Славомир Настасиевич
Гуапо (13) (Момчето от пещерата)

Глава 12

Проклятието е премахнато.

Месецът завършваше своя път по небето, като разсипваше бледа светлина, а на изток зората пръскаше червените си лъчи и предвещаваше слънчев и топъл ден. Глухарите с крясък прелитаха от дърво на дърво, а чучулигите изпълняваха високо горе своята утринна песен. Отдалеч се чуваше реването на елени и джавкането на лисици. Ято диви гъски с нехармонично грачене летяха на изток. Зайците подскачаха в росната трева, а цветенцата отваряха шарените си коронки. Шумът на потока, който лъкатушеше в дерето, весело съобщаваше, че денят започва. В неговите малки вирчета подскачаха рибки със зелени гърбове и шарени коремчета. При скоковете си те хващаха дребни мушици, които на рояци летяха над водната повърхност. Прелестна стърчиопашка излетя от една дупка на брега, където беше гнездото й, кацна на един камък край потока и като мърдаше опашка, разтърси перата си, изцвърча няколко пъти и натопи човчицата си в студената вода. Като утоли жаждата си, отлетя към ливадите да търси скакалци и червейчета. Шарени змии с рогчета на главите и отекли гуши дебнеха и хващаха мишки в тревата. В една бара, обрасла с камъш, плъх и невестулка се бореха на живот и смърт. Пискането, цвърченето на птиците, ромоленето на потока и шумоленето на храстите и дърветата създаваше вечната хармония в природата.

Силна и многобройна конница летеше на юг. Зад нея оставаше напълно изгазена трева. Конниците яздеха в редици от по двадесет. Върховете на копията им застрашително блестяха на слънцето, което се подаваше иззад планинските върхове. Келтският ватес Омс яздеше сивопепелява, космата кобила с голяма грива и дълга опашка. Вдясно от него препускаше на своя жребец Стриз, бившият вожд на ордата, която се смеси с Валоковите бойци. Войник с едри кости и голяма глава, обрасла с дълга коса, и с неподредена брада, той беше олицетворение на сила и суровост. Неговото покрито с лунички синьочервеникаво лице показваше, че бившият вожд на ордата обича силното питие, подправено с треви и мед. Приятелството му с ватеса започна от първата им среща и беше основано на това сладко питие.

Вляво от ватеса, на бял кон, може би за да бъде забелязан от голямо разстояние, яздеше тръбачът.

Войниците бързаха в пълен тръс и оставяха след себе си глъчка, песен и изтъпкана трева. Когато изчезнаха зад един горист хълм, от гъсталака вдясно изскочи конник. Хванал коня за поводите, той сложи лявата си длан над очите и се загледа в далечината. Щом се увери, че хоризонтът е напълно пуст, конникът махна с ръка. От гъсталака започнаха да изскачат групи ездачи. Скоро целият отряд заобиколи вожда си.

— Бегом след тях до хълма! — извика Гуапо.

Конниците шибнаха конете. Преминаха в галоп няколко километра. Като стигнаха до обраслия с горички хълм, спряха. Гуапо и Пит, надничайки иззад дърветата, следяха с поглед провлечената колона келтски войници.

— Ще ги следваме все на същото разстояние — каза Гуапо. — Те скоро ще бъдат пред селището на ордата.

— През ум не им минава, че вървим по следите им — прибави Пит.

— Вижте, хора, кълна се във всички богове на небето! — викна Азур, която се приближаваше до тях. — Не ви ли казах, че тези войници са най-лошият вид животни? Те се самоизтребват.

Пит и Гуапо погледнаха вдясно, където посочваше жената. На един клон на пътя висеше човек, обесен толкова ниско, че почти допираше с крака земята. Изцъклените и широко отворени очи показваха, че нещастникът преди смъртта си беше изтърпял всички ужаси на страха.

Жената се загледа в лицето му.

— Това е момъкът, когото хванах с примката. Аз съм му неприятел и го пуснах, а неговите старейшини не са му простили. Те никога на никого не прощават.

Келтските войници, под водачеството на ватеса и Стриз, стигнаха пред селището на атаваните, когато слънцето се издигна на хоризонта колкото дължината на копие. Оставиха конете малко да си починат, оправиха коланите им, затегнаха каишите си, приготвиха оръжието и слушаха как тъпаните бият в селището.

— Забелязали са ни — каза Стриз.

Ватесът се засмя:

— Нищо няма да им помогне.

Като каза това, той се обърна към войниците:

— Първото ви нападение трябва да бъде като буря. Тази орда е голяма. Убивайте всичко, докато ръцете ви отмалеят. А след това примките в ръце и хващайте младите мъже и жени. Трябват ни роби да обработват земята. Нужни са ни също така и за жертва на боговете, които ни закрилят, дават ни сили и изпълват с храброст сърцата на всички наши бойци. Вождът Стриз ще ви предвожда в борбата. Вземайте пример от него и обилно проливайте кръвта на неприятеля. И аз ще се бия край вас и ще имам възможност да наблюдавам вашето геройство и умение.

