Славомир Настасиевич
Гуапо (10) (Момчето от пещерата)

Глава 9

Спасението е в единството.

В дефилето, където се намираше селището на келтите, започнаха да прииждат войници на коне. След тях вървяха коли с жени и деца. Първата колона наброяваше около две хиляди души. След три дни пристигна и друга група. Тя се състоеше от три хиляди войници и също толкова жени и деца. Пришълците докараха няколко стада свини и голямо стадо овце.

В дефилето настъпи безредие. Мустакатите войници, с намръщени лица, избираха места да правят колиби, караха се и се биеха. Отсечените борове край пещерите падаха с трясък под острите брадви. Тополите и върбите край мочурището се проредиха. Беше изсечена голяма част от тръстиката. Изтъпканата трева не можеше да даде достатъчно храна за големия брой коне и конярите откарваха конете няколко километра далеч, където можеше да се намери обилна паша.

Така се събраха три орди. Всяка имаше свой вожд, когото неговите хора безпрекословно слушаха. За другите вождове не искаха и да знаят. Затова в дефилето настъпи бъркотия и започнаха чести кавги и сбивания.

Валок и пророкът Омс няколко пъти свикваха съвета на старейшините, но не можаха да го проведат, защото вождовете на двете орди бяха почти винаги пияни, а от другите изтъкнати войници и половината не дойдоха.

Пришълците се оправдаваха, че трябва да правят колиби, да ходят на лов и риболов, защото зимата наближаваше; че всяка орда има свой вожд, който заповядва, и че съвещание не е нужно.

Това неуредено положение трая десет дни. На единадесетия ден Валок издаде заповед всички негови войници, напълно въоръжени, да се съберат под свещения дъб. Веднага засвириха тръби и забиха тъпани. Валоковите войници тръгнаха от всички страни към свещеното дърво. Сериозни и навъсени, те бяха готови при даден знак от страна на вожда си да извадят мечовете и да се нахвърлят на пришълците. Всички чувствуваха, че е подкопана строгата дисциплина, на която бяха свикнали от детството си. Но неочаквано, като си пробиваха път през тълпата мъже и жени, се появиха вождовете на двете нови орди — Кид и Стриз, придружени от група изтъкнати бойци. И двамата бяха трезви. Те стигнаха до мястото, от което се говореше, приближиха се до Валок и пророка, поклониха се и се облегнаха на голите си мечове.

Валок ги отмери с поглед и се обърна към своите хора:

— Войници от моята орда, чуйте думите на своя вожд, когото винаги сте слушали и който ви е водил от победа към победа. Вие с храбростта и оръжието си заехте това дефиле, след като унищожихте една орда. Направихте си тук селище и ви беше добре. Но видяхте, че полудивите войници на тази земя са страшни бойци; това потвърждават онези гробове до брега под дъба, в които лежат нашите мъртви със смазани черепи и изпочупени ребра. Местните жители унищожават нашите разузнавачи и се промъкват крадешком около дефилето. Ние хванахме трима в Иберийските планини и ги обесихме, но зад тях се намират много орди, които един ден ще ни нападнат и с многобройността си ще ни победят. Затова ние решихме на съвещание на старейшините да изпратим наши хора през Голямата планина да извикат и доведат тук и други наши братя, за да можем с общи сили да победим всички местни орди и да завладеем тази богата земя. Две орди се отзоваха на нашата покана, преминаха Голямата планина и дойдоха при нас. Дойдоха, объркаха нашия ред и дисциплина и предизвикаха безредие в селището.

