Славомир Настасиевич
Гуапо (5) (Момчето от пещерата)

Глава 4

Бягаха наслуки в мрачната нощ Стиб се отдалечаваше, с големи крачки, а Гуапо припкаше след него, като се препъваше в корените и камъните. Покатериха се по стръмната канара на дефилето и се намериха пред входа на първата пещера. Едва тук се спряха и погледнаха неприятелската селище. Всичко беше спокойно и потънало в мрак. Само далеч, в началото на дефилето, се виждаше една светла точка. Това беше огънят на конярите, които пазеха конете при нощната паша и овцете в кошарите. На тъмния хоризонт в безкрайната далечина от време на време бляскаха светкавици, което предвещаваше суша.

— Ще избягаме — каза Стиб и влезе в пещерата.

Гуапо впери очи в нощта, като се опитваше да види колибата на вожда на ордата, в която се намираше русото момиченце с божествено лице и благородна душа. Но тъмнината беше прекалено гъста.

Стиб тръгна из пещерата, като пипаше с ръце стените, докато намери пукнатината, през която се излизаше от другата страна на хълма. Там се спря и се обърна да види дали Гуапо иде след него. Изведнъж се дръпна и потрепери. Момчето стоеше пред него. Очите му блестяха в тъмнината със зелен блясък като очите на вълк. Това беше особеност, наследена от далечните прадеди. В цялото племе Гава такава сила притежаваха само две жени и бащата на Гуапо. Но те вече бяха мъртви.

Стиб го опипа с ръце и като се убеди, че това наистина е той и че стои жив пред него, каза:

— Твоите деди са били вълци и ти си наследил тяхната сила: очите ти да блестят със зелена светлина и да можеш да виждаш в тъмнината.

— Не зная — отговори момчето, — но е вярно, че виждам в тъмното, само че не много надалеч.

Двамата бяха излезли вече от пещерата и гледаха звездното небе. Блесналият Алдебаран пръскаше разкошно червеникавата си светлина, а трите диаманта от Орионовия пръстен светлееха с бял блясък. Алфа от това съзвездие се смяташе за звезда на щастието.

Стиб заговори:

— Трябва да стигнем до отвъдната страна на Голямата планина, където бързат всички звезди и където залязва слънцето. Ще излезем на Голямата река. Трябва да я преминем и да бъдем на отвъдния й бряг, преди врагът да е открил следите ни. Имам меч и стрели с остри върхове, които взех от пазача. Сега никой няма да ме хване жив.

— И аз умея добре да улучвам със стрела — каза Гуапо, като бързаше след него. — Ако те убият, аз ще мога да се защищавам.

— Защо пък мен да убият? — зачуди се Стиб.

— Ами че така… случайно.

Квачката вече клонеше на запад, а те двамата все още вървяха. Натъкнаха се на потоци, рекички и тресавища, прегазваха ги и се промъкваха през тръстики и храсталаци. С разкървавени крака и почти съвсем изнемощели от умора и глад, те вървяха с едно, единствено желание, час по-скоро да стигнат до Голямата река.

Когато на изток се появи лента от мека светлина, бегълците видяха от едно възвишение как се белее криволичещата Голяма река. Тя течеше между огромни тополи и върби в самите поли на планината. Макар че бяха преуморени, младежите все пак ускориха крачките си.

Скоро силна светлина от изток разгони тъмнината, слънцето блесна и величествено огря гората, реката, тресавищата и великанските дъбове, които се издигаха в полукръг от подножието към върховете на планината. Навсякъде летяха птици, които пееха, цвърчаха и кряскаха във всички тонове.

Ято скорци се огъваше като леса правеше лъкове, издигаше нагоре и отново се спущаше като почти допираше земята. Скакалците цвърчаха и изтърсваха росата от малките си крилца. Навред се ширеха радостта на утрото и светлината на слънчевия ден. Една самотна кукувица беше кацнала на глог и само нейния глас отекваше тъжно.