Тъпаните биеха като изпод земята. Ватесът вдигна ръка нагоре. Тръбачът засвири за атака. Страшен вик от хиляди гърла раздра тишината. Засвистяха бичове и затропаха конски копита.

От селището срещу неприятелските конници се спуснаха мъжете и жените от ордата атавани, въртяха каменните брадви и крещяха с цялото си гърло, за да се окуражават едни други. Келтските войници, сбити гъсто и разгънати в боен ред, нападнаха като ураган. Стрелите с каменни върхове отскачаха от броните, без да им нанесат почти никаква повреда. При първия щурм, събаряни от конските гърди, пробождани от копията, разсичани от мечовете и прегазвани, войниците от ордата атавани падаха като леси. Стотина бойци лежаха мъртви на земята, газени от конските копита. Писъкът на жените, които загиваха с децата в прегръдките си, се смеси с дивашкото кикотене на бесните конници, които след първия щурм започнаха сеч.

Стриз сееше смърт на всички страни. Без да среща сериозна съпротива, войникът си служеше и с копието, и с меча. Цял запенен и изпръскан с кръв, приличаше на косач, под чиято коса пада покосената трева. Вождът на ордата атавани, смел войник, реши да го нападне. Той завъртя брадвата над главата си и смело се спусна срещу конника. Онези келтски войници, които бяха наблизо, прекъснаха битката, за да наблюдават двубоя между пешеходеца с каменната брадва в ръка и конника с броня, с шлем на главата и меч и копие в ръцете.

Стриз се усмихна, когато видя неприятеля пред себе си. Той протегна копието си и искаше да го прободе. Но Арго силно замахна с брадвата. Келтските войници се смаяха, като видяха, че Стриз изпусна копието. При втория замах брадвата падна върху бронята на конника. Но косият удар не нанесе повреда на врага, само го накара да се наведе към врата на коня. Арго вдигна и трети път брадвата, но не успя да я стовари върху Стриз. Един келтски войник хвърли примка. Арго усети, че нещо го дръпна и падна. Силен смях екна сред войниците. Вождът на ордата се опитваше с всички сили да се спаси, търкаляше се между мъртвите си другари и се мъчеше да смъкне примката от себе си. Четирима келтски войници слязоха от конете, изтичаха до него и след кратка борба вързаха ръцете му отзад. Като размахваха бичовете, те подкараха вожда на ордата към групата вече изловени мъже и жени.

Пръснати на всички страни, келтските войници се биеха поотделно или на групи. Мнозина вече бяха слезли от конете и пеша гонеха неприятелите или подпалваха колибите им.

Една група от няколкостотин Аргови войници упорито се отбраняваше. Бяха застанали на един рид, обрасъл с дървета. Напълно обкръжени, те изпращаха стрели срещу неприятелите, като се прицелваха в лицата им.

Заобиколен от около десетина войници, ватесът се забавляваше от коня си, като замерваше със стрели изплашените мъже, жени и деца, които бягаха, и се опитваха да се спасят.

На края на гората, която започваше зад селището, се появи Гуапо на кон. Той за миг разгледа полесражението и след това махна с ръка зад себе си. Около сто и петдесет войници с брони и шлемове без рога, въоръжени с лъкове, мечове и брадви, излязоха от гората.

Като махаха на бегълците да се отдръпнат настрана, войниците се втурнаха в борбата.

Иззад хълма се появи и втори отряд от сто и петдесет конници.

Келтите ги съзряха едва когато от триста гърла екна: „Гуапо!“… „Гуапо“… Ватесът заповяда на тръбача да тръби за сбор. Тръбата веднага писна, но вече беше късно. Почти легнал върху гривата на коня, Гуапо летеше на побеснелия жребец, а след него яздеха Пит, Азур и Слоб с група разярени войници. Те се забиха като клин в една голяма група неприятелски конници и я разделиха на две, като удряха с мечовете и брадвите по главите и броните на неприятелите.

Гуапо, прилепил крака в коня си, удряше и с меча, и с брадвата. Неговите удари падаха като гръм и събаряха войниците и вдясно, и вляво. Край него почти със същата ярост сееха смърт Слоб и Пит.

Объркани от неочакваното нападение, келтските войници нямаха време да се подредят и започнаха да отстъпват. Някои скупчени на по-малки групи жестоко се съпротивляваха, като загиваха и убиваха нападателите. Около Стриз се бяха събрали над петдесет войници, снажни и закалени за борба отблизо. Те завчас заобиколиха двадесетина Гуапови войници, по двама нападаха един и започнаха да ги убиват. Като видяха това, Гуапо, Пит и Слоб изоставиха групата неприятелски конници, които бягаха пред тях, обърнаха конете и следвани от най-отбраните бойци, се нахвърлиха на групата, разкъсаха обръча, който обкръжаваше техните хора, и започнаха борба на живот и смърт.

