Виктор Колупаев
Пеещата гора

„Гръмовержецът“ — стар товарен кораб, подобен на сплескана консервна кутия — вече втора седмица се движеше с такава недостижима за него скорост, че бе с цяло денонощие напред от графика за излизане от хиперпространството около Земята.

Игор — капитанът на кораба и единственият член на екипажа — здравата се бе потрудил, за да може „Гръмовержецът“ да поглъща парсеците с такава скорост и сега, седнал в командирското кресло, той ласкаво галеше обшивката на пулта за управление и се вслушваше в многогласната симфония на корабните двигатели. Настроението му бе чудесно и само една единствена мисъл малко го огорчаваше. Сигурен беше, че този спечелен ден ще бъде безсмислено пропилян в скитания по канторите и складовете на земния космодрум.

Разбира се, можеше да навлезе за няколко часа в тримерното пространство около някоя планета, да поскита из някоя гора, която никак не прилича на земните, да подиша въздух със странен мирис или да облече скафандъра, осигуряващ неуязвимост, да вземе бластера и да иде на лов за невиждани дотогава чудовища. Правилникът не забраняваше подобни екскурзии, стига само да се спазва графика.

Игор извади от едно чекмедже в пулта за управление звездния атлас и го отвори на съответната страница. Пръстът на капитана бавно се плъзгаше по дебелия гладък лист и спираше за миг пред всяка от черните точки с надписи на галактически език. Тобус, Цинта, Бугиламия, Превтеч, Адерс… Игор се помъчи да си припомни нещо за тези звезди и планетите им, но не можа и махна с ръка. Та нима можеше да помисли за това по време на предишните курсове, когато старият товарен кораб непрекъснато закъсняваше и всяко пристигане на местоназначението струваше на командира му много безсънни нощи.

Капитанът се опита да извлече някакви сведения от имената на звездите, но скоро бе принуден да си признае, че това е невъзможно. Тогава затвори очи и сложи пръст върху атласа. После полека отвори очите си, махна пръста си от страницата и прочете: Карамбуния.

Добре. Карамбуния да бъде! Той подаде координатите й на кибернетичния пилот. Трябваше да натисне копчето, за да излезе в тримерното пространство, но Игор превъзмогна изкушението да направи това незабавно и отиде най-напред в товарния отсек да провери добре ли са закрепени малките кутийки с листчета от рози от планетата Цидия. Само след няколко дни момичетата на Земята ще окичат с тях косите си.

Всичко бе в безупречно състояние. Игор се върна в командното помещение, огледа набързо приборите и натисна копчето за излизане в тримерното пространство.

След половин час той вече попълваше анкетата на космодрума край град Асха, столицата на Карамбуния. Скоро всички формалности свършиха и услужливите карамбунийски кибери предложиха на Игор изящна кола, за да иде по-бързо в столицата, но той се отказа от нея и тръгна полека към планините, обрасли с гъста зелена гора, които се виждаха наблизо.

Игор вървеше по тревата с леки стъпки, вдишваше непознатите аромати, понякога спираше, за да полежи под сянката на дърветата. После се качи на едно покрито с мъх пънче и погледна натам, откъдето бе дошъл. Долу, в ниското, през леката розова мъглица в трепкащия въздух и нежните, полупрозрачни връхчета на храстите, още се виждаха неясните очертания на космодрума. Игор пресметна колко километра е изминал. Май че приблизително пет. Но не чувствуваше никаква умора. Никак не съжаляваше, че се бе отказал от услугите на любезните кибери и че не се бе възползувал от ни един вид транспорт, с който само за няколко минути щеше да стигне в Асха.

До града оставаха още около пет километра. Десет километра пеш в такъв ясен слънчев ден! И по тази ярка, сочна трева! И тази гора, която на стометрови прекрасни колони се изкачва по полегатия склон на планината! Не, той не сбърка, че тръгна пеш. Струваше си да спре на Карамбуния, макар и само за да види тази гигантска, могъща и едновременно някак странно нежна и замислена гора, да се заслуша в прозрачната й стъклена тишина.

Игор вече бе забелязал, че ако се вслушаш по-дълго в тишината, в главата ти се прокрадват мимолетните звуци на непозната музика. Дори слънчевите лъчи тихичко звънтят. Но щом изпращи някое клонче… Всичко изчезва и отново настъпва тишина.