Близо до брега на реката калуните и дивата лоза така се бяха преплели с тръстиката и шубраците, че Стиб трябваше да проправя път с меча.

— Пробиваме си път и се приближаваме до реката — каза той — но врагът лесно ще открие следите ни.

— Да бързаме напред и да отидем колкото се може по-далеч — прибави Гуапо — Навлезем ли в гъстата планинска гора, няма лесно да ни намерят.

Когато стигнаха до реката Стиб се отчая.

— Реката е широка и дълбока. Тетивата на лъка ми е направена от телешко черво и не трябва да се мокри. Как да преминем?

— Аз ще плувам — каза Гуапо.

— А аз?

— И ти плувай.

— А лъка ми?

— Хвани го със зъбите си и обърни тетивата нагоре.

— Така ще направя — зарадва се Стиб — Но най-напред трябва малко да си починем за да не се удавим в реката.

Седнаха да си починат до самата вода.

Известно време Гуапо дъвка трева, после бавно влезе във водата и започна да пъха ръцете си в дупките. След малко хвана един рак и го хвърли на брега. Стиб го взе, откъсна задната му част и щипците веднага ги изяде. Момчето хвана още няколко рака. Изядоха ги и решиха да се хвърлят в реката и да я преплуват. Стиб запаса меча в пояса си, прикрепи торбичката със стрелите на гърдите си, захапа лъка и нагази във водата. Гуапо вече се беше отдалечил на десетина метра.

В началото плуваха лесно, защото реката към брега беше тиха. Но по средата ги хвана течението и ги понесе надолу. Бързите води на реката ги влачеха все повече. Уморените бегълци плуваха с усилие и излязоха на другия бряг, няколкостотин метра надолу по течението. Като се докопаха до брега, легнаха на пясъка, дишаха тежко, известно време не проговориха нито дума.

Нагъсто израсналите тополи бяха разперили клоните си, които се кръстосваха, преплитаха и образуваха цял свод. От тях като мрежи висяха сплетени ластари на дива лоза и бръшлян, чиито корени бяха надалеч.

Стиб пак проправяше път с меча. Изпокъсани и преуморени, бегълците падаха, вдигаха се един друг и продължаваха да вървят напред, защото добре знаеха какво ги очаква, ако не се доберат до планината, преди да се появи вражеската потеря. Бягаха, като че ли смъртта ги гонеше.

— Те са на коне и ще ни настигнат — казваше Стиб и продължаваше да си пробива път.

— Не знаят в коя посока сме тръгнали — отвърна Гуапо. — Докато открият следите ни, които реката прекъсна, ние ще бъдем далеч в планината.

Изнемощели, с издраскани и отекли лица и ръце от ухапванията на комари, излязоха от гъсталака и стигнаха до едно тревисто поле.

— Не мога повече — каза Гуапо и седна в гъстата трева.

Стиб се спря и внимателно се загледа пред себе си.

— Виждам стадо говеда — каза той. — Трябва да го заобиколим, защото биковете ще ни избодат с рогата си и ще ни смачкат с краката си.

Момчето седеше в тревата и гледаше сънливо и безизразно. Почти не чу какво каза Стиб. Отеклите стави на ръцете го боляха. Ако не бяха болките, щеше да заспи така седнал. Другарят му наблюдаваше разпръснатото стадо, което спокойно пасеше на няколкостотин метра от тях.

— Ще се промъкна до стадото и ще убия едно теле — каза Стиб и седна на тревата. — Само най-напред хубаво ще си почина, за да мога добре да изстрелям стрелата.

Седяха известно време и си почиваха. Бяха гладни и късаха листата на някаква трева, която изобилно растеше из цялата степ. Листата имаха кисел вкус и не бяха хранителни.

Наблизо се чуваха няколко пъдпъдъка, които се зовяха и се провираха през тревата. А горе във въздуха се рееше сокол, махаше криле на място и насочваше острия си поглед към земята, да търси птици в гъстата трева.

Гуапо дъвчеше сънено киселата трева и леко търкаше отеклите китки на ръцете си, които вече бяха посинели. Стиб лежеше на гръб и с полуотворени очи гледаше синьото небе.

