Кир Буличов
Законът за дракона (10)

10.

Когато Павлиш стигна най-после до гаража, драконът вече бе опънат на пода. Ципестите му крила бяха обтегнати, краката притиснати към корема, а озъбената паст отметната назад.

Джим се бе покатерил върху покрива на всъдехода и фотографираше дракона отгоре. Другите чакаха кога ще свърши снимките и му пречеха със съветите си. Особено Лескин, който смяташе, че Джим върши всичко не както трябва. Той беше астроном и считаше фотографирането за своя епархия.

Драконът бе страшен. Съвсем не бе трудно да си го представиш жив — половинтонен управляем снаряд!

— И защо ли не ни обичат? — замислено каза Татяна-малката.

— Лошото е там — каза Нина, като видя влезлия Павлиш, — че ние няма да можем до края на пребиваването си тук да бягаме от драконите. В края на краищата те ще ни видят сметката поотделно.

— Не сте ли уморен, Павлиш? — запита тя. — Тогава ще ръководите аутопсията.

Изведнъж Павлиш разбра, че времето на запознаването е минало. Никой повече няма да го сравнява със Стрешний, предварително убеден, че предишният доктор е по-добър. Започва работата. Павлиш е поел дежурството и сега той трябва да измисли как да се отърват от драконите.

… Към полунощ Павлиш бе толкова изморен, сякаш целия ден бе мъкнал камъни. Главното бе вече назад — насеченият дракон бе поставен в хладилниците и съдовете. Примитивна, но успешно устроена бойна машина. Горе-долу на равнището на птеродактилите. Много трудно е било да се убие. Вероятно мината-капан е оптималното средство за борба с тях. Още по-добре ще бъде, ако се снабдят със зенитно оръдие. Наистина, Павлиш разбираше, че всяко подобно искане би довело до това, че от базата вместо оръдие биха изпратили психиатър.

— Какво пък — в отговор на тази информация каза Джим, който никога не падаше духом. — Ще зареждаме мини. Да става каквото ще.

— Занеси сърцето в хладилника — каза Павлиш. — После ще разгледаме стомаха му. И за днес стига.

Павлиш се отпусна и дори започна да командува. Джим послушно помъкна към склада пластмасовата торба с десеткилограмовото сърце на дракона.

В един и половина, като установи, че стомахът на дракона е празен, ако не се смятат дузината камъчета, Павлиш обяви края на работния ден, един твърде дълъг първи ден на непознатата планета (а само сутринта той беше на няколко хиляди километра от този райски кът!). Дълго се миха с Джим под душа, мъчейки се, но доста безуспешно, да махнат от себе си миризмата на дракона.

— Докторе, ясно ли ти е кого изяждат драконите? — запита Джим, изтривайки се.

— Никого не изяждат — отвърна Павлиш. — Не се шегувам.

Павлиш се домъкна полузаспал до каютата си и потъна в сън, като в бездънна яма.