Славомир Настасиевич
Гуапо (9) (Момчето от пещерата)

Глава 8

Който не умре веднага, той обикновено оздравява.

Същия ден старецът прегледа раната на Стибовия крак и разбра, че е нужно лекуване.

— Ти трябва да имаш здрави крака, ако искаш да бъдеш полезен и на себе си, и на нас — каза той, като сложи един по-голям камък в огъня. — Този начин на лекуване предизвиква силна болка, но лекува най-сигурно всяка твърда и пълна с гной рана. Нажеженият камък изчиства всичко и ако раненият не умре веднага, той обикновено оздравява.

Стиб изплашен гледаше стареца. Гуапо се усмихваше. Пит и Азур учудено наблюдаваха приготовленията, защото това беше нещо ново за тях. В техния лагер никога не бяха лекували по такъв начин.

Бин отново се обърна към Стиб:

— Имаш здраво сърце, ще можеш да издържиш болката, и яко гърло здравата да викаш. Сега е нужно и едното, и другото.

— Ще се мъча да не хленча — промълви Стиб. Лекуването скоро започна. Раненият младеж позволи Гуапо да седне на едната му ръка, Азур на другата, а Пит го сграбчи за двата крака.

Бин, с бавността на стар и опитен лекар, спокойно взе две дървета, пое с тях камъка, който се беше нажежил, и го сложи върху раната.

Стиб изкрещя само веднъж и изгуби съзнание. Раната димеше. Месото гореше.

— Той се унесе — каза Гуапо.

— Така е по-добре. Няма да чувствува болки — прибави старецът.

Лекуването беше свършено. Положиха върху постелята изгубилия съзнание младеж. Бин донесе едно кюпче с мечешка мас. С нея добре намаза раната и я остави незавързана. Нареди на Гуапо да седне до Стиб и да разпъжда мухите да не нападат раната.

След като се свести, Стиб цял ден стена и плака от болки.

Около полунощ заспа и до разсъмване не се събуди.

След осем дни раната намаля и младежът вече можеше по-малко да върви.

Една вечер, седнали край огъня, слушаха как студеният вятър фучи около пещерата. В ъгъла конят пръхтеше и хрупкаше тревата, която лежеше пред него на камара. Навън се чуваше виенето на вълци. В клоните на високите платани глухарите размахваха криле и се гласяха за нощуване.

— Вълците се събират на глутници. Зимата скоро ще дойде — каза Бин. Помълча малко и продължи: — Вие двамата не сте виновни за нанесената ми неправда. Затова ще ви кажа какво трябва да направите, защото боговете никога няма да бъдат добри към вас, ако не отмъстите за своите мъртви. Като вървите към залеза на слънцето, след като преминете Голо бърдо, което се вижда от входа на нашата пещера, ще стигнете до ордата Сияк. Хората от тази орда са ни сродни по език и обичаи. Ще влезете във връзка с тях и ще им разкажете за опасността от насилниците, които са преминали Голямата планина и унищожили ордата Гава. Те ще съобщят на други орди всички да бъдат нащрек. Ако се обединят и съпротивляват заедно, ще могат да устоят на неприятеля. Но с каменно оръжие не можете да водите борба срещу онези, които имат копия и стрели с остри върхове. Нужно е да направите подобно оръжие. Затова трябва да използувате този човек, който по стечение на обстоятелствата ни стана приятел. Той може да ви научи как се прави това оръжие. Трябва да хващате коне с примка, да ги опитомявате, да се научите да ги яздите и да се борите яздейки. Ако не направите това, ордите една по една ще паднат в ръцете на неприятелите пришълци. Нашата земя е плодородна и пълна с дивеч. Затова те все повече ще прииждат през Голямата планина, щом като вече познават пътя, през който може да се мине. Те ще изпълнят цялата наша земя, а ние ще бъдем унищожени.

— А ти какво ще правиш? — попита Стиб.

— Аз ли? Същото, което ще правите и вие. Старият Бин все още може добре да върти секирата и силно да обтяга лъка.

Гуапо успя да обясни на Пит и жената за какво говореше старецът. Те разбраха от всичко по малко, но по-скоро схванаха в какво се състои работата.

Решиха да действуват бързо, защото неприятелят можеше да се появи по всяко време.

 

 

След два дни Бин и Стиб, приготвени за път, тръгнаха към Голо бърдо, за да посетят ордата Сияк, която им беше близка по език и обичаи. Поведоха и коня със себе си, като го натовариха с храна и оръжие. Стиб се наметна с кожата на убития горски лъв и вървеше гордо като истински главатар край коня, който Бин водеше.

— Аз няколко пъти съм ходил в тази орда. Там ме познават добре и ще ни приемат като приятели — каза Бин. — Много пъти ме каниха да остана при тях, но аз обичам пещерата си, обичам овцете и козите, които опитомих.

Около пладне стигнаха до селището.

Хората от ордата не живееха в пещери, защото в котловината нямаше пещери. Но се виждаха много колиби, а между тях и по някоя землянка.

Като видяха пристигналите, от всички страни се събраха мъже, жени и деца. Посрещнаха ги радушно и като познаха стария Бин, сърдечно го поздравиха. Особена любезност прояви вождът на ордата Дото. Той прегърна Бин и го заведе в своята колиба. Стиб върза коня за едно дърво пред колибата на вожда, после и той влезе при тях.

Мъжете от ордата се събираха около коня и се заглеждаха в меча в лъка и стрелите с металически върхове. Чудеше ги и изгледът на Стиб, защото младежът беше облечен с вълнено облекло, опасан с кожен колан, освен това имаше и ръкавици на ръцете си.

Докато те се чудеха и гледаха всичко това, от колибата излязоха вождът Дото, Бин и Стиб.

Вождът заповяда с тъпаните да се съберат всички хора от ордата, защото се свиква голямо съвещание. Силните тъпани забиха гръмогласно и всички онези, които бяха отдалечени от селището, започнаха да се събират. Скоро пред колибата на вожда имаше над хиляда мъже и жени.

Вождът Дото се качи на един голям камък, за да го видят всички, и започна речта си:

— Мъже и жени от ордата Сияк, добре отворете ушите си, за да чуете и разберете думите на нашия приятел Бин. Той ни носи такива новини, от които вашите сърца ще се разтреперят. Дошло е времето, когато нашата орда или трябва да прояви сила и мощ, или да бъде унищожена напълно. Вярно е, че има стрели, копия и брадви с остри върхове и сечива. Приказките, които се носеха от орда до орда и се преразказваха край огъня, са верни. Затова ви казвам: отворете добре ушите си, за да чуете съдбоносните думи и да ги приемете в сърцата си.

