Славомир Настасиевич
Гуапо (12) (Момчето от пещерата)

Глава 11

Гуапо!… Гуапо!… Гуапо!…

Годините минаваха. Осем пъти зимата със своите снегове и ледени ветрове премина през планините и котловините, където живееха разпръснатите орди. Също толкова пъти се смаяха келтите, които живееха близо до морето. Чудеха се, че зиме вместо сняг вали дъжд и че летата са прекалено горещи.

Близо до дефилето, в което някога беше живяла ордата Гава, се редяха селища. Шест пъти по няколко хиляди войници, жени и деца преминаха Голямата планина, като се бореха с планинците и се промъкваха през клисурите. Техните вождове се покориха на Валок и всички хора вече представляваха цял народ. Правеха все повече колиби и селището се простираше чак зад мочурището. Буйната трева даваше добра паша за добитъка, но дивечът се беше разбягал на далечина ден-два ход. Войниците по десетина дни вървяха по следите на бизоните и почти винаги се връщаха с оскъден лов. В това многолюдно селище често пъти се стигаше до сбивания и убийства въпреки страшния ред, който провеждаха Валок и ватесът Омс. Постоянно на дневен ред бяха отсичания на ръце на престъпниците, смъртни наказания над убийци. Заради това гробището на брега под „дъба на мъртвите“ все повече растеше.

След поражението и смъртта на Кид келтите два пъти предприеха военни походи срещу ордата Ибис, защото тя, беше най-близо до тях. И двата пъти се върнаха разбити. Трети поход предприеха срещу ордата Сияк, оставиха петстотин мъртви в планината и изгубиха всяка надежда, че ще могат да воюват с по-малки отреди. Техните разузнавачи, кръстосваха във всички посоки; като вървяха край морския бряг, те попаднаха на голяма река и стигнаха до нейното устие в морето. На отвъдния бряг на реката забелязаха селище. Трите разузнавателни патрула от общо петнадесет души се оттеглиха в гората и решиха да се върнат незабелязано по същия път и да съобщят на своите старейшини къде се намира ордата.

Макар че тази орда беше на голяма далечина, десет дни бърз ход на кон, старейшините решиха, че ще бъде по-полезно за тях да опитат военното си щастие там. И предприеха военен поход. Като стигнаха до голямата река, бавно и смислено започнаха да правят салове. Местните жители наблюдаваха от отвъдния бряг пришълците и се чудеха какво е могло да ги привлече на това място, изпълнено с блата и треска.

На четвъртия ден келтските войници започнаха да преминават реката със салове. Мъжете от ордата, които съвсем не бяха войнолюбиви, се изненадаха, когато видяха хората на коне как се строяват в редици. Изплашени, те се оттеглиха към селището.

Келтите се втурнаха с насочени копия и голи мечове в тълпата, като убиваха всички наред. Писъците на жените и децата и охканията на онези, които загиваха, предизвикаха такъв ужас сред ордата, че мнозина удариха на бяг по течението на реката и се криеха в шавара и тръстиката.

Конниците завързаха с въжета над стотина млади мъже и жени, които бяха хванали, и подкараха заедно с тях и цяло стадо свини и овце, подпалиха колибите и се завърнаха от похода си, без да дадат нито една човешка жертва, Останалите няколкостотин мъже и жени, скрити в мочурището, с отчаяние гледаха своите унищожители, когато преплуваха със саловете на отвъдния бряг на реката. Наблюдаваха ги как с робите и техния добитък преминават ливадите и хълмовете и как изчезват в далечината.

Когато последните вражески конници завиха зад хълма, мъжете и жените започнаха да излизат от блатата и шавара и се събраха в превърнатото в пепелище селище. Вождът на ордата беше убит. При голям шум и препирни тези хора, без чувство за ред и послушност, избраха друг вожд. След това неочаквано всички се съгласиха да напуснат това място и да се отдръпнат колкото е възможно по-далеч от реката, която ги прехранваше. Като събраха малко оръжие, тръгнаха на североизток към планината, чиито гребени и върхове се виждаха отдалече.

