Метаданни
Данни
- Серия
- Доктор Павлиш (5)
- Оригинално заглавие
- Закон для дракона, 1975 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- А. Грозданова, 1977 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 1глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и начална корекция
- K-129(2014 г.)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Ripcho(2014 г.)
Публикувано в списание „Наука и техника за младежта“, броеве 6, 7/1977 г.
История
- —Добавяне
17.
— Как мога да видя някой мармот? — попита на вечерята Павлиш, седналата до него Нина.
— И аз не съм ги виждала отблизо, а само отдалеч — отвърна тя. — Те са много страхливи и предпазливи.
— Приличат на пингвини — допълни Татяна-голямата.
— Аз ще ви уловя един — каза Таня-малката. — Видях едно тяхно гнездо долу.
Мармотът бе много необходим на Павлиш. Комарите живееха в техните дупки.
На сутринта Татяна домъкна един мармот.
— Докторе — надникна тя в лазарета, където Павлиш провеждаше лечебна гимнастика на Леополд. — Задачата е изпълнена. Пленникът е тук.
Павлиш веднага се досети за какво става дума.
— Ще го разпитвам аз. Къде го сложихте?
— Лежи вързан в танка.
— Не се ли съпротивляваше?
— Не. Исках да го внеса в станцията, но Нина забранява.
— Защо? — запита Павлиш и забърза след Таня. — Нали на улицата има дракони?
— Тя смята, че е заразен. Нима ще спориш с нея!
— Разбира се, тя е права… Вали ли?
— Дракони не се виждат. Не се страхувайте.
— Аз не се страхувам от драконите. Кой в наши дни се бои от тях?
Всъдеходът бе до полуотворената врата на гаража. До него стоеше Нина, която днес бе дневална и затова бе с престилка с волани. Но кокетната престилка не бе превърнала началничката в домакиня. Дори кичурът коса, който трябваше да скрива белега на челото и бе в чудесна хармония с престилчицата, не спасяваше положението. Сякаш отгатнала погледа на Павлиш, Нина каза:
— Аз готвя чудесно. Днес сам ще се убедите в това.
И веднага продължи със съвсем друг глас:
— Павлиш, ако това животно ви е абсолютно необходимо, занимавайте се с него сам. Няма да позволя никой да го пипа. Та то е полумъртво!
— Ти пък откъде знаеш? — възмути се Таня. — То е във всъдехода. Никой освен мен не го е виждал. Много мило животно.
— Надникнах вътре. Аз също съм любопитна… Татяна!
Татяна бе вече до всъдехода. Тя отвори люка и преди Павлиш да успее да я настигне и й помогне, измъкна навън вързания мармот.
— Пипах го вече с ръце — заяви Таня.
Павлиш се наведе над мармота. Той лежеше на една страна и дишаше тежко. Голям бе колкото средно куче. Имаше закръглено продълговато тяло с къси лапички. Бялата му муцунка бе източена в хоботче. Мармотът се дърпаше и се мъчеше да се освободи, но някак вяло, сякаш искаше да покаже, че не се е примирил със съдбата си.
— Не го развързвайте — предупреди Татяна, — защото ще избяга. Къде тогава ще ви хвана друг? Те не се търкалят на път и под път.
Мармотът въздъхна. Той наистина се търкаляше на пътя.
Няколко комара се виеха над него. Всеки миг можеше да се появи и някой дракон. Павлиш бутна Таня настрани, взе в ръце мармота и го внесе в станцията.
След два часа мармотът умря. Той бе изтощен и болен от всякакви болести (Нина, както винаги, бе права). Павлиш не можа да го спаси, но изследва кръвта и съдържанието на стомаха му — все пак мармотът даде своята лепта за науката.
Картината, която се очертаваше, бе твърде логична. Липсваше само последният щрих. Докато Павлиш се занимаваше с жертвата си, в лабораторията надникна Нина и му зададе няколко въпроса. И Павлиш разбра, че тя е наясно за хода на разсъжденията му.
Последният щрих бе намерен късно вечерта.