Дото слезе от камъка, след него се качи Бин. Той веднага започна:

— Мъже и жени от ордата Сияк, мисля, че няма човек във вашия сбор, който да не ме познава. Много пъти съм идвал във вашето селище, и то винаги като приятел. Канихте ме да остана при вас, но аз не исках да изоставя моя пустинен живот, моята пещера, козите и овцете, които опитомих. Можех да се върна и в своята орда, когато загина неприятелят ми, заради когото я напуснах. Но не направих и това. Може би така искаха боговете, които виждат всички човешки постъпки и ги направляват. Ако се бях върнал в ордата си, сега вече нямаше да бъда между живите, защото моята орда Гава е напълно унищожена.

В сбора се чу глъчка.

Бин си отдъхна и продължи:

— Останали са само този младеж Стиб и едно момче, което се казва Гуапо. Те двамата избягали и лутайки се из планината, попаднаха на моята пещера. Вие се чудите, че виждате опитомен кон и това оръжие на него. Чудите се и на облеклото, което носи този младеж. Той ще ви обясни кои са враговете, откъде са дошли, как са унищожили тяхната орда и как той се е сдобил с това облекло.

Бин скочи от камъка и започна да блъска Стиб да се качи.

Младежът никога не беше говорил пред събрание и се противеше, но старецът го накара да се качи на камъка.

Стиб гледа известно време в тълпата мъже и жени. Сърцето в гърдите му биеше силно от вълнение. Усети как Бин го щипе по крака и го кара да говори. Младежът някак се реши и започна:

— Враговете дошли през Голямата планина. Всичките им войници били на коне, а жените и децата им се возели в коли. Нашата орда живееше в две пещери в дефилето и в колиби, скупчени на хълма. Враговете имали оръжие, което блестяло на слънцето. Нахвърлили се изведнъж на нашите и борбата траяла, докато всички мъже, жени и деца от нашата орда били избити. Вождът Лек паднал последен с разполовена глава.

От смъртта се спасил само малкият Гуапо, който после намери мен в пещерата, където съм лежал в един ъгъл болен и в безсъзнание. Ние двамата избягахме и се крихме в мочурището. Там аз убих един неприятелски младеж, взех му оръжието и когато вече беше мъртъв, смъкнах от него това облекло. Обаче неприятелите ни хванаха и искаха да ни принесат в жертва на боговете си. Но удаде ни се да избягаме. Този кон и оръжието намерихме на една поляна, защото, изглежда, черната смърт — да е далеч от нас — беше уморила трима вражески войници.

Стибовият разказ предизвика голямо вълнение сред ордата. Младежът усети как старецът го дръпна за крака и той скочи от камъка.

Вождът на ордата Дото отново взе думата:

— Както виждате, мъже и жени, ние сме пред подобна опасност. За да не бъдем унищожени както хората от ордата Гава, трябва добре да се подготвим за борба с неприятеля, който може би вече прави план как и нас да унищожи. Затова предлагам и ние да направим план как да се защищаваме. Бин и аз се договорихме какво да направим, че неприятелят да не ни изненада. Най-напред трябва да осведомим ордата Ибис, която се намира на един ден път от нас. Мъжете от тази орда са героични, едри и обичат войната. Малко по-далеч от тях се намират още две орди. Те са най-многолюдни в цялата наша земя. Това са атаваните и иберите. Ще кажем и на тях. Хората от тези орди са ни сродни по език и обичаи.

Целият сбор при най-голяма тишина слушаше думите на своя вожд. А той, отстъпвайки мястото на Бин, добави:

— Нашият приятел ще ни каже какво трябва да се прави по-нататък.

Бин пак взе думата. Той се качи на камъка и като държеше в едната си ръка меч, а в другата стрела с металически връх, каза:

— Насядали вечер край огъня, вие сте слушали, че има такова оръжие. Тази стрела може да убие от голямо разстояние, а мечът може с един удар да отсече неприятелска глава или ръка, неговият остър връх изцяло разсича войника. Когато сте слушали за това оръжие, мнозина от вас не са вярвали. Гледайте сега и се уверете. Всички неприятели, дошли през Голямата планина, имат такова оръжие. Това знам, защото Стиб и Гуапо са ги видели, както сега аз виждам вас. Това оръжие е взето от тях. Мисля, че то е достатъчно доказателство. Значи, чуйте… Ние трябва да направим такова оръжие. А докато го направим, ще се приготвим за борба както можем. Хващайте отровни змии, вадете отрова от челюстите им и намазвайте с нея каменните остриета на копията и стрелите. На десет хвърлея със стрела оттук трябва постоянно да има стража, че неприятелите да бъдат забелязани още отдалеч. Щом се появят, ще бягате в планината. Те са на коне и там не могат да ви гонят, а вие, скрити зад дърветата, ще изпращате стрелите си към тях. Ако не постъпите така, ще бъдете унищожени както ордата Гава, а неприятелите ще се заселят на нашата земя.

В сбора започна глъчка и се чуха гласове:

— Ще се борим, но няма да издържим. Ние никога няма да направим такова оръжие!

Врачът, застанал край камъка, от който се говореше, през цялото време мълчеше, а сега се провикна:

— Ние не можем да правим такова оръжие, но ще го пленим от неприятеля.

— Няма да имате време за това — отговори Бин, — защото ще бъдете убити.

След това се обърна към сбора:

— При нас са един мъж и една жена от неприятелския лагер. Те са изгонени от тяхната орда, защото са помогнали на този младеж и на Гуапо да избягат. Те ще ни покажат как се прави това оръжие.

— А ако не искат? — попита врачът.

— Ако не искат, ще пребием ръцете и краката им и ще ги хвърлим в пропастта да ги изядат хиените — отговори Бин.

Денят вече наближаваше към своя край. Пред мръкване с тъпаните бяха събрани всички мъже и жени да чуят решението на съвета. Вождът на ордата ги осведоми:

— Първо: да се изпратят вестители да съобщят на другите орди за опасността, която заплашва всички; да се изпратят разузнавачи към дефилето, където се е настанил неприятелят, след като е унищожил ордата Гава; разузнавачите в никакъв случай да не влизат в борба с неприятелите, а незабелязани да наблюдават и колкото е възможно по-бързо да се върнат и да съобщят какво са видели; разузнавачите да тръгнат утре в зори с Бин и Стиб, които ще ги упътят къде трябва да отидат.

