Кир Буличов
Законът за дракона (8)

8.

От краткия, но шумен и яростен бой с дракона, който искаше непременно да отмъсти за смъртта на своя роднина, у Павлиш останаха откъслечни спомени, както у човек, който иска да си представи последователността на някой семеен скандал, но не може да разбере с какво е започнал. Той помнеше, че Лескин стреля нагоре, помнеше, че драконът искаше да се вмъкне през дупката и единият му крак се клатеше във въздуха, търсейки да хване някого от тези, които се бяха притиснали към стените, помнеше, че Джим включи пожарния кран и струята вода, която падаше в отворената паст на чудовището, го застави да се отдръпне; но какво беше правил самият той през тези две-три минути, Павлиш изобщо не можеше да си спомни, макар да се надяваше, че не е проявил особена страхливост.

— Свърши се — каза Нина, като гледаше широкия, с разкъсани краища отвор, над който ниско летяха облаци. — Ще трябва тази нощ да поправим покрива. Има ли доброволци?

— Аз ще го поправя — каза Джин. — Не ми трябват помощници.

— А аз? — запита Павлиш.

— Ще трябва да се заемете с него — и Нина посочи дракона.

— Само внимавайте да не ви зарази с нещо — предупреди Лескин.

— Нека сега се върнем в трапезарията — подкани Нина — и да продължим прекъснатия обяд. Леополд, тръгвайте за лазарета, след обяда докторът ще дойде при вас.

Павлиш превърза набързо раната на Татяна-малката, която с еднакъв стоицизъм понасяше болката и укорите на Павлиш и дори успя да му разкаже как са убили дракона.

— Това го измисли доктор Стрешний. Та тях нищо не ги лови. Стрешний се сети да направим чучело на човек и да го свържем с взривна капсула. Три дни не се приближиха до примамката, може би реагират само на подвижна цел…

— Много ли са? Потърпете, сега свършвам.

— Нищо, аз съм търпелива. Не се срещат по много заедно. Научих се дори да ги различавам. Този, който взривихме, е доста малък. А имат и майка — тя просто закрива слънцето. Според мен тя беше на покрива. Реят се в небето като соколи и съвсем не изглеждат страшни. А пикират като камък. Секунда — и вече е тук. Ако си облечен в черно или зелено, можеш все пак да се отървеш, но всяко светло петно за тях е както червения парцал за бика. Сигурно сте забелязали, че ние мажем с кал дори и лицата си.

— Забелязах.

— Това не е патология, а необходимост.

— А не може ли все пак без кал?

— Какво друго да измислим. Грим нямаме. Скафандрите ни са светли. В тях изобщо не излизаме. Можем да се завием с кърпа. Така прави Нина. Но при тукашната горещина, само тя може да работи забулена. Калта е по-удобна.

— Може ли да тръгваме?

— Да вървим.