Кир Буличов
Законът за дракона (12)

12.

Джим прикачи количката с остатъците от дракона към всъдехода и те ги откараха долу в ямата за отпадъци. Други дракони нямаше. Валеше ситен дъжд, а драконите не обичат такова време.

После всъдеходът тръгна надолу, към реката, където Джим имаше работа: като геолог, той отдавна искаше да огледа скалите, но все не му стигаше времето.

Павлиш седеше до Таня-малката, която шофираше.

— Има ли много животни тук?

— Малко са — отвърна Таня. Тя прехапа долната си устна. Тъмен кичур коса бе покрил бинта на главата й. На Павлиш му се стори, че прилича на мъничък ковбой, на когото се е паднал особено опасен мустанг.

Полегатите брегове на ручея, обрасли с храсти и бодлива трева, ставаха все по-стръмни; потокът, който се попълваше от водите на изворите и от дъждовната вода, се превръщаше в истинска река. По ивицата изгнила трева и по остатъците от счупени клонки можеше да се съди колко високо се издига водата по време на проливните дъждове. Всъдеходът се прехвърли през дебел повален ствол и замря до урвата.

Джим изпълзя първи. Той постоя до люка, вглеждайки се в небето.

— Аз ще поработя — каза той, — а вие, ако искате, се поразходете. Само че внимателно.

Павлиш и Таня изминаха няколко метра надолу по течението и спряха над прозрачната вода, където играеха сини малки рибки.

— Има ли комари тук?

— Не зная — каза Таня и вдигна качулката си, защото внезапно дъждът се бе усилил, капките започнаха да падат със сила във водата и да правят мехури.

Павлиш забеляза късче бяла вълна на земята и го вдигна.

— Казвахте, че тук има малко животни…

— О, пострадал е мармот. Сигурно е мармот — Татяна приближи. — Отначало ви сметнах за сноб. Идват понякога такива от Далечния Флот. По тях всичко свети, като на древен генерал. И ни гледат с презрение: о, колко сте мръсни и неугледни, колко сте обикновени!

— Вече имате по-добро мнение за мен?

— Майсторски разрязахте дракона. Сякаш цял живот сте се занимавали с рязане на дракони.

Като разговаряха, те тръгнаха по-нататък, към гората. На една полянка пред тях Павлиш дочу някаква врява. Хвана Таня за ръката и тя, разбрала каква е работата, замря.

Над храстите полянката изглеждаше празна и безжизнена. Шумоленето и мляскането идваха отдолу. Двамата се приближиха внимателно.

Две малки птички се биеха над полуоглозгания скелет на голямо животно. Без да им обръща внимание едра стоножка се бе вкопчила в черепа и късаше с краката си бели пухчета козина.

— Татяна, Павлиш — викаше Джим. — Къде сте?

— Да вървим — каза Таня. — Това е най-обикновен мармот.

— Мармот? Мислех, че са дребнички.

— Големи са, но са съвсем безобидни. Понякога ги срещаме в гората.

Джим стоеше до всъдехода. Дъждът бе престанал.

— По-бързо — извика той. — Долетя дракон!

Павлиш вдигна глава. Под самия облак бавно кръжеше един дракон. Павлиш бутна Татяна първа да скочи през люка. Като пущаше капака, той още веднъж погледна нагоре. Драконът все така кръжеше над тях, наглед мирен и безопасен.