Второ: всички възрастни мъже от ордата да се разделят на групи: едни да приготвят стрели, брадви и копия, докато се намери начин да се прави оръжие, каквото имат враговете ни; други да хващат отровни змии; трети да отидат на лов за бизони, елени и друг дивеч, за да осигурят храна за войната, която им предстои; четвърти, чиято роля ще бъде най-тежка, да хващат с примки диви коне. На това ще ги научи войникът от неприятелския лагер, който сега е наш приятел.

След това Дото започна да разделя хората на групи, а Стиб и Бин, след като вечеряха в колибата на вожда, легнаха на постели, върху които имаше овчи кожи. И двамата скоро заспаха.

На другия ден, преди изгрев слънце, тръгнаха на път. Старият Бин яздеше коня, а Стиб и петима младежи от ордата Сияк вървяха пеш. Всички бяха въоръжени с лъкове, стрели и брадви с къси дръжки.

Тези младежи бяха определени за разузнавачи.

Още същия ден всички стигнаха в Биновата пещера. Гуапо, Пит и Азур ги посрещнаха с радост.

Без отлагане започнаха да се договарят какво трябва да правят. Беше решено на другия ден разузнавачите да тръгнат на път. Гуапо предложи да им бъде водач. Но Пит каза, че и той иска да отиде с тях, защото в келтското селище бяха останали майка му и девойката Белина. Той искаше да ги доведе в Биновата пещера.

Гуапо гледаше войника с разширени очи.

— Ще те хванат и ще те убият — каза той.

— Може би… — завъртя Пит глава. — Ще дойда с вас.

Бин добави, че трябва да хващат диви коне и да ги опитомяват.

Пит му показа навитото въже, което бяха направили с жената. След това обясни, че той знае как се хващат коне, че вече е вършил това.

Азур предложи тя с Бин и Стиб да потърсят в планината руди, които могат да се топят. Каза, че ще ги научи как да правят пещи на брега, а също така и калъпи. Тя много пъти беше гледала как се прави това. Гуапо преведе на другарите какво беше казала жената. Петимата младежи от ордата Сияк с възхищение гледаха вълненото облекло, което носеха Азур, Пит и Стиб. Час по час взимаха в ръце стрелите и мечовете и се заглеждаха в техните върхове. Това бяха далечните предци на онези, които след много векове станаха най-добрите майстори в изработването на мечове, ножове и металически остриета за писане.

 

 

Петимата младежи от ордата Сияк, Пит и Гуапо тръгнаха на другия ден на път. Взеха два меча, лъкове и двадесетина стрели с металически върхове. Взеха и десетина овчи кожи, така направени, че да могат да се обличат, защото нощите бяха студени.

Знаеха, че трябва да вървят към изгрева на слънцето и постоянно се придържаха към тази посока. Най-напред попаднаха на дерето, в което ги завари земетресението и където Пит уби мечката. Същата вечер стигнаха до пещерата, на чиито стени бяха рисунките, които ги изплашиха. Като стигнаха до това място, избързаха и едва при мръкване намериха удобно място за пренощуване.

Пит и Гуапо постоянно разговаряха и се разбираха все по-добре.

Докато седяха край огъня и вечеряха, Гуапо си спомни, че беше видял, когато минаха оттук първия път, двадесетина диви коне, които пасяха в една долина. Той каза това на Пит и се договориха на другия ден да потърсят стадото и да се опитат да хванат поне един кон.

Макар че бяха край огъня и увити с овчи кожи, на заранта всички станаха с вкочанясали крака. Цяла нощ валя ситен дъжд и влагата беше проникнала под тях, докато спяха.

Веднага тръгнаха надолу през гората. Около пладне излязоха на една поляна, която се простираше в далечината като пояс между две гори. Тук пътниците се спряха и запалиха огън.

Дъждът беше престанал, но духаше студен източен вятър. Пит взе няколко кожи, съедини ги с лико и ги закачи на два пръта, които заби в земята. Така направи заслон от вятъра.

Гуапо не можеше да си спомни дали той Стиб бяха минали оттук. Поляната му беше неизвестна. Той каза това на Пит, но войникът махна с ръка: на него му беше все едно. Момчето гледаше в далечината и търсеше какъвто и да е знак, с помощта на който да може да се намери път до дефилето. Небето беше облачно. Без слънце не можеше да се определи посоката. Знаеше, че трябва да стигнат до голямата река и многото рекички, които се вливаха в нея. Не можеше да забележи нищо от всичко това. Обаче в далечината видя едно стадо, което бавно се движеше към тях. Малка група от двадесетина животни вървеше по средата на поляната.

— Онова са диви коне — каза момчето.

Пит потвърди с кимане.

В далечината се чу виене на вълк. Гласът идеше от гората иззад стадото. На него от лявата страна се отзова втори глас, после трети. Две групи вълци от двете гори едновременно се втурнаха към конете. И започна бързо и упорито преследване. Конете все повече се приближаваха. Пит веднага възседна коня, отвърза дългото въже, което беше вързано за колана, завъртя бича над главата си и в галоп изтърча срещу стадото. Вълците неуморно преследваха конете, като че ли се състезаваха кой ще ги стигне пръв. Някои вече ги настигаха, мъчеха се да ги надминат и да им пресекат пътя. Виеха, плашеха конете и ги хапеха по краката.

Пит държеше в дясната си ръка въжето, единият край на което беше вързан за колана, а на другия беше направена примка. Прехвърли през рамото си дълъг камшик с къса дръжка. На края на камшика беше привързан пискюл от косми от конска опашка. На гърба му висяха лъкът и торбата със стрелите.

Войникът полегна върху коня, шибна го няколко пъти с камшика и препусна срещу стадото. Скоро стигна до дивите коне. Те малко се стъписаха и се отдръпнаха настрана. Конят на Пит се смеси с тях и препускането продължи в същата посока. Войникът издебва удобен момент и хвърли примката на врата на един як жребец. Конят залитна и клекна на предните си крака. Вълците завчас го заобиколиха. Но Пит замахна с бича, пискюлът на края му пукаше и вълците отстъпиха с ръмжене. Тогава войникът взе лъка и стрелите. Изстреля няколко стрели и три вълка се търкулнаха на земята, а другите избягаха в гората.

Уловеният жребец като бесен се издигаше на задните си крака и дърпаше въжето. Но примката стягаше врата и гърлото му. Най-после падна полузадушен. Пит слезе от коня си и малко разхлаби примката. Жребецът стана и пак се дръпна настрана. Падна повторно. След няколко опита да се отскубне уплашеният кон разбра, че не може да избяга и застана прав, привидно съвсем спокоен. Очите му блестяха, а от разширените му ноздри бликаше пара. Завъртя няколко пъти главата си. Гривата на врата му се разлюля.