Гуапо събори двама неприятели и се промъкна до Стриз. Келтският войник с разчорлена коса и брада заскърца със зъби от яд и се нахвърли върху младежа. Неговият едър кон се издигна няколко пъти на задните си крака и изтласка конниците около себе си. Като направи достатъчно простор за борба, животното подскачаше на място, очаквайки нападение. Стриз завъртя меча над Гуаповата глава без шлем и силно замахна, но младежът подложи брадвата, която държеше в лявата си ръка, мечът звънна и неговото сечиво се счупи. Почти в съшия миг Гуапо замахна с дясната си ръка и мечът му се заби под пазвата на страшния войн. Стриз изохка и падна от коня. Пит, Слоб и техните другари нападнаха обърканите Стризови войници и изпосъбориха всички до един.

В същото време другият отряд от сто и петдесет души нападна онези неприятели, които се бореха около хълма. За няколко минути разпръснаха, подгониха пред себе си и повалиха келтските войници, които нямаха време дори да яхнат конете си.

„Гуапо“… „Гуапо“… — кънтеше от две страни. Двата отряда, нападайки един срещу друг неприятеля, се съединиха и продължиха да го преследват през полето.

Азур забеляза ватеса и веднага се отдели от групата. Нахвърли се с десетина войници на неговите придружители, които се опитаха да я спрат. Нейните хора с мечове и брадви нападнаха малкия отряд. Приблизително при еднакви сили на двете групи неприятели започна ръкопашен бой. Жената събори своя противник със страшен удар на брадвата в гърдите и достигна до пророка. Като я видя, той зяпна от учудване.

— Азур! — извика той и обтегна лъка. Стрелата, изпратена отблизо, улучи жената в лявата мишца, ръката й се отпусна и изтърва юздата. Азур здраво заби петите си в корема на коня, който вече беше стигнал до врага. Тя грабна с дясната си ръка лъка му, който той беше насочил за втори път срещу нея, и като го изтръгна от ръцете му, го шибна с него по лицето. Пророкът се залюля и падна от коня. И жената слезе от коня, приближи се до него и го хвана за брадата.

— Твоята стрела проби мишцата ми — рече тя. — Казват, че змията с най-голямо удоволствие хапе преди смъртта си. Ти няма никого повече да ухапеш.

— Ще премахна проклятието от теб, ако ме оставиш жив — замънка ватесът.

— А аз го връщам върху теб — отговори жената, замахна с меча и с един удар му отсече главата.

Нейните придружители продължаваха да се бият. Като залиташе, жената стигна до своя кон и се опита да го яхне, но напразно. Изнемощяла от болките и изтеклата кръв, заклати се и падна под коня.

Гуаповите войници, които се биеха около хълма, се бяха съединили с първия отряд. Всички гледаха в далечината преследването на неприятелите, които се отдалечаваха все повече и търсеха спасение в бягството.

От групата от десет войници, които придружаваха ватеса, бяха останали само четирима. Те се бореха срещу седмина противници и не мислеха да бягат. Обкръжени, те бясно се отбраняваха, като отбиваха ударите на мечовете. В това време една група от над петдесет души от Арговата орда нападна изостаналите неприятели, някои от които бягаха пеша през селището, без да имат възможност, нито време да яхнат конете. Като видяха борбата, те всички се втурнаха, заобиколиха войниците на ватеса и като ги заудряха с брадвите по краката и броните, събориха и четиримата от конете.

Разбити и разпръснати на всички страни, келтските войници бягаха на групи към североизток. Макар че над петстотин бяха останали живи, загубили водачите си, те не посмяха да се върнат и да продължат борбата.

Гуапо и неговите хора се върнаха в селището. Вождът Арго и другите вързани пленници, над двеста на брой, пристигнаха на сборното място. Войниците, които придружаваха Азур, срязаха връзките на ръцете им.

Арго издаде заповед и тъпаните забиха. От гората започнаха да се появяват бегълците — мъже, жени и деца. Подаваха се страхливо иззад дърветата и храстите и като виждаха, че повече не ги заплашва опасност, тръгваха от всички страни към селището. Започнаха да се връщат и онези, които бяха избягали далеч.

Ордата Атавани беше изгубила една четвърт от хората си. След битката в селището се събраха около две хиляди души.

Вождът Арго даде знак да престане биенето на тъпаните. Той се качи на една колиба, за да го видят всички, и започна с гръмък глас:

— Хора от ордата атавани, изкарайте овцете си от кошарите, свинете от свинарниците, вземете оръжието си, кожите и храната и се пригответе за път. Ние няма нито един ден повече да останем тук. Ще отидем в ордата Сияк и всички ще паднем на колене пред стария Бин. Ще го молим да ни прости и ще му благодарим, задето ни спаси. Ако неговите хора днес не бяха стигнали навреме, нашата орда нямаше повече да съществува. Те ни викаха. Ние не се отзовахме на поканата им. Не искахме да отидем дори и на съвещанието. Но боговете проявиха справедливост, като ни наказаха за нашето високомерие. — Водачът на ордата даде знак на Гуапо. Младежът се качи на покрива на колибата. — Изключителна благодарност дължим на младия войн Гуапо — продължи вождът — и на неговите хора, които навреме ни се притекоха на помощ.