В сбора се чу глъчка. Валок се обърна към Кид и Стриз:

— Повикахме ви и вие дойдохте. Само че ние не смятахме и вие да се заселите в нашето дефиле. Да бъдат благословени боговете, които ни закрилят, тази земя е просторна, пълна с дивеч и добра паша за добитъка. Значи, търсете място, където да си направите селища. В този момент тук сме трима вождове на три орди. Не може да остане така. Или ще изберем един вожд, когото ще слушат всички, или вървете си от дефилето, което ние завзехме и си направихме в него селище. Ако си отидете, ще поддържаме връзка и заедно ще дадем отпор на врага. Ако останете и се подчинявате на нарежданията и заповедите на един вожд, ще бъдем силни и никой няма да ни надвие. Призовавам ви да решите. Мисля, че най-сигурното спасение е в единството.

Кид и Стриз се погледнаха, а техните войници започнаха да роптаят и да хващат мечовете.

— Ние си искаме нашите вождове! — каза един.

— Кид и Стриз… Нека и двамата да управляват — прибави друг. — Ако някой се възпротиви, ние с брадва и меч ще се справим с него.

— Няма да се махнем оттук. Направихме си колиби. Ако трябва ще се борим — мърмореха трети.

Измежду тях се отдели един снажен мъжага, с дълъг врат, огромни ръце и крака, дебели устни и сплескан нос. Без да иска думата, той се приближи до мястото, от което се говореше, и викна с дрезгав глас:

— Войни на богинята Епона, ние всички сме от едно племе. Принадлежим на един народ, който завладява света и когото никой досега не е победил. Съгласен съм заедно да се борим за доброто на нашите жени и деца. Извикаха ни тук и ние преминахме през Голямата планина, като се промъквахме през нейните клисури, бездни и пропасти и се борихме с планинците. Дойдохме в това дефиле и смятахме, че ще бъдем между приятели. А сега… излезе, че ни пъдят, и то след като нашите хора си направиха колиби. Валоковата орда е най-малката, а нейният вожд иска от нас да се откажем от старейшините си. Ние сме пет пъти повече. Ние ще се борим за това място.

След като каза това. Той измъкна меча си и започна да го върти над главата си. В това време войниците пришълци все повече прииждаха и цялото място около свещения дъб се изпълни с народ. Новодошлите разпитваха онези, които бяха слушали речите, блъскаха се да отидат по-близо и мърмореха.

— Гонят ни от дефилето… Обиждат нашите вождове… И ние търпим. Дългият Нид върти меча, предизвиква за борба.

Хората се натискаха, блъскаха се едни други и вдигаха шум. Дългият Нид отново започна да говори и надвика тълпата:

— От името на моя вожд Стриз каня вожда Валок да се бори с мен на живот и смърт, с меч, брадва или тояга. Ако не приеме поканата ми, ще означава, че се отказва от водачеството.

Войниците завикаха от всички страни. Кид и Стриз се усмихваха и мълчаха. Нид беше най-добрият им боец и затова го бяха избрали — да убият с негова помощ по-лесно Валок и да подчинят ордата му.

Но изскочи Рок, войнът с кривата лява ръка и белег на лицето. Той се качи на мястото за говорене и викна:

— Аз съм Рок, син на Ипсалт. Баща ми загина в борбата със севоните и остави славно име зад себе си. Беше известен с това, че никога, нито крачка не отстъпваше пред неприятеля. Аз, неговият син, продължавам тази негова черта и това съм доказал много пъти. Дългият Нид призова моя вожд на борба. Поканата приемам аз и ще се боря с него дотогава, докато единия от нас загине. Мисля, че дългият Нид не е толкова велик, че да си позволи да извика на борба вожда на една орда. За този насилник съм достоен и аз, макар че лявата ми ръка е саката.

— Аз ще се боря. Мен предизвика! — прекъсна го Валок.

Пророкът Омс сложи ръка на рамото му и каза:

— Не! Ще се бори Рок, защото ако ти загинеш, цялата ни орда ще се разпръсне. Аз заповядвам!

— Тогава Стриз и Кид трябва да се бият с мен! — изскърца Валок със зъби.

— Така е и редно! Съгласен съм.