Пит извади стрелите от убитите вълци, възседна своя кон и тръгна към мястото, където стояха смаяни Гуапо и петимата младежи. Уловеният кон вървеше след него и дърпаше въжето. Когато усетеше, че примката се затяга, той избързваше към опитомения кон.

Като стигна до огъня, войникът слезе от коня, отвърза въжето от колана и скъсено го върза за едно дърво.

През това време другите коне избягаха в гората вдясно. Пит тръгна по тяхната следа. В ръцете си имаше друго въже с примка. Намери стадото в един ров. Войникът го забеляза отдалеч и подкара коня си нагоре през гората. След малко слезе от коня и започва бавно да се промъква към мястото, където дивите коне, все още изплашени, се бяха събрали накуп. Войникът се надвеси над рова и завъртя въжето. Примката, хвърлена от непосредствена близост отгоре, се намъкна на врата на един кон. Той уплашено изцвили и повлече войника, който се плъзна по стръмната страна на рова и падна. Конят го влачи над петдесет метра. Но примката все повече стягаше врата му. Изведнъж конят намали ход и спря. Пит скочи и нави въжето около едно дебело дърво. След това подкара коня в кръг. Въжето се навиваше около дървото, докато главата на коня стигна до самото стебло.

Тогава войникът взе камшика и започна да бие коня. Би го, докато пот обля и единия, и другия и докато камшикът падна от преуморената ръка на Пит. И конят, и войникът бяха толкова изтощени, че едва се домъкнаха до огъня.

В това време жребецът, който Пит беше вързал за дървото, се дърпаше, издигаше се на задните си крака, цвилеше и хвърляше чифтета. Гуапо и петимата младежи не се осмеляваха да се приближат до него.

Войникът върза преуморения кон на друго дърво и нареди на момчето и младежите да съберат наоколо трева и да му донесат да яде. На този кон вече не му минаваше през ум да се противи. Когато Пит си почина добре, повтори същата процедура и с жребеца. Камшикът свистеше и удряше, докато конят, напълно изнемощял, падна на земята. След това младежите донесоха трева и на него. И той беше укротен.

Младежите останаха на това място три дни и гледаха как Пит биеше конете. На четвъртия ден наметна на двата по една овча кожа и ги завърза с въже. Предишния ден им сложи здрави юзди. След това яхна единия и го подкара в тръс. Конят беше мирен. Пит слезе от него и яхна другия. И той беше опитомен.

През този ден продължиха пътя си. Пит яздеше жребеца, Гуапо единия кон, а Доз, водачът на групата младежи от ордата Сияк, се качи на третия кон. Другите младежи вървяха пеш.

Едва след десет дни стигнаха до Голямата река. Гуапо почувствува как бие сърцето му. Момчето знаеше, че са отдалечени само на половина ден път от дефилето, в което се намираше селището на неприятеля. Той се обърна към Пит:

— Нима наистина ще посмееш да отидеш при своите?

— Там е майка ми — отговори войникът и сълзи се появиха на очите му — и девойката, която ще ми стане жена.

— Те ще те хванат и ще те измъчват.

— Може би — каза войникът. — Ще се защищавам. Този жребец е бърз. Ще се опитам да им избягам. Ако не ме забележат, ще поведа със себе си майка си и девойката Белина. — Пит тъжно се усмихна и прибави: — Кой знае, може би вече е станала жена на друг войник. Аз съм мъртъв за нея.

Гуапо се възхищаваше от този войник още оттогава, когато уби мечката, след това — когато хващаше дивите коне и се смеси с вълците, но сега вече възхищението му преминаваше в учудване. Такъв вид смелост предизвикваше възторг у момчето. Беше сигурен, че ще хванат Пит и очите на Гуапо се просълзиха.

Войникът го прегърна:

— И ти си храбър. Обикнах те като малък брат.

Над земята вече се спущаше мрак. Групата войници се приближи до брега на реката. Решиха едва на другия ден да преминат на отвъдния бряг. Настаниха се в храстите под върбите, без да палят огън, да не би димът да ги издаде. Увити в овчите кожи, спаха до заранта.

Когато съмна, Пит нареди на Гуапо да се качи на една висока топола и да разгледа във всички посоки дали могат да преминат реката, без да бъдат забелязани.

Момчето пропълзя по стеблото, хвана се за клоните и бързо се намери на върха на дървото. Подаде глава през листата и вейките и започна да разглежда наоколо. Забеляза четирима конници, които се приближаваха към водата от отвъдния бряг на реката. Конниците бяха келти, вероятно разузнавателен патрул, който кръстосваше из околността. Четиримата конници стигнаха до реката, на няколкостотин метра надолу по течението, вкараха конете във водата, преплуваха я и се упътиха на запад. Гуапо ги следи, докато се изгубиха зад хълмовете, обрасли с храсти.

Момчето слезе от тополата и разказа на Пит какво беше видяло. Войникът, чудно, никак не се развълнува. Той каза, със спокоен глас:

— Сега можем свободно да преминем реката. Този разузнавателен патрул няма да се завърне до нощес.

Но Гуапо беше на мнение, че трябва да вървят на известно разстояние след конниците, по следите на конете, и когато се стъмни, да ги нападнат из засада, да ги убият и да им вземат оръжието и конете.

Пит подчерта, че те са тръгнали да разузнават, а не да се борят. Момчето почувствува вълнение и безпокойство в гласа му. Стори му се, че Пит не желае да се бие срещу своите.

Решиха петимата младежи от ордата Сияк да останат да ги чакат във върбалака, като в никакъв случай не палят огън, а те двамата възседнаха конете.

Младежите послушно насядаха на тревата.

Пит и Гуапо, въоръжени с лъкове и мечове, подкараха конете в реката. Бързата вода ги понесе. Плуваха по течението на водата и излязоха на другия бряг близо до мястото, където келтските конници влязоха във водата.

— Така е добре — каза Пит. — Сега имаме следа, която ще ни заведе право в селището.

През целия ден беше облачно. Ливадите бяха потънали във влага. Водата пляскаше под краката на конете, а на места стигаше и над коленете им. Все пак не изгубиха следата.

Едва на мръкване стигнаха до хълмисто място. Закараха конете в гъст глог и слязоха от тях. През шубраците Гуапо съгледа в далечината борове и ели. От другата страна на хълмовете се намираше дефилето, двете пещери и келтското селище.