Игор шумно скочи от пъна, търкулна се по гръб, разпери ръце и се засмя. Просто ей така, без всякаква причина. И веднага стана тихо. Много странно. Колкото повече шум вдигаш, толкова по-дълбока става тишината. Игор гледаше облаците, които се носеха над главата му, без да мигне, без да мръдне, без да диша. И в гората отново зазвъня странната, непозната музика. За миг му се стори, че знае тази мелодия. Но не! Откъде ще я знае? И без да забелязва това. Игор запя. Запя само мелодията без думи.

— Извинете — чу се съвсем наблизо безстрастен глас.

Игор скочи. На няколко крачки от него върху четирите си членести крачета, вдигнал високо глава, стоеше един кибер.

— Извинете — повтори той, — това беше нова песен.

— Е и какво? — попита Игор. Съвсем ненавреме се появи тоя кибер.

— Това беше нова песен — пак повтори киберът и капитанът на „Гръмовержецът“ като че долови в гласа му недоумение. Сякаш фразата, произнесена от кибера, имаше единствен, известен на всички смисъл, а Игор кой знае защо не бе разбрал. — Ще Ви дам патент. Това беше нова песен.

— Не ми трябва патент — каза Игор, само за да се отърве от досадния си събеседник. — Не съм я измислил аз. Дърветата я пееха.

— Никой няма да повярва, че дърветата могат да пеят. Песента е Ваша.

Киберът докосна гърдите си с паяшкото си краче и оттам излезе печатащ механизъм на колелца. Киберът сръчно зачука с металическите си пръсти по клавишите и след няколко секунди подаде на човека тясно картонче с водни знаци. То удостоверяваше, че Игор има патент върху песента.

— Но защо е всичко това? — попита Игор.

В гората отново бе настъпила мъртва тишина.

— Такъв е редът — безстрастно отвърна киберът.

— Какъв ред? Кой го е въвел?

— Не отговарям на безсмислени въпроси — каза киберът.

На Игор му се стори, че в гласа му звъннаха подигравателни нотки. Киберът не без изящество скри печатащия механизъм в тялото си.

— Все едно. Песента няма нужда от патент! Това е безсмислено — твърдо каза Игор.

Киберът замря за момент, сякаш се опитваше да си спомни нещо, колената му леко потрепваха. Лявото му око гледаше малко накриво.

— Извинете. Това беше нов афоризъм. Ще Ви дам патент — и киберът бързо изкара пак машината и чевръсто зачука по клавишите. — Ето Ви патентът.

— Това е до такава степен безсмислено, че почва да става интересно.

Чу се бързо прекъслечно почукване и киберът мълком подаде на Игор трето картонче с водни знаци.

— Пак ли казах афоризъм? — попита Игор съвсем смаян.

— Да — късо отвърна киберът, прибра печатащия си механизъм и смешно, по кучешки размърда уши.

— Пасик! — чу се иззад дърветата.

Киберът подскочи няколко пъти от нетърпение и хукна през глава по посока на гласа.

— Пасик, къде изчезна? — каза капризно звънък женски глас. — Колко си лош. Пасик… Остави ме сама.

Иззад дърветата излезе невисока загоряла девойка с яркочервена рокля и с пищни коси с пепелен цвят. Приличаше на някакво рядко цвете. Тя бавно слизаше надолу по хълма; беше боса. Киберът подскачаше нависоко и се мъчеше да я близне по носа. Девойката сърдито го пъдеше. Като видя непознатия, тя се поспря, след това решително се приближи към него и попита:

— Разговаряхте, нали?

— Да — каза киберът и наведе глава.

— Имахме много интересен разговор — отвърна Игор и погледна кибера с лека неприязън.

— Пасик ми е много любопитен. И обича навсякъде да си пъха носа. Впрочем, те тъкмо затова са създадени. — И без всякакъв преход тя изведнъж изтърси: — Здравейте! Казвам се Арика. Имам четири патента и два допълнителни.

— Много ми е приятно — вежливо се поклони капитанът на „Гръмовержецът“ и прибра в джоба си картончетата с водните знаци; през цялото време поглеждаше под око членестоногия кибер, който се мотаеше около краката му. — Игор. Капитан на една консервна кутия… Аз пък май имам три патента. Впрочем, Вашият Пасик най-добре знае.