Но Кид, вождът на по-малката орда пришълци, се качи на мястото за говорене и като почака всички да се успокоят, каза:

— Съгласен съм с Валок. Не може да има три вождове, а на нас не ни се напуща това дефиле, където нашите войници вече си направиха колиби. Затова ще се борим за водачеството. Дългият Нид предизвика на борба Рок, син на Ипсалт. Първият ще се бори за Стриз, вторият за Валок. Аз ще дам трети борец от моята орда. С жребий ще определим кои двама ще се борят първи. Който от тях остане жив ще се бори с третия. Съгласни ли са Стриз и Валок с моето предложение?

— Съгласни сме — отговориха двамата войни.

— Тогава борбата може да започне веднага — продължи Кид. — От мое име ще се бори Гем, синът на Омболт.

В сбора започна раздвижване и глъчка. Този вид борба беше особено интересна за келтските войници. Като сравняваха силата и опита на борците, веднага започваха да предвиждат кой ще победи. Мнозина смятаха, че дългият Нид има най-големи изгледи за победа. Гем, синът на Омболт, беше нисък, но сръчен борец. Хората на Кид бяха сигурни в него. Сакатия Рок никой, освен неговите хора, не смяташе за опасен противник, защото на никого не беше минавало през ума да погледне едрите му кости и мускулите, които като възли на опънато въже бяха набъбнали под вълнената блуза. В продължение на години, служейки си само с дясната си ръка, беше стигнал дотам, че можеше с един удар на брадвата да събори бизон. Голяма сила се криеше в дясната ръка на войника.

Вождовете пристъпиха към теглене на жребия. Отчупиха три клечици, двете от които бяха еднакви, а третата малко по-дълга. Тези, които изтеглеха двете еднакви, щяха да се борят веднага, а победителят щеше да се бори с онзи, на когото се паднеше най-дългата клечка.

Един войник стискаше клечките в шепата си. Малките им връхчета се подаваха между пръстите му. Стриз, Валок и Кид се приближиха.

Първата клечка извади Валок, втората Кид, а третата — най-дългата, Стриз. Следователно трябваше веднага да се борят: Рок, синът на Ипсалт, и Гем, синът на Омболт. Дългият Нид щеше да се бори с победителя.

Беше обявен резултатът от жребия. Над две хиляди войници с цяло гърло поздравиха борците и по този начин им отдадоха достойна почит. Мястото около свещения дъб веднага беше разчистено. Хората се отдръпнаха и образуваха голям кръг.

Двамата борци, голи до кръста, застанаха един срещу друг. Донесоха им еднакво големи и еднакво тежки мечове. Също такъв меч дадоха и на Нид, който небрежно се облегна на него, готов да наблюдава борбата, докато му дойде редът.

Гем беше упорит борец, който съзнаваше, че издръжливостта и бързината, съчетани със смислени удари, почти винаги донасят победа. В борбите, които келтите бяха водили с галите и германите, мечът на Гем предизвикваше страх и трепет сред неприятелите. Най-силните и най-сръчни борци падаха под неговия меч като ударени от гръм. Гемовите хватки бяха влезли в приказките. Този войник и неговите хора бяха сигурни в победата.

Жив и подвижен, той с всички сили се нахвърли на противника. Мъчеше се да го смути с чести удари и убождания. Изтичваше около него, подскачаше и майсторски избягваше меча на Рок, който свистеше над главата му. Кидовите хора с въодушевление поздравяваха всяко добре направено движение или удар на своя любимец, защото той беше техният най-добър борец.

