Славомир Настасиевич
Гуапо (4) (Момчето от пещерата)

Глава 3

Така загина победителят във всички борби, потомъкът на огромните бикове от мрачните гори на Германия.

Келтите решиха да останат в дефилето. Намериха наблизо няколко вида руда, а също и залежи въглища и вече започнаха да правят на брега пещи за топене на метал. Едни дълбаеха калъпи в скалите, за да събират в тях металната течност, от която щяха да станат мечове, лопати, върхове за копия и стрели, гривни, шлемове, телени копчета и други предмети.

Други проучваха околността и видяха, че земята е плодородна и че има буйни пасища за конете и овцете. Между поляните се простираха обширни гори от най-различни дървета, пълни с дивеч, особено глигани, защото имаше в изобилие букови жълъди.

По реката от морето идваха цели пасажи риба до мочурището, за да хвърлят хайвера си в неговите кални дълбочини. Мъжете виждаха в далечината няколко стада едри чифтокопитни животни и стада диви коне и вече нашироко обмисляха голям лов, за да приготвят храна, защото зимата наближаваше. Дните все още бяха топли, но все по-къси, а нощите — все по-дълги и по-студени.

Разузнавачите, които идваха от всички посоки, разказваха, че това плодородие е необятно. Затова на голямо съвещание беше решено да се изпрати една група войници през Пиренеите, по същия път, по който бяха дошли, да се прехвърли в Галия и на Британските острови, за да съобщи на другите келти, чиито орди бяха пръснати из цяла Европа, на всяка цена да дойдат тук, да се присъединят към тях и с общи усилия да унищожат туземните орди и да се възползуват от всичките богатства, които им предлагаше неизчерпаемата природа на този край. Взеха това решение, защото знаеха, че им предстоят борби с разпръснати и полудиви орди. Избраните мъже веднага тръгнаха на далечен път още веднъж да преминат гребените, страшните котловини и пропасти на Голямата планина и да се борят с планинците, които на завоите откъртваха от скалите камъни и ги хвърляха върху тях.

По това време само келтите изграждаха по-големи общности. Техните орди се сдружаваха и имаха много войници, които с многочислеността си бяха непобедими. Обединени, те унищожаваха и заличаваха от лицето на земята цели племена и безмилостно избиваха мъжете, жените и децата, които живееха примитивно из котловините и в пещерите.

Групата, която беше дошла първа на Иберийския полуостров, очакваше всеки момент туземците да я нападнат. Келтите добре познаваха този неприятел, който си служеше с каменно оръжие. При едно сблъскване се бяха срещнали с неговата храброст и презрение към смъртта. Поради това на голямо съвещание беше решено около селището да се постави силна охрана и да се изпратят разузнавачи във всички посоки.

Ватесът закри съвещанието със следните думи:

„Трябва да унищожим всички орди в тази страна, до последния човек. Едва тогава ще живеем безопасно в тези краища, които ни предлагат богатствата си…“

Келтите работеха. Когато всички се настаниха във временните колиби, започнаха да строят дървени къщи, в които можеше да се живее удобно.

Направиха сушилни за месо, а от морската вода постоянно вадеха сол. Морето беше отдалечено на десетина километра от дефилето.

Всички се готвеха за големия лов.

В определения ден конете бяха събрани от пасбището.

Една част от тях впрегнаха в колите, а войниците възседнаха другите.

Слънцето още не беше изгряло, когато колоната тръгна на лов. Мъжете носеха добре наточени брадви, копия, стрели, мечове и харпуни.

Стадо бизони пасеше под редките ели, с които завършваше гората. Разузнавачите установиха, че там има няколкостотин глави. Ловците, които някога бяха ловували в Галия и Германия, знаеха, че най-напред трябва да бъде убит водачът. Щом той падне, ловът се превръща в обикновено клане.

Войниците вече навлизаха в широката степ. Над стотина ловци яздеха коне, а двадесетина коли ги придружаваха.