От хиляди гърла екнаха викове и се стопиха в едно силно кънтене:

— Да живее Гуапо. Да живее нашият спасител.

Младежът почака да стихне шума и тогава каза:

— Ако се бяхте съгласили да се присъедините към нас, нямаше да се стигне до това кръвопролитие. С една четвъртина от вашите хора вие платихте опита, който добихте, ако не смятаме моите петдесет войници, които загинаха в тази борба заради вашата лудост. Сега повече няма отлагане. Пригответе се, и веднага на път. Ще ви водят моите ранени войници. Под тяхното водачество ще стигнете в ордата Сияк.

Изведнъж между присъствуващите започна глъчка. Всички гледаха вдясно към поляната, която се простираше необятно. Арго и Гуапо също погледнаха на тази страна. Младежът вдигна ръка и каза:

— Нека войниците от ордата атавани останат по местата си. Войниците, които идат, са от нашата орда.

От лявата страна се появиха коне, които покриха цялата поляна; караха ги Пит и Слоб с малка група войници. Над шестстотин коня бяха пленени от неприятелите. Конете препуснаха край селището и се спряха в полите на планината, където завършваше гората. Пит и Слоб оставиха десетина другари да пазят конете, които вече започнаха да пасат, и стигнаха в селището едновременно със Стибовия отряд.

 

 

Доз, помощникът на Стиб, извика от коня си на Гуапо:

— Нещастие… Разбиха ни… Дото загина. Над двеста войници паднаха в сражението… Стиб е пленен. Лик, вождът на ордата, е ранен и също пленен. Успяхме да се спасим само петдесет души. Половината от ордата е унищожена. Онези, които останаха живи, избягаха в планината, лутат се там и не знаят накъде да тръгнат. Видяхме отдалеч неприятеля как се връща с роби. Над триста души, завързани с няколко въжета, вървят пред колоната.

Без да слязат от конете, Доз и неговите другари настояваха пред Гуапо веднага да тръгне след неприятеля.

— Трябва да ги настигнем — каза Доз. — Робите забавят хода им…

Гуапо се обърна към хората от ордата атавани:

— Чухте какво е станало с Ликовата орда. Заради неговото твърдоглавие са загинали почти триста най-добри мои бойци. Моят най-близък другар и приятел Стиб е пленен. Него го очаква страшна смърт в келтското селище.

След това Гуапо каза на Доз и другарите му:

— Вървете добре да нахраните конете си. И вие се нахранете добре, защото ни чака страшен път…

Жените от ордата се надпреварваха да носят сушено месо, орехи и сухи плодове. Сложиха всичко това пред Дозовите другари, които веднага започнаха да ядат, докато вече отпочиналите си Гуапови младежи хранеха конете с овес.

— Моите бойци са храбри — каза Арго на Гуапо. — Поведи ни със себе си. Ще вземем останалото от неприятеля оръжие и ще се бием добре като вас.

Гуапо се усмихна.

— Вие никога не сте яздили коне — каза той. — Яхнете ли, ще бъдете изхвърлени.

— Съгласен ли си да ни поведеш със себе си?

— Поведи ги — каза Слоб. — Аз ще им покажа как се яздят коне.

Гуапо завъртя глава в знак на съгласие.

Арго започна да избира войниците. Той и Слоб заведоха над шестстотин души на мястото, където пасяха пленените коне, докато други събираха разпиляното по цялото селище неприятелско оръжие, копия, мечове, брадви, лъкове и торбички със стрели. Гуаповите войници снемаха броните от мъртвите, събираха шлемовете и с брадви отчупваха от тях рогата.

Пит и Гуапо отидоха в колибата, в която лежеше ранената Азур. Стрелата беше пробила цялата й мишца и върхът беше излязъл от другата страна. Това беше щастливо обстоятелство. Един младеж счупи пръчката на стрелата и лесно я измъкна от раната.

След като раната беше промита и добре превързана, жената каза, че може пак да яхне коня. Като чу, че Стибовият отряд е разбит и Стиб е пленен, Азур извика:

— Днес убих ватеса. Същото ще сторя и с Валок. Тръгвам с вас.

Гуапо я прегърна и я целуна няколко пъти по лицето.

— Ти си силна жена! — каза той. — Но на нас ще са ни нужни поне пет дни, за да настигнем неприятеля, който отива към своето селище, а едва след това ще започне неравна и страшна борба, защото ние сме много по-малко от тях. Ти заедно с другите ранени другари ще заведеш останалите от тази орда при стария Бин и ще му разкажеш как протече тук борбата и че сме отишли по следите на неприятелите, които са отмъкнали Стиб, Лик и триста пленници.

