Славомир Настасиевич
Гуапо (8) (Момчето от пещерата)

Глава 7

Боговете отмъстиха за несправедливостта.

Когато се свести, Гуапо усети най-напред, че краката и ръцете му са здраво вързани. Опита се да мръдне глава, но почувствува остра болка във врата. Ръцете, които го бяха сграбчили, бяха прекалено яки. Момчето все пак с голямо усилие повдигна малко глава и веднага забеляза всичко. Намираше се в една голяма пещера. На средата гореше огън и осветяваше всички кътчета. Отнякъде се чуваше врещене на коза и блеене на овце. Тези гласове се смесваха с пращенето на сухите клони, които горяха в огъня. В един ъгъл забеляза няколко пръстени кюпа и гърнета. Край тях имаше лъкове и копия с върхове от заострен камък, няколко брадви с къси и дълги дръжки, след това цял куп кварцови камъчета за прашки и голяма камара дърва. В друг ъгъл се виждаше постеля, направена от суха папрат, покрита с овчи кожи.

В това време в пещерата влезе един мъж, с дълга коса и брада. В ръка носеше каменна брадва, натъкната на чвореста тояга. Той се упъти право към момчето, застана над него и го наблюдава известно време. Гуапо не можеше да си поеме дъх. Очакваше всеки момент този човек да смаже главата му с един удар на брадвата. Помирявайки се със съдбата си, той притвори очи и зачака.

Човекът наблюдава известно време момчето и размисляше. После поклати глава, хвърли брадвата и отиде в ъгъла, където бе купът от копия И лъкове. Взе два лъка и добре затегна тетивите им. Гуапо чу как двете тетиви остро звъннаха, когато човекът ги опипа с палеца си.

Момчето мислеше, че е попаднало в ръцете на човек, който ще убие и изяде и него, и другарите му. То гледаше през полуотворените си мигли и забеляза, че брадата и косата на човека бяха почти бели. Когато старецът се обърна с гръб към него, момчето се опита да се освободи от връзките. Но всичките му усилия бяха напразни. И ръцете, и краката му бяха вързани с мокро въже, което съхнеше и се впиваше все повече в месото.

Изморен и отпаднал, Гуапо дишаше тежко и непрекъснато наблюдаваше стареца. Видя жилавия му врат и здравите му мускули, които като възли изпъкваха под елека от овча кожа. Силата, подвижността и хитростта на този човек ще победят като на шега неговите двама другари и жената Азур. Старецът ще ги хване и вързани ще ги доведе тук.

Момчето реши да обърне внимание върху себе си и проговори:

— В чии ръце съм попаднал и какво ще стане с мен?

Старецът очевидно трепна и загледа момчето.

Гуапо продължи:

— Моите другари и аз не мислехме да ти нанесем зло. Ние сме бежанци, избягахме от неприятеля, който дойде през Голямата планина и унищожи нашата орда Гава.

— Гава ли? — каза старецът. — Кой унищожи тази орда?

Момчето доби смелост:

— Неприятели на коне. Те носят облекло от вълна, имат мечове, стрели и копия с остри върхове. Избиха всички мъже, жени и деца от нашата орда.

Старецът хвърли в ъгъла лъковете и стрелите, които държеше в ръце и седна на постелята. Ясно беше, че е много развълнуван. На Гуапо се стори, че чува хълцане и с нетърпение чакаше да види какво ще стане. Минаха няколко мига в тишина. Най-после старецът стана, приближи се до момчето и веднага развърза ръцете и краката му.

— Стани — каза той — и ме заведи при другарите си. Аз се казвам Бин и някога принадлежах на вашата орда.

Гуапо скочи, поразтърка ръцете и краката си там, където се бяха впили въжетата, и тръгна със стареца към мястото, където бяха останали Пит, Азур и Стиб. Из пътя му разказа кои са неприятелите, откъде бяха дошли и как бяха унищожили тяхната орда.

— Всички загинаха — каза момчето. — Останахме само аз и младежът Стиб. Ние двамата се крихме в мочурището, докато ни хванаха, заведоха ни в селището и ни вързаха за едно дърво. Имаха намерение на другия ден да ни принесат в жертва на боговете си. Но мъжът и жената, сигурно си ги видял с нас, ни помогнаха да избягаме. Затова келтите ги изгонили от племето си като предатели. Така Пит и Азур станаха наши приятели и вървят с нас.