— Три патента?! — Учуди се девойката. — О! Това съвсем не е малко.

Но когато говореше за своите четири патента и за двата допълнителни, в гласа й имаше толкова гордост и превъзходство, че Игор се засрами заради своите три, при това получени бог знае за какво.

— Втория си допълнителен го получих преди три месеца за зелената крава.

— За зелената крава ли? — попита Игор.

— Да. Дойде ми наум внезапно, като някакво вдъхновение. Кметът на града ни има патент за картината „Крава с пет крака“.

— С пет крака! — възкликна капитанът на „Гръмовержецът“.

— Да. Аз пък промених цвета.

— Вашите крави имат ли по пет крака? — попита Игор.

— Ама какви пет крака? Разбира се, че са с по четири. Но нали за четирикрака крава никой няма да ти даде патент. Много е умен този Жажога.

— Жажога ли?

— Да. Той е кметът на града ни. Нима не знаете?

— Не. А защо е нарисувал крава с пет крака?

— Ама защо не разбирате? Нали патент се дава само в случай, че има налице нещо наистина ново. И той взе и я нарисува с пет крака.

— А в действителност крави с пет крака няма, така ли?

— Че откъде ще се вземат? Всички крави са с по четири крака.

— Аха… — измърмори Игор. — Сега вече всичко разбрах. Само че защо я е нарисувал с пет крака?

— Ама нали Ви казах. Какъв сте глупав! Че за какво ли са Ви дали три патента?

— И аз не знам.

— За да получиш патент, трябва нещо да изобретиш. Разбирате ли?

Игор кимна с глава в знак на съгласие.

— А за изобретение се признава решението на дадена естетическа задача, в която и да е област на изкуството, решение, което се характеризира със значителна оригиналност и има положителен ефект.

Объркан, Игор се отпусна на тревата и като я погледна отдолу нагоре, попита:

— Само в областта на изкуството ли?

Арика сви рамене в недоумение.

— Че в коя друга област може да се изобрети нещо?

— Ами на науката, на техниката?

Арика седна до Игор и предпазливо докосна с ръка челото му.

— Пасик, той май е болен.

— Здрав съм като бик — опита се да се пошегува Игор.

— Патент №1278329. Издаден преди 243 година. Незаконно използуване — избърбори киберът. Игор успя да го закачи с върха на обувката си. Пасик се претърколи, избяга зад най-близкия храст, като накуцваше и, без ни най-малко да се обиди, продължи: — … наказва се по член №1 от Кодекса за нарушенията. Глоба в размер от 211 бурѐни в полза на собственика на патента.

— Каква глоба? — възмути се Игор. — От какво съм се възползувал незаконно?

Арика боязливо погледна Пасик.

— Но нали ти каза: „Аз съм здрав…“ и тъй нататък.

— Но аз наистина съм здрав като бик — каза Игор и разпери в недоумение ръце. — Че какво незаконно има тук?

— Глоба още 211 бурѐни — отбеляза киберът.

Игор го замери с първата попаднала му пръчка, но не го улучи.

— За тази фраза вече има патент. Ако нямаш лиценз за нея, нямаш право да я използуваш — каза Арика. Тя явно бе огорчена от случилото се.

— Ама че глупости. Тук винаги ли така посрещат новодошлите?

— Значи си от провинцията? — в гласа на Арика трепна съчувствие.

— Да. Аз съм от Земята.

— Това в югозападна посока ли е?

Игор печално кимна:

— Да, съвсем близко. В съседната спираловидна галактика.

— Така си и знаех — каза Арика и отново премина на „ви“. — Глобата можете да платите направо на Пасик. Той ще предаде всичко, където трябва.

Игор легна на тревата, разсеяно захапал стъбълцето на някакво цвете. Арика дойде по-близо до него и го погали по главата.

— Какъв си смешен и недодялан. Най-елементарни неща не знаеш.

Игор се обърна по гръб и попита:

— А на тебе за какво са ти патентите?

— Но те могат да се продадат — оживи се момичето.

— Много ли е изгодно това?

— Да. Само че моята зелена крава… — момичето се запъна и изхлипа. — Никой не я иска.

— Никой ли? — учуди се Игор.

— Никой. Е, нищо. Затова пък никой няма право да рисува зелена крава.

— Това сигурно е голямо утешение?