Като съзряха стадото в далечината, те се разделиха на четири групи, за да нападнат от четири страни. Валок предвождаше първата група. Край него яздеше Рок, войнът с крива лява ръка и белег на лицето. Другите групи така се подредиха, че подгоненото стадо не можеше да не се натъкне на тях.

Мъжете от Валоковата група заобиколиха стадото в голям лък и влязоха в гората. Вятърът беше благоприятен и духаше от стадото към тях. Известно време вървяха безгрижно през гората, защото знаеха, че цялото стадо се намира в падината, където растяха пръснати ели.

Скоро вятърът започна да донася острата миризма на бизоните, които пасяха на поляната сред гората. Тогава ловците се спряха. Рок слезе от коня и внимателно започна да се приближава към падината. Като се влачеше по земята, стигна до един гъст храст. Там се спотаи. На петдесетина метра от него пасяха няколко юнеца. Почти всички преживяха едновременно, като подвиваха с език в устата си по цял сноп сочна трева и бавно се приближаваха към храста, зад който се беше скрил Рок. Малко по-далеч, вляво от тях беше водачът силен бизон-бик със здрав врат и извити рога. Край него пасяха няколко едри бика с огромни глави, обрасли в четинести косми. Между раздалечените им очи висеше по един гъст и къдрав кичур, който закриваше повече от половината на твърдото им чело. Тяхната близост предизвикваше страх в сърцето и на най-безстрашния войн. Водачът вдигаше от време на време глава и дебнеше. Като че ли правеше това повече с чувството си за обоняние, защото повдигаше муцуната си, докато очите му гледаха тъпо напред. Изглежда, че не усещаше никаква опасност, понеже вятърът духаше от него към ловците. Скрит зад храста, Рок едва се въздържаше да не изпрати стрела в окото на бика. Бавно и лазешком, закрит от високата трева и храстите, войнът се оттегли при другарите си.

— Водачът е ей там, точно под гребена — прошепна той. — Край него пасат още няколко силни бика. Кравите и телетата са зад тях.

Рок и Валок веднага направиха план как да извършат нападението.

Вождът на ордата се обърна към войниците:

— Ще нападнем биковете от три страни. Водачът е най-едър. Той е малко отдалечен от стадото. Рок, Мърки и аз ще се нахвърлим на него, а вие — на другите бикове. Внимавайте добре, копието трябва да се забие под лявата плешка, или да улучи врата на бика. Проверете дали мечовете се изваждат лесно от ножниците, защото минутно забавяне означава смърт. Пригответе копията и бавно напред.

След това ловците се разредиха и когато водачът на групата извика, всички се спуснаха надолу и изведнъж нападнаха стадото с насочени копия.

Бикът-водач ги съгледа пръв. Той най-напред измуча, след това се завъртя няколко пъти на място, като че ли събираше сили за замах, изрева страшно, заклати огромната си глава и се приготви за борба. Другите бикове гледаха с кръвясали очи ту водача си, ту конниците Удряха в земята с предните си крака и се насърчаваха един друг. Всичко стана за миг. Разярени и решили да останат до последния си дъх на мястото на борбата, биковете чакаха водачът им пръв да нападне конниците. Само няколко млади юнеца избягаха встрани, но веднага бяха обкръжени от ловците и съборени с копия и брадви.

В един миг от три страни три копия се устремиха към водача. Войникът, именуван Мърки, забоде своето копие в плешката на животното. Изпращя кост и дръжката на копието се счупи, а бикът намуши с рогата си коня в корема и го тръшна на земята заедно с ездача. Мърки остана неподвижен на земята, затиснат от мъртвия кон. Рок насочи второ копие в дебелия врат на животното. Устремът му трябва да беше силен, защото копието остана забодена във врата на бика, а войникът падна от коня, преобърна се няколко пъти и скочи на крака. Валок отправи трето копие в окото на бика, но не улучи. Металическото острие се плъзна по твърдото чело, а конят под ездача залитна. Изглеждаше, че няма да има спасение за водача на ордата. Но пъргавият кон в последния момент отскочи настрана, бикът премина край него и в устрема си с цялата си тежест връхлетя върху друг кон, смаза крака на ездача му и събори и двамата под краката си. Макар и ранен на две места, пухтейки като адско чудовище, силният водач на стадото продължи борбата. На гърба му зееше широка рана, копието падна от дебелия врат и кръвта шуртеше на всички страни. Все още силен и разярен, мучеше и подскачаше на място, готов да се нахвърли върху ловците.