Старият Бин крачеше край момчето и без да го прекъсва, изслуша всичките ужаси, които бяха извършили неприятелите пришълци.

Когато стигнаха на поляната, където се намираха Азур, Пит и Стиб, видяха, че и тримата са насочили лъковете си срещу тях.

Гуапо извика отдалеч:

— Долу лъковете и стрелите! Старият Бин е наш приятел. Стиб го разбра и хвърли лъка пред себе си. Пит и жената се спогледаха и сториха същото.

Момчето и старецът се приближиха.

— Зная кои сте — каза Бин. — Малкият ми разказа всичко.

Вземете нещата си и поведете коня, който, изглежда, е опитомен. Елате с мен. Моята пещера отсега ще бъде и ваша.

Като каза това, старецът пристъпи и сложи ръка на главата на всекиго в знак на приятелство.

Стиб каза:

— Приемаме приятелството ти, защото сме от една и съща кръв. Боговете допуснаха да намерим и трети, който ще ни помогне да отмъстим за нашата мъртва орда. Този мъж и тази жена принадлежат към онези, които убиха най-скъпите ни хора. Ти, татко, отсъди дали да ги приемем за приятели, да ги пропъдим от нас или да ги принесем в жертва на боговете.

Старецът помълча известно време и после каза:

— Тези, които нашите неприятели са прогонили, защото са помогнали на вас двамата да избягате, ще бъдат наши приятели и ние ще ги смятаме за такива. Ако забележим, че подготвят предателство, винаги ще имаме възможност да ги убием.

След това събраха вещите си, качиха Стиб на коня и тръгнаха през поляната към гората.

Бин вървеше напред, след него Гуапо, който водеше коня, и накрая бяха Азур и Пит.

— Изглежда, че старецът е от тяхната орда — каза жената.

— Да — отговори Пит. — Той говори на техния език. Раненият младеж преди малко спомена нас двамата. Страхувам се, че наговаряше стареца да ни убие.

— На мен ми се струва, че ние двамата сме по-силни от тях тримата — каза жената.

— И аз мисля така. Като легнем нощес да спим, ще се помъча да не заспя. Ще държа меча при себе си.

В това време вече бяха слезли до потока, преминаха го и тръгнаха нагоре по пътеката през гъсталака. Скоро се намериха пред пещерата. Веднага снеха Стиб и торбите. Влязоха. Старият Бин хвърли сухи брезови клони в огъня и пламъкът освети цялата пещера.

Отдавна беше минало пладне. Сенките на високите платани, които се издигаха край пещерата, ставаха все по-дълги. Отнякъде се чуваше бученето на планински поток, чиито води се сгромолясваха във вид на малки водопади. Поляната пред входа на пещерата беше разчистена. От нея се виждаха безброй корони на дървета, които растяха стълбовидно до самите поли на планината, а в далечината се простираше безкрайна равнина с ливади, на които като на длан се съзираха отделни дървета. Малко стадо диви коне препускаше с голяма скорост и постепенно се губеше в мъглата.

Бегълците насядаха край огъня в пещерата. Старият Бин донесе няколко кърчага мляко и едно пръстена гърне, пълно със сирене. Пит извади мечешката месо от торбите. Всички ядяха и мълчаха, поглеждаха се и пиеха мляко.

След като се нахраниха, излязоха от пещерата и започнаха да чупят клони и да късат папрат и трева всеки да си направи постеля.

Стиб се клатушкаше след другите, като едва стъпваше на болния си крак. Гуапо му помогна и той да си направи постеля. Върху нея постла кожата на горския лъв. По негов пример Пит покри постелята си с мечешката кожа, макар че още беше сурова.

Като видя какво правят двамата, Бин отиде зад ъгъла в пещерата и донесе оттам цял куп сухи кожи от овце, кози, сърни и елени. Сложи ги пред Гуапо, който веднага ги постла на своята и на постелята на жената.

Старецът се усмихна:

— Ще дойде време, когато и ти ще убиеш мечка или горски лъв. Тогава няма да ти трябват агнешки и кози кожи.

