Славомир Настасиевич
Гуапо (7) (Момчето от пещерата)

Глава 6

Това е място, където смъртта е забравила за живите.

Вървяха дни наред; преминаваха през потоци, дерета и котловини, излизаха на поляни и пак навлизаха в гората, която изглеждаше безкрайна с дебелите си дъбове и буки, чиито корони горе се смесваха и клоните и листата така се преплитаха, че на места нито един слънчев лъч не можеше да проникне до земята. Бегълците попадаха на съборени гигантски стебла, които им препречваха пътя. Тези дървета падаха от старост и гниеха във вечния хлад и влага.

Натъкваха се на все по-малки и по-редки поляни. Струваше им се, че никога няма да излязат от гората.

Нощите прекарваха обикновено край някой извор или поток. Палеха огън на брега, за да се стоплят и да разпръснат донякъде страха, който предизвикваше тъмната нощ с тайнствените си шумове. Дивите зверове, страхувайки се от огъня, гледаха отдалеч с пламнали очи коня и хората.

В деретата, между големите буки, бял габър преплиташе клоните си с леска и дрян. Там и посред бял ден беше полутъмно. Катериците с дълги опашки скачаха от дърво на дърво, люлееха се на клоните, скимтяха и пръхтяха, треперейки от страх, защото златките коварно ги дебнеха. Това беше царство на прилепите, които се зовяха с писък, и на нощни птици с безшумни криле. Писъкът, скимтенето и крясъците караха пътниците и денем да се събират край огъня или бързо да вървят напред.

Храна имаше в изобилие. По малките поляни ловяха сърни, а по деретата и край поточетата — диви свини. Пит беше стрелец, който рядко не улучваше целта. Покрай него и Гуапо усвои това изкуство.

Стиб се хранеше добре и спеше, но не можеше да стъпи на болния си крак, защото раната все още беше голяма и твърда. Азур добросъвестно го лекуваше, като го налагаше с разни треви, но всичко беше напразно.

Жената говореше на Пит:

— Младежът ще остане сакат, ако не намеря тревата с жълти цветчета и черна точка в средата.

— За него ще е по-добре да умре — отговори Пит, — защото, ако още веднъж насочи стрела срещу мен, аз ще го убия.

— На него вече не му минава такова нещо през ума — каза Азур.

А Гуапо говореше на Стиб:

— Можеха да те убият, но не те убиха. Аз казах, че те ще бъдат наши приятели. Запомни какво ти говоря: ако още веднъж насочиш стрела срещу Пит, аз ще премина на тяхна страна и ще ги наговоря да те убият. Или ще те вържем за някое дърво и ще те оставим в гората зверовете да те разкъсат жив.

— Вече няма да се опитам да ги убия, но никога няма да ги обикна — отговори болният младеж.

Един ден попаднаха на пещера. Тя се намираше на скалист хълм, а пред нея имаше малка поляна, която завършваше с просторно и дълбоко дере, обрасло с гъсти храсталаци и дървета. На дъното му лъкатушеше поточе.

Косият вход на пещерата изглеждаше като по-голяма пукнатина и беше почти закрит от ясминови храсти. Пит и Азур решиха да спрат тук. Вечер, насядали край огъня, вече им ставаше доста студено. Когато легнеха да спят, трепереха, а последните две нощи не бяха и спали.

— Ще разчистим пещерата и ще презимуваме тук — каза Пит. — Когато настъпят дългите дни и слънцето отново започне да стопля земята, ще продължим пътя си и ще си намерим по-удобно място да се настаним.

Веднага започнаха работа. Изсякоха храстите с мечовете и разчистиха входа на пещерата.

Стиб и Гуапо веднага разбраха намерението им.

Пит запали един голям сноп трева и го хвърли в отвора. Димът и пламъкът изгониха обитателите на пещерата. Най-напред изскочиха един след друг два пора, след това няколко прилепа, които с писък литнаха наслуки, докато се изгубиха в гъстите корони на дърветата.

Гуапо се промъкна пълзешком в пещерата и видя, че тя е толкова ниска, че в нея не можеш да се изправиш на крака. Но момчето забеляза, че почвата не е камениста. Долу имаше рохкава пръст, тиня и ситен пясък.

Пит, Азур и Гуапо веднага се заловиха за работа. Започнаха да разравят пръстта с мечове и с шепи да я изхвърлят навън. Това беше мъчна и бавна работа, достойна за потомците на онези, които дни наред дебнеха плячка или търпеливо с месеци изглаждаха каменна брадва от твърд гранит и с кремък пробиваха дупка в нея.