С течение на годините станаха големи промени в ордите на местните жители. Бин и неговите хора напуснаха пещерата и слязоха при ордата Сияк. Със заграбените от неприятеля брадви сечаха ели и борове и правеха здрави колиби и конюшни за конете. Кошарите им бяха пълни с овце и кози, свинарниците — със свини. Пит и Галис научиха младежите от ордата да хващат с примки диви коне и да ги опитомяват. В специално за това оградено място имаше цели стада коне.

Галис веднага се сприятели с Пит и Гуапо и реши да не прави опит за бягство. През пролетта след заробването му младежът се ожени. Взе за жена прелестна чернокоса девойка с големи черни очи от ордата Сияк. Другият пленник — Век, умря два дни след лекуването с нажежен камък. Глоб, който беше останал със счупен крак в ордата Ибис, след като оздравя, се опита да убие Слоб. Но беше хванат и убит.

Ордата Ибис издържа две страшни нападения от страна на келтските войници. Но и двата пъти неприятелите се върнаха с много по-големи загуби от първия път. Третото келтско нападение беше отбито от ордата Сияк. Биновите войници се оттеглиха в планината и се биеха с успех, като се криеха зад дърветата. Тогава стана нещо, което келтските войници добре запомниха. Когато, след напразна борба в гората, се събраха в селището и се готвеха да яхнат конете, неочаквано отряд от триста бойци, с шлемове без рога и с брони, изскочиха с голи мечове иззад завоите на гората и в галоп се понесоха срещу врага. Те събаряха войниците и при едно връхлитане разкъсаха на две части келтската конница.

Младеж с големи очи и къдрава коса, без шлем на главата, като вихър летеше на побеснял жребец. Неговият меч нито веднъж не бе замахнат напразно. Всяко движение на дясната ръка на този младеж носеше смърт.

С повика „Гуапо!“… „Гуапо!“… тристата негови другари сееха смърт наляво и надясно. След като страшните жътвари прелетяха през множеството келтски войници, обърнаха конете и нападнаха отново. Започна ръкопашен бой, който скоро се превърна в истинска сеч, защото, изненадани от нападението, не всички келтски войници успяха да яхнат конете. И загиваха при яхването или хванали стремената. Разбити, брулени с мечове и бойни брадви, едни загинаха, други, шибайки конете, се разбягаха из полето. Гуапо, придружен от Стиб и Пит, ги преследва, докато и последният неприятелски конник се изгуби зад хълма.

Така завърши келтският поход срещу ордата Сияк. Същия ден бяха уловени петстотин коня, а толкова трупа бяха изгорени на клади. Купища мечове, копия, бойни брадви, лъкове, стрели и вълнено облекло падна като плячка в ръцете на войниците от ордата Сияк.

След това келтско поражение Бин свика вождовете на всички орди, които живееха на разстояние една от друга най-много десет дни бърз ход с кон. От седемнадесет орди се отзоваха само шест и изпратиха своите вождове. Всички те, обхванати от съмнение и подозрение, пристигнаха с големи свити от по стотина войници, като че ли пристигаха между неприятели.

Пет дни се водиха преговори почти без успех.

— Напуснете селищата си, които и без това са занемарени, и елате тук при нас да се обединим, за да можем по-лесно да се противопоставим на неприятеля, чиято единствена цел е да унищожи всички ни — говореше старият Бин.

— Ние сме в планината — казаха високомерно няколко вожда.

Един, с кривогледи очи и най-дръзкият от всички, се изпъчи и като че ли се подиграваше, каза:

— Съгласен съм да дойда във вашето селище. Ще доведа всичките мои мъже и жени, но при условие: мен да изберете за вожд на тази голяма орда. А за да не стават бунтове, другите вождове да се избият. Освен това искам веднага да ми бъдат предадени петстотин коня, които сте опитомили или пленили от неприятеля, също толкова меча, бойни секири, хубави лъкове и десет наръча стрели.

Този вожд беше Лик. Неговата орда живееше под Иберийските планини и се състоеше от около две хиляди войници и толкова жени.