Така си почиваха известно време. Най-после Стиб стана и каза:

— Ще се промъкна до стадото и ще убия едно теле.

Неговият малък другар го погледна равнодушно и нехайно подхвърли:

— Ще те убият кравите и биковете.

Стиб вече лазеше през високата трева. В пояса му беше затъкнат мечът, а в ръце носеше лъка и стрелите. Когато преполови разстоянието между него и стадото, легна на земята и започна да се влачи през тревата. Вятърът духаше в лицето му, така че стадото не можеше да го подуши. Когато му се стори, че се е приближил достатъчно, полека надигна глава от тревата. Беше отдалечен само на двадесет метра. Един по-голям юнец беше най-близо до него. Стиб нагласи стрелата на тетивата, клекна и опъна лъка. Юнецът го гледаше тъпо и не можеше да се реши дали да нападне ловеца, или да се смеси със стадото. Младежът се прицелваше точно в дясното му око. Тетивата скръцна, стрелата свирна през въздуха и улучи юнеца в твърдото чело. Отекна тъп удар и стрелата падна в тревата. Животното подскочи няколко пъти на място и след това уплашено хукна при стадото и предизвика бъркотия. Стиб легна в тревата и не посмя да стане, докато стадото не започна да се отдалечава на юг. Младежът търпеливо чакаше момента, когато ще може да се оттегли. Едва се беше изправил на колене и се готвеше да тръгне назад, усети как Гуапо го дръпна за крака и тихо му рече:

— Легни в тревата и не ставай!

— Какво има? — попита Стиб.

— Ей там между дърветата, където започва планината, видях кон. Допълзях дотук по твоята следа, за да ти кажа. Сигурно там има хора, и то наши неприятели. Какво да правим?

Стиб седеше на тревата, надничаше през нея и гледаше към посочените дървета. Мислеше какво да направят, но не можеше нищо да измисли. Видя коня как пасе на хлад.

Гуапо и Стиб надзъртаха през тревата, гледаха коня и околността, където пасеше, но не забелязаха нищо съмнително.

— Може да е див кон — каза Стиб.

— Не вярвам — отговори малкият му другар. — Дивите коне винаги се движат на стада. Ако някой от тях се отдели, вълците веднага го разкъсват. Доколкото зная, татко ми е разказвал, никога не е виждал самотен див кон. Мисля, че нашите неприятели са наблизо, в някое дере, или спят в тревата под дърветата. Те няма да могат да ни видят, докато лежим: на земята. Затова аз ще спя, а ти прави каквото искаш.

Като каза това, Гуапо се излегна на тревата. Другарят му продължи да наднича към онази страна, където беше конят.

— Ти си лош ловец — каза му Гуапо. — Ако беше убил телето, сега щяхме да изядем дроба му и нямаше да бъдем гладни. Месото щяхме да печем, като се измъкнем по-нататък. Освен това изхаби една стрела, а знаеш, че нямаме много стрели. Ако аз бях отишъл вместо теб, щях да улуча по-добре.

Стиб се оправдаваше:

— Прицелвах се в окото, но юнецът в последния момент мръдна главата си. Улучих го в челото. Стрелата отскочи като от камък.

В това време стадото бизони все повече се отдалечаваше на юг и се губеше зад хълмистата местност и гъстите храсталаци. Стиб запълзя към мястото, където улученият юнец подскочи, когато стрелата го удари в челото. Откри мястото по отпечатаните в земята копита и след дълго търсене намери стрелата в тревата. Взе я и се върна на предишното място, където Гуапо вече дълбоко спеше. Умореният младеж се отпусна до него и скоро и той заспа.

