Кир Буличов
Законът за дракона (6)

6.

— Обядът е след половин час — каза Татяна. — Ние минахме край трапезарията. Третата врата от тук. Ще запомните ли?

— Благодаря, а къде е болницата?

— Нина ще ви разкаже всичко. Не се безпокойте за болните. Ако беше само за тях, нямаше да ви викаме. Но ще има други — завърши тя убедено и веднага смени темата: — В гардероба са вещите на Стрешний. Можете да ги използувате. Той няма да се сърди. Там е мрежата срещу комари и всичко останало.

Татяна изчезна.

Останал сам, Павлиш реши да се преоблече. Той пристигна в синия си всекидневен мундир на Далечната Служба и приличаше на папагал сред врабци. Отвори чантата и извади сапун и четка. По мивката суетливо бягаха малки насекоми, прилични на черни мравки. Павлиш пусна струя вода върху тях, изми се и се приближи до прозореца. През решетката се виждаше склонът на хълма, на чийто връх бе построена станцията. По склона надолу, към гората растяха дребни храсти, сред които се издигаха редки ниски дървета. По-нататък, до хоризонта се простираше скучна сивозелена равнина. Далеч в леката мъгла се виждаше още един хълм. На около три километра в равнината течеше река, която отразяваше светлите облаци; те бяха полупрозрачни и пропущаха слънчевата светлина, от което всички предмети хвърляха леки размити сенки, а самите оставаха безплътни и без тегло. Площадката пред станцията бе празна, само на единия край над стълб с някакви уреди се виеше рой насекоми.

Навсякъде из помещението бяха останали следи от Стрешний. На масичката имаше книги, накъсани листове, касетки. В ъгъла се търкаляше сгънат мръсен комбинезон. Но леглото бе чисто и застлано.

Върху масата лежеше дебела книга в зелена подвързия. Павлиш я отвори. Докторът се оказа консерватор. Той не само бе водил дневник, но го бе писал на ръка. Почеркът му бе четлив, буквите закръглени и всяка една добре изписана.

Очите му пробягаха по първите редове:

„… Дневникът ми не може да представлява нито научна, нито литературна ценност. По-скоро това е средство да организираш собствените си мисли…“

Павлиш затвори дневника. Никой не му бе дал право да го чете.

И изведнъж той видя, че вече са минали четиридесет минути. Не е хубаво. Всички вече са се събрали в трапезарията, идването на нов човек в далечна станция е цяло събитие, трябва да отговаря на задължителните въпроси, а често пъти далеч не винаги знаеш каква е новата постановка на „Большой театр“ и прокопана ли е шахтата на Луната. Павлиш се огледа в огледалото. Лекарят трябва да служи за пример на околните — да бъде стегнат, избръснат, точен.

В това време нещо избухна. Станцията се разклати. Някой изтича по коридора. И настъпи тишина.