Бин отговори:

— Нашият приятел Лик разчита на многочислените си войници и затова се държи така високомерно. И той, и всички вие, които сте далеч, съвсем не знаете каква опасност ви застрашава, защото не сте виждали неприятеля. Но когато го видите, ще бъде късно да си спомните моите думи. Да, неприятелите са далеч, чак на морския бряг. Но те постоянно преминават през Голямата планина и всяка година тяхното число расте. Колкото повече са, толкова по-голям простор ще трябва да търсят за своето съществуване. С течение на времето те ще заемат всички речни долини, просторни степи, планинските скатове и поляни. След няколко години цялата тази земя ще бъде в техни ръце, а от нас и помен няма да остане. Ако нашият приятел Лик намира, че тези думи са неразумни, да събере хората си и веднага да напусне селището ни. Същото трябва да направят и другите вождове, които мислят като него. Ние не искаме напразно да си пилеем времето.

Така завърши Бин.

Обаче Лик скочи, вдигна възлестия си пестник и като скърцаше със зъби от яд, каза:

— На стария Бин му се дощяло да бъде вожд на десет орди. Това няма да го бъде. Ако хората от ордите Сияк и Ибис са страхливи чакали и треперят от самата мисъл за неприятеля, аз подчертавам: моите бойци, начело с мен, едва чакат да се сблъскат с тези пришълци, които вие смятате за непобедими. Ние хубаво ще посрещнем и тях, и всеки друг, който се осмели да се приближи докъдето стигат нашите стрели.

— С каменни върхове! — подхвърли Стиб.

— Който има каменно сърце, не му е нужно по-добро оръжие — завърши Лик.

Все пак двама от вождовете се съгласиха да изпратят по половина от своите орди в долината, където живееше ордата Сияк. Слоб реши да пресели всички свои хора и цялото селище Ибис.

Лик и другите вождове, които не приеха предложението напуснаха селището и макар да вървяха пеша, все пак гордо си отидоха със своите хора в селищата си.

Увеличената орда Сияк вече имаше над три хиляди добре въоръжени войници. Те единодушно избраха за вожд Бин, който беше много стар, но все още здрав и крепък. Старейшините, които му помагаха и които винаги участваха в големите съвещания, бяха: Слоб, Пит, Стиб, Азур, макар и жена, и Гуапо.

Стиб и Гуапо предвождаха отряд от триста конници, все младежи от двадесет до двадесет и пет години. Те по цял ден се упражняваха да боравят с мечове, секири и примки, които се научиха много сръчно да хвърлят. В продължение на една година, под ръководството на Пит и Галис, тристата младежи станаха страшни бойци. След няколко успешни преговори с вождовете на други орди, Бин реши да отдели от своите войници още триста младежи, безстрашни и готови на всичко. Техен водач стана Стиб, а Гуапо остана начело на първата група.

Четирите пещи, направени на хълма, почти непрекъснато пушеха. През техните отводни каналчета изтичаше разтопен метал в калъпи и се превръщаше в мечове, секири, лопати, мотики, брони, върхове за стрели и т.н. Рудата се докарваше с коли от близките планини. Бакърът и „белият метал“, смесени, даваха твърд метал, който не можеше да се извива.

Един ден от гората се появиха мъже и жени в дрипи и измършавели като сенки. Най-силните от тях едва продумаха няколко думи, като поискаха храна. След като ги нахраниха, Биновите хора научиха, че те са остатъкът от ордата, която келтите бяха унищожили на устието на Голямата река в морето. От всичко триста, колкото били, до ордата Сияк бяха стигнали само четиридесет мъже и седем жени. Другите измрели по пътя от глад и изтощение.

Тези хора разказваха как неприятелите ги нападнали неочаквано, как най-напред убивали всекиго, който попаднел под мечовете им, а след това хващали с примки младите жени и мъже. Навързали ги с едно дълго въже и ги откарали заедно с добитъка, който присвоили.

— Защо не се отбранявахте? — попита Бин.

Един от пристигналите, изглежда, най-възрастният, отговори:

— Ние сме мирен народ. Живеехме край реката и морето, ловяхме риба и се прехранвахме с нея. Никой никога не беше ни нападал. И нашите деди не са запомнили някога неприятел да е застрашил селището, в което живеехме. При скитането си в планината попаднахме на една орда. Мислехме, че боговете са се смилили над нас и радостно им благодарихме. Но хората от тази орда не ни дадоха да ядем. Те с бой ни изгониха от селището си.

Старият Бин се намръщи.