Макар че беше със седем години по-голям, Стиб чувствуваше, че малко се страхува от Гуапо, чиито очи виждаха и нощем, момче природно интелигентно, съобразително и храбро. На няколко пъти Гуаповата хитрост спаси и двамата от сигурна смърт. Това беше по времето, когато се криеха в мочурището. Един път келтите бяха отдалечени само на няколко крачки от тях. Разузнавателният патрул, който търсеше убиеца на келтския младеж, гледаше наоколо и в далечината, а Стиб и Гуапо лежаха на дъното на мочурището с тръстики в уста. Момчето си беше спомнила как старите хора от ордата бяха разказвали, че по този начин може по-дълго да се остане под водата.

Стиб се учудваше, дето малката дъщеря на вожда на келтите преряза връзките на ръцете им и им даде възможност да избягат. Младежът чувствуваше, че тя направи това заради Гуапо, чиято сила да налага волята си на другите и той лично беше изпитал вече няколко пъти.

Когато Гуапо се събуди, слънцето беше отскочило високо. Макар и гладен, почувствува, че сънят беше възвърнал силите му. Веднага погледна към гората, но конят вече не беше там. Момчето помисли да събуди другаря си и дори протегна ръка да го раздруса, но се отказа. Мина му през ума сам да се упъти към гората на разузнаване. Без много да се колебае, взе лъка и няколко стрели, затъкна меча в пояса си, както правеше Стиб, и пълзешком тръгна към мястото, където по-рано беше конят. След дълго пълзене през високата трева попадна на конски следи. Тук момчето спря за малко да си почине и да се успокои. Копитата бяха оставили отпечатъци в меката пръст. Нататък започваше планината. От гората идваше свежест и разхлаждаше зачервеното лице на момчето. Плашеше го шумоленето на листата и шумът, който вятърът правеше в клоните на храстите и дърветата. Най-после му се стори, че наблизо няма никаква опасност. Затова се изправи, стигна тичешком до първото дърво и се скри зад него. Така тръгна от дърво до дърво по следите на коня и изведнъж спря като закован. Конят пръхтеше и късаше със зъби тревата зад един голям къпинов храст. Момчето нагласи стрела на тетивата и бавно се приближи до храста, клекна и внимателно разгърна бодливите тръни и листата. Като направи достатъчно голям отвор, погледна и видя коня съвсем наблизо вляво. Беше с поводи. На гърба му имаше черга, стегната с колан. На дясната му страна беше привързана малка торба, а на лявата — меч в ножница.

Отново страх обхвана Гуапо. Беше ясно, че конят принадлежи на келтите. А те трябва да бяха някъде наблизо. Дълго гледа във всички посоки, но не забеляза нищо съмнително. Наблизо се намираше едно по-голямо съборена дърво. Той се промъкна и легна зад него. Така скрит, започна да обмисля какво да направи. Дойде му на ум, че ако Стиб беше на негово място, без много да му мисли, щеше да изпрати стрела в корема на коня и щеше да го убие само за да изяде дроба му. Или щеше да го рани и да го накара да избяга. Разбира се, че от това нямаше да има никаква или много малка полза. Но конят е тук, а от неприятеля няма никаква следа. Момчето изтръпна от вълнение, когато помисли колко би се изненадал другарят му, ако го види на кон. Сърцето му силно затуптя от радост и в момента забрави страха. Той беше видял как келтите без страх се приближаваха до конете, слагаха им юзди, впрягаха ги в коли и ги яздеха. Дори и децата им не се страхуваха. Спомни си, че видя Киз, за когото беше сигурен, че е страхливец, как яхна коня на баща си и го подкара из селището.

След като известно време наблюдава внимателно и още веднъж се убеди, че наблизо няма никого, реши да се приближи до коня. Излезе предпазливо иззад храста и когато беше съвсем наблизо, конят изпръхтя и махна глава, за да пропъди мухите, а момчето изплашено отскочи настрана. След малко колебание опита пак, приближи се и боязливо пипна коня. Насърчен, хвана увисналия юлар и го дръпна. Конят послушно тръгна след него. Гуапо стана още по-смел. Той върза юлара за един клон и развърза торбата, която висеше отстрани, завързана за колана, и веднага я изтърси. Беше почти вълна със сушено месо и парчета погача. Момчето тутакси започна да яде. Конят го гледаше с умните си очи и не мислеше да бяга. Махаше глава, за да разпъжда мухите, и хрупкаше сочната трева, която изобилно растеше около храстите.