Войниците се изплашиха и бяха готови да се разбягат особено когато видяха, че водачът уби двама техни другари, а друг бик с крака и рога смаза още един. Всичко това стана за няколко секунди, но беше съвсем достатъчно ловците да изпаднат в ужас.

Но Рок викна няколко пъти, като подскачаше около разяреното животно, и в един момент, когато се намери отстрани, тресна с брадвата си бика между рогата. От силния удар, дръжката се спука, а бикът падна зашеметен и се изпъна на земята. Войнът скочи и забоде меча си в гърлото му. Рукна дебела струя кръв. Мощният водач на стадото скочи още веднъж, но след това отново клюмна и усети студената смърт.

Така загина победителят във всички борби, потомъкът на огромните бикове от мрачните гори на Германия.

Рок насмалко щеше да плати с главата си своята храброст, защото друг бик се спусна към него. Но каленият ловец не изгуби присъствие на духа. Той мигом легна зад трупа на убития водач и избягна страшните рога на разярената животно. В своя заслепителен яд нападателят забоде рогата си в корема на убития бик. А Валок заби копието си в слабините му. Бикът ревна болезнено, отпусна се на предните си крака и падна. Окуражените ловци продължиха борбата, защото стадото вече беше разколебано. Четири бика и шест юнеца лежаха на земята. Войниците се нахвърлиха на множеството крави и телета. Извършиха истинско клане.

През този ден бяха убити около петдесет гърла, но трима войници и пет коня намериха смъртта си под рогата на биковете.

През целия ден келтите пренасяха в селището големи късове месо и кожите на убитите чифтокопитни. Пренесоха също и мъртвите войници, за да ги погребат след заник слънце.

Когато слънцето беше вече към залез, последната натоварена кола тръгна към котловината. Съпровождаше я Рок с още трима войници. След колата подскачаше кучето на унищожената орда. Претоварената кола се движеше бавно. Възседнали конете, войниците не бързаха. Така стигнаха до мочурището. Изведнъж кучето хукна към тръстиката, после се върна и пак хукна. И така няколко пъти.

Рок задържа колата и цялата редица спря. Странното поведение на кучето събуди подозрение у него. Той свали лъка от рамото си и каза:

— Сигурно е усетило видра.

Слезе от коня и тръгна към брега. Кучето подскачаше около войника и радостно скимтеше. Рок стигна до брега и започна да наблюдава. С острите си очи той забеляза края на лодка зад голям храст камъш и рогоз. Тя беше до самия до самия бряг на островчето.

Дойдоха още двама войници.

— Там има някой. Ще отидем на островчето да видим — каза Рок.

— Няма защо — обади се единият от войниците. — Това е лодка, останала от унищожената орда. Мочурището тук е дълбоко. Няма да можем да преминем.

А кучето продължаваше да скимти, лаеше весело и подскачаше около мъжете. Най-после скочи във водата и отплува към островчето.

— Я вижте — каза Рок, — ако беше само лодката, кучето нямаше да постъпи така. Още не сме отмъстили за убития младеж, когото намерихме в мочурището. Мисля, че неговите убийци се намират там.

Като каза това, той разви въжето, което носеше навито около кръста си, върза единия му край на копието и го хвърли към лодката. Другия край на въжето държеше с кривата си ръка. Първият и вторият опит пропаднаха, но третия път копието се заби в лодката и Рок я издърпа до брега. В лодката имаше две гребла.

— Ето — каза войникът, — на островчето има двама от нашите врагове. Ще ги хванем живи и ще ги убием в селището.

След това той седна в лодката. При него се качи още един войник. Кучето плуваше във водата.