Петимата седяха в топлата пещера край светлината на огъня и разговаряха. Гуапо още веднъж разказа как неочаквано се появили неприятелите и как унищожили тяхната орда. След това каза, че Стиб лежал болен в пещерата. Бил в безсъзнание и не знаел какво става в дефилето.

Стиб прибави:

— Иначе и аз щях да участвувам в борбата и да загина като другите.

Бин слушаше и същевременно въртеше в ръка меча и се заглеждаше във върховете на стрелите.

— Който има такова оръжие, не може да не победи. — После се обърна към Пит: — Как се прави това оръжие? Ти си от ордата, която го е създала.

Войникът разбра приблизително какво го пита и веднага започна да обяснява повече със знаци, отколкото с думи. Той хвърли един камък в огъня и показа, че е нужна голяма топлина, за да се разтопи. Описа с ръка как разтопеният метал се стича в калъпи.

Гуапо най-добре разбираше Пит, защото вече беше научил много келтски думи. Старецът напълно разбра неговия превод.

Лицето на Бин се издължи от учудване:

— Боговете са дарили човека със силата да разтопява камъка и от него да прави ножове и върхове за стрели. — А как опитомихте коня? — обърна се той към Пит.

Гуапо получи отговор от войника и веднага го преведе:

— Те хващат диви коне с примки и ги бият, докато се опитомят.

Старецът все повече се чудеше, но особено го смая облеклото от вълнена тъкан, каквото носеха Азур и Пит.

— И ти имаш такова облекло — обърна се той към Стиб. — Откъде го взе?

— Убих един техен младеж край мочурището и взех неговото облекло.

Денят им мина в такъв разговор. Нощните гласове вече започнаха да се носят около пещерата. Няколко чифта очи святкаха в тъмнината. Чуваше се пъхтенето и ръмженето на вълци. Вроденият им страх от човека ги спираше да нападнат коня, който пасеше пред пещерата.

Старецът стана от мястото си край огъня, излезе пред пещерата и заудря с камък в едно кухо дърво. Вълците веднага се разбягаха.

В пещерата избухна смях. А Бин обясни, че звярът винаги бяга от звук, които не познава. Друг път щял да изплаши вълците със смях или пеене, или пак с удряне по кухо дърво.

Все пак Пит въведе коня в пещерата. Заби кол в един ъгъл и го върза за него.

Спаха много удобно на меките постели в топлата пещера. Пит се мъчеше да не заспи, защото се страхуваше да не го убият. Все пак умореният войник заспа призори. На заранта се събуди свеж и отпочинал както и другите. Но Азур спа безгрижно цялата нощ. Щом се съмна, тя стана и започна работа. Наряза с меч част от мечешкото месо, сложи го в едно голямо гърне, наля вода и го постави на огъня да се вари.

Когато всички станаха, старецът ги заведе в дъното на пещерата, където зад един завой видяха голяма кошара. В нея имаше по десетина овце и кози. Там беше краят на пещерата и животните се намираха под открито небе. Една висока стена, която Бин беше направил от камъни, ги пазеше от нощните крадци.

Старецът донесе два кюпа. Даде единия на жената, а другия задържа. Обясни и със знаци и веднага започнаха да доят овцете и козите. Когато и това се свърши, изкараха ги вън от пещерата на паша. Овцете хрупкаха трева около входа, а козите бръстеха листа, които вече бяха започнали да пожълтяват. Конят весело пръхтеше на утринното слънце, мърдаше уши и се търкаляше по земята.

Бегълците седнаха с домакина край огъня да закусят. После старецът им разказа чудни случки из своя живот. Гуапо с думи, мимика и ръце превеждаше на Пит и жената, така че и те двамата можаха донякъде да следят разказа на Бин.

Ето накратко какво разказа старият Бин:

— Преди много зими нашата орда Гава живееше в пещерите под Голямата планина. Тогава аз бях млад и силен. Всички мъже бяха храбри, но много предпазливи. Бяхме малко и затова всеки здрав и снажен мъж беше нужен на ордата. Занимавахме се главно с лов и риболов. От това живеехме.