Като утоли глада си, Гуапо събра остатъците, сложи ги в торбата и я преметна през рамо. Сега вече почти без страх се приближи до коня, развърза юлара и го прехвърли на врата му, качи се на събореното дърво и оттам го яхна. Известно време не знаеше какво да прави от вълнение. Той беше първият от своето племе, който се осмели да скочи на гърба на кон. Като се окопити малко, дръпна юздата и конят тръгна.

През това време, като се събуди и видя, че другаря му го няма, Стиб тръгна по неговите следи. Беше застанал зад едно дърво и смаяно гледаше какво прави Гуапо. Със завист признаваше в себе си, че неговата смелост не би стигнала за подобен подвиг — а конят беше средно голям и напълно опитомен. Гледаше с умните си очи и вероятно се чудеше защо не слагат в устата му гема, който беше измъкнал с езика си, докато пасеше трева.

— Ела, не бой се! — викна Гуапо гордо от коня. — Това, което могат нашите врагове, можем и ние.

След това му хвърли торбата.

— Ето. Виждаш ли, че съм по-добър ловец от теб?

Стиб хвана торбата, извади от нея парчета погача и месо и започна да яде, като въртеше глава и все още се чудеше на смелостта на своя малък другар. Най-после попита:

— А неприятелите?

— Няма ги наблизо, но все пак трябва да бъдем внимателни — отговори Гуапо и подкара коня. Стиб тръгна пеша след него.

 

 

Спущаха се в подножието на планината между дъбове и буки. Дебелият слой листа, които с години бяха падали от дърветата и се бяха напластили по земята, затрудняваше пътя им. Около дебелите стебла растеше гъста и висока трева, макар че слънцето почти не проникваше тук. Чувствуваше се влага и миризма на загнили листа.

Гуапо с голям страх успя да вмъкне гема в устата на коня. Двете момчета яздеха коня последователно, като заобикаляха кипарисите и къпиновите храсти, които растяха буйно между дърветата.

Слънцето клонеше на запад. В гората се беше вече здрачило. Те все вървяха напред с желанието да се отдалечат колкото е възможно повече от неприятелския лагер. Мислеха за потерята, която сигурно върви подир тях, след като е открила следите им.

Прехвърлиха се през първия хълм и започнаха да слизат по стръмнината надолу, където дърветата бяха по-нарядко; най-после видяха една поляна.

Гуапо пръв забеляза как глутница чакали и хиени се втурна в гората, сигурно изплашен от тяхното пристигане. Лаене и скимтене, смесено с ръмжене, достигаше до ушите на бегълците. Няколко хиени с настръхнала на гърба козина ги гледаха злобно и се колебаеха дали да избягат. Един едър самец, с коварен поглед, ръмжеше разярено, готов да нападне пришълците. Гуапо скочи от коня, насочи стрела към самеца и опъна лъка. Животното подскочи и избяга в гората със стрелата в корема си. Падна между храстите и със скимтене се затъркаля по земята. Другите животни се нахвърлиха върху него и завчас десетина челюсти разкъсаха месото на още живия водач на глутницата.

Стиб гледаше и се смееше с глас. Гуапо отиде малко напред. Под една дива круша забеляза човешки и конски скелети. Ужасен смрад достигаше от тази страна. Момчето извика. Стиб се приближи.

Младежите попаднаха най-напред на две напълно изглозгани конски глави. След това забелязаха, че от тревата се подават ребра и бедрени кости, които мравките бяха нападнали. Два човешки трупа бяха почти напълно изядени, а трети беше облегнат с гръб на едно дърво. Краката му вече бяха изгризани и едната ръка откъсната. Лицето на този мъртвец беше съвсем черно. Въпреки неудържимия смрад Стиб и Гуапо се приближиха и почувствуваха как от ужас кръвта изчезва от лицата им.