— Неприятелят ще споходи и тях, защото не зачитат закона на гостоприемството — каза той — Ние ви приемаме като наши братя. Можете да останете при нас, ако се покорявате на вожда на ордата и на старейшините.

Този, който говореше от името на своите другари, клекна пред Бин, взе ръката му, постави я на главата си и с треперещ глас каза:

— Животът ни е в твои ръце. Кажи, какво трябва да работим?

— Десет дни да ядете и да спите. След това ще направите колиби и ще живеете като другите хора от нашата орда — отговори Бин.

 

 

Дъщерята на вожда на всички келтски орди, Муму, стана прелестна девойка. Дългата й коса падаше върху белите й като алабастър рамене и на вълни се спущаше върху плещите. Сините й очи с дълги мигли изразително и благо блестяха под гладкото й чело. Краката и носеха гъвкавото й тяло като на газела, сякаш не допираха земята. Буйната младост на девойката беше надарена с блестяща красота.

Младите келтски войни тайно я наблюдаваха, въздишаха и шепнеха:

„Богинята Епона е изпратила дъщеря си между нас. Тази девойка трябва да се обожава и да й се принасят жертви… Лицето й може да се сравни с небесната руменина, с пролетните цветя и майската зора. Тя е небесно божество. Нашите пророци казват, че е защитница на ордата. Войник, на когото падне усмивката й, не загива.“

Така говореха младите войни и се възхищаваха отдалеч. Нито един не се осмели да се приближи до девойката, защото всички знаеха, че тя е посветена на боговете.

Муму имаше четири другарки. Всички те, като нейни придружителки, бяха осъдени на доживотна девственост. Зле би си изпатил младеж, който би се осмелил да се приближи до тях.

В ранни зори, докато по тревата из полето още блестеше роса, девойките яздеха, наслаждаваха се на кристалния въздух, прогонваха зайците от леговищата им и ги подгонваха един срещу друг, без да ги убиват. За тях не бе прилично да проливат кръв? Объркани и изплашени, животните тичаха в кръг. Девойките галопираха, настигаха ги и ги оставяха след себе си. Понякога това забавление така ги увличаше, че се отдалечаваха по на няколко километра от селището. Когато слънчевите лъчи със своята топлина изпотяваха конете по гърдите и по вратовете, девойките ги отвеждаха на хлад и ги наблюдаваха как се търкалят по тревата или пасат.

На тях им беше забранено да мислят за женитба. Но така усамотени, дъщерята на вожда на ордата и нейните четири другарки си говореха, шепнеха, побутваха се и се смееха. Знаеха, че нито ватесът Омс, нито другите двама пророци ще научат за техните разговори.

Един ден, когато Муму беше сама в колибата си, я посети ватесът. Тя го посрещна любезно, покани го да седне и донесе кюпче с мляко. Той отказа почерпката и веднага се обърна към девойката.

— Времето ти дойде — каза той. — Сега трябва да се посветиш на боговете. Преди мислехме да те изпратим зад Голямата планина, в страната, където живеят галите и където има много храмове. Но пророкът Прин намира, че ти си щастие за нашата орда. Сега това знаят и всички войници. Затова решихме тук да направим храм, който ще ти посветим. За да влезеш във връзка с боговете, трябва да ми принадлежиш. Ще ми бъдеш жена, докато слънцето премине двадесет и осем пъти пътеката си от изток до запад. Ще дойдеш в моята колиба, когато за пръв път видиш новия месец.

Девойката го гледаше с разширени очи и не проговори нито дума. Ватесът се приближи до нея, хвана я за раменете и се загледа в очите и.

— Запомни — каза той, — когато за пръв път се покаже сърпът на новия месец.

— А моите другарки? — попита Муму шепнешком.

— И те ще дойдат в колибата ми една по една, но след твоето посвещение.

Девойката се загледа в малките жълтеникави очи, сбръчканото лице и рядката брада на ватеса и почувствува, отвращение.

— А ако не дойда? — попита тя.

Ватесът я сграбчи за ръката и се навря в лицето й:

— Ако не дойдеш, боговете ще се сразят и теб, и баща ти. Ти добре знаеш колко голяма е силата ми. В онзи ден, когато Пит и Азур бяха провъзгласени за предатели и зазидани в пещерата, трябваше и ти да умреш с тях, защото аз знаех, че ти беше освободила пленниците. Аз се съжалих над теб и над баща ти и не ви прокълнах. Ако бях ви проклел, баща ти и ти щяхте да умрете още същия ден.