Азур прие това предложение. Тя стана от постелята и заповяда на жените да доведат всички ранени пред колибата.

При тръгването Пит прегърна жената и каза:

— Ако не се върна от този поход, пази Белина и трите ми деца.

— О-хо! — отговори Азур. — Ти ще се върнеш и ще имате с нея още три пъти по три деца.

 

 

През целия ден се правиха приготовления за тръгването. Когато слънцето започна да залязва зад гористия хълм, двата отряда бяха готови за път. В единия се намираха жените и децата с група войници. Отбрани неща, най-нужните за живот, бяха навързани във вързопи и натоварени на двадесетина коне. Начело на редицата застана Азур със своите другари, заобиколена от голямо число войници. В средата се намираха жените и децата, а в края на отряда — двеста отбрани бойци. Те носеха на ръце десетина тежко ранени другари.

Другият отряд от осемстотин войници, въоръжени с копия, мечове, стрели и брадви, всичките с брони и шлемове на главите, вече бяха на конете.

Арговите войници цял ден се учиха да яздят коне, да боравят с меч, бойна брадва и копие. Макар и преуморени, седяха изправени и горди на конете. Начело на колоната се намираха Гуапо, Слоб, Пит и Арго. И четиримата имаха на раменете си здрави лъкове от сухо дряново дърво, а на поясите си по две торбички със стрели.

Когато слънцето залезе, тъпаните забиха и дадоха знак за тръгване. Двата отряда поеха в две различни посоки. Азур поведе своя към северозапад, а Гуапо — към североизток. Разстоянието между тях все повече се увеличаваше. Когато над земята започна да се спуща сумрак, отрядите вече не се виждаха един друг.

Гуаповите войници почти цяла нощ вървяха в посоката, която по права линия водеше към дефилето, където се намираше келтската селище. Едва призори отрядът спря за почивка. Легнали на топлата земя, войниците спаха до изгрев слънце, докато конете пасяха наблизо.

През този ден, с малки спирания за почивка на конете, войниците минаха голяма част от пътя, но не намериха следи от неприятелските колони.

На третия ден Гуапо изпрати разузнавачи в пет посоки, защото смяташе, че вече трябва да попаднат на следи. Наистина около пладне един разузнавателен отряд съобщи със сигнали, че е попаднал на следа. Гуаповите войници се упътиха в тази посока. Всички видяха големи ята врани и гарвани. Гъстите ята прелитаха, като грачеха, около едно място на една ливада, където имаше няколко храста.

Трима войници от разузнавателния патрул, слезли от конете, седяха на хлад.

Гуапо и другарите му веднага установиха, че са на пътя, по който беше минал неприятелят. Те забелязаха няколко трупа обесени на клоните на един дъб.

Като видя труповете, Гуапо скръцна със зъби.

— Неприятелят наистина умее добре да задоволява желанията си. Той беси пленниците. Отсега и ние ще правим същото.

Неговият отряд непрекъснато вървеше по следите, които бяха оставили след себе си неприятелските конници. Из пътя попадаха на обезобразени мъжки и женски трупове. Неприятелите бяха убивали всекиго, който не беше имал сили да върви. През този ден Гуаповите хора видяха над двадесет трупа.

На четвъртия ден стигнаха до мястото, където неприятелите бяха лагерували: изоставени огньове, изгризани кости и всякакъв вид отпадъци показваха, че неприятелят неотдавна беше напуснал това място и че не е далеч. Гуапо заповяда кратка почивка. Войниците слязоха от конете и ги пуснаха малко да се потъркалят по тревата и да пасат.

През тези няколко дни Арговите хора бяха се научили да яздят коне, бяха свикнали да носят брони и при почивките се упражняваха да си служат с мечове и бойни брадви. Слоб и Пит не жалеха труда си да ги учат.

Доз разказа на старейшините как беше протекла битката в Ликовото селище:

— Старият Бин ни говореше никога да не нападаме неприятелите, когато са накуп, особено ако сме по-малко от тях. Няколко пъти ни повтори да оставим неприятелите да нападнат ордата и да щурмуваме едва когато се разпръснат и увлекат в борбата. Стиб не се придържаше към това. Нападна преждевременно, докато неприятелите бяха на куп. Нашето нападение беше страшно. С първия пристъп ги разделихме на две групи, но бяхме малко за този вид борба. Неприятелят ни обкръжи и започна истинска сеч. За всеки наш паднал войник беше отмъстено. Всеки беше поне двойно заместен. Стиб връхлиташе в най-гъстите групи неприятелски конници и със собствената си ръка събори няколко от най-смелите. Но случи се нещастие. Раниха коня му. Стиб има време само да скочи на земята и да продължи да се бори пеша. Нашите хора загиваха все повече. Числото ни намаляваше, но бойната ни сила не отслабваше. Обаче келтските войници развиха примки и започнаха да ги хвърлят и да хващат нашите войници.