Стиб и Гуапо бяха в землянката. Тази заран те видяха, когато пришълците отидоха на лов. През целия ден, скрити зад храстите на своето островче, слушаха провлечените подвиквания, топуркането на колите и тропането на конете. Гласовете, които се чуваха съвсем наблизо зад тръстиката, ги накараха да слязат в землянката. Там чакаха неприятелят да се отдалечи.

Кучето първо изплува на островчето. Двамата другари чуха над главите си гласовете на мъжете. Стиб реши да се бори. Държеше гол меча, който беше взел от убития младеж.

— Ще пробода първия, който се появи — каза той на своя малък.

Натрупаните върху тръстиката тръни привлякоха вниманието на келтските войници. Веднага се нахвърлиха да развалят покрива на землянката. Когато направиха отвор, видяха Стиб и Гуапо, клекнали в един ъгъл. Стиб скочи и заби меча в бедрото на Роковия придружител. Войникът изохка и падна на земята. Младежът измъкна меча от раната и замахна към Рок, но войникът мръдна настрана и мечът разсече празното пространство. Стиб залитна от замаха и удари главата си в ръба на землянката. В този момент опитният войн го сграбчи със здравата си ръка за врата и го измъкна като змия от дупката. Стискането беше ужасно, младежът изпусна меча и почти изгуби съзнание. Раненият войник върза здраво ръцете му отзад. Рок отново се наведе над землянката, но в същия миг почувствува остра болка в рамото. Гуапо го беше улучил със стрела.

Стискайки зъби, за да не изохка, Рок измъкна стрелата от рамото си и скочи в землянката. Гуапо се защищаваше, като го хапеше по ръцете, но все пак беше победен.

— Зъбчетата ти са остри като на рис — говореше войнът. — Горе в дефилето ми разказаха как умееш да хапеш. Тогава те оставиха да избягаш, но повече няма да ухапеш никого на този свят.

Стиб се беше съвзел. Лежеше на земята, мърдаше вързаните си ръце и напразно се опитваше да скъса въжето.

— Ако боговете благоволят, със собствените си ръце ще прережа гърлото на тази саката мечка! — каза той, като скърцаше със зъби.

Рок не разбра нито дума, но почувствува заканата.

— Мълчи, пещерен плъх такъв, и се покорявай на съдбата. Утре ще бъдеш заклан на гроба на младежа, когото си убил в мочурището — каза Рок, сграбчи го за гърдите и го замъкна в лодката, след това блъсна в нея и Гуапо, на когото беше вързал ръцете, и загреба. Свали ги на брега, върна се, взе ранения си другар и превози и него.

Рок набра край брега някакви уханни листа и запуши с тях своята рана и раната на другаря си. Другите двама войници се качиха на колата и седнаха върху месото. Едва сега Рок откъсна ръкавите си и превърза двете рани. След това двамата здрави войници нахлузиха въже на вратовете на пленниците и ги вързаха за колата. Поведоха коня на Рок и коня на неговия придружител и групата бавно тръгна към дефилето, където се намираше келтското селище.

Келтите в селището се изненадаха, когато видяха двамата пленници. Неочаквано им се даваше възможност да гледат как се принасят човешки жертви, а това зрелище обичаха и мъжете, и жените. Заради това настъпи обща радост. Децата подскачаха около вързаните пленници, смееха се и ги замерваха с камъчета и буци пръст.

— Тук е и Гуапо. Да живее Гуапо до утре заран! — викаха децата.

Рок разказа накратко как ги беше хванал. Неговият разказ предизвика гръмък смях сред младите войници, докато по-старите поклащаха глави и говореха:

— Това не е добре. Няма лесно да победим орди, които имат такива войници. Те не са страхливите планинци, които само при един вик се разбягват във всички посоки.

Раненият войник поиска той да заколи жертвите, което всички намериха за съвсем справедливо. Рок му отстъпи с готовност това удоволствие, макар че и самият той беше ранен.