— Черната смърт — каза Стиб шепнешком.

— Не се приближавай! — извика Гуапо.

Три плъха се отделиха от трупа и се втурнаха в гъстата трева.

Няколко лешояда седяха като заклинащи на върха на един дъб. Извиваха окървавените си глави и се готвеха да продължат пиршеството.

Конят, който бяха оставили, като почувствува наблизо месояди, хукна назад в гората. Стиб и Гуапо припнаха подире му. След много мъки и тичане едва успяха да го хванат.

Хиените с набръчкани муцуни и втренчени погледи гледаха иззад гъсталаците и чакаха пътниците да се отдалечат. Зад тях се подреждаха и се хапеха помежду си страхливите чакали.

Примрели от страх, момчетата бягаха през гората. Гуапо яздеше коня, а Стиб тичаше, като се държеше за юздата. Когато се спряха при един поток, в гората беше вече съвсем тъмно. Гуапо слезе от коня, който побърза да пие вода.

— Не можем да продължим в тъмнината. Ще пренощуваме тук — каза момчето.

— А черната смърт?

— Тя остана зад нас.

Стиб се загледа в тъмнината и се разтрепери.

— Ако ни настигне, загубени сме! — каза той. — Още никой не се е спасил от нея. За няколко мига умъртвява всекиго.

Те бяха слушали по-старите как, насядали вечер край огъня, шепнеха за черната смърт, че унищожава цели орди и селищата опустяват. Само човешки жертви могли да я умилостивят.

— Тя е убила и конете — добави Стиб.

— Баща ми разказваше, че черната смърт напада само хората — отговори Гуапо. — Значи, вълци са разкъсали конете, след като хората са умрели, а този кон, който хванахме, е избягал.

Седяха край потока, ядяха остатъците от сушеното месо и погачата и мълчаха. Конят пасеше край тях. През клоните и листата на високите дървета се виждаше новият месец, тънък като сърп.

Стиб заговори пръв:

— Може наблизо да има още неприятели. Заради това няма да палим огън. Ти ще спиш, а аз ще пазя вълците да не разкъсат коня. Ще приготвя лъка и стрелите, да ми бъдат под ръка.

Момчето нищо не каза. Веднага отиде при коня, отвърза колана и сне чергата. След това го постла на тревата и легна на едната му половина, а с другата се покри.

— Какво правиш? — учуди се другарят му. — Как ще го сложиш утре на коня?

— Така, както беше — каза Гуапо и се обърна настрана. Стиб седеше до него и мърмореше:

— Черната смърт!… Нея могат да умилостивят само човешки жертви. Разказвали са ми, че тя унищожава всичко. Трябва да се принесе жертва, защото сигурно ще ни настигне, може би още нощес.

Гледаше момчето изпод вежди и стискаше меча в ръката си.

— Ако го убия, ще остана сам и кой знае какво ще се случи с мен. Все пак утре ще заколим коня. Като няма хора, тя ще бъде доволна и от животното, което ще й принесем в жертва.

Гуапо се размърда.

— Няма да заколиш коня — каза той.

— А какво да правим? Черната смърт ще ни изяде. Никой не се е спасил от нея. Трябва да жертвуваме коня.

— Ако толкова държиш на това, убий себе си, Аз коня не давам. И аз ще се пазя от теб.

— Защо?

— Защото преди малко видях как стискаше меча и ме погледна изпод вежди. Да знаеш, че ще те изоставя и тогава върви сам и се лутай из планината, нека да те изядат и черната смърт, и вълците, и злите духове.

Стиб се изплаши.

— Нищо лошо не съм ти сторил, само си мислех какво да правим. Не можеш да ме изоставиш, защото, ако останеш сам, и ти ще пропаднеш. И да ме изоставиш, аз пак ще вървя след теб, а ти няма да можеш нищо да ми направиш.

Известно време и двамата мълчаха. Равномерното дишане на Гуапо показваше, че момчето вече е заспало.

Стиб реши да остане на стража до разсъмване.