— Да — отвърна предизвикателно Арика. — Представи си, голямо е!

— А-а-а! — Игор с всички сили се стараеше да изглежда схватлив. — И върху какво издавате патенти вие тук? Върху цялото изкуство ли?

— Да. Върху музиката. Върху живописта. Върху поезията. Върху хумора. Върху афоризмите. Върху танците.

И изведнъж, пак без всякакъв преход:

— Не, Игор, ти не си от югозападния район. Ти сигурно си паднал от Нула. Или може би си от Бугиламия? Да не си шпионин?

— Ах, Арика — засмя се капитанът на „Гръмовержецът“, — ти просто ме поразяваш с проницателността си. И какво щеше да направиш, ако наистина бях шпионин от Бугиламия? Междувпрочем, накарай твоя Пасик да иде някъде по-надалеч. Не ми харесва. Много е досаден. Все подслушва, наднича, души. Махай се!

Игор замахна с ръка. Пасик отскочи на безопасно разстояние и лениво са почеса по коремчето с паяшкото си краче.

Арика погледна Игор подозрително:

— Защо го пъдиш?

— А на тебе не ти ли пречи? И тебе ще глоби. Или ти знаеш всичките патенти наизуст?

— Всеки трябва да си има кибер. Винаги е било така. Иначе цялата система на патентите губи смисъла си. Всеки ще може да се възползува от което и да е изобретение. Ще каже например някоя шега, а после ще отрече. Върви доказвай тогава, че се е възползувал от чужд патент. О, това значи безкрайни съдебни процеси. Хаос. Край. Край на всичко разумно. Но киберите ни помагат. Всеки си има кибер, който следи дали се спазва патентната дисциплина. Той едновременно издава патенти и налага глоби за незаконно ползуване на чужди патенти. Но защо ме разпитваш за тези неща? Всеки е длъжен да ги знае.

— Вече ти казах, че не съм жител на Карамбуния. Всичко това е съвсем ново за мене!

— Щом не си жител на Карамбуния, значи си от Бугиламия. — Арика изплашена закри уста с ръката си, дръпна са настрани и се огледа, за да се увери, че паякообразният Пасик е наблизо. — Нали знаеш, че киберите пазят стопаните си? Те имат електрически камшици.

— Не, не зная — отвърна Игор и като помълча малко, попита: — А нима във вселената няма други обитаеми светове освен Карамбуния и Бугиламия?

— Че откъде ще се вземат?

— Да, доводът ти е неопровержим. — Игор отново легна на тревата, а Арика забърбори с приятния си глас нещо за нещастната си зелена крава.

Гората мълчеше. Всичко в нея бе замряло.

— Арика — внезапно попита Игор, — ти често ли идваш в Пеещата Гора?

— Нима гората може да пее? — учуди се момичето. — Ти нещо бъркаш, Игор.

— Никой няма да повярва, че гората може да пее, — ехидно забеляза Пасик. — Аз му казах.

Сега Игор погледна момичето.

— Та гората, в която сме сега с тебе, е Пеещата Гора!

— Грешиш — твърдо каза Арика и веднага стана сериозна. — Тази гора се нарича Вечно Мълчащата Гора. Тук винаги е тихо. Много тихо.

— Сега тя наистина кой знае защо мълчи. Но тя пееше! Аз чух музиката. И даже сам запях, а твоят Пасик ми даде патент. Пасик, нали така беше? Но аз не запомних мелодията. Твоят паякокибер веднага ми връчи ей тоя патент — Игор извади продълговато листче от джоба си и го подаде на девойката. — Имам патент, но не и самата песен. Забравил съм я. Разбираш ли, забравил съм я! А Гората сигурно се е обидила. И затова мълчи. Не вярваш ли?

— Песента ти сигурно е записана в запомнящото устройство на Пасик — каза Арика.

— Тогава заповядай му да я изсвири!

— Не мога. Песента е твоя. Ти му заповядай.

Игор вдигна листчето с водните знаци до самите очи на кибера; той изсъска: „Виждам, виждам!“, натисна копчето на гърдите си и капитанът на „Гръмовержецът“ отново чу мелодията, която преди малко бе пял тук, в Пеещата Гора.

Арика цяла се устреми напред. Почуда и възхищение се изписаха на лицето й. Мелодията беше простичка, пък и Игор не бе бог знае какъв певец. Но въпреки това девойката бе много развълнувана. Мелодията скоро свърши.