Ордата на Лик беше разбита. Мнозина бяха избити, други бягаха из селището, трети, събрани на по-големи купчини, изпращаха камъни от прашки като дъжд и улучваха и нас, и врага. Неприятелите хванаха Стиб с примка. Лик вече беше ранен в главата и гърдите и седеше вързан с други пленници край потока. Аз продължавах да се бия и започнах да зова другарите да се групират около мен. Събраха се около петдесет души. Тогава щурмувахме неприятеля, разбихме една група, че и втора, която полетя отстрани да ни препречи пътя, и в най-силен бяг, окървавени, разбити и победени, избягахме през полето, но изстрелвахме стрели назад срещу неприятелските конници, които се втурнаха подире ни. Така стигнахме до ордата атавани и намерихме вас, към които боговете са били по-благосклонни, отколкото към нас.

 

 

Келтската войска, около хиляда и петстотин конници, беше на лагер в една долина край малка река, която течеше в бързеи и се извиваше между върби и тополи. На земята край всеки огън бяха забити колчета и за тях бяха завързани конете. Така беше заповядал Валок. Всеки войник събра трева, която растеше буйно край реката, и я сложи накуп пред своя кон. Парчета месо от заклани овце и свини се въртяха на ръжени, а войниците си говореха, смееха се и пееха. Макар че в този поход изгубиха значително число свои другари, всички бяха весели, защото плячката беше отлична. Огромно стадо около хиляда овце и почти толкова свини, подкараха от селището на ордата, която беше унищожена.

На земята лежаха триста роби, вързани с въжета. Отрядът, който Гуапо беше разбил преди три дни, преполовен, се беше присъединил към Валоковите конници. Упреквани от вожда на ордата и другите старейшини, тези войници се кълняха във всички богове, че Гуапо ги нападнал с пет пъти по-голяма войска и че благодарение на своето геройства успели да спасят поне половината от отряда. Това оправдание даде първият старейшина, Ик, боец от Кидовата орда. Останалите му другари, изтъкнатите войници Слим, Страбон, Клик, Мурнау и други потвърдиха неговите думи. Стризовият известен войник и борец в двубои Рид се кълнеше, че ще хване с примка младия неприятелски пълководец и ще го разчекне на четири коня в селището пред очите на мъжете, жените и децата от дефилето. По този начин ще отмъсти и за смъртта на своя старейшина Стриз, и за поражението, което бяха претърпели келтските войници.

— Ти ще хванеш младия герой, ако ти достигнат опит и сила — каза му Рок, като разравяше огъня с прът. — Той вече два пъти, още като дете, беше в ръцете ни и двата пъти, за наш срам, избяга. Войниците ми разказваха за него, че е страшен в борбата. Смъртта е сигурна за този, който се сблъска с него. Той се бори едновременно и с меч, и с брадва. Освен това има кон, който събаря всичко пред себе си и се бори наред с младежа. И в борбата не носи шлем. Толкова е сигурен в себе си и в своята сила.

— Аз казах и се заклех, че ще го хвана жив — рече Рид.

— Тогава преди борбата принеси в жертва на боговете бяло агне за дълъг живот и щастие — прибави Рок.

А Валок седеше намръщен край огъня. В този поход паднаха над триста негови най-добри войници, хора от ордата, която той лично беше превел през Голямата планина. Закаленият войн и вожд на ордата чувствуваше, че не може напълно да се осланя на бойците, които се бяха присъединили към него, защото това бяха хора самохвалци, не много послушни и самоволни. В походите проявяваха себичност и алчност към чуждата плячка. Изоставяха ранените си другари. По време на борбите си позволяваха свобода, каквато Валок не можеше да си представи при своите хора: напущаха бойния ред, без нужда слизаха от конете и се биеха на крака.

Вождът на многолюдната келтска орда беше загрижен и съсипан.

Ватесът Омс, човек лукав и пълен с опит, се беше оставил да го убие една жена. Валок съжаляваше не за пророка, а за неговата способност да държи в страх и стегнатост цялата орда.

Нощта беше доста напреднала. Короните на върбите и тополите край реката трептяха в мрака. Огньовете започнаха да гаснат. Войниците налягаха върху сухата трева и се отдадоха на съня. По едно време зад една планинска височина се появи месецът. Той бавно се движеше по небето и намаляваше сенките на дърветата върху земята.

Стиб и кривогледият Лик бяха вързани един до друг с едно и също въже. Седяха на тревата с другите пленници и дремеха. Лик стенеше от болките на раните, получени в борбата, и зовеше боговете колкото е възможно по-скоро да прекратят мъките му, като изпратят смъртта по-бързо. Стиб, кой знае за кой път, се опитваше да освободи ръцете си от връзките, които бяха направили дълбоки рани на ставите му.