— Знае ли баща ми какво искаш от мен? — попита девойката страхливо.

— Не знае и никога няма да узнае. Ти ще идваш само нощем в моята колиба, а преди разсъмване ще се връщаш в своята.

— Ами ако някой ме види?

— Който те види, ще умре.

Ватесът тръгна към изхода. Вече повдигна волската кожа, която закриваше вратата, но се обърна и прибави:

— За това не трябва никой да знае. Дори и баща ти.

Муму остана сама. Няколко мига стоя на мястото си, където я остави ватесът, когато напусна колибата. Отвън достигаха гласовете на децата, които играеха наблизо, бъбренето на хората и пръхтенето на конете. Денят наближаваше края си и в дефилето започваше да се спуща сумрак. Девойката се приближи до вратата, повдигна кожата и я закачи на клина, който беше закован на гредата край входа. Навън беше задушно. От сгорещената земя и камъни струеше жега, защото през този ден слънцето беше пекло изключително силно.

Девойката седна на прага на своята колиба и се замисли. През ума й мина онзи ден, когато бяха осъдени Азур и Пит. Несправедливостта, която бяха проявили тогава ватесът и баща й, предизвика отвращение в сърцето й. Спомни си за малкия Гуапо и за децата, своите другари и другарки, които искаха да обесят момчето. Сега Гуапо е снажен и непобедим младеж. Войниците разказваха, че той има отряд конници, от които треперят и най-смелите келтски бойци. Знаеше, че Пит и Азур са живи.

Девойката въздъхна няколко пъти дълбоко.

„Всички те живеят в планината, разбират се и се жертвуват един за друг. «Гуапо!»… «Гуапо!»… Това е възгласът на неговите войници, когато летят на конете си в борбата.“

Муму се усмихна и остана така известно време. След това стана и полугласно каза:

„Не, ватесът няма да ме посвети така.“

Четирите й другарки се появиха пред колибата. Те бяха дошли да заведат Муму на разходка чак горе край потока, където седяха всяка вечер и в мълчание дочакваха нощта, като хвърляха камъчета в бистрия вир.

Тази нощ, Валок не се прибра в колибата си. Подготвяше се голям военен поход срещу две орди, които живееха под Иберийските планини. На голямото съвещание на старейшините, което продължи почти до разсъмване, беше решено тези две орди да бъдат унищожени. След това да се изпратят три силни отряда, да нападнат от три страни и да унищожат окончателно ордата Сияк, която разваляше всичките им планове, а освен това беше унищожила голямо число техни войници.

На съвещанието говориха, че трябва да изловят старейшините, да ги доведат в дефилето и да ги принесат в жертва на боговете и маните на загиналите войници, за чиито души не е отмъстено и те се лутат около селището. Решиха да хванат с примка стареца с бялата брада, който е душата на неприятелските войници, и жив да го изгорят на клада. Гуапо, младият войн, който се сражава без шлем и който е водач на отряд младежи, трябва да се улучи със стрела или да се хване жив; и той и неговият дивашки другар Стиб да бъдат разчекнати на коне в селището.

Така решиха Валок, ватесът и другите келтски старейшини.

Бяха избрани две хиляди войници да тръгнат към Иберийските планини, за да унищожат двете орди. Още зората не беше блеснала, тръбите писнаха, войниците яхнаха конете и колоната се проточи към изхода от дефилето. Начело яздеха Валок, ватесът и Стриз.

 

 

Биновите разузнавателни отряди от по пет души кръстосваха на коне, понякога се отдалечаваха от селището по на три дни ход и се връщаха, като донасяха сведения. Хитрият вожд на ордата Сияк не се оставяше да бъде изненадан. Разузнавателните отряди преминаваха големи пространства на бързи коне, поддържаха връзка помежду си, стигаха почти неприятелското селище и незабелязано се връщаха. Келтите не предприеха нито един поход на запад, без да бъдат забелязани.

Валок и ватесът се чудеха защо по-малките им разузнавателни отряди не се връщат. Добре въоръжени войници отиваха на разузнаване и изчезваха, като че ли потъваха във водата.