— Е, какво ще кажеш? — попита Игор. — Сега вярваш ли, че Гората е съчинила тази песен?

— Ти си изобретил чудесна песен, Игор. Понякога ще си я пея на ум.

— Пей я на глас, щом ти харесва.

— Да не мислиш, че имам хиляди бурѐни? С какво ще плащам глобите?

— Само защото аз имам патент за нея ли? Но аз нямам нищо против. Пей си я.

— Ами Пасик за какво е? Веднага ще ми наложи глоба от хиляда бурѐни.

— Че как пеете тогава? Купувате лицензи за любимите си песни ли?

— Разбира се. Само че това е много скъпо. За последен път пях, когато бях на седемнадесет години. Беше на рождения ми ден. Татко ми подари еднократен лиценз за една много тъжна песен. О, колко хубаво беше!… А ти казваш — Пеещата Гора. Нима има такива неща?

— Имаше — упорито повтори Игор. — Имаше! Искаш ли да ти подаря тази песен? А?

Арика най-напред не разбра какво й каза той, после изплашено размаха ръце.

— Какво приказваш! Недей!

— Пасик, ела тук! — извика капитанът на „Гръмовержецът“. Киберът се приближи, но спря на почтително разстояние. — Този патент принадлежи на Арика. Подарявам й го. Разбра ли?

Пасик предпазливо пое подадения му лист, накъса го на малки парченца, докосна гърдите си и зачука по клавишите на машината.

— Недей, Игор! Аз вече няма да кога да ти върна патента. Той се подарява само веднъж!

— Глупавичката ми! Аз ти го подарявам завинаги! Какво толкова има в това?

— Ти сигурно имаш много бурѐни.

— Нямам ни един.

— Тогава защо подари патента? Трябваше да се откажеш от него за сметка на глобата. Или може би и това не знаеше?

— Не знаех. Но и да знаех, пак нищо нямаше да се промени. Подарих ти го — и толкова. Имам още два патента. Ще стигнат ли, за да се разплатя?

— Да. Но тогава нищо няма да ти остане. Какво ще правиш без патенти и без бурѐни? Аз имам пари, ще ги внеса вместо тебе. Съгласен ли си?

— Не. По дяволите патентите. Пасик, дръж! Е, сега вече нищо ли не ти дължа?

— Дългът е погасен — мрачно отвърна Пасик.

— Чудесно. Хайде, Арика, изпей своята песен. А аз с удоволствие ще послушам.

— Толкова отдавна не съм пяла. Не зная ще излезе ли нещо.

— Ще излезе.

По небето, гонейки се, плуваха облаци. Те ставаха все повече и повече. Вятърът промени посоката си. Въздухът трептеше в клоните на безмълвните неподвижни дървета. А дърветата все така мълчаха. Арика коленичи, вдигна ръце и запя. Гласът й беше красив и силен.

Гласът й отлиташе нагоре, към облаците, меко се стелеше по тревата, раздвижваше листата на дърветата. Гласът на девойката пробуди Мълчащата Гора. Игор се огледа наоколо поразен. Гората пееше. Не, тя не пееше, а акомпанираше на човешкия глас със стотици цигулки, флейти, арфи, виолончела. И тогава гласът плавно замря, стихна.

Притихна и Гората.

Пасик крадешком избърса очите си с кърпичка и веднага я прибра в нишата от дясната си страна. Арика притисна ръце до гърдите си и прошепна:

— О-о, колко хубаво беше!

— Да. Хубаво беше. Ти имаш такъв красив глас. И пееш веднъж на няколко години?

— Пяла съм само два или три пъти през живота си.

— Е, сега чу ли как Гората пееше заедно с тебе? Дори и Пасик се разчувствува, макар че, предполагам, за нищо на света няма да си признае.

— Игор, защо ме занасяш? Не чух Гората да пее. Даже собствения си глас чувах като насън. Някак отдалеч. Толкова странно бе всичко.

— Естествено, може и да не си забелязала. Но нали аз я чух. Чух я! Моля те, изпей песента още веднъж и се вслушай в Гората.

Нямаше нужда да я молят втори път. Тя сякаш бе готова да пее от сутрин до вечер.