Но понякога боговете отреждат да настъпи време, когато хората и животните измират. Дойде такава година. Дивечът започна да намалява. Елените и сърните напуснаха нашите предели, дивите свини бягаха, бизоните вече не идваха близо до нашите копия и стрели. По деретата и потоците попадахме на мъртви лисици, вълци и чакали. Гледахме от хълма как към изгрева на слънцето, далеч в степта, се губи последното стадо бизони. Реката, в която ловяхме риба, стана червеникава. Водата й, тиха и гладка на повърхността, нощем чудно блестеше, а за няколко дни всичката риба в нея измря. Всяко животно, което пиеше вода от реката, боледуваше ден-два и умираше.

Така настъпиха дни на глад и смърт. Една жена донесе мъртва лисица, одра кожата й и опече месото. Всички, които вкусиха от това месо, умряха същия ден.

Нашата орда беше пред гибел. На голямо съвещание на старейшините се реши да се изпратят хора във всички посоки за да намерят по-добро място, където да се настаним.

Вожд на нашето племе беше дивият Орсо, самоволен войн суров и необуздан. Той предложи петима да тръгнат през Голямата планина, да я проучат и по възможност да преминат от другата й страна. Напразно го разубеждавахме, защото още никой не беше преминал тази планина. Говореше се че в нейните пропасти и дефилета живеят хора, големи като борове, които имат едно око на средата на челото и по шест ръце, и се хранят с човешко месо.

Орсо тръгна начело на тези петима, между които бях и аз. Кой да разказва всичките мъки, които претърпяхме? Най-напред се промъквахме през гъсти храсти, след това се катерехме по стръмни канари, преминавахме по подкопани от вълните брегове, заобикаляхме огромни камъни, които се бяха търколили от високите скали и препречили дерета и пътища. А нямахме никаква храна. Гладът разкъсваше утробата ни.

На петия ден достигнахме до една котловина. Тук убихме мечка. С месото й се хранихме няколко дни и донякъде си възвърнахме силите.

Аз бях убеден, че няма да можем да минем Голямата планина. Други казваха, че тя няма край, че се издига до небето и се съединява с него.

Нашият вожд ни изгледа заплашително, заскърца със зъби и каза, че ще смаже главата на всекиго от нас, който се осмели да спомене за връщане.

След това се приготвихме да продължим. Но тогава ни нападнаха планинците. Те търколиха най-напред няколко големи камъка, които с бучене и трясък прелетяха край нас, след това с викове и крясъци се втурнаха от няколко страни. Бяха въоръжени с дебели тояги и камъни.

Нашият вожд Орсо викна бойния зов и взел в едната си ръка боздуган, а в другата брадва, се приготви да посрещне враговете. Петимата, прилепили гръб до гръб, решихме да се защищаваме до смърт.

Планинците ни нападнаха като диви зверове. С боздугана си Орсо изби тоягата от ръката на най-близкия неприятел и смаза главата му с брадвата. Преследван от яростта, която го беше обхванала, той се отдели от нас четиримата и хукна към планинците. Пречупи с боздугана двата крака на техния вожд, събори друг неприятел, като го удари с брадвата в рамото, трети блъсна в пропастта, която зееше на края на котловината. Враговете се разколебаха, защото и ние четиримата страшно се защищавахме, пет неприятелски трупа лежаха до краката ни, а три тела се гърчеха в предсмъртни мъки.

Планинците се отдръпнаха и започнаха отдалеч да ни замерват с камъни от прашки. Кръгли и големи като пестници камъни фучаха край нас, удряха се в скалите и се разпръсваха. Ние четиримата се скрихме зад един голям камък и оттам изпращахме стрели срещу враговете. Но нашият вожд не стигна до нас. Един камък от прашка го улучи в главата. Облян в кръв, Орсо направи няколко крачки, олюля се и падна. Без да обръщат внимание на стрелите, които отскачаха от кожената им облекло, планинците дотичаха и с тояги убиха нашия вожд. След това засипаха и нас с камъни. Аз усетих удар в главата и кръв да се стича по слепоочието ми. С последни усилия завъртях брадвата и я запратих към враговете.

Дойдох в съзнание. Лежах на земята малко встрани от огъня, край който седяха планинците, печаха месо и ядяха. Ръцете и краката ми бяха вързани. Разбрах, че моите другари са загинали в борбата, че неприятелите са нарязали на парчета телата им и пекат и ядат тяхното месо, защото не се съмнявах, че съм попаднал в ръцете на човекоядци, за които всички в ордата знаехме, че живеят в дефилетата на Голямата планина.