Водеха конете за юларите и вървяха внимателно, като се криеха зад ясминови и къпинови храсти. След това навлязоха в борова гора и едва по тъмно намериха пукнатината, обрасла с дива лоза — втория вход на пещерата. Заведоха конете до подкопания от вълните бряг и ги завързаха за корените, които стърчаха от брега като пипала на полипи. След това постлаха на земята овчи кожи и седнаха върху тях. Вечеряха сушено мечешко месо. Като завършиха яденето си, тръгнаха по ската на хълма, събраха доста трева и я сложиха на два големи купа пред конете.

Лежаха и чакаха нощта да напредне. От келтското селище не се чуваха гласове, защото не можеха да достигнат до тази страна на хълма. Нощта беше съвсем тиха и мрачна. На небето не се виждаше нито една звезда. Заваля дъжд, най-напред ситен, после по-едър, носен от вятъра, докато се превърна в порой. Цели струи заливаха настанилите се до брега коне, Пит и Гуапо.

— Отивам веднага в селището — каза Пит. — Сега всички са в колибите, за да се скрият от дъжда. Може вече и да спят.

— И аз ще дойда с теб — каза Гуапо.

— Не. Ти ще останеш тук да пазиш конете.

Момчето поклати глава:

— В тъмнината няма да можеш да се спуснеш по хълма. Аз познавам всяка пътека до самото селище. Очите ми виждат и в тъмнината. Кажи, откъде смяташ да минеш?

— През хълма. Ще се спусна по канарите.

— Ще се убиеш.

Пит погледна момчето и забеляза как в тъмнината очите му светят със зелен блясък.

— Нима и нощем виждаш? — попита учудено.

— Виждам, но не много надалеч, когато е съвсем тъмно — най-много на десетина крачки.

Войникът се засмя:

— Аз не виждам и на две крачки.

— Ще слезем в селището, аз напред, а ти след мен — продължи момчето. — Ще вземем само мечовете. Лъковете няма да ни послужат. От дъжда тетивите са се размекнали и разтегнали.

Пит сложи ръка на рамото му.

— Не се ли страхуваш, че ще те хванат долу в селището? — попита той.

— А ти?

— Аз трябва да отида. Там са двете жени, които обичам: майка ми и Белина.

Вързаха конете до изровения от вълните бряг, но така, че да могат да стигат купчинките трева. Оставиха лъковете и торбичките със стрелите. След това тръгнаха бавно нагоре по хълма между редки борове и ели, чиито клони бучаха на вятъра. Дъждът ги шибаше право в лицата.

Когато стигнаха на върха на хълма, погледнаха надолу в селището. Навсякъде беше тъмно, само на едно място се съзираше слаба светлина, която излизаше през вратата на една колиба.

— Сега започва спущането — каза Гуапо. — Оттук има само една тясна пътека. Тя ще ни заведе пред входа на втората пещера. Върви бавно след мен.

Тръгнаха надолу. Дъждът валеше равномерно. По лепкавата пръст се стичаха поточета. Пит и Гуапо се държаха за ръка и бавно се спущаха по пътеката, която войникът не можеше да види. Краката им постоянно се подхлъзваха. Но скоро се натъкнаха на камениста почва и тръгнаха с по-сигурни крачки.

Пит и Гуапо стигнаха до входа на втората пещера съвсем измокрени. Там се спряха, съблякоха дрехите си и добре ги изцедиха. При обличането момчето внимателно пъхна в пазвата си един вързоп.

Бавно, крачка по крачка, слизаха по стръмния склон, като заобикаляха скалите и дебелите стебла на боровете. На Пит му стана ясно, че без момчето, което познаваше пътя и виждаше в тъмнината, нямаше да може да направи и пет крачки, без да се сгромоляса по канарата. Гуапо го държеше за ръка и го водеше като малко дете.

Поточето, край което някога играеха децата и искаха да обесят малкия Гуапо, сега беше придошло. В него се вливаше водата, която се стичаше по склона. Пит и момчето се спряха.

— Ако тръгна по течението на потока, ще стигна до колибата, в която живее Белина — каза войникът. — Чакай ме тук. Можеш да се скриеш ей под това дърво. Може би в селището ще ме хванат.

В такъв случай ще извикам силно три пъти. Ти веднага бягай, прибери конете и се присъедини към другарите, които те чакат на отвъдния бряг на реката между върбите.

Гуапо се скри под дървото и се облегна на стеблото му.

Дъждът непрекъснато валеше. Потокът прииждаше все повече. Пит тръгна по левия бряг по течението на водата. Не се страхуваше, че някой може да чуе стъпките му, защото водата бучеше през камъните.

Войникът беше сигурен, че няма да срещне никого. Все пак вървеше предпазливо и се ослушваше по направление на селището.

„Боговете ме закрилят — мислеше си той. — Изпратиха ми дъжда на помощ. Всички мъже и жени са в колибите. Благодарение на момчето ще видя майка си и Белина. Ако не беше то, никога нямаше да стигна до селището. Слава и хвала на боговете.“

Изведнъж, съвсем наблизо, Пит чу разговор. Беше стигнал до първата колиба. Сърцето му силно заби и той се спря като закован. До ушите му ясно достигна мъжки глас:

— Този дъжд предхожда зимата. Нашите старейшини се готвят да нападнат ордите, разпръснати из котловините. Разузнавачите са открили две селища. Мисля, че ще бъде по-добре да почакат до пролетта. Още малко, и няма да има трева за конете. Военни походи не могат да се предприемат по сняг.

Друг глас каза:

— Те знаят това, но скоро ще пристигнат много войници през онези проклети бездни и клисури, откъдето и ние дойдохме. Къде ще се настани този народ? Валок знае какво прави.

Пит се примъкна съвсем до потока и бавно продължи пътя си.

Стигна до втората, третата и четвъртата колиба. В тях беше тихо. Мъжете, жените и децата спяха на своите постели, покрити с овчи кожи. През един отвор струеше дим, извиваше се над покрива на колибата и се разстилаше по брега на потока. Някъде запя петел. Отговори му втори, после трети. В далечината залаяха кучета.

„Усетили са да се промъква лисица“ — помисли войникът и ускори крачките си.

— У-ха… и-ха… — се чу женски глас.

Пит се спря и седна на един камък. Дъждът започна да престава.

— И-ха… у-ха… — Същият глас отново проби тишината.