Рок, студен и по-малко подвижен, почти не се помръдваше, само се въртеше на място и отблъскваше всеки удар. На присъствуващите се струваше, че само ръката му работи и че без никакво усилие издържа борбата. В началото изглеждаше, че подвижният Гем ще намери случай и с опитен удар лесно ще надвие противника си, защото Рок само се защищаваше, въртеше се на място и отблъскваше ударите. Войниците, които бяха близо до борците, можеха да забележат как Гем вече диша трудно, как ноздрите му се разширяват и го облива пот, докато Рок втренчено следеше всяко негово движение, без да показва ни най-малък признак на умора. През време на борбата Гем няколко пъти се загледа в неговите студени зелени очи и със страх в сърцето почувствува, че се е натъкнал на закален борец, с когото не се излиза лесно на глава. Като почувствува, че няма да може да издържи дълго, Гем удвои бързината на ударите. В един момент изглеждаше, че за Рок няма спасение, защото в такава схватка е достатъчно само един миг невнимание или непредпазливост, за да се изгуби борбата и животът. Гем улучи този момент. Той подскочи на място, когато на всички им се струваше, че ще се хвърли на лявата страна и нанесе удар с едно страшно забождане точно когато Рок мръдна тялото си вдясно. Ударът, предназначен за корема, само одраска слабините на Рок и той почувствува остра болка и как кръвта започна да се стича по левия му крак. Но железните нерви на стария войн и тогава не отстъпиха. Врявата, която нададоха Гемовите привърженици, нито за миг не го разколеба. Напротив. Точно тогава от неговите студени очи не убягна слабата страна на противника, защото Гем, заслепен от успеха си, само за частица от мига изгуби предпазливостта си. Това беше достатъчно. Рок с цялата си ярост се нахвърли върху него и го раздра с меча си от край до край.

Множеството войници гръмко ревнаха. Повици, викове, смях и писък като морски вълни се удряха в стръмните канари на дефилето. Радостта на Валоковите хора заглушаваше бесните викове на Кидовата орда. Скърцането със зъби, безочлив смях и подигравките на едните и другите едва не преминаха в общо клане. Все пак никой не развали реда, нито напусна мястото си, защото всички войници бяха уверени, че в този вид борба, която решава кой ще бъде вожд, участвуват и боговете. Войниците си хвърляха злобни погледи и крещяха, но нито един не вдигна меч.

В това време ватесът Омс превързваше раната на Роковите слабини; сложи върху нея меча мас, лист от репей, снопче вълна и над всичко това — дебела превръзка, която нави няколко пъти около кръста на войника.

— Изтече ли ти много кръв? — попита той.

— Не зная — отговори Рок, — но нищо не съм изгубил от силата си.

— Ако победиш и дългия Нид, Ще те наредим между боговете! — каза ватесът.

— Или ще победя, или ще умра. Нека бъде волята на боговете.

— Те закрилят и теб, и нас. Бори се и победи.

Така говореше ватесът и загрижено гледаше бледото лице на Рок.

Няколко мъже от Кидовата орда понесоха на ръце тялото на Гем и го предадоха на жените, които с плач и нареждане започнаха да го мажат с ароматични масла, за да го приготвят за погребението.

А дългият Нид вече стоеше срещу Рок, готов да започне борбата. Всички войници втренчиха погледи в борците. При даден знак борците тръгнаха един срещу друг и кръстосаха мечовете си.

Нид беше бавен и коварен борец. Той разчиташе на огромната си сила и се стремеше да избие меча из ръцете на противника си или да го счупи. Но мечовете по онова време бяха много масивни и направени от сплав, която не се чупеше лесно. Остриетата се сблъскваха и отекваха удари.

Нид се биеше и говореше:

— Сакати дяволе, няма да те убия, а ще отсека дясната ти ръка до рамото и ще я посветя на боговете. Тя ще виси на вратата на моята колиба за радост и веселие на цялата ми орда.

— Ти скоро ще се веселиш между боговете на подземния свят! — говореше Рок, като отбиваше с ръка силните удари на противника си.

Обаче Рок все повече пребледняваше. На превръзката около кръста му се появи червено петно, което се увеличаваше и вече беше станало голямо колкото една шепа. Раната му кървеше.

Ватесът и Валок бяха най-близо до него. Те забелязаха кървавото петно и се спогледаха. Двамата знаеха много добре, че войникът няма да издържи много, защото лицето му беше сигурен знак, че от раната тече кръв.