Бях сам, пленен, в рани и завързан. Лицето ми се беше вкоравило от кръв, а подутината на слепоочието така ме болеше, че цялата ми глава бучеше. Почувствувах болка в рамото и бедрото. Бях сигурен, че диваците ще ме отвлекат в селището си и там, когато им се свърши месото, ще ме убият и изядат.

Вождът, на когото Орсо беше счупил двата крака, седеше, облегнал гръб на един камък, срещу мен, от другата страна на огъня. Той стенеше от болки. Край него умираше войникът, на когото наша стрела беше пробила двете бузи и беше отровила раните му, защото по това време ние вадехме отрова от челюстите на отровни змии и с нея намазвахме върховете на стрелите.

Нощта бавно се спущаше и скоро стана толкова тъмно, че на няколко крачки от огъня нищо не се виждаше. Лежах и гледах дивашките лица на планинците, обрасли с дълга коса и брада. Осветени само отпред, те приличаха на зли духове, които в полунощ напущат гробовете си и се събират на съвещание. Говореха с пискливи гласове и вдигаха страшен шум, като че ли се караха.

След като се наядоха с месо, налягаха един след друг на голата земя край огъня, опънати или свити като кучета. Никой не обърна внимание на вожда, който стенеше от болки. Мен не ме и погледнаха, като че ли ме бяха забравили, защото не оставиха и стража да ме пази. Това бяха сурови и нечистоплътни хора, като дивите животни.

Войникът, чиито бузи бяха пробити със стрела, повече не се чуваше. Сигурно беше умрял.

В главата ми започнаха да се раждат мисли по какъв начин да се освободя. Ръцете ми бяха вързани отпред, което беше добре дошло. Връзките бяха от дива лоза. Можех да ги прегриза, когато поискам. Но къде да отида след това? Знаех, че в дерето има стръмни канари, по които и денем едва бих могъл да се изкача. От третата страна на дерето имаше пропаст. Значи, от дерето можеше да се излезе само от едната страна, но и там вляво и вдясно се издигаха скалисти скатове, по които се спуснаха планинците, когато ни нападнаха.

Известно време размислях за всичко това.

А нощта бавно отминаваше. Квачката вече се разхождаше по небето. Трябваше да взема решение. Огънят постепенно загасваше и очите ми свикнаха с тъмнината. Забелязвах вдясно и вляво от себе си канарите на дерето, които се открояваха на звездното небе. От това извадих заключение, че пропастта е отпред или отзад.

Вдигнах ръцете си до устата и започнах да гриза лозата. Гризах дълго и упорито. Почувствувах как устата ми силно се разкървави. Когато от ръката ми падна и последната брънка, бавно се повдигнах и седнах. Краката си лесно развързах. Тогава на отсрещната страна на огъня забелязах две страшни очи. Вождът на ордата втренчено ме гледаше. Бързо легнах на земята и се притаих. Известно време не посмях да мръдна. Знаех, че ако стана, той веднага ще се развика. Ще събуди заспалите планинци и тогава с бягството ми е свършено. Все пак започнах, както лежах, да се влача и малко по малко да се отмествам от огъня. Вождът не викаше. Чуваше се само хъркането на неговите хора, които дълбоко спяха.

Когато се отдалечих на десетина крачки, пак се надигнах.

Отново при слабата светлина на огъня забелязах двете светли очи, които ме гледаха. Вождът все още стоеше с гръб, облегнат на камъка.

Бавно се отдръпнах и се скрих в тъмнината, пълзешком направих полукръг и скоро се намерих зад самия гръб на вожда на ордата. Близо до ръцете ми, на светлината на огъня, се очертаваше косматата му глава. Скочих с мълниеносна бързина върху него през камъка, хванах го с двете си ръце за врата и започнах да стискам. Изведнъж почувствувах как сърцето ми се вледени в гърдите. Ръцете ми се отпуснаха и малко остана да изгубя съзнание. Вождът беше мъртъв и вече студен. Изцъклените му очи блестяха като вода на месечина. Едва имах сили да се отдръпна на няколко крачки.

Като се поуспокоих, внимателно тръгнах през тъмнината, спъвайки се в камъните. Най-напред вървях съвсем бавно, да не би да падна в пропастта. За щастие улучих истинския път и скоро излязох от дерето. Бързах колкото ми позволяваха силите.