Един ден в келтското селище се домъкна на изнемощял кон войник със стрела в гърдите, единственият, останал жив от двадесет разузнавачи. Той се залюля на коня и едва изговори: „Гуапо!“ Очите му блеснаха и той падна в ръцете на другарите си, които го спуснаха мъртъв на земята.

След този случай келтските старейшини решиха да употребят всичките си сили и да унищожат дръзкия неприятел. Две хиляди войници тръгнаха към подножието на Иберийските планини. Фактът, че вождът Валок лично тръгна в този поход заедно със Стриз и ватесът, показваше, че сигурно се страхуваха от неочаквани нападения и засади, които можеха да извършат Биновите войници. Изостаналите хора от другите две орди, въоръжени с каменни секири, не ги безпокояха. На десет хвърлея със стрела пред колоната войници яздеха сто отбрани бойци като разузнавачи, а също толкова и зад колоната.

Валоковите войници се движиха три дни напред, шумяха пееха, напълно сигурни в своята безопасност. Минаваха през обширни ливади, храсталаци и горички, навлизаха в гори, излизаха на поляни и отново спущаха в равнината. На никого от тях не минаваше през ума, че от храстите на завоите ги наблюдават по няколко чифта очи.

Стиб с отряда си от триста конници се движеше успоредно с тях на разстояние един час ход. Край него яздеха Доз и Дото. Конете, обучени да се промъкват тихо, си проправяха път през храстите и гъстите шубраци, без да правят шум.

Стиб, който познаваше добре пътеките и прелезите в цялата околност, знаеше точно къде отива неприятелят. Понякога го пущаше малко да напредне, изчакваше защитниците му от сто души и изпадаше в изкушение да ги нападне. Но младежът се покоряваше на нареждането на стария Бин, вожда на ордата, че не трябва да се извършва никакво нападение, докато неприятелят не стигне в подножието на Иберийските планини и не започне битката.

Първа на прицел беше ордата на кривогледия Лик. Близо до нея се намираше още една по-многолюдна орда. Нейният вожд Арго беше необуздан войник, който изобщо не се отзова на Биновата покана, не отиде на договарянето, нито изпрати някого от своите хора. Стиб разбра, че Бин искаше вождовете на тези две орди и техните хора добре да почувствуват силата на неприятеля и да им се притече на помощ едва когато сърцата им примрат от страх.

На петия ден, като наблюдаваше от един хълм неприятелската колона, която излизаше от гората, Стиб забеляза в далечината дим, който на спокойното време се издигаше право нагоре. Очите на младежа светнаха от вълнение. На същото разстояние от неприятеля, но от другата страна, се намираше Гуапо със своя отряд. Стиб почака точно половин час, докато последните редове от неприятелите навлязоха в друга гора. Тогава заповяда да се запали огън. Димът се издигна нагоре. Гуаповият отряд бе осведомен къде се намира Стиб.

Келтските войници се придвижваха, почиваха си и пасяха конете без да знаят, че вървят между два неприятелски отряда.

На десетия ден вечерта Валаковите войници се приближиха само на три километра от Ликовата орда. Многолюдното селище с безброй много колиби, колибки и землянки беше потънало в мрак. Само на няколко места горяха огньове. Около тях седяха войници и разговаряха. Никой от тях не можеше и да помисли каква опасност ги заплашва. Уповавайки се на голямото число и на храбростта на своите войници, Лик не беше и помислил да постави стража пред селището.

Стибовият отряд се настани на няколко хвърлея със стрела от келтския лагер, скрит в една котловина, обрасла с леска и глог. Младите войници завързаха конете на късо, хранеха ги от ръка с овес, за да не цвилят, и чакаха да съмне.

Когато пълният месец се показа иззад планинския хребет, Стиб яхна коня и извика Доз. Младежът от ордата Сияк се приближи.

— Чакайте тук — каза Стиб. — Не започвайте сражение, преди да се върна, освен ако бъдете нападнати.

— Ти къде отиваш? — попита младежът.

— Ще заобиколя неприятелския лагер и ще потърся Гуапо.

— Няма да започнем сражение, преди да се върнеш.