Колибата, в която Белина живееше с баща си и майка си, беше съвсем наблизо. Войникът едва сега се попита как да предупреди девойката. Надеждата, че ще успее, започна да го напуща.

През тъмнината се съзираха силуетите на елите, а зад тях беше колибата. Треперещ от студ и вълнение, войникът стана от камъка и крачка по крачка, започна да се промъква към дърветата. Скоро се намери под елите. От отпуснатите им клони се стичаха капчици вода.

Петлите продължаваха да пеят. Кучетата вече не лаеха.

„Лисицата е избягала“ — помисли войникът и се упъти към колибата. Като стигна до вратата, спря и се ослуша. Отвътре се чуваше равномерно дишане. Някой спеше. Пит дръпна малко встрани кожата, която висеше на вратата, и надникна. Насред колибата гореше огън и слабо осветяваше вътрешността. Двете постели бяха празни. На третата спеше девойката Белина.

Войникът почувствува как сърцето му се разтрепери от радост.

— Сама е! — прошепна той. — Боговете ме закрилят! Прекрачи прага и влезе в колибата. Овладявайки вълнението си, застана до огъня и се загледа в девойката. После взе няколко сухи клона и ги хвърли в огъня. Когато пламъкът огря колибата, войникът забеляза на едната стена два чудесни лъка, три торбички, натъпкани със стрели, и меч в ножница. На земята лежеше брадва с къса дръжка. Сечивата й блестеше на светлината на огъня.

Пит се приближи до постелята, сложи ръка на челото на заспалата девойка и прошепна:

— Белина… Белина…

Тя отвори очи, трепна и искаше да извика, но войникът затвори устата и с ръка.

— Аз съм, Пит… жив… Не се страхувай… — говореше войникът с треперещ глас. — И Азур е жива. Избягахме от пещерата през една пукнатина, която извежда от другата страна на планината. Боговете не позволиха да умрат тези, които с нищо не са се провинили.

Белина захълца и силно прегърна младежа.

— Жив… Той е жив… Чувствувах, че ще дойде.

— Дойдох да те водя със себе си. — каза Пит, като я милваше по косата.

Девойката плачеше от радост.

— Ще дойда с теб, веднага.

— Къде са баща ти и майка ти?

— Татко и още трима войници отидоха като разузнавателен патрул към залеза на слънцето, а майка е при жената на войника Зик. Пази детето им, което се изплашило и нощем пищи, защото вижда призраци. Мама няма да се върне до зори, но татко всеки момент може да бъде тук. Патрулът трябваше отдавна да се върне. Да бягаме веднага. Ти си моят избраник. Ще тръгна с теб.

Девойката се хвърли в прегръдките на младежа. Трепереше от вълнение.

— Трябва да отида за майка си — каза Пит. — Ще вземем и нея. Имам там в планината топла пещера и приятели. Ще ви бъде хубаво.

Белина заплака.

— Ти вече нямаш майка — каза тя.

Войникът се загледа в очите й. Девойката прошепна:

— Тя се обеси след онази нещастна присъда, когато зазидаха двама ви в пещерата.

Пит се хвана за главата и падна върху постелята.

— Опита се да ви спаси. Приближи се до пещерата и започна да прави отвор на входа. Бяха я забелязали и я заведоха при пророка. Той й заповяда да се обеси. Ти нямаш вече майка.

Войникът стана. Светлината от огъня блестеше в просълзените му очи.

— Боговете, които ме закрилят, ще ми дарят милостта с тази десница да отмъстя и за нанесената ми неправда, и за смъртта на майка ми. Тръгвай, девойко, аз нямам вече никого освен теб.

Белина се наметна с вълнена наметка, Пит грабна лъковете и торбичката със стрелите, които висяха на стената, взе меча и секирата и излезе с Белина в мрачната нощ.

Никой не ги забеляза, когато минаха край колибите. Дъждът съвсем беше преставал. На изток трептяха няколко звезди. В селището пак залаяха кучета. Чуха се и човешки гласове.

Когато стигнаха до мястото, където Пит беше оставил Гуапо, войникът се изненада. Под дървото нямаше никого. Момчето беше изчезнало.

Небето все повече се разведряваше, така че и на малко по-голяма далечина се съзираха камъни, храсти и дървета, които растяха тук-там из дефилето. По права линия към селището на звездното небе се очертаваше тъмният силует на огромния дъб, който келтите бяха посветили на своите богове.

Пит се озърна наоколо, викна няколко пъти момчето по име, но напразно. Водата в потока бучеше, гласът остана без отговор.

— Казах му да ме чака тук — рече войникът. — Сигурно се е уплашил и е избягал през хълма. Ще го намерим при конете, които завързахме за корените край подкопания от вълните бряг.

— Ако това е момчето, което гледах завързала за дървото, не вярвам да се е уплашило. То тогава не пророни нито една сълза. Малкият е истински герой.

— И вижда нощем в тъмнината — прибави Пит.

В този момент се чуха стъпки. Някой тичаше право срещу тях. Войникът извади меча, готов да се защищава. В селището все повече се увеличаваха лай на кучета и човешки гласове.

Гуапо изникна пред тях от тъмнината.

— Всичко е наред — извика той. — Да бягаме… Забелязаха ме и ме гонят.

Опитният войник нищо не попита. Той хвана Белина за ръка и изтича след момчето.

Гуапо се изкачи по стръмната пътека. Пит и девойката го следваха. Стигнаха до входа на втората пещера. Там се спряха задъхани.

Момчето се ослуша и се засмя:

— Заблудих ги. Търсят ме на другата страна, отвъд потока.

— Къде ходи? — попита войникът.

— В колибата на вожда на ордата, да видя малкото момиченце със сините очи.

Пит и девойката се усмихнаха. Момчето продължи:

— Азур ми даде една плочка от жълт метал и шарената си кърпа да ги дам на момиченцето. Аз му ги занесох, а също и едно камъче, което блести. Намерих го в пещерата с човешките кости и рисунките по стените. Всичко това хвърлих пред постелята, на която спи момиченцето. Когато се връщах, срещнах разузнавателен патрул от четирима войници. Видяха ме и се развикаха. Подгониха ме с конете. Ако беше денем, щяха да ме хванат.

— Баща ми се е върнал — каза девойката. — Да бягаме оттук.

С мъка се изкачиха по хълма, защото влажната почва беше хлъзгава. След това се спуснаха между борове и ели до подкопания бряг, където бяха вързали конете. Без нито миг да се спират, взеха лъковете и торбичките; Белина яхна коня и взе момчето пред себе си. Пит яхна жребеца, който се дръпна няколко пъти, но като почувствува стегнатата юзда, бавно тръгна нагоре.