Работиха цял ден. До вечерта бяха изкопани и разчистени всичко три крачки на дълбочина в пещерата. Преди да настъпи нощта, запалиха огън на входа и спокойно се отдадоха на почивка.

На другия ден Гуапо се сети, че пръстта може да се изнася по-бързо. Простря чергата, с нея той и Азур много по-лесно и по-бързо изнасяха пръстта.

Оказа се, че навътре пещерата е висока и дълбока. През този ден навлязоха още няколко крачки на дълбочина. През третия ден попаднаха на човешки кости. Непрекъснато ги изкопаваха и изхвърляха и скоро пред пещерата се образува голяма камара черепи, бедрени кости и ребра. Във влажната пръст изкопаха и няколко каменни брадви с най-примитивна изработка. Намериха ножове от кремък, чукчета, длета, шила от рибена кост и няколко гърнета от полуопечена пръст, изработени просто, без грънчарско колело. Азур особено се зарадва, когато намери няколко златни плочки, сплескани между два камъка. Плочките имаха формата на сърца и ромбове и им бяха направени дупки. Жената веднага усука въженце от лико, наниза плочките и ги окачи на врата си.

Костите бяха съвсем пожълтели и почти изгнили. Очевидно жителите на пещерата много отдавна са били изненадани от някой порой, който се е спуснал нощем през дерето, бързо залял пещерата, като издавил и затрупал с тиня и кал всички хора в нея.

— Удавил ги е порой, който се е спуснал по дерето — каза Пит на жената.

Изглеждаше невъзможно водата да изпълни просторното дере, да залее поляната и да навлезе в пещерата. Всеки случай това е било страшен порой, който някога с цялата си сила е профучал оттук. Вероятно тогава дерета е било по-плитко.

Когато им се стори, че са дълбали достатъчно, запалиха огън на средата на пещерата, за да могат на светло да си направят постели от папрат и суха трева.

Стиб мърмореше:

— Това са костите на хора, които са умрели в пещерата. Техните души ще ни отмъстят.

— Кой знае кога са умрели тези хора — каза Гуапо. Той събираше кости в чергата, отнасяше ги до края на поляната и ги хвърляше в дерето.

Огънят освети пещерата. Тогава пред бегълците се разкри чудна гледка: върху гладките части на стените съгледаха нарисувани картини. Най-напред видяха бягащ елен, гонен от кучета, след това един бизон, нарисуван с червена боя. На другата стена видяха огромен мамут с извити кучешки зъби и дълга козина. Зад него беше нарисуван човек, почти целият обрасъл с косми. Костите под ниското му чело бяха силно изпъкнали, около очите имаше вдлъбнатини, носът му беше почти съвсем сплескан, а силно развитата му долна челюст беше малко издадена напред. В ръката си държеше огромен боздуган.

Бегълците мълчаливо гледаха рисунките. Пит неспокойно хвърли поглед към жената и забеляза страх на лицето й.

— Това са направили хората, чиито кости изкопахме и хвърлихме в дерета — каза Азур.

— Те или техните мани — каза Пит и започна да отстъпва към изхода на пещерата.

Жената тръгна след него, като говореше тихо:

— Чух веднъж ватесът да казва, че човешките кости не могат да напакостят на жив човек, защото те принадлежат на земята, но душите на мъртвите винаги си отмъщават.

Те двамата вече бяха вън. Пит каза:

— Нарисуваният човек е човекоядец. Нашите деди разказваха, че в големите планини още живеят човекоядци. Те се изяждат помежду си.

Пит и Азур бързо започнаха да се приготвят за тръгване. Стиб и Гуапо ги гледаха какво правят. И те двамата бяха обхванати от страх, но стояха съвсем нерешително посред пещерата до огъня, който догаряше.

— И да избягат, няма да имат никаква полза — каза Стиб. — Бягството няма да им помогне да се спасят от смъртта. Душата на човека от стената на пещерата ще ги настигне. Остави ги да вървят. А ние ще легнем тук и ще умрем.

Гуапо го гледаше с разширени очи. Стиб продължи да говори с треперещ глас:

— Боговете изоставиха нашата орда. Те не позволяват и ние двамата да се спасим. Аз се помирявам с това и ще умра геройски, както са умирали досега мъжете и жените от нашето племе.