В гората започваше тайнственият живот на нощта. От всички страни достигаха ясни и неопределени гласове. Отнякъде се чу папуняк, който на еднакви интервали и винаги по три пъти извикваше: пу-пу-пу. Наблизо болезнено пищеше някакво птиченце, на което змия беше изяла пиленцата. Стиб добре познаваше този глас, който нямаше да престане до изгрев слънце. Отдалеч се чуваше вой на чакали и кикотене на хиени. Гадното пиршество на поляната завършваше. Зверовете се бореха за кокалите.

Изведнъж наблизо, от другата страна на потока, се чу ръмжене на рис. Две зелени като смарагди очи заблестяха в мрака. Стиб сложи стрела на тетивата и обтегна лъка, но не успя да опъне, защото животното се мушна в шубрака. Конят се обезпокои и започна да се отдалечава. Младежът хукна след него, като се удряше в дърветата. Няколко пъти се спъна, веднъж падна, стана, изтича след коня и го хвана за юлара. След това се сети да го върже за едно дърво.

Времето минаваше бавно. Гуапо спеше дълбоко, а Стиб седеше до него и се взираше в нощта. От далечината достигна гласът на горски лъв. Той ревеше в нощта, преследван от глад и от нагона за съвкупление. Изведнъж в гората зацари тишина. Всичко замря от страх. Гласът на коварния кръволок накара и най-големите животни да избягат. Чакалите и хиените млъкнаха. Един голям орел, който отвратително крещеше наблизо, също млъкна.

След малко ревът отново се чу, и то много по-близо. Конят, обезумял от страх, дърпаше юлара. Стиб чу тътен и тропот през клоните, и то така внезапно, че не успя да стане, докато край него с най-голяма бързина профучаха три сърни. Веднага след тях в същата посока изтичаха диви свини. Те сумтяха, грухтяха и се промъкваха през тръните край потока. Един огромен нерез с наведена глава и настръхнала козина бягаше с най-голяма сила. Той почти се допря до вързания кон, който все още дърпаше юлара. Стиб се приближи до коня и започна да го успокоява.

Горският лъв ревна още няколко пъти на кратки интервали. В този момент отговори друг и неговият глас се чу много по-силно, защото беше по-наблизо. Зовейки се, зверовете се приближаваха един към друг в тъмнината. Зъбите на Стиб тракаха от страх. Той добре знаеше колко силен е горският лъв, който можеше и бизон да нападне и да го победи. Младежът събуди Гуапо.

— Чуваш ли? — попита го тихо.

Момчето се надигна и остана седнало. В нощната тишина вече се чуваше, пръхтенето на зверовете.

— Да се качим на някое дърво — каза Стиб.

— А коня?

— Нека го разкъсат. По-добре е да пострада той, отколкото ние.

— Късно! — каза Гуапо. — Виж!

Две зелени очи блестяха на отвъдната страна на потока. Стиб грабна лъка и една стрела и веднага се прицели. Гуапо се притисна към него и прошепна:

— Стреляй добре. Ако не улучиш, изгубени сме.

Младежът с всичка сила обтегна лъка и стрелна. Чу се тъп удар, страшен рев и грохот през клоните. Стрелата беше попаднала в целта.

Гуапо стягаше голия меч, а Стиб вече беше сложил друга стрела на тетивата. Лъкът отново беше обтегнат. Преплашени, двамата другари очакваха нападение от ранения звяр, но от другата страна на потока повече нищо не се чу.

— Горският лъв е избягал и е отнесъл стрелата, дълбоко забита в тялото си. Понеже не ни нападна веднага, няма вече да се върне — каза Стиб.

Гуапо си отдъхна и сложи меча в тревата. Ревът на втория горски лъв отекна още няколко пъти.

— Трябва да запалим огън — каза Стиб и веднага започна да къса суха трева и да събира клони наоколо. — Тук сме скрити. Врагът сигурно няма да ни забележи.

Като направи купчина от суха трева и клончета, Стиб взе кремъка и праханта, които намериха в завързаната за коня торба.

