Кир Буличов
Законът за дракона (5)

5.

Всъдеходът премина по равна площадка и рязко спра. Светлината зад илюминаторите се промени. Стана топла, жълта.

— Ето че пристигнахме — каза Татяна.

Павлиш забеляза, че спътниците му изведнъж се отпуснаха, сякаш напрежението, в което се намираха дотогава, изчезна.

— Помогнете ми да снемем контейнера — каза Джим. — Обидно ще бъде да счупим нещо, когато вече сме си у дома.

— Там има сельодка — каза Павлиш. — И черен хляб.

— Сельодка — помлясквайки каза Джим. — Аз сам ще нося кутията, както скъперникът рицар своето любимо ковчеже — Джим явно имаше слабост към цитатите и поговорките.

Татяна отвори люка и никой не пречеше вече на Павлиш да слезе пръв.

Всъдеходът се намираше в гараж, изграден сигурно и здраво като крепост. Вратите му бяха затворени. Гаражът бе ярко осветен и от пръв поглед се виждаше, че той е удобен и дори уютен, както са уютни работните кабинети и работилниците, чиито стопани не се грижат за впечатлението на околните, а просто живеят и работят в тях.

Пред всъдехода стоеше слаба жена с къси къдрави тъмни коси, с бретон над челото, лицето й бе дребно, с остра брадичка и големи очи, с пухкави устни, леко извити в ъглите нагоре. Жената беше изрядно чиста: по комбинезона, лицето и ръцете й нямаше и петънце от кал. „С водата тук са добре“ — помисли си Павлиш.

— Доктор Павлиш? — полита тя, но не дочака отговора му. — Здравейте. Наричам се Нина Рава. Аз съм началника на станцията. Ще живеете в стаята, където преди живееше Стрешний. Починете си, а после ще обядваме заедно.

— Благодаря — отвърна Павлиш, като сподави желанието да сподели с началника на станцията колко е приятно да срещнеш чист човек.

По покрива нещо затропа, сякаш върху него се сгромолясваше водопад от камъни. Лампите се залюляха. Една от тях се пръсна и по пода се посипаха парчета.

Всички притихнаха и зачакаха. Камъните продължаваха да се сипят.

— Какво е това? — залита Павлиш, но никой не го чу.

— Да вървим! — извика Джим. — Той няма да миряса скоро.

— Колко пъти казвах — обади се Лескин — да боядисаме покрива в зелено.

— Вероятно… — започна Татяна-малката, но Нина я прекъсна.

— Да не си посмяла! — Те се разбираха отлично помежду си. Павлиш обърна внимание на широката ивица от лейкопласт върху челото на Татяна и когато тя го изпращаше до стаята му, й каза:

— Ако и вие сте одраскана, обадете ми се, защото може да загнои.

— О, то почти зарасна — отвърна Таня и Павлиш не й повярва. — И изобщо белегът краси изследвача. Съвсем не мога да разбера Нина, която дори си пусна бретон, за да не види никой как драконът я перна по челото. Добре, че окото й е здраво.

Спряха пред една врата.

— Влезте — каза Таня. — Тук живееше Стрешний. Само нищо не му размествайте. Докторът няма да ви прости това. Той е много прибран.