В това време Пит вече беше отвързал коня, обяздил го и затегнал чергата с колана. Азур метна на гърба си торбата с храната, прехвърли през рамото си два лъка, а меча затъкна под пазвата си. После отиде до входа на пещерата и започна да вика Стиб и Гуапо, като им правеше знаци с ръка.

Момчето се обърна към Стиб:

— Войникът и жената са се приготвили и ще тръгнат. Те ни викат. Аз ще отида с тях, а ти остани тук, щом като си решил да умреш.

Младежът стана и за пръв път стъпи на болния си крак, но изохка и отново седна на земята.

— И ти ли ще ме оставиш? — попита той.

— Ще те оставя — каза Гуано — и ще се опитам да избягам. Ако отмъщението на мъртвите изпрати смъртта след мен, и вън ще умра както и тук. Впрочем мисля, че това е място, където смъртта е забравила живите. Като стигнем до първата река или поток, ще хвърля камък след себе си и тогава няма да има от какво да се страхувам.

Азур още надничаше в пещерата и ги викаше.

— Отивам — каза Гуапо на Стиб, — а на теб нека боговете ти подарят смъртта, която толкова желаеш. Нека тя дойде час по-скоро, за да не се мъчиш много.

Като каза това, момчето бързо тръгна към изхода. Огънят в пещерата догаряше. В полумрака рисунките на стените изглеждаха още по-страшни, особено човекът с боздугана в дясната ръка.

— Ей, и аз ще дойда с теб. Чакай! — викна Стиб с треперещ глас, подскочи на болния си крак и почувствува, че може по малко да си служи с него. Взе кожата на убития горски лъв и като куцаше, стигна до изхода на пещерата. Гуапо се върна да му помогне. Пит и Азур го качиха на коня и макар че нощта вече беше настъпила, тръгнаха на път.

Месецът блестеше с пълен блясък и бялата му светлина проникваше през клоните на високите дървета. Бегълците се спуснаха в дерето и вървяха по него, докато попаднаха на една малка поляна, обрасла с гъста трева и храсти. Тук дерето се разширяваше, а стръмните му страни се издигаха високо. Пътниците прегазиха потока и след като всеки от тях хвърли камък зад себе си, започнаха да се приготвят за пренощуване.

Скоро запалиха огън. Но на бегълците не беше съдено да прекарат спокойно тази нощ.

Месецът вече беше изминал голяма част от своя небесен път, което показваше, че нощта е поотминала. Уморените бегълци налягаха край огъня, но никой не можеше да заспи. Всички бяха под впечатление на онова, което преживяха тази вечер. Освен това ги безпокоеше студът, защото дните бяха все по-къси, а нощите по-дълги и по-студени.

Огъня запалиха под брега в дерето. Завързаха коня наблизо, където той хрупкаше буйната трева и листата на храстите.

Неочаквано нощта беше тиха, липсваха обичайните шумове и гласове на зверове и нощни птици. Понякога тази тишина в гората предизвиква голямо безпокойство.

Седнал на кожата, Стиб дремеше край огъня и тихо охкаше, защото раната го болеше. Пит се беше облегнал на склона и също дремеше. Гуапо и Азур разговаряха със знаци, като подхвърляха и по някоя дума, защото бяха започнали да се разбират и по този начин.

Изведнъж в дерета, надолу по течението на водата, зави вълк. Това беше страшен и изпълнен с ужас вой. Няколко гласа от повече посоки се присъединиха към него като викове. Наблизо се чу болният и проточен рев на елен, чиято сила надхвърляше всички гласове.

Тогава съвсем неочаквано в дерета се появиха три мечки.

Напред вървеше огромна мъжка мечка, голямата й глава едва забележимо се подаваше от якия врат. Беше едра и силна, сигурно най-големият екземпляр от своя вид. Отзад по стъпките и вървеше женската, а зад нея — поотрасло младо мече, кръгло почти като топка.

 

 

И трите поклащаха глави и по изплашените им движения изглеждаше, че се готвят да бягат, но не знаят накъде. Стръмнините на дерето им позволяваха движение само напред и назад. Като съгледаха огъня, мечките спряха като заковани. Те се бяха появили иззад един завой и бяха отдалечени само десетина крачки.