На разсъмване бях далеч от планинците, които вече не биха могли да ме настигнат.

Гладен, пребит и трескав вървях из планината, като заобикалях пропасти и ровове, докато се докопах до сухото дере, през което по-рано бях минал с другарите си. Едва на третия ден попаднах на гора без дефилета и пропасти. Спях по дърветата и се хранех с охлюви и кисела трева, която растеше по поляните.

Обаче бях изгубил посоката, в която трябваше да вървя. Струваше ми се, че лутането ми няма да има край. Дните минаваха, а аз все не можех да се оправя. Но когато вече изгубих всяка надежда, попаднах на нашата червеникава река и тръгнах по течението й.

Нашата орда се готвеше да напусне чумавото място, където беше живяла. Мъжете и жените бяха решили след ден-два да тръгнат към изгрева на слънцето, където бяха намерили по-добро място за селище.

Беше избран нов вожд на ордата — Рико.

Измършавели от глад, хората бяха станали зли и всеки момент се стигаше до кавги и сбивания. Лошото положение, което ние петимата оставихме, когато тръгнахме към Голямата планина, се беше влошило още повече. Мъжете и жените бяха слаби като сенки, а децата умираха всеки ден.

След моето завръщане беше свикано голямо съвещание. На него разказах какво беше станало в планината и как единствено аз се бях спасил. Изтъкнах геройството на нашия вожд и как беше загинал.

Не ми повярваха. Врачът ме обвини, че съм предал вожда на ордата и другите си другари, че съм избягал от тях и съм ги изоставил.

Новият вожд на ордата Рико се присъедини към врача и ме провъзгласиха за предател.

Рико каза:

— Вождът Орсо и четирима войници отидоха да търсят място за ново селище, където да се настани нашата орда. Минаха много дни оттогава. Те, освен един, не се върнаха и вероятно никога няма и да се върнат. Хванали са ги човекоядците от Голямата планина, убили са ги и са изяли месото им или пък са измрели в някой ров, защото са яли месо на умрели зверове. Как може само един от тях да се върне? А щом като все пак се е върнал, значи, че най-напред е избил другарите си, между които беше и безстрашният Орсо, и се е върнал между нас той да бъде избран за вожд на ордата. Той или ги е убил, или просто ги е изоставил на човекоядците. Във всеки случай той е предател. На нас ни е известно, че Бин отдавна иска да стане главатар на нашата орда. Той няма да стане. Предлагам смърт за него.

Тогава скочих и извиках:

— Чуй ти, който сам си се избрал за вожд, без да знаеш дали истинският вожд е жив, аз теб наричам предател. От петимата само аз останах жив. Орсо загина като герой. Аз се числя към него като последен от групата му. Затова ти ще се бориш с мен на живот и смърт.

— Не може така! — извика врачът. — Този, когото нашият голям съвет провъзгласи за предател, той трябва да умре срамно.

В съвета настъпи бъркотия и глъчка. Едни бяха на моя страна, други на страната на врача. При това положение не можеше да се вземе никакво решение.

Аз пак взех думата:

— Ако в борбата победя Рико, с мен ще се бие и врачът.

— Боговете не разрешават това. Аз съм под тяхната закрила.

— Щом е така — казах аз, — те ще те закрилят и от моята брадва. Аз ще се боря от името на вожда Орсо, който беше най-храбрият в нашата орда.

След тези думи в събранието настъпи безредие. Едни искаха новият вожд веднага да вземе брадвата и да се бори с мен, други предлагаха да бъда убит без никаква борба.

Изгладнели и измършавели, хората се караха и крещяха и най-после започнаха да се бият.

Тогава Рико викна и всички се успокоиха. Той заяви, че ще се бори с мен на живот и смърт.

Мъжете се отдръпнаха и направиха място за борба. Разчистиха голямо пространство, за да можем новият вожд и аз свободно да се движим, защото при такава борба е позволено и бягство.

Врачът накара няколко младежи да се нахвърлят върху мен и да ме убият преди борбата. Те се втурнаха в кръга, като размахваха брадвите си, но Рико ги изгони.

Борбата трябваше веднага да започне.

Моето тяло, измъчено от лутането и глада, беше изгубило много от силата и подвижността си, докато Рико, макар и слаб, беше по-силен и по-жилав.