Стиб шибна коня с камшика и веднага изчезна в шубраците.

Гуаповите хора бяха скрити в гъстата гора от другата страна на келтския лагер. Те наблюдаваха от планинските склонове неприятелските огньове и по тях преценяваха какво число войници има в лагера. Едни хранеха конете с овес, други ги търкаха със снопчета суха трева, трети лежаха опънати на земята и разговаряха шепнешком. Гуапо, Пит и Азур седяха под един разклонен бук в подножието, а Слоб беше между войниците и внимаваше никой да не запали огън.

— Те са пет пъти повече от нас — говореше Пит. — Когато ги нападнем, ще се изгубим сред онази стихия от конници и ще изчезнем.

Гуапо мълчеше. Азур наблюдава известно време двамата войници и като разбра, че никой от тях не мисли да говори, им каза:

— Важното е да не загинеш, без да бъде отмъстено за теб. Има сигурно осем години, откакто не съм навличала броня на себе си, но като гледам вас и вашите млади войници, и моята кръв закипя. Ще се бия край вас двамата. — Помълча известно време и после продължи: — Все пак няма да е добре, ако Стиб не стигне навреме със своя отряд. Малко сме. Всичко триста души. Направо не разчитайте на онази кривогледа мечка от ордата под планината и на неговите хора. Те със своите стрели с каменни върхове могат да улучват врабци, а с брадвите си да чупят орехи.

Отдалеч се чу три пъти глас на кукувица. След малко отекнаха на два пъти още три кукания.

— Това е Стиб — каза Пит и стана.

— Дойде точно навреме — прибави жената.

Гуапо, подражавайки на кукувица, отговори на другаря си. След малко Стиб дотърча на коня. Веднага слезе от него и сърдечно се поздрави с другарите си. Всички насядаха в тревата.

— Къде са войниците ти? — попита Гуапо.

— На същото разстояние от неприятеля като вас, само че от другата страна.

— Заповяда ли на всички да бъдат будни? Може да се случи неприятелите нощем да нападнат Ликовата орда или да се разделят на две групи. Те са много, а другата орда не е далеч. — Гуапо помълча малко, след това продължи: — Ако се разделят на две групи, един наш отряд трябва да тръгне след тези, които заминат, иначе с онази орда много бързо ще бъде свършено. Ти ще останеш тук и ще чакаш неприятелите да нападнат Лик, а аз ще следвам другата група.

— Дали Лик и неговите хора ще могат да видят големите огньове на неприятеля? — попита Стиб.

— Не! — отговори Гуапо. — Закриват ги два високи хълма, обрасли с храсти. Светлина не се вижда. Ако беше денем, димът щеше да се забележи.

— Те денем няма да палят огън — каза Азур. — Тези убийци и подпалвачи на къщи добре знаят как трябва да се промъкнат до неприятеля. Те и не вършат нищо друго, само грабят и убиват. На това ги учи ватесът, който ми е по-отвратителен от пор. Кълна се в боговете, ще образувам един малък отряд от отбрани момци. Ще отида с тях в келтското селище и ще хвана този негодник, който се хвали, че потеклото му е от богинята Епона. Знам го аз добре това негово потекло.

— Много го мразиш — каза Гуапо.

— Разбира се, щом като ме погреба жива в пещерата. Ти и Стиб най-добре знаете кой преряза връзките на вашите ръце, когато бяхте вързани за дървото, близо до Валоковата колиба.

— Муму! — каза Гуапо. — Тя два пъти спаси живота ми. Благодарен съм и на нея, и на теб, и на Пит, защото страдахте заради мен и Стиб.

Пит лежеше на земята и слушаше разговора им.

— Боговете са наредили вие двамата да останете живи, за да отмъстите за мъжете, жените и децата от вашата орда — каза той. — Между вас аз научих, че съществува само един закон: да се бориш срещу насилника. Докато бях между келтите, живеех както и всички други според закона на навиците и простите правила: да ограбваш и убиваш, особено ако попаднеш на по-слаб противник. Старият Бин хубаво каза, че вашите неприятели са по-лоши от горските зверове и отровните змии и поради това трябва не да ги убиваш, а да ги изтребваш. Такова е и моето мнение и аз ще ги унищожавам заедно с вас, докато не променят навиците си и видят, че човекът не е животно и че не трябва да се постъпва така с него. Те вас ви смятат за диваци, а самите те колят мъже, жени и деца върху жертвеника.