Гуапо се намираше най-близо до тях. Като ги забеляза, той скочи със светкавична бързина и за миг се намери зад огъня. Пит бавно стана. Облегнат с гръб на склона, той държеше гол меч. Стиб престана да охка. Изведнъж лицето му се измени от яд и страх и като сграбчи лъка, който беше най-близо до ръцете му, почти в същия миг изпрати стрела и улучи мъжката във врата. В същото време Азур хвърли разпалена главня между зверовете. Ранената ревна и след като се завъртя на място, хукна право върху огъня. Ревът й отекна в дерета и гората. Азур беше най-близо и в яда си мечката тръгна към нея, готова да я разкъса. Но жената вече държеше в ръка друга силно разпалена главня. Тя тресна с нея мечката по муцуната и отскочи встрани. Звярът зарева още по-силно и заслепен, нагази в огъня. Но Пит съвсем отблизо забоде меча право в сърцето й. Мечката се залюля и падна на гърба си.

В това време женската тъпчеше на място с предните си лапи и с нетърпение очакваше изхода от борбата, без да се намесва. Изглежда, че беше сигурна в силата на своя мъж. Младото мече зад нея ръмжеше и се оглеждаше назад, като че ли се готвеше да бяга.

Когато мечката видя, че мъжкият падна, изправи се на задните си крака и тръгна да се бори. Но тогава се чу глух и страшен тътен. Дърветата забучаха, а клонете им се триеха и се чупеха един в друг. Бегълците почувствуваха как почвата под краката им се измества. Скалите бързо започнаха да се събарят и да ги затрупват с пръст. Мечката изостави борбата и хукна да бяга по дерета. Мечето тръгна след нея. Завчас изчезнаха зад завоя.

Земетресението трая, с прекъсвания, няколко минути. Когато престана и последният трус, бученето на гората се чу като далечно ехо. След това за момент настъпи пълна тишина.

Огънят и Стиб бяха затрупани с пръст. Младежът не можа да избегне срутването на брега. Само главата му се подаваше сред камара чимове. Като чуха виковете и вайканията му, Азур и Гуапо започнаха да го отравят, а Пит изтича да хване коня, който беше скъсал юлара и избягал по течението на реката.

Скоро Стиб беше изровен. Седнал на земята, той плюеше и мърмореше:

— Аз казвах, че за нас няма спасение. Отмъщението на мъртвите, които обезпокоихме в пещерата, винаги ще върви след нас, докато унищожи всички ни.

— Мълчи — каза Гуапо. — Остана жив и нямаш причина да хленчиш. Земята се разтресе не заради нас, а по волята на боговете, които наблюдават всички хора и животни.

— Ще умра — прибави Стиб тъжно.

— Който така бързо и точно улучва със стрела, той няма да умре, макар и кьопав да е — каза момчето, като посочи убитата мечка, от чийто врат стърчеше само една педя от дръжката на стрелата.

— Все пак земята се тресеше — продължи Стиб със същия глас. — Боли ме кракът, и гърбът ме боли. Утре пак ще ни сполети някакво нещастие. Боговете са против нас. Ще ни вземат живота.

— На теб вече са ти взели ума, който може би никога не са ти дали — разсърди се Гуано. — Нима не знаеш, че боговете могат изведнъж да ни унищожат, стига да искат. Бъди доволен, че останахме живи досега.

Момчето тръгна срещу Пит, който водеше коня, като го държеше за гривата, защото скъсаният юлар беше останал на дървото.

Пак запалиха огън, но малко настрана. Пит се залови с убитата мечка. Избра най-острия меч и захвана да дере кожата й.

— Азур трябва да оплете торби от лико, за да можем да понесем повече месо — говореше войникът. — Тук край потока има доста липи. Нека Азур и момчето белят лико и плетат торби.

Жената взе единия меч и започна да бели лико от липите край потока. Гуапо го трупаше накуп. След това се заеха край огъня с работа и до края на нощта плетоха торби. През това време Пит одра мечката и големи парчета месо вече бяха набучени на ръжен и сложени на огъня да се пекат.

На разсъмване торбите бяха готови и голяма част от месото изпечено. Пит взе кожата, обърна суровата й страна нагоре и добре я изстърга с меча си, след това я посипа с пепел и я наметна на коня.

След като добре се подкрепиха с печено месо, напиха се с вода от поточето, после напълниха четири торби с месо, вързаха ги по две и ги прехвърлиха през гърба на коня. Помогнаха на Стиб да се настани между торбите и тръгнаха по-нататък по дерета.