Завързаха пленниците гръб срещу гръб за едно дърво близо до колибата на Валок. Чак до залез слънце идваха мъже, жени и деца да ги гледат и да се наслаждават на мъките им. Малкият Гуапо понасяше мъчението със здраво стиснати челюсти, а в очите му святкаха искри. Нито една сълза не капна от очите му. Децата го наблюдаваха отдалеч, кривяха му се и се плезеха, а само Киз се осмели да се приближи до него и го шибна няколко пъти с пръчка по лицето.

Гуапо го гледаше с такава омраза, че мъжете си говореха:

„Това е вълче. Трябва час по-скоро да го убием.“

Междувременно слънцето залезе и здрачът се спущаше над дефилето. Келтите вече бяха привършили работата около приготовлението на месото. Бяха го осолили и наредили в сушилните да се суши.

Погребаха тримата загинали войници при светлината на факлите.

Пред колибата на Валок гореше голям огън. Войниците насядаха наоколо да се съвещават. Този път пръв заговори ватесът:

„Благодарни сме на боговете, които ни наблюдават, закрилят и ни помагат. Този богат лов ни даде възможност да се снабдим с месо и хубави кожи. По това се вижда колко ни обичат нашите богове, за което сме им безкрайно благодарни. Ще направим жертвеник под нашия свещен дъб и кръвта на принесените жертви ще накара боговете да ни обикнат още повече. Маните на тримата наши войници, загинали по време на лова, вече са с тях и се радват на цялата благодат на небето. Те помогнаха на нашия храбър войн Рок да намери убийците на младежа, чийто труп донесохме неотдавна от мочурището и го погребахме по обичая на нашите деди. Убийците са в ръцете ни. Вързани са за дървото и ще останат така цяла нощ, за да се изпълнят със страх сърцата им. А утре, при изгрев слънце, боговете ще се зарадват, защото пленените неприятели ще бъдат заклани под свещения дъб. Майката на убития младеж ще събере в делва тяхната кръв и ще я разлее на гроба на сина си. Под дъба където маните на убитите младежи ще напуснат телата им, ще направим жертвеник на нашата белоръка богиня Епона.“

Ватесът млъкна. Погледът му премина по лицата на присъствуващите. Като се увери, че никой не се кани да му противоречи, той продължи:

„Нашите трима войници, които отидоха на коне по посока на слънчевия залез отвъд Голямата река, за да разузнават и търсят неприятеля, още не са се върнали. Утре, когато слънцето бъде точно над главите ни, ще тръгнат други трима да ги търсят.“

Ватесът завърши. Войниците одобриха думите му.

Стиб и Гуапо, вързани здраво за дървото, слушаха думите на пророка, но не ги разбираха. Обаче добре познаваха суровия природен закон, според който по-силният и по-способният живее, а по-слабият и по-неспособният загива. Все пак наследеният нагон за самосъхранение действува до последния дъх, мислите се кръстосват, натрупват, раждат се една от друга и създават редица планове и комбинации, от които нищо не е осъществимо.

Стиб се опита вече, кой знае за кой път, да разхлаби връзките на ръцете си, но напразно.

— Утре ще ни убият — каза той с пресипнал глас на малкия си другар.

Гуапо не отговори нищо. Това дете на дивия край умееше да се защищава като вълче. Но сега очите му, които жадно попиваха в себе си красотата на природата, се затваряха тихо пред неумолимия закон на смъртта. Връзките на ръцете се впиваха дълбоко в месото и предизвикваха силни болки. Той не плачеше, но главата му често клюмваше на гърдите.

— Ще умрем, а не сме отмъстили както трябва — отново каза Стиб, като скърцаше със зъби.

Жаждата за отмъщение като отровна змия се беше вмъкнала дълбоко в душите им. Тя беше по-силна от болките и унижението, дори и от смъртта. Законът на примитивния човек е като при животните: да се бори до смърт.

Когато водачите на келтите завършиха съвещанието, всеки си отиде в колибата. Огънят пред колибата на Валок позагасна; в тъмнината блещукаше още само слаба светлина. От всички страни достигаха гласовете на нощта: горе на поляната над канарите болезнено вресна заек, който напразно се мъчеше да се изтръгне от острите зъби на златка; степните катерици се деряха като кресливи маймуни и скачаха по клоните на боровете. От мочурището се чу пронизителен глас — злокобно кикотене на хиена. Отговори му вой на гладен вълк някъде от гъстите храсти в далечината.