Ватесът сложи шепите си на устата и извика:

— Рок, нападение! Престани да се отбраняваш! Нападай!

— Нападай!… — отекна като ехо и гласът на Валок. Но като че ли войникът не чуваше тези гласове. Той продължаваше да отбива ударите на противника и чувствуваше как ръката му изтръпва. Освен това забеляза, че двата меча имаха дълбоки резки на остриетата си.

„Нид е силен, може би по-силен от мен. Ще издържи, мислеше войникът. — Аз ще се уморя преди него. Раната ме боли и кърпи, кръвта ми изтича, чувствувам…“

Без да промени начина на борбата, Рок остана още малко време в отбрана, а след това неочаквано така страшно нападна противника си, че за няколко мига напълно го обърка. Нид едва успяваше да дочака и отбие всеки удар. Роковият меч разсече най-напред мускула на лявата му ръка, а след това засегна врата му. Но това не изплаши Нид. Сега и той нападна с всички сили, като подскачаше около противника си. Изведнъж му се стори, че Рок губи самоувереността и се защищава невнимателно. Той помисли, че е дошъл решителният момент и със светкавична бързина се хвърли върху противника си. Като че ли за Рок нямаше спасение. Обаче сакатият борец с железни нерви, предпазлив като вълк, за частица от секундата избягна удара. Мечът на Нид увисна, във въздуха и разсече празното пространство под мишницата на противника. Нид залитна от силния удар. Рок само това чакаше. Той замахна като джелат и с един удар му отсече главата.

До този момент никой не подозираше колко сила се крие в дясната ръка на сакатия Рок.

Тълпата най-напред се развълнува, после изведнъж от хиляди гърла екнаха викове до небето. Хората се раздвижиха и завчас настъпи безредие. Всички бяха така изненадани от този край на борбата, че на никого не му дойде на ум да извади меч и да отмъщава. Валаковите хора веднага дотичаха, вдигнаха Рок на ръце и го отнесоха в колибата на вожда на ордата. Ватесът постави петдесет мъже да пазят победителя в двете борби.

Две жени прегледаха раната на бедрото на войника, измиха я със купи солена вода и я превързаха. След това Рок на един дъх изпи няколко ракия, подправена с мед и треви, и заспа на постелята, покрита с овчи кожи. За него се грижеха двете жени и малката Муму.

През това време под свещения дъб, в присъствието на старейшините на трите орди, Кид и Стриз предадоха мечовете на Валок в знак, че признават неговото водачество. Стриз проговори:

— В честна борба пред хората от трите орди твоят борец заслужено победи. Всичката власт принадлежи на теб. Предавам ти меча си в знак на покорство. Отсега твоите думи ще бъдат закон за мен. Нека боговете дадат много години да властвуваш над това племе, да го увеличиш и да го водиш от победа към победа.

След него думата взе Кид:

— Боговете дават власт на този, когото обичат. Нареждам се под твоето водачество като прост войник и ще се подчинявам на всичките ти заповеди.

Валок прегърна двамата и като им върна мечовете, каза:

— Стриз и Кид ще бъдат отсега мои братя. В братство ни свърза кръвта на най-добрите борци, която беше пролята днес тук. Те двамата ще седят до мен на големите съвещания от дясната и от лявата ми страна и техните думи ще се слушат в събранието. Стриз и Кид ще бъдат моите първи съветници, старейшини и помощници.

Тримата вождове се прегърнаха. Радостта и веселите викове на хилядите хора поздравиха този свещен акт.

Така завърши варварският съд. Вожд на трите орди, които се обединиха в една, стана Валок.

 

 

Рок лежа няколко дни в колибата на Валок. Двете жени наглеждаха и превързваха раната на бедрото му. На четвъртия ден войникът се чувствуваше напълно добре. Излежаваше се на постелята и разговаряше с малката дъщеря на вожда на ордата. Бяха сами в колибата.

