Кир Буличов
Законът за дракона (19)

19.

На сутринта Нина запита:

— Павлиш, ще ви бъде ли нужен всъдехода?

— Току-що мислех да го поискам.

— Е, падна ли ябълката върху главата на Нютон? — запита Джим.

— Падна — съгласи се Павлиш.

— Татяна, провери акумулаторите — каза Нина. — Общо отиване и връщане са около двадесет и пет километра. А няма никакъв път.

— Нина! — извика Павлиш. — Вие сте гений!

— Съмнявам се — каза Нина. — Трябваше по-рано да се сетя.

— У нас Нина е първа навсякъде — подкрепи Павлиш Таня-малката. — Дори и в биологията. Къде ще вървим, докторе?

Павлиш се обърна към Нина.

— Не се превземайте, Слава — усмихна се тя. — Вие знаете по-добре от мен. Към съседния хълм. Вярно ли е?

— Вярно.

— С доктора ще идат Татяна-малката и Джим. Другите остават тук.

— В края на краищата аз съм съвсем свободен… — каза Лескин.

Пътят през гората се оказа тежък. В твърдите, но не винаги благоразумни ръце на Таня-малката всъдеходът подскачаше като скакалец. Като по чудо пътниците не си изпочупиха ръцете и краката.

— Доколкото разбирам — започна Лескин, когато всъдеходът забави хода си, като се промъкваше през храсталака — ние отиваме да видим къде живеят драконите. Ако се вярва на разсъжденията на нашия началник и на Павлиш, те прелитат от съседния хълм. Какво пък, логично е…

Лескин замълча, като даваше възможност на Павлиш да продължи.

— Ще им нанесем удар право в леговището им?

И едва сега Павлиш забеляза, че Лескии бе взел пистолета си.

Джим също го видя и каза:

— Само че не с твоя топ, Лескин.

— Аз не съм молил да се взема оръжие — каза Павлиш.

— Аз пък, докторе, съм лишен от вашия алтруизъм. Вие не можете да знаете какво ни чака. Опитът ми подсказва…

Татяна се намръщи и накара всъдехода да прескочи едно тясно деренце. Пътниците се струпаха един върху друг и беседата прекъсна. Когато колата отново изпълзя на равно, Татяна каза:

— Павлиш е хуманист, а ние, изследователите, сме груби хора. Той няма да ни позволи да обиждаме безобидните мъничета. Те имат дечица. А Лескин ще иде при тях с маслиново клонче. Правилно е, че Нина му разреши да дойде с нас. В края на краищата станцията ще мине и без астроном.

— Докторе, вие наистина ли смятате, че драконите трябва да се пазят? — каза Лескин, без да обръща внимание на речта на Таня.

— И не само аз. Нина също мисли така. И Таня, според мен…

— О, аз съм луда по тях — каза Таня и рязко подкара напред.

Като се хвана за ремъците над седалката, Павлиш произнесе следния монолог:

— Човечеството — каза той с чувство — е най-големият престъпник и само с дълго разкаяние ще може да измоли опрощаване на греховете си. Един мъдрец е казал: „Където се появи човекът, природата се превръща в окръжаваща среда“. Ние упорито изменяхме тази среда в наш интерес, без да мислим за природата. Унищожихме маса живи същества, някои напълно.

— И вие ни обвинявате, че сме вдигнали ръка срещу природата на тази планета, само за да не ни изядат драконите — каза Джим.

— Бихме се радвали, ако можехме да не ги закачаме — каза Татяна. — Но все едно, те ни преследват. Дръжте се, сега ще скочим.

Всъдеходът отново подскочи. Павлиш загуби представа за броя на подскоците и дупките. Колата се носеше из девствената гора, като се прехвърляше през потоци и дерета.

— Ние мислим и действуваме по древните стереотипи — каза Павлиш. — Всички вие сте интелигентни хора, слушали сте лекции за ненамесата и така нататък. И сте готови да следвате повелите, които човечеството с толкова труд е успяло да формулира. Но е било достатъчно само да ви закачат и у вас се е събудил ловецът. Убий дракона! — ето лозунгът, който сте си измислили.

— Павлиш, не обобщавайте — каза Таня. — Ловецът заговори само в Лескин. Той не вярва в дружбата с хищниците.

— Не вярвам — каза твърдо Лескин.

Павлиш разбра, че монологът не оказа голямо въздействие върху спътниците му. Те знаеха тези неща не по-зле от самия него. Хубаво е да разсъждаваш така във всъдехода, но къде по-зле е, ако трябва да следиш показанията на уредите, а над теб кръжи дракон и нищо не знае за екологията и хуманизма.

Всъдеходът пресече широка река, изпълзя на отсрещния бряг и започна бавно да се изкачва по склона, като заобикаляше големите дървета.

— Ще се качваме ли на хълма? — залита Татяна.

— Пристигнахме ли вече? — учуди се Павлиш. — Тогава по-добре ще бъде да се изкачим по-нагоре и да намерим някое място, но така, че да не привличаме вниманието.

— Ще трябва да обикаляме — каза Татяна — и в резултат ще вдигнем по-голям шум, отколкото ако изкачим хълма направо.

— Е добре, карай както знаеш.

Колата набра скорост и се запровира между храстите. Стана по-светло. После всъдеходът се наклони напред и излезе на равна тераска. През илюминаторите се виждаше склонът, осеян с дупки на мармоти. Спряха.

— Без малко не прегазих един мармот — каза Татяна. — Изскочи заплесът, право пред нас. Не знае правилата за уличното движение.

През страничния илюминатор Павлиш видя как от една дупка на около пет метра от всъдехода се показа тясна бяла муцунка. Мънички черни очи гледаха недоволно към тях. Хоботчето бе черно, с полепнали по него мравки. Бяха прекъснали обяда на мармота.

— Гледайте — извика Татяна, — пъди малките!

По поляната, като се препъваше, бързаше едър мармот. Предните му лапи се клатеха пред корема му и с тях той буташе към дупката две малки, които се дърпаха и се опитваха да избягат, за да видят отблизо невиждания гост. Най-после майката успя да набута чедата си в дупката и я запуши с тялото си, като навън остана само кръглият й бял задник.

— Ще вървим ли нататък? — запита Таня.

— Да, те не се страхуват от нас. Нека се изкачим на платото.

Като че ли там имаше стотици мармоти. При вида на всъдехода те замираха изправени на едно място, а после или офейкваха, или се измъкваха бавно, с достойнство. Над мармотите се виеха ята от комари, но те не им обръщаха внимание.

Всъдеходът спря на края на голяма гола площадка, където растеше огромно, изкривено от ветровете дърво.