И Игор отново усети ясно, с цялото си същество как Гората и момичето пеят и взаимно се допълват, как Гората акомпанира на човешкия глас и как се стреми да превъзмогне леката тъга на Арика, да влее в душата й щастие и красота.

Киберът се мушна зад близкия храст и скришом избърса носа си. Пак се бе разчувствувал.

А Арика и тоя път нищо не чу.

— Ти много се увличаш — каза Игор, като преглътна буцата на гърлото си. — То, разбира се, е хубаво, но така ти наистина няма да чуеш нищо. Хайде да направим още един опит. Легни по гръб и гледай небето. А ти, Пасик, престани да подсмърчаш и мирувай… Тихо. Сега, ако не вдигане шум, ще чуем музика. Ей сега ще започне.

Кристалната тишина на Гората се полюшна, раздвижи се, зазвъни с хиляди тънички тръстики, камбанки, стъбълца. На големи вълни се разлюля и запя гъстата трева, затрептяха в бавен танц листата. Колко необикновено бе всичко! Красиво, ласкаво и стройно пееше листакът на Гората. Но внезапно по тревата пробягнаха първите смътни, неясни предчувствия за някаква тревога. Не, така му се е сторило. Всичко е спокойно. Трябва само да лежи и да слуша. В това се състои щастието. Да слушаш тази съвършена красота.

Гората пееше за човека. За човека, който видял в облаците, плуващи по бездънното синьо небе лицето на любимата си. То непрекъснато се изменя. Смее се и се радва, тъгува и плаче. То е все различно и все едно и също. Едно и също, защото е любимо и различно, защото е живо. Гората пееше за човека, който е видял в стройното дръвче голото тяло на любимата си и го е прегърнал. И затова как в стремителния полет на птицата човекът е познал своята мечта. За звездите, тези мънички светулки върху черното покривало на Нищото. За човека, който е покорил това велико Нищо. И това велико Всичко.

Внезапно песента секна. Стотици тръби и кларнети застенаха едновременно и неочаквано. Дърветата размахаха ръце, съпротивлявайки се на свирепия вятър, връхлетял в стройния им, красиво звучащ свят. А флейтите на вятъра се втурваха напред и разкъсваха дрехите на дърветата. Защото дърветата бяха застанали на пъти им. Гората се съпротивляваше. Тръбите, флейтите, кларнетите разкъсаха небето на хиляди парчета и то падна върху земята. Удари огромен барабан. И вече не се чуваше нищо друго, освен непрекъснат грохот…

Арика разтърси Игор за рамото:

— Ти пак пееше. Този път беше още по-хубаво!

Игор скочи. Някъде високо над гората гърмеше гръмотевица. Едри капки дъжд барабаняха по лицето, по ръцете и босите крака на момичето, по тревата и по листата.

— Ти непрекъснато изобретяваш песни. Пасик вече ти пише поредния патент. Така току виж си станал и кмет на Асха.

— Значи ти пак нищо не си чула?

— Ти пееше. Чух.

— А Гората? Та нали тя пееше!

— Не, Игор, това не чух! И никой никога не го е чувал. Тази Гора винаги мълчи. Да бягаме!

— Къде? — Игор тъжно погледна Арика.

— В града. Вън от Гората. Вали.

— Наистина. — Игор се разсмя, с едно дръпване съблече от себе си водоотблъскващата риза и я метна върху раменете на девойката. Тя понечи да я махне.

— Но аз все едно съм вече мокра.

— Мокра до кости — заспя се Игор.

— Игор! — извика момичето. — Не биваше да казваш това. Какво направи!

Капитанът на „Гръмовержецът“ я погледна учуден, а Пасик междувременно съобщи за поредното нарушение на Закона за патентите. Игор махна с ръка:

— Дребна работа! Имам с какво да платя.

— Каква нелепост! Да се откажеш от такава музика заради такава глупава грешка. Аз ще платя вместо тебе. Съгласен ли си?

— Не. Не съм. Та ти изобщо не ме познаваш.

— И ти мене.

— Слушай, ами твоята зелена крава? Не искам да бъда длъжник на кибера. Аз ще ти подаря музиката, а ти на мен — зелената си крава. Става ли?

Само след минута всичко беше вече уредено и зелената крава стана собственост на някакъв неизвестен щастливец.

Арика отново се развесели и хванала Игор за ръка, тичаше през Гората и пръскаше наоколо си водни капки, без да си избира пътя. На края на Гората тя спря задъхана и се хвана с дясната ръка за гърдите, като дишаше тежко.