Двамата получихме брадви с еднакво дълги дръжки и тръгнахме един срещу друг. Рико веднага бясно нападна, като се мъчеше да ме обърка. Неговата брадва се въртеше около главата ми. Аз се отбранявах според силите си, като си правех сметка да изморя противника си. Но Рико не се изморяваше лесно, а аз вече чувствувах виене на свят и дишах трудно. Отблъсквах ударите му, въртях се на едно място и чувствувах, че все повече губя почва под краката си. Нашата борба се проточи, а мъжете и жените от ордата още не можеха да преценят кой ще бъде победител. От всички страни се провикваха и насърчаваха и мен, и моя противник. При едно сблъскване на брадвите ни забелязах как Рико се подхлъзна, а дръжката на неговата брадва се счупи и в ръката му остана само сечивото. Като видя това, Рико започна да бяга. Аз се спуснах след него. Като див звяр го гоних до края на кръга, решил да го убия с един удар на брадвата. Но не можах да го настигна. Бях много уморен за такъв вид борба. Той постоянно ми избягваше с десетина крачки. Най-после реших да хвърля брадвата върху него, като се прицелвах между плещите му. Но в мига, когато моята брадва полетя, някой извика: „Легни!“ Рико легна. Брадвата прелетя над него. Сега и двамата бяхме без оръжие. Гледахме се и тежко дишахме. Нито аз, нито той се решавахме да се нападнем.

Тогава стана нещо, което ме вбеси. Врачът изтича към нас с брадва в ръка. Но когато искаше да я даде на Рико, аз скочих между тях. Треснах врача по лицето с единия си юмрук. Той изпусна брадвата и падна, след това скочих към вожда на ордата и го сграбчих за гушата, а той мен — през гърдите. Никой от нас нямаше време да вземе брадвата, на врача, който беше изгубил съзнание.

Рико така ме стискаше, мислех, че ще ми счупи ребрата.

Кръв започна да тече през устата ми. Струваше ми се, че напразно стягам гърлото му. Все пак противникът започна да губи сили. Стискането му отслабна и аз го треснах на земята. Видях, че е полузадушен и в безсъзнание. Отмалял, тръгнах към брадвата и я взех. Но точно когато я вдигнах, сред тълпата се чу писък. Жената на противника тичаше насреща ми с дете на ръце, протегна го към мен и извика:

— Убий най-напред нас двамата!

Притичаха мъже и жени и започнаха да ме молят да пощадя живота на вожда. Някои ми се заканваха. Един дори извика:

— Да убием предателя!

Врачът, който междувременно се беше свестил, се приближи до Рико и му помогна да стане. Вождът още дишаше мъчно и се държеше за гърлото. После се посъвзе, пое си няколко пъти дълбоко въздух и викна:

— Не си ме победил, предателю! Още ще се борим.

Отвсякъде се чуха гласове:

— Не го е победил. Не го е победил.

Тогава в пристъп на гняв викнах колкото можех по-силно, всички да чуят:

— Цялата орда Гава, заедно със своя вожд и врач, заслужава да бъде наказана от боговете. Несправедливостта, която ми нанесохте, няма да остане ненаказана. Вие не сте хора, а глутница диви животни. Заминавам и никога повече няма да се върна. Рико и врачът ще доведат ордата до гибел.

Казах това, хвърлих брадвата и минах сред множеството, което ме заобикаляше.

Жена ми се криеше зад гърба на един войник, който беше два пъти по-стар от нея. Тя вече принадлежеше на него. Защото, сполети ли беда хората, те стават все по-зли, по-себични и все повече заприличват на животни.

Напуснах ги.

След това се лутах из гората, докато попаднах на тази пещера, в която живея оттогава.

— Рико и врачът загинаха в борба с планинците — каза Стиб. — След това вожд на ордата стана Клаб. Той загина на лов за бизони. След него беше избран Леб, когото убиха хората на коне, които бяха преминали Голямата планина; те унищожиха и цялата орда.

— Боговете са отмъстили за неправдата — каза Бин. — Оттогава живея усамотен. Вече остарях и не ми остава още много да живея. Вашите бащи са платили със смъртта си за несправедливостта, която ми нанесоха.

Старият Бин завърши разказа си.