— Ние двамата няма да умрем от обикновена смърт — каза той на Лик. — Защото ние сме вождове. Чух вчера пазачите да говорят, че нас двамата ще ни разчекнат на коне в селището. Аз зная техния език, научих го от Пит. Разбрах всичко. Ти ще бъдеш наказан по този начин заради твоята надменност, а аз защото не послушах думите на стария Бин. Нападнах неприятеля преждевременно.

Над двадесет пазачи обикаляха с голи мечове около пленниците. Понякога се чуваше свистенето на камшик и тъп удар по тяло. Охканията, стенанията и клетвите като че ли извираха изпод земята. Един младеж с тесни очи и четинеста коса се приближи до Стиб.

— Ти си онзи — каза той, — дето избяга с Гуапо през нощта, когато бяхте вързани за дървото. Добре те познавам. Казваш се Стиб.

— А ти се казваш Киз — отговори плененият войник. — Пази се да не те хване Гуапо.

— Гуапо вече не е между живите — каза младежът. — Старейшините казват, че е загинал в последната битка.

Над долината се простираше топла есенна нощ, осветена от месеца. От върбалака надолу по течението на реката се чу кикотене на хиена — на три пъти по две кикотения.

Стиб почувствува как сърцето му се разтрепери от радост. От обратната страна, нагоре по течението на реката, също такъв глас отговори два пъти по същия начин.

— Хиените усещат, че скоро ще бъдете трупове — каза Киз. — Те постоянно вървят след нашата колона. Ще има доста месо за тях.

— Ще има, ще има, и аз се надявам — отговори Стиб. — Между другите и теб ще изядат.

— Мене ли? Защо?

— Защото скоро ще бъдеш мъртъв.

Киз го шибна с камшика по лицето.

Във върбалака се чуха ахкания, шум и раздвижване. Само за миг и после настъпи гробна тишина.

— Стражата. Къде е стражата? — чу се вик.

Конниците щурмуваха лагера от три страни. Полегнали върху конете като призраци, те летяха срещу заспалите войници. Виковете: „Гуапо, Гуапо!“ отекваха в долината и предизвикваха ужас сред келтските войници. Валок тресна с плесница по лицето тръбача, който спеше на земята до него.

— Свири или главата ти ще отсека! — ревна Рок и замахна с бойната брадва.

Обаче войниците наскачаха и без тръба. Хващаха сънени оръжието или развързваха конете, готови да ги яхнат. Всичко стана за няколко мига. Мнозина загинаха, преди да се пробудят напълно. Други падаха под ударите на мечовете и брадвите, без да успеят да яхнат конете.

Гуапо със страшна бързина три пъти прелетя през объркания лагер, като оставяше трупове след себе си. Вдясно от него сееше пустош дивият Арго. Той въртеше с дясната си ръка брадвата и я тряскаше по главите и броните на неприятелите, а с лявата се държеше за гривата на коня. Наред с тях се втурваха Пит и Слоб, а зад тях още стотина разярени войници.

Валок и Рок успяха да яхнат конете и като викаха с целите си гърла, започнаха да събират войниците около себе си. Тръбачът непрекъснато тръбеше. Докато се бранеха и отбиваха връхлитанията и ударите, вождът на ордата и Рок събраха около себе си голяма група войници. С огромни усилия и викове те направиха опит да се борят по-организирано, нареждаха се и жестоко се нахвърляха на врага. Но обкръжени от три страни, толкова се сбиха накуп, че едва можеха да замахват с мечовете и брадвите. Така че можеха да се бият само онези, които бяха по края. Войниците в средата се блъскаха, натискаха се едни други и загиваха от стрелите, които Гуаповите войници изстрелваха върху тях.

Месецът осветяваше с бледа светлина борбата, която се беше съсредоточила на едно място в долината, между три дъба — там се сражаваха Валок, вождът на келтската орда и страшният Рок, войнът с крива лява ръка и белег на лицето.

Дълго траяха грохотът и дрънкането на оръжието. В долината отекваха викове, охкания, яростни повиквания без отговор, стенанията на ранените, призоваване на боговете и клетви. Коне без ездачи препускаха из лагера, блъскаха се един друг, събаряха пешеходците, бягаха от адския кръг и се понасяха през полето.

В началото на борбата една група от Гуаповите конници попадна на пленниците и като разпръснаха пазачите, скочиха от конете и започнаха да режат въжетата. Кривогледият Лик, макар и ранен, докопа брадвата, която лежеше оставена встрани, и изтича към мястото, където се чуваше най-силна глъчка. Стиб сграбчи меча, който беше захвърлил Киз, и хукна към средата на лагера, откъдето все повече изтичваха коне без ездачи. Войнът сграбчи за юздите един черен кон и завчас се метна на гърба му. Около него бързаха бойци от неговия отряд, които се бяха освободили от въжето. Те събираха оръжие край изгазените огньове или тичаха и хващаха коне.

Докато под дъбовете обилно се проливаше кръв, Стиб вече образуваше отряд от над петдесет конници. Като извикаха с цялото си гърло: „Гуапо, Гуапо!“, войниците вкупом се втурнаха срещу врага.