В този момент дотича един войник и каза, че разузнавачите са се върнали и съобщили, че неприятелите гасят огньовете, че държат конете готови за юздите и се групират. Изглеждаше, че се готвят за тръгване.

Изпод дърветата се появи Слоб. Той потвърди същото и прибави:

— Не знаем дали ще тръгнат срещу Ликовата орда, или ще се отправят на юг към атаваните. До тях може да се отиде докато слънцето се издигне на дължината на копие. На разсъмване неприятелите могат да бъдат пред тяхното селище.

— Може би ще се разделят на две групи — каза Гуапо.

— Нищо не знаем — прибави Пит.

Азур хвана Слоб за ръката.

— Яхни коня и тръгни с мен — каза тя. — Отиваме в неприятелския лагер. Веднага ще разберем какви са намеренията им.

— Ще ви хванат и ще ви убият! — подхвърли Пит.

— Ако се страхуваш за живота ни, възседни коня и ела с нас да ни пазиш.

Жената вече беше яхнала коня и се спущаше надолу между дърветата, които към падината ставаха все по-редки. Без да погледне дали някой върви след нея, тръгна по равнината към хълма, зад който се намираше келтският лагер. Но Пит и Слоб скоро я настигнаха и тримата, яздейки един до друг навлязоха в гъсталака, излязоха на поляната и се изкачиха по хълма.

— Ще узнаем ние техните намерения — тихо говореше жената. — Те са бъбриви като свраки. Между тях няма войник, който да не знае всичките тайни на своите старейшини.

Пълният месец осветяваше местността, обрасла с храсти и редки дървета. Като се спущаха по хълма, тримата конници най-напред чуха човешки говор и пръхтене на коне, след това подвиквания и най-после съзряха сбитите в две колони неприятели.

— Разделили са се на две групи — каза Слоб. — Кои знае дали едната няма да тръгне срещу атаваните.

— Веднага ще научим. — каза жената.

— Как? — попита Пит. — Мислиш ли ти…

Младият войник не довърши. Изпод една топола изтичаха някакви мъже и като се нахвърлиха на конниците, се развикаха: „Кои сте вие? Къде отивате? Откъде идвате?“ Бяха около двадесетина души.

— Какво толкова крещите. Не виждате ли, че сме патрул? Връщаме се в лагера — каза Азур.

— Вие не сте от нашите — промъкна се един по-близо до конете им. — Слушайте хора, това са неприятели. Ние сме…

Силен удар на брадва се стовари между рогата на шлема му. Войникът падна на земята, без дума да продума.

Азур завъртя брадвата над друг, но той отскочи и се скри зад едно дърво. Слоб и Пит измъкнаха мечовете и се нахвърлиха върху неприятелите. Още двама паднаха. Другите удариха на бяг към лагера.

Жената разви въжето, което беше навито около кръста й направи примка и я завъртя над главата си. С лявата си ръка шибаше коня с всичка сила и завчас настигна бегълците. Примката изсвистя във въздуха и се наниза на последния от бягащите войници. Азур слезе от коня, извади меча и го сложи под гърлото на войника.

— Говори! — кресна на пленника, който напразно се мъчеше да смъкне примката от ръцете си. — Говори, къде сте тръгнали и кого ще нападнете?

Обезумял от страх, войникът мърмореше неразбираеми думи.

— Ще проговориш ти. Вие двамата дръжте въжето да го обесим на дървото и да му смъкнем кожата от гърба.

— Ще говоря… Всичко ще кажа! — застена пленникът — Половината от войниците ще нападнат ордата, която е пред нас, другата половина ще се отправи на юг. Тя ще нападне друга орда.

— Така, младежо. Сега можеш да си вървиш — каза Азур, смъкна от ръцете на пленника въжето и го заудря с него по гърба.

Младият войник хукна и за миг изчезна между сенките на дърветата.

— Защо го пусна? — попита Пит.

— Защо ми е? Аз не съм палач, че да убивам човек, който не се брани.

После обърнаха конете и тримата пристигнаха на мястото, където се намираше Гуаповият отряд.