В селището ставаше все по-тихо. От тъмнината се появи един войник, приближи се до огъня, който още тлееше, разчисти пепелта встрани, събра жаравата на купчинка и хвърли върху нея няколко сухи клона. По бавните движения на войника се разбираше, че е определен за пазач и че тук край огъня ще бди цялата нощ.

Това беше Пит, син на Алко, снажен войник на двадесет и пет години. Косата му, червеникава и права, покриваше врата и раменете му. Покрай устата му се спущаха тънки мустаци.

Когато огънят се разгоря и пламъкът проби нощта, той някак тромаво и делово се приближи до вързаните. След като се увери, че връзките на ръцете им са здрави, върна се и седна на един дънер край огъня. Сложи на земята до себе си меча, лъка и напълнената със стрели торбичка. Загледан в тъмнината, войникът се замисли, след това извади от торбата си парче сурово месо, разрови огъня и го сложи на жаравата. Двамата пленници наблюдаваха всяко движение на пазача. Когато печеното месо замириса, те почувствуваха страшен глад. Стори им се, че мъките им едва сега започват. Стиб мърмореше:

— Дано боговете дадат първия залък да попадне в кривото му гърло и да се задави.

Гуапо плю пред себе си, без нищо да каже.

Пазачът извади от торбата парче твърд хляб и започна да яде, като слагаше големи залъци в устата си. Той вдигна от жаравата изпеченото месо, очисти от него полепналите въглени и го заяде бавно и с апетит.

Валок спеше в колибата си. Заспа дълбоко, изморен от лова и впечатленията от този ден. Дълбокото му дишане скоро се превърна в шумно хъркане. В отсрещния ъгъл имаше постеля, на която лежеше дъщеричката му Муму. Тя от три дни беше болна от треска. Край нея седеше Азур, която заместваше майка й. Тази жена беше толкова силна, че се сражаваше наред с мъжете и беше по-храбра от мнозина от тях. Макар че беше над четиридесет години, можеше да хвърля копие и с дясната, и с лявата си ръка; спираше коне в най-силен бяг, като ги сграбчваше за юздите. Когато веднъж два жребеца се нападнаха и със страшно цвилене започнаха да се хапят един друг, нито един от десетимата войници, които ги наблюдаваха, не посмя да се приближи и да ги раздели. Жребците се хапеха като зверове, издигаха се на задните си крака, пръхтяха и цвилеха. Кръв шуртеше от изгризаните им вратове. Азур взе една тояга и се втурна между тях. Би ги, докато тоягата се счупи в ръцете и жребците се успокоиха. Едва тогава войниците се приближиха и ги отведоха в различни посоки.

Азур беше имала двама мъже. И двамата загинаха, сражавайки се край нея в борбите, които водеха на живот и смърт. Това стана в разстояние на десет дни. Тя веднага, на самото място, отмъсти и за двамата, без да бъде дори и ранена. Беше глупава и груба. Обичаше дъщеричката на Валок повече от живота си и затова вождът на ордата, когато остана без жена, избра нея за пазачка на детето си.

Азур имаше големи сиви очи, малко сплескан нос и голяма уста. Както всеки войник и тя понякога се напиваше до безсъзнание, но можеше и с месеци да не пие.

И Муму я обичаше по свой детски начин. Скришом й даваше ракия, която крадеше изпод бащината си възглавница, където винаги се намираше по някой мях. Водачът на ордата винаги имаше от това силно питие, но пиеше малко. Между войниците се говореше за неговата умереност в пиенето. Никой никога не беше видял Валок пиян. Той осъждаше всекиго, който пиеше прекалено, и смяташе пиянството за най-голям порок. Келтските предци, чак до дедите им, не познаваха ракията. Потомците се научиха от германите да я правят и да пият прекалено много.