Гуапо седеше на чергата, мълчеше и гледаше искрите, които другарят му изкарваше от кремъка. Когато праханта се запали, младежът я сложи в сухата трева и двамата започнаха да духат. След малко тревата се подпали и пламъкът обхвана клончетата. Като видя огъня, конят изпръхтя няколко пъти и вече успокоен, отново започна да пасе около дървото, за което беше вързан.

Бегълците събраха наоколо доста сухи клони и решиха да останат на това място до съмване. Когато огънят се разгоря по-силно, пламъкът освети мястото зад потока. Тогава двамата забелязаха тялото на огромния звяр, заклещено в тръните. Приближиха се предпазливо със запалена главня: горският лъв беше мъртъв. Стрелата го беше улучила в гушата, пробила я и се забила в тревата. Дишането му се беше пресякло изведнъж.

— Добре съм го улучил! — каза Стиб гордо.

— Да — добави момчето, — защото стрелата е с остър връх. Ако беше с каменно острие, сега нашите тела щяха да лежат тук разкъсани, а над тях щяха да се зъбят чакали и хиени.

С мъка пренесоха убития горски лъв през потока и го сложиха до огъня. Стиб веднага започна да дере кожата му.

— Наближава зима, а лъвът има топла кожа — говореше той. — Утре на дневна светлина ще посипя с пепел вътрешната страна на кожата.

 

 

Времето минаваше. Гуапо поддържаше огъня, а Стиб дереше горския лъв. Наблизо се чуваше еднообразната бухане на сова, която летеше около хралупата на един бук, където беше гнездото й.

— Имаме малко стрели — каза момчето. — Лошо ще бъде, Когато ги свършим. Няма да можем да убием нито едно животно. Ако не умрем от глад, ще ни разкъсат зверовете.

— Утре ще заколим коня в жертва на черната смърт — отговори Стиб. — Земята ще попие кръвта, а ние ще изсушим месото край огъня и така ще имаме храна за много дни.

— Нашите деди не са яли конско месо, защото това животно е свято, и ние няма да ядем, за да не ни споходи гневът на боговете. Колкото се отнася до жертва, ние изгубихме всичко, което имахме. От цялата орда останахме само ние двамата. Ако на боговете и на черната смърт и това не им стига, нека изядат и нас, доколкото дивите зверове ни оставят живи, а коня няма да заколиш, защото ни е необходим.

Така завърши Гуапо и хвърли в огъня голямо сухо дърво. След малко продължи:

— Щом черната смърт не дойде нощес след нас, няма повече да дойде. Тя е отишла в друга посока.

— Ти си безбожник.

— Защо?

— Защото не се страхуваш от боговете. Кой казва това?

— Аз. Казвам ти, защото искам да живея.

Гуапо се засмя.

— Ако зависи от мен, можеш да живееш, докато слънцето минава по небесния си път. Аз няма да ти преча, но коня няма да заколиш. Утре ще се опитаме да го яздим двамата едновременно. Може би ще има сили да ни носи.

В далечината се чу гласът на непознато животно. Този странен глас в нощта изглеждаше още по-страшен и по-ужасен, глас, който предизвиква гнет.

Гуапо продължи до говори:

— Нощес чакалите ще изядат онези трупове, а мравките ще изчистят кокалите. Като съмне, ще отидем на това място и ще вземем стрелите, които видях разпръснати в тревата.

Другарят му нерешително въртеше глава.

Заспаха едва когато на изток блесна първата светлина. Щом се съмна съвсем, Стиб посипа с пепел вътрешната страна на кожата, която беше одрал от убития лъв, и се просна на земята да се суши, Трупа занесоха край потока и го хвърлиха в една дупка зад един бук. Гуапо отиде при коня и го отвърза, защото през нощта беше опасал тревата до самата пръст. Момчето удължи юлара с колана, за да има конят по-голям простор за движение, върза го за друго дърво, след това легна на чергата. Стиб се опъна край него. Скоро двамата спяха дълбок сън.