— Днес ще те напусна — каза войникът. — От раната ми вече не тече кръв и болките престанаха. Сега мога да си отида. Ще дойдеш ли някой път да ме видиш в моята колиба?

— Няма! — каза Муму навъсено.

— Защо?

— Защото не вярваш, че Азур и Пит са живи. Те не бяха виновни. Затова боговете са ги пуснали да избягат от пещерата.

— А кой сряза връзките на двамата младежи, които бяха вързани за дървото?

— Аз.

— Лъжеш.

— Не лъжа. Аз ги пуснах.

— Никой не вярва на тези твои думи.

— Нищо. Главното е, че Пит и Азур са живи.

— Не се заблуждавай! — каза войникът. — Този, когото Валоковите хора зазидат в пещерата, той не може да се спаси.

— А къде е Белина? — попита момиченцето предизвикателно. — Баща й я търси навсякъде и няма да я намери, Ще ти кажа защо: Пит я е отвлякъл.

— Ти бълнуваш.

— Не бълнувам. Защо Гроз не се върна? Той отдавна отиде с петима войници на разузнаване. Аз ще ти кажа: тези хора никога няма да се върнат. Ето защо: убили са ги Пит, Азур и Гуапо.

— Какъв Гуапо? Какво плещиш?

— Едва чаках да остана сама с теб. Ще ти покажа нещо, Познаваш ли тази кърпа?

— Познавам я — изненада се Рок. — Тази кърпа носеше на главата си Азур, когато я водеха към пещерата.

— А-ха! Е, какво ще кажеш? Живи ли са тя и Пит?

Войникът завъртя глава.

— Изглежда, че някак са се измъкнали от пещерата. Откъде взе тази кърпа?

— Донесе ми я Гуапо.

— Ти си луда!

— Не съм. Той е бил една нощ в селището. Хвърлил я е в нашата колиба тази кърпа и още нещо. Виж.

Войникът видя в ръцете на малката Муму златната плочка и елмаза.

— Какво ли не се случва! — чудеше се Рок. — Значи ти мислиш, че Азур и Пит са се сдружили в планината и с другия младеж?

— Уверена съм.

— Защо?

— Защото Белина изчезна. Аз зная колко тя обичаше Пит. Постоянно плачеше, след като го зазидаха в пещерата.

— Вярно. Белина изчезна и баща й напразно я търси.

— Ако продължи да я търси, ще намери смъртта си. Пит сигурно ще го убие, защото той хвана неговата майка, когато се опита да влезе в пещерата, за да освободи сина си. През онази нощ, когато валя дъжд, Пит и Гуапо са били в селището.

— И никой да не ги хване! — чудеше се войникът.

— Никой, понеже те са под закрилата на боговете, защото бяха невинно осъдени. Ти трябва да отидеш и намериш.

— Много умно. Искаш ли още нещо?

— И да доведеш и четиримата в селището.

— Нито аз зная къде да ги търся, нито те биха дошли в нашето селище, защото знаят, че върху тях е хвърлено проклятие. И четиримата ще бъдат убити — завърши войникът.

През този ден двете жени заведоха Рок в неговата колиба.

 

 

Така Валок беше избран за вожд. Трите орди се обединиха и в дефилето имаше около пет хиляди войници. Когато след няколко дни един разузнавателен патрул от десет души доведе, завързани с въже, двама пленници, хванати в Иберийските планини, келтите решиха да ги принесат в жертва на богинята Епона. По този случай ватесът Омс беше избран и посветен за върховен първосвещеник. На него трябваше да се подчиняват двамата пророци пришълци заедно със своите помощници. Пленниците бяха заклани на жертвеника. Събраха кръвта им в четири делви и осветена, я разляха в четири посоки за щастие и напредък на голямата орда и нейния вожд.