По средата на колибата, край един голям дънер, гореше огън. На огъня къкреше голямо глинено гърне. В гърнето се вареше чорба. На покрива на колибата имаше четвъртит отвор, през който излизаше пушекът.

Муму не спеше. Треската беше намаляла и момиченцето се чувствуваше добре. Но бледото му лице изглеждаше още по-бледо при меката светлина на огъня.

Още щом се стъмни, то започна да моли Азур да освободи пленниците.

— Те утре ще ги убият безмилостно като животни — говореше то.

— Така трябва да бъде — отговори жената.

— Гуапо е дете. Ако умре, ти ще бъдеш виновна. Аз ти казвам, да знаеш. И ще кажа на сакатия Рок никога повече да не те погледне. Зная, че го обичаш.

— Ти нищо не знаеш — каза Азур нехайно.

— Аз зная всичко.

— Не знаеш. Рок ме обича, но аз не го обичам.

— Ще му кажа да те намрази. Всички знаят, че аз ще бъда посветена на боговете и заради това войниците ме слушат. Ще му кажа да се ожени за дебелата Куна. Онази, на която планинците убиха мъжа, когато преминавахме Голямата планина.

— Тя е кривогледа — подхвърли Азур.

— Нищо… Аз като му кажа, той ще я вземе. А освен това и аз ще те намразя.

Жената не каза нищо повече. Разравяше огъня, в който димеше едно сурово дърво. Димът щипеше очите. Валок се закашля и престана да хърка. Войнът се размърда на постелята си.

— Ще кажа на баща ти какво ме наговаряш — каза Азур. — Да видим какво ще рече той.

Муму обмисляше от коя страна да започне сега. Азур стана и открехна говеждата кожа на вратата. Димът в колибата се разреди.

— Ще кажа всичко на баща ти. Искаш от мен да пусна пленниците, които са определени за жертва, а? Затова теб ще те приберат подземните богове. Те не прощават такъв грях. Ще кажа на баща ти…

Момиченцето пламна:

— А аз ще извикам баба Зу, дето умря миналата година, да дойде и да ти извади очите. Тя беше вещица. Ей такъв камък сложиха на гроба и, когато я погребаха.

Жената страхливо се озърна и се приближи до огъня. Муму продължи:

— Нощес сънувах, че си умряла, че те заровиха в земята и сложиха камък на гроба ти, защото си зла. И да знаеш, спах на дясната страна, а когато се спи така, сънят се сбъдва.

— Ще докараш ти някакво нещастие и на себе си, и на мене — каза жената страхливо.

— Това и искам. Реших да умра от глад. За инат няма вече нищо да ям — каза Муму с плачлив глас, макар че жадно вдишваше миризмата на чорбата, с която беше изпълнена цялата колиба.

След малко продължи:

— Зная татко къде остави онзи малък мех с ракия, но няма да ти кажа. Защо трябва всеки ден да пиеш.

Валок спеше дълбоко и вече не хъркаше. От един ъгъл се чуваше еднообразната цвърчене на щурец. Трупът, край който гореше огънят, димеше. Димът бавно излизаше през вратата и отвора на покрива и непоносимо щипеше очите.

Нощта бе настъпила навред. Отдалеч се чуваше пръхтенето на конете, които пасяха на ливадите близо до дефилето. Острото изцвилване на един жребец раздра тишината. Чуха се гласовете на конярите и плющенето на дългите камшици. Разгонваха вълците и чакалите, които крадешком се промъкваха около конете.

Пазачът седеше на дървото пред колибата и дремеше. Огънят тлееше и слабо осветяваше лицето му.

Муму и Азур излязоха от колибата. Момиченцето говореше:

— Димът щипе очите ми, не мога повече да го търпя. Щом не мога да спя, предпочитам да стоя вън.

Азур носеше под мишницата си малък мех с ракия.

— Ще седнем при пазача — каза тя — и на него ще дадем да пийне.

Пит се сепна и сънливо и равнодушно ги погледна. Но като забеляза мехчета с ракия, очите му светнаха. Стана веднага и хвърли няколко сухи клона в огъня. Пламъкът освети тримата, както и двамата пленници, които с отпуснати глави дремеха, завързани за дървото.