Около пладне бегълците стигнаха до една поляна и решиха да се спрат там.

Но Гуапо извика, като посочи земята. Тревата беше изгазена, като че ли оттам беше минал човек. Момчето направи няколко крачки по следата и взе някакъв предмет от земята. Завчас всички се събраха. Гуапо беше намерил стрела с каменен връх.

Няколко мига всички мълчаха.

— Наблизо има хора — каза Пит.

— Някой скоро е минал оттук. — обърна се Гуапо към Стиб, а той веднага отговори:

— Ако кракът ми не беше ранен, щях да тръгна по тази следа.

Гуапо стана сериозен. Гледа известно време в земята и най-после каза:

— Аз ще сторя това. Вие тримата стойте тук и чакайте.

Момчето направи знак на жената и войника да седнат на тревата край Стиб, а то тръгна по следата.

Поляната беше малка и следата скоро го заведе в гората. Известно време не можеше да се ориентира, защото под дърветата тревата беше рядка, но скоро забеляза човешки стъпки, отпечатани във влажната пръст. Гуапо вървеше внимателно, криеше се зад дърветата и се оглеждаше на всички страни, без да изгубва следата от погледа си. Забеляза, че стъпките са само от един човек и това малко го окуражи. Но се сети, че беше забравил да вземе лъка и стрелите. Отново го обхвана страх, като си помисли, че може би този човек го дебне иззад някое дърво. Баща му и други мъже от ордата бяха разказвали, че в големите планини живеят човекоядци. Те сигурно приличат на човека, който беше нарисуван на стената в пещерата. Момчето изгуби самоувереност и реши да се върне при другарите си. Стоеше зад един дебел бук и се бореше със страха. Тогава забеляза, че вече не вижда следата, защото дебел пласт сухи листа покриваше земята. Все пак се реши: тръгна бавно надолу и се спусна до едно поточе. Тук повторно се спря. Трябваше да реши дали да върви нагоре или надолу по течението на потока, или да мине на отвъдния бряг и да тръгне нагоре по баира през гъстите глогове и лескови горички. Изведнъж забеляза на един бук изрязана на човешка височина стреличка, която показваше посока през потока. Изрезката върху кората на дървото беше прясна. Момчето разбра, че човекът върви пред него и го подвежда, да върви подире му.

От другата страна на потока имаше добре отъпкана пътека. Бяха я направили дивите животни, като идваха да пият вода. В пръстта бяха отпечатани копита на диви свини, кози, елени и кошути. Гуапо познаваше всички тези следи, защото често беше ходил на лов със своите от ордата.

Момчето се сепваше от всяко шумолене и трепереше от вълнение, но все пак премина през потока и се упъти нагоре по пътеката. Навеждаше се и се промъкваше, като раздираше облеклото си от сърнешка кожа, което висеше на него комай на парцали. Почти се зарадва, че не можеше да открие човешки стъпки. Провира се няколкостотин крачки през храстите и не забеляза нищо съмнително. Изведнъж пред очите му се показа малка поляна. Отново го обхвана страх. Тук тревата беше висока и гъста. Момчето легна на земята и се замисли. Започна да се срамува от себе си. Стори му се, че е обикновен страхливец, щом като, ето, трепери от всяко шумолене.

Гуапо лежеше в тревата и си почиваше. Представи си страшната борба оня ден, когато келтите нападнаха неговата орда в дефилето. Тогава той се беше скрил зад един голям камък. Не плачеше и не крещеше като другите деца, които се притискаха към родителите си и загиваха, но и нямаше смелост да се смеси с войниците. Все пак, скрит зад един камък, изпрати отровна стрела срещу войника, който уби майка му. Стрелата улучи врага в лицето и той сигурно е умрял по-късно. След това Гуапо избяга и се скри в пещерата.

Като си мислеше за всичко това, той признаваше в душата си, че тогава беше малодушен, може би и страхливец. Страхът, от който се срамуваше, му отнемаше силата.

Гуапо реши да върви по-нататък, каквото и да му се случи.

Пътеката се изгуби. Вървеше по малка поляна, която премина почти тичешком, и пак влезе в гора. Внимателно пристъпваше от дърво до дърво. В един момент чу шумолене зад себе си. Момчето се обърна с мълниеносна бързина, но вече беше късно. Нечия силна ръка го държеше за врата. Тази ръка го стиска, докато той изгуби съзнание.