Кир Буличов
Законът за дракона (13)

13.

Когато всъдеходът стигна до хълма, небето се изясни напълно. Облаците се носеха, сякаш бързаха за някъде, в друг район, където спешно бе нужен дъжд. Започваше да припича.

Павлиш не дочака всъдеходът да стигне до вратата на гаража, отметна люка и скочи на твърдата изтъпкана земя край сградата на станцията.

— Ще ви отворя вратата — извика той на Джим.

— Назад! — извика Джим.

И в същия миг Павлиш почувствува остро убождане. И още едно… Нападението на комарите бе неочаквано и предателско: та нали те трябваше да се появят през нощта? Павлиш спря и почна да маха с ръце. Джим нещо крещеше.

Павлиш разбра, че единственото спасение е по-скоро да се скрие в гаража. Той дотича до вратата и хвана широката дръжка, за да дръпне вратата встрани. Двигателят на всъдехода изрева, сякаш машината също крещеше нещо и Павлиш случайно вдигна очи нагоре.

Драконът падаше върху него като камък.

Павлиш не можеше да откъсне погледа си от увеличаващото се като в мултипликационен филм чудовище. Той дори различи зъбите в отворената му паст. И в същото време нямаше сили да побегне, да се скрие — това беше нещо нереално, което не се отнасяше до него… Та нали той съвсем миролюбиво отваряше вратата на гаража и никога не е обиждал драконите…

Всъщност на Павлиш само му се струваше, че стои неподвижен. Той успя да се дръпне встрани и да падне край стената, а драконът, протегнал нокти, щракна с тях като с кастанети на метър от земята, и докато съобразяваше защо в ноктите му не се намира това топличко и вкусничко човече, всъдеходът се бухна в стената и без малко не смачка Павлиш. Ще не ще драконът трябваше да се издигне нагоре, проклинайки човешката солидарност.

Вратата на гаража се отвори и Лескин, който излезе от нея, помогна на Павлиш да се скрие в зданието. Всъдеходът запълзя след тях и на дракона не оставаше нищо друго освен да забие клюна си в многострадалната врата на гаража.

— Е, сега до мръкване няма да можем да си покажем и носа навън — недоволно каза Лескин. — Дъждът спря, драконите се вбесиха, а на някои от нас им доставя удоволствие да се правят на разхождаща се мишена.

— Поздравявам ви с бойното кръщение — каза приближилата се Нина.

Началничката, както й се полагаше, беше спокойна и доброжелателна.

— Обидно е — вълнуваше се Татяна-малката. — Сега наистина никой не може да излезе. А аз исках да заредя нова мина.

— И защо ли тези дракони не обичат лекарите — замислено запита Джим, без да се обръща към никого. — Нарочно ги преследват!

— Драконите знаят, че някога при нас ще дойде лекар, който ще отгатне защо искат да ни изядат — отвърна Нина.

— Аз ли съм този лекар? — запита Павлиш.

Павлиш помисли, че постоянната опасност става част от бита. Ще минат още няколко седмици и драконите ще бъдат сравнявани с комарите. Хората ще се научат да стрелят по тях с рогатини, да ги убиват с химически препарати, да ги пропъждат с нещо. И ще работят. Защото не може да спираш работата си само защото те преследват неуязвимите дракони.

— Павлиш — каза Нина. — Вие трябва да посетите кабинета си в качеството си на пациент. Бузата ви е разкъсана. И сте страшно мръсен. А лекарят трябва да ни служи за пример във всичко.

Така Павлиш встъпи в кръвното братство.