 

 

Когато Гуапо остана сам под дървото, почака Пит да се изгуби в тъмнината и веднага и той тръгна. Упъти се към свещения дъб, очите му, които виждаха в нощта, съзираха в гъстата тъмнина клоните му. Момчето знаеше, че оттам трябва да върви няколкостотин крачки вляво, за да стигне до колибата, в която живееше вождът на келтската орда.

Без да се двоуми, момчето стигна до свещения дъб и там малко се спря. Цяло ято птици махаше криле в клоните. От една дупка под короната на дървото се обади кукумявка. Гласът и отекна като охкане в дефилето. Ехото се удари в канарите и скалите.

Момчето тръгна вляво към брега, където се намираше вторият дъб, под който келтите погребваха своите мъртви. Когато стигна до стеблото, се спря, за да определи точно посоката, в която се намираше колибата на Валок. Изведнъж забеляза три човешки тела, обесени на ниските клони. Вятърът така ги клатеше, че изглеждаха като живи, сякаш танцуват танц на смъртта.

Ужас обхвана Гуапо. Той хукна колкото му позволяваха силите. Няколко кучета-скитници залаяха и припнаха след него. Той се спря, като дишаше тежко, извади от торбата си, която висеше на рамото му, няколко парченца мечешко месо и ги хвърли на кучетата. Като се бореха и хапеха едно друго, кучетата го забравиха.

Мина край пръснатите колиби. Всичко беше спокойно, само от една колиба се чу плач на дете и гласът на майката, която го приспиваше. Скоро стигна до дървото, на което бяха вързани той и Стиб. Колибата на Валок беше пред него. Той се приближи крадешком и тихо я заобиколи от всички страни. Една дива слива простираше клоните си над покрития с тръстика покрив. Момчето се покатери по стеблото и през клоните се докопа до покрива. Промъкна се по корем, стигна до отвора, през който излизаше димът, и надникна. Огънят гореше със светъл пламък и осветяваше цялата просторна колиба. Валок спеше на постелята си. Момчето се уплаши, но веднага щом чу гръмкото хъркане, се успокои. Върху постелята в другия ъгъл лежаха една жена и Муму.

Гуапо извади от торбата си вързопа — шарената кърпа на Азур, в която бяха завити златната плочка и елмазът, и го хвърли към тази постеля. Но жената беше будна. Тя чу, когато вързопът падна на пода, и стана. Момчето се плъзна по покрива, хвана се за най-близкия клон и за миг се намери на земята.

— Кой е?… Кой е? — развика се жената с целия си глас и изтича на вратата. Гуапо заобиколи колибата и от другата страна се шмугна в тъмнината. Като бягаше, почти налетя на четиримата конници, които се връщаха от разузнаване.

— Кой е? — извика един от тях.

— Гуапо — отговори момчето и изчезна в тъмнината.

Конските копита затропаха след него, но тъмнината беше много гъста. Конниците го гонеха наслуки, а момчето бягаше зигзагообразно и така ги заблуждаваше. Чуваше зад себе си викове, запитвания и подвикване. Момчето познаваше добре всеки камък в дефилето и лесно стигна до мястото, където намери Пит и Белина.

 

 

Всичко това момчето разказваше, докато яздеха в нощта, като внимателно заобикаляха камъните и храстите. Говореше смесица от матерния си език и келтски думи.

Белина се смееше, защото почти нищо не му разбираше. Пит, който беше свикнал на такъв вид разговор с Гуапо, и разказа накратко преживяването на момчето в дефилето.

— Аз казах, че той е юнак — рече девойката.

— Наистина съм такъв — каза Гуапо.

На разсъмване стигнаха до равнината и препуснаха конете.

— Ако са тръгнали след нас, трябвало е да заобиколят цялото дефиле — говореше войникът. — Ние спечелихме време. Все пак трябва да побързаме и час по-скоро да преминем реката.

Обаче попаднаха на наводнена почва. Ливадите бяха покрити с вода и краката на конете затъваха до над коленете. В права линия гъсти тополови гори показваха, че реката не е далеч. Но на места конете трябваше да вървят съвсем полека, което забавяше хода.

Едва по обяд стигнаха до реката. Попаднаха на мястото, през което бяха минали келтските войници; то беше най-плитко. Бегълците вкараха конете във водата и яздиха по плитко почти до средата на реката. Животните лесно преплуваха двадесетината метра дълбочина, стигнаха до плитчина и скоро се намериха на другия бряг. Бегълците подкараха конете покрай реката и стигнаха до мястото, където бяха оставили петимата младежи от ордата Сияк. Те, измокрени до кости, трепереха от студ, защото не смееха да запалят огън.

— Тръгваме! — извика Пит.

— Напред! — прибави Гуапо.

И цялата колона тръгна по посока на планината. Пешаците вървяха с големи крачки край конете, газеха полегналата трева и шляпаха във водата, която беше покрила земята.

Целият този ден беше облачен. Едва привечер, когато стигнаха до подножието на планината, блесна слънце, но за малко. После потъна зад великанските буки и дъбове.

Бегълците навлязоха между дърветата и решиха да преспят там. Завързаха конете за млади дръвчета, които на места растяха на гъсто. Петимата младежи отидоха на ливадата да накъсат трева, а Гуапо започна да събира сухи клони. Пит запали огън, след това отсече с брадвата няколко клона, направи колове и ги заби в земята. Сложи напречно на тях четири тояги, а отгоре овчи кожи. Така направи удобен заслон за пренощуване.

Младежите три пъти донесоха наръчи трева. Една част сложиха пред конете, другата разпръснаха по земята около огъня. Тръгнаха и четвърти път, но едва слязоха на ливадата, Доз, най-големият от тях, извика другарите си и всички изтичаха в гората.

— Какво има? — попита Гуапо.

— Хора на коне! — каза Доз уплашено.

— Неприятелите ли идат? — обърна се момчето към Пит.

— След мен! — каза войникът и изтича долу, където свършваше гората. Гуапо вървеше след него. Скрити зад дърветата, младежите съгледаха шестима келтски войници, които яздеха едри коне. Бяха отдалечени на около един километър. Конниците яздеха ходом и гледаха в земята — сигурно следите на бегълците.

— Ще ги нападнем! — каза Пит на Гуапо.

— Разбира се, защото не можем да избягаме.

Двамата изтичаха по склона и завчас се намериха при огъня.

Войникът се обърна към Белина:

— Наблизо има шестима конници.