— Не можем да седим в колибата от дима — каза Муму и седна на дървото до войника.

— Защо не угасите огъня? — попита той.

— Защото в голямо гърне се вари чорба. Решихме да седим с теб и да ти правим компания.

— И за мен ще е по-добре, да не задремя — каза войникът, като жадно поглеждаше меха с ракията.

Азур седна от другата му страна. Извади изпод мишницата си издутия мех и започна да го милва. След това отпуши гърлото му и започна да пие. Като отпи, подаде го на войника.

— Азур може да пие по-добре от всички войници — каза пазачът и надигна меха.

— Разбира се, че пие — подхвърли Муму. — Аз винаги и давам ракия, когато татко не вижда.

— И Муму ще стане добра девойка — каза войникът. Блазе му, който се ожени за нея.

— Нима не знаеш? — изненада се момиченцето. — Аз ще бъда посветена на боговете. Няма на никого да бъда жена. Така са решили баща ми и ватесът. Пророкът ще ме заведе чак там зад Голямата планина, където има храмове, пълни с богове. Аз ще бъда с тях и ще се моля за всички ви. В молитвите си винаги ще споменавам теб и твоята девойка Белина, да се ожените и да имате много деца, толкова много, колкото пръсти има на двете ми ръце…

— Белина скоро ще ми стане жена — каза Пит.

Азур и войникът надигаха мехчето, като си го предлагаха един на друг. Пиеха на малки глътки, но все по-често, докато мехът се сплеска. Жената се опитваше да говори, но беше вече пияна и затова само дърдореше:

— Аз не искам… Муму казва… Пленниците… да ги пусна… Валок спи и ватесът спи… Всички спят…

След това облегна глава на Пит. Той прехвърли ръка през раменете на жената и започна да се оглежда заплашително.

— Измамихте ме… Тази ракия вони на кожа… Азур е добра жена… Всички я обичаме… и Муму обичаме, дъщерята на великия вожд, който не се страхува от никого… Иди, малката, да донесеш още един мех ракия…

— Не смея да отида до колибата, тъмно е.

— Ето ти моя меч и ако някой те нападне, отсечи му главата. Аз ти разрешавам… Аз съм Пит, син на Алко, и не се страхувам от никого. Галите убили баща ми… Седмина го нападнали изведнъж… Той убил четирима, другите убили него…

Азур вече спеше, наклонила глава на рамото на войника. Той се сепна и млясна. Вдигна за последен път мехчета с ракия, изпи го до дъно и сплескано го хвърли зад себе си. След това главата му клюмна на гърдите и мърморейки, и той заспа.

Муму внимателно се вгледа в жената и пазача. Като се увери, че спят дълбоко, взе меча и развълнувана излезе от светлината, която огънят разпръсваше наоколо, после тръгна към дървото, за което бяха вързани Стиб и Гуапо. Бързо напипа връзките на ръцете им и ги сряза с меча. Огънят отново бе загаснал и наоколо бе тъмно. Стиб и Гуапо стояха учудени известно време и търкаха отеклите китки на ръцете си.

— Малката дъщеря на вожда на ордата преряза връзките на ръцете ни — каза Гуапо.

Стиб изтича предпазливо до огъня и взе лъка и торбичката със стрелите, които бяха на земята до заспалия пазач.

— Бягайте… Бягайте там към пещерите — шепнеше момиченцето. — Там никой няма да ви преследва, защото на пещерите е хвърлено проклятие.

Макар че не разбраха думите, те все пак схванаха какво искаше да каже. Стиб затъкна меча на пояса си, прехвърли лъка и торбичката със стрелите през рамо и тръгна към пещерите. Гуапо прегърна момиченцето, което за втори път спасяваше живота му, и изтича след Стиб, който вече изчезваше в тъмнината.

Муму гледа след тях, докато предпазливите им стъпки отекваха в нощната тишина, след това отиде в колибата и легна на постелята си. Но дълго не можа да заспи от вълнение.