такъв случай не е имал време да се измъкне, освен ако наистина не е пипал много бързо. Там в момента бушува страхотен ураган. Започна снощи и още продължава. Никакви кораби не излизат в морето, а за самолет не може и да се мисли.

— Добре. Заминавай веднага за там. Междувременно ще пусна тяхната полиция по следата. Обади ми се, щом пристигнеш.

— Тръгвам.