Валок и Рок се бореха като побеснели. Страшни бойци, свикнали на всякакъв вид борба, те събаряха конниците около себе си. От Валоковото рамо се подаваше пръчката на стрела. Но войнът не обръщаше внимание на раната си. Гуаповите войници нападаха като разярени рисове, а самият той, безстрашен като див вепър, се втурваше в купа врагове и ги събаряше. Вдясно от него Рок нанасяше тежки удари. Слоб се втурна към него, хълбоците на конете им се сблъскаха и войниците се нахвърлиха един върху друг. И двамата завъртяха брадвите и ги спуснаха в един и същ миг. Замахът беше страшен. Слоб изпусна брадвата, почувствува удар в главата, залюля се и падна на ръцете на своите другари, които го изнесоха от борбата. Рок събори още двама неприятели и се нахвърли на трети. Обаче той шибна коня си и избягна сблъскването със страшния войн.

В това време Гуапо отстрани се приближаваше към Рок, като се бореше с брадва и меч. Неговият побеснял жребец хапеше другите коне и удряше с предните и задните си крака. Силният и дългорък Слим подкара коня си към младежа и се готвеше да го нападне отстрани. Той вдигна меча си, но Гуапо подложи косо брадвата и избягна удара.

Изведнъж Гуапо и Рок се намериха очи в очи.

— Гуапо! — извика старият войн.

— Да. Веднъж получи от мен стрела в рамото — каза младежът. — Сега ще те улуча по-добре.

Старият войн със светкавична бързина замахна с брадвата. Този удар би съборил и вол, но Гуапо бодна с меча коня си, който моментално отскочи встрани. Брадвата изсвистя във въздуха, войникът изгуби равновесие и падна от коня. Младежът се засмя и скочи към него. Но облак закри месеца и настъпи тъмнина. В този момент засвири тръба. Келтите отстъпваха. Рок се мушна между своите конници и изчезна в мрака.

Преследването не трая дълго. Когато месецът се появи иззад облаците, Гуапо и неговите войници се събираха под трите дъба.

„Да живее Гуапо! Да живеят войниците на стария Бин!“ — ехтеше от стотици гърла.

Все повече прииждаха бойци поотделно и на групи и освободени пленници, мъже и жени. Стиб и Гуапо ги подреждаха и преброяваха. Арго със своите хора търсеше ранени на полесражението. Като събраха всичките, около четиридесет на брой, подредиха ги на склона към светлината на месеца. Между тях беше и Пит. Той беше тежко ранен с брадва, която така беше разрязала бронята, че лявата му плешка бе почти смазана.

Когато Гуапо и Стиб се приближиха до него, той им каза:

— Трима ме нападнаха едновременно, Двамата съборих, а третият ме удари откъм гърба. Ако нямах броня на себе си, вече нямаше да бъда между живите.

Младите жени от Ликовата орда превързваха раните на всички ранени. Мнозина от тях не можеха да яхнат конете — между тях беше и Пит. Свалиха одеялата от пленените коне, направиха от тях носилки и ги завързаха между два коня, решиха така да пренесат тежко ранените бойци до своето селище.

Слоб се оправи от удара, който беше получил в главата. Неговата брадва и шлемът бяха смекчили силния замах на Роковата брадва. Младият войн чувствуваше бучене в главата и болки във врата.

Арго със своите хора изпокла всички ранени келти, над осемдесет на брой. Стибовите хора доведоха младежа Киз.

Гуапо се загледа в него. Позна го и се засмя.

— Това е юнакът, който ме обеси в селището и при това ме шибна с пръчка, когато бях вързан за дървото — каза той. — Спомняш ли си за мен?

Смъртно блед, Киз мърмореше неразбираеми думи. Беше сигурен, че го чака смърт.

Гуапо продължи:

— Вие долу в дефилето много обичате да се шегувате, и то винаги за сметка на безпомощните или по-слабите от вас. Върху теб ще приложа шегата, която научихме от вас.

Младият войн отсече една пръчка и удари с нея пленника по лицето. След това нахлузи примка на врата му, а другия край на въжето прехвърли през един клон на дъба.

— Сега дръпнете — каза той на другарите си.

Няколко от тях сграбчиха края на въжето и дръпнаха. Киз се издигна нагоре, тялото му се заклати във въздуха.

В този момент Гуапо замахна с меча си и сряза въжето. Обесеният младеж падна на земята и обезумял от страх, се заоглежда около себе си.

Гуапо преряза връзките на ръцете му и викна:

— Върви и се похвали на другарите си как си избягал от ръцете на Гуапо.

Киз гледаше и като че ли не разбираше думите, макар че те бяха казани на келтски. Не можеше да си представи, че ще се измъкне жив.

Тогава Гуапо го удари с плоската страна на меча си по гърба. Плененият младеж подскочи на място и после се втурна да бяга. След него екна смях.