— Борете се, иначе ще ви убият — отговори девойката. Пит изтърси пред младежите всичките стрели от торбичките.

— Затегнете добре лъковете — каза той. — Прицелвайте се добре. От това зависи животът ни. Всички долу, легнете в тревата и мирувайте, докато аз не изстрелям стрела.

Като каза това, развърза жребеца, който риеше земята с предните си крака, надуваше ноздрите си и гледаше уплашено около себе си, като че ли предугаждаше борба. Войникът му сложи юлара, възседна го и го подкара надолу. Белина викна след него:

— Ако те убият, ще се пробода с този меч. Нека мъртви ни отнесат в селището.

Гуапо и петимата младежи изтичаха надолу до подножието, хвърлиха се на земята и пълзейки, завчас изчезнаха в гъстата трева.

Само още едно възвишение закриваше келтските войници, отдалечени на един хвърлей със стрела. Когато се показаха на хълма, те видяха Пит на коня. Войникът държеше лъка със стрела на тетивата, на бедрото му висеше меч, в пояса му беше затъкната брадва. Изправен и безстрашен, младият войн като че ли беше решил сам да нападне шестимата войници.

Когато келтите се приближиха на такова разстояние, че да могат да бъдат улучени от стрела, Пит извика със силен глас:

— Вие, които принадлежите на племето, което е мъртво за мен, веднага спрете! Аз съм Пит, синът на Алко, невинно осъден на смърт от онези, които ви управляват. Трябва да знаете, че боговете ме закрилят. Пазете се от техния гняв!

Войниците спряха конете. От групата се отдели снажен боец с къдрави бакенбарди и големи мустаци. Макар че не беше далеч, той сви двете си шепи около устата и извика:

— Предай се, изменника!

— На кого да се предам?

— Аз съм Гроз, синът на Прин. Ще те хвана и вързан ще те заведа в нашето селище. Ти си отвлякъл моята годеница Белина. Баща й и врачът я подариха на мен, а теб, като предател, те очаква смърт.

Пит подкара коня няколко крачки напред и отново викна:

— Познавам те, кокоши сине! Ти кукуригаш така, както заповядва онзи козел, който сам се назовава пророк!

— Напред. Хванете го жив! — извика Гроз на войниците си.

И шестимата шибнаха конете и се юрнаха. Пит затегна лъка с всички сили и изстреля стрела. Тя улучи в лицето един от неприятелите. Той се залюля и падна в тревата. Конят му се издигна няколко пъти на задните си крака и избяга настрана. В този момент звъннаха тетивите и шест стрели паднаха върху конниците. Двама загубиха сили, един, ранен в рамото, се отдръпна настрана, като се мъчеше да измъкне стрелата. Но Гроз и още един войник имаха брони и стрелите отскачаха от тях.

Измъкнаха мечовете и се нахвърлиха на Пит, а той шибна жребеца и се промъкна между тях.

— Предай се, изменнико! — викна Гроз.

Една стрела удари шлема му и отскочи, други две се плъзнаха по гърдите на придружителя му. Клекналите в тревата младежи се чудеха как стрелите с металически върхове не могат да пробият вълнените дрехи.

Пит препусна покрай враговете и бързо сложи нова стрела, спря, прицели се и опъна. Улучи втория войник в шлема. Стрелата отскочи.

Гроз и неговият придружител отвиха въжетата с примки и се спуснаха срещу самотния войник. Като видя това, Пит шибна жребеца и бързо се понесе през ливадата. Гуапо се промъкна до ранения войник и отблизо изпрати стрела право в лицето му. Войникът страшно изкрещя и падна на земята с главата надолу. Момчето скочи на коня си и го подкара с най-голяма сила в помощ на приятеля си. Скоро настигна тримата и започна да изстрелва стрели. Една улучи келтския войник във врата, като се заби почти до дръжката. Отмалелите ръце на Грозовия придружител изпуснаха поводите, конят се издигна на задните си крака и изхвърли от гърба си мъртвия ездач. В този момент Гроз хвърли въжето с примката и хвана Пит. Войникът напразно се дърпаше. Въжето стягаше и двете му ръце. Гуапо подкара коня си до самия неприятел, замахна с меча и разсече врата му. Шурна кръв и изпръска двата коня и момчето. Войникът се залюля и изпусна въжето. Пит разхлаби примката, измъкна секирата от пояса си и с един удар доуби ранения войник.

Шестимата келтски войници лежаха мъртви в тревата. Младежите от ордата Сияк смаяни гледаха труповете оръжието и едрите коне, които Пит и момчето бяха хванали.

— Видяхте ли с какви неприятели трябва да се борите? — попита ги Гуапо.

Те се поглеждаха и вдигаха рамене. Само най-големият от тях, Доз, се изпъчи и отговори:

— И ние ще станем такива, дори и по-добри.

— Засега няма от какво да се страхуваме — каза Пит на Гуапо. — Съберете всичкото оръжие и го занесете горе при огъня. Аз ще докарам конете.

На ливадата вече падаше здрач, а в гората беше тъмно. Огънят, закрит от кожите, гореше със светъл пламък.

Белина изтича да посрещне Пит. Прегърна го и каза:

— Слязох до подножието и се скрих зад едно дебело стебло. Чух и видях всичко. Убихте Гроз, сина на Прин. Врачът и баща ми заповядаха да стана негова жена. Обредът беше определен за деня на първото човешко жертвоприношение. Сега е свършено. Кръв потече по врата му. Видях, когато Гуапо го перна с меча. Момчето е герой…

Когато стигнаха до огъня, войникът каза:

— Не можем да нощуваме близо до труповете им, да не би маните да ни отмъстят. Веднага ще отидем по-нататък, горе в планината.

Гуапо и младежите донесоха оръжието, което събраха на ливадата: шест меча, също толкова лъка и бойни брадви и цял куп стрели. Момчето хвърли на купа две брони, а Доз — голям вързоп облекло. Голите трупове оставиха на ливадата.

Веднага вдигнаха лагера. Завързаха всички неща с въжета, натовариха ги на един кон и тръгнаха бавно нагоре. Пит държеше в ръце въжето, за което бяха завързани всички други коне, осем на брой.

Дълго вървяха пеш, докато стигнаха до едно широко дере, на чието дъно се извиваше поток. Бегълците се спуснаха по стръмната страна на дерето и там на закътано място направиха лагер.

Скоро и огънят лумна. Суровото месо, което намериха в торбите на келтските войници, цвърчеше на ръжените край разгорените главни.