Прит, старият и дългогодишен ватес на Кидовата орда, който много добре владееше тайните на предсказанието, гледаше утробите на жертвите и видя там велика слава и напредък за мъжете, жените и децата от дефилето. Пророкът потвърди това и по летенето на птиците и като наблюдаваше звездите всяка ясна нощ. Прит събираше със свиркане отровни змии, хващаше ги и ги слагаше в пазвата си, шепнеше си тях и научаваше кога кой войник ще умре или ще бъде убит. В колибата си имаше опитомена лисица.

Когато видя за пръв път момиченцето Муму, загледа се продължително в очите му и каза:

— Това дете носи щастие за всекиго, които се намира близо до него. Докато то е в нашето селище, никакво зло не може да ни се случи.

След като бяха принесени човешките жертви и Омс беше посветен за главен пророк на ордата, Валок свика старейшините и изтъкнатите войни на голямо съвещание. Веднага затрещяха тъпаните и писнаха тръбите. Плещестите войни заприиждаха и скоро над стотина на брой заеха места под свещения дъб.

Пръв заговори Валок. Той поздрави войните с подбрани думи, като ги назоваваше „деца на боговете“ и „скромни синове на богинята Епона“, на която винаги са служили, и след това даде думата на Омс.

Ватесът обходи с поглед сбора и започна:

— Сега сме обединени, силни и непобедими. Силата на нашите войници може да устои на всеки неприятел. Мисля, че настъпи времето, когато трябва да дадем възможност на всеки боец да прояви геройството си. Ние се намираме в страна, където съществуват орди, чиито хора са изключително храбри. Все пак, докато са разделени, ние можем лесно да ги победим. Щастливо обстоятелство е, че те не умеят да разтопяват метали и да правят оръжие от тях. Не знаят и да опитомяват коне. Те не могат да ни победят с каменните си брадви, копия и стрели с върхове от кремък. Нашите разузнавачи са открили една орда от другата страна на Голямата река. Тази орда е отдалечена от нас седем до осем дни път на кон. Хората от нашия разузнавателен патрул са забелязали там големи стада овце и стада питомни свини. Нашите войници ще унищожат мъжете, жените и децата, а овцете и свините ще докарат в нашето селище, за да имаме достатъчно храна за зимните дни, които наближават. Мисля, че трябва да предприемем похода колкото е възможно по-скоро, докато на земята има достатъчно храна за конете.

— Съгласни сме! Така трябва да направим! Веднага да тръгнем! — одобряваха мустакатите войни, като кимаха.

— За унищожаването на тази орда ще бъдат достатъчни двеста души. Предлагам техен вожд в похода да бъде моят приятел Кид — каза Валок.

Кид веднага прие.

— Приемам водачеството. Само искам на това събрание от отбрани хора да кажа какво видях в Галия. Техните войници убиват само децата и старците. Здравите мъже и жени хващат и ги отвеждат като роби; в селището те вършат най-тежката работа. Дали нашият вожд Валок и другите войни смятат, че и ние трябва да правим така?

— Заловете колкото можете повече и ги доведете в дефилето. Ще ни трябват и като работна сила, а когато потрябва, ще имаме и човешки жертви да умилостивяваме нашите богове — каза ватесът.

След това пристъпиха към избирането на войниците, които трябваше да участвуват в похода. Беше решено този път да отидат само Кидови хора, а да ги предвождат четирима от близо четиридесетте Валокови разузнавачи, защото те добре познаваха околността и начина на борба на местните жители.

На другия ден в зори в дефилето се бяха подредили готовите войници, въоръжени с копия, мечове, стрели и брадви. Всеки държеше коня си за юздата и само чакаше вождът Кид да възседне своя кон.

Скоро старейшините излязоха от Валоковата колиба. Един войник докара черен кон до Кид, той го яхна, махна с ръка на тръбача, който затръби войниците да яхнат конете си. Всички войници, определени да участвуват в похода, възседнаха конете и колоната тръгна натам, откъдето слънцето изгряваше в дефилето. Напред яздеше Кид, а около него Валоковите войници от разузнавателния патрул.