— Напразно тичахме. В Гората беше хубаво.

— Да, напразно — потвърди Игор.

По загорелия му торс се стичаха струйки вода. Косите му се бяха намокрили и залепнали за челото.

— Ти си толкова добър. Защо? — лукаво попита Арика.

— Откъде го измисли, че съм добър?

— Но нали ми подари две песни. На мен, на едно непознато момиче.

— Мога да подаря всичките, които ми дойдат на ум. Просто при нас всеки може да пее която песен иска.

— Приказки ми разправят. Все едно няма да ти повярвам. Не хитрувай. Знам каква е работата. Ти си малко влюбен в мене. Нали?

— Влюбен съм във всички красиви момичета. И на всички съм готов да подарявам песни.

— Значи смяташ, че съм красива?

— Да. И ти самата много добре го знаеш.

— Зная го — тихо каза Арика и смешно сбърчи нос.

Дъждът се лееше все така като из ведро. Игор и Арика тичаха по мократа плъзгава трева надолу по склона. Пасик унило подтичваше зад тях. На няколко пъти девойката едва не падна, но Игор успяваше навреме да я подхване и задържи. И въпреки всичко най-долу, почти до самия път, и двамата паднаха. Изпоцапани с кал, мокри те седнаха край пътя. Пасик, явно недоволен, че са спрели, нетърпеливо ситнеше около тях. Широкото платно на шосето беше празно.

— Скоро ще дойде празникът на Лятото — каза Арика. — Вече си купихме лицензи за няколко шеги и остроумия. А сега имам и две такива песни! О, само да успея да продам патентите си! Какъв чудесен празник ще бъде!

— Ще се опитам да ти помогна — отговори Игор.

Той внезапно се замисли. Защо Арика не чува Пеещата Гора? Нали не е глуха! Има такъв музикален слух и глас, че като я слушаш, забравяш всичко друго. Тогава защо не чува Пеещата Гора?

— Аз ще ти помогна — неволно каза той гласно.

— Какво говориш! Ти и без друго направи за мен толкова много. Цял ден ще пея твоите песни. Не всеки има такава радост по празниците.

— Празник без песни. Как сте стигнали дотам?

— Но нали винаги така е било. При вас нима не издават патенти за изобретенията?

— Издават.

— Ето на, виждаш ли! — Арика го погледна тържествуваща. — Навсякъде е така.

— Но при нас издават патенти само в областта на науката и техниката.

— Какво приказваш? — Арика го погледна изумена. — Колко ми е жал за вас! Но как сте стигнали дотам? — Тя го погледна право в очите. — Игор, ти се пошегува, нали?

— Казах истината.

— Но защо? Защо?

— За да има някакъв стимул за развитието на науката и техниката.

— Невероятно. А нима без патенти развитието на науката и техниката при вас ще спре?

— Та нима някой ще вземе да изобрети каквото и да е, ако няма стимул?

— Но нима не можете да изобретявате ей тъй на, просто защото е интересно, приятно, просто защото човек не може да живее, без да изобретява?

Арика го гледаше. По челото, носа и бузите й се стичаха струйки вода, помътняваха и капеха по брадичката й.

— Игор, кажи ми истината. Откъде дойде тук?

— Нали ти казах. От Земята.

— Това там ли е? — Арика посочи с пръст нагоре.

Капитанът на „Гръмовержецът“ кимна.

Бурята бе отминала. Падаха последните тежки капки на летния дъжд. Облаците бяха изчезнали от небето над Пеещата Гора. Блестящата кафява лента на пластмасовото шосе все още се разкривяваше тук-там и се издуваше на малки водни мехурчета. Отвъд шосето имаше поле, покрито с гъста трева и обсипано с цветя. Цветята тихичко звънтяха в някаква простичка мелодия. Далеч на хоризонта се виждаха островръхите пирамиди на зданията. Там беше Асха, столицата на Карамбуния.

— Да вървим — Арика скочи и дръпна Игор за ръката.

— В тоя вид?

— Тук наблизо има езеро.

Игор стана и двамата излязоха на шосето. След около двеста метра Арика свърна встрани и Игор види езерото. Те се съблякоха, окачиха мокрите си дрехи да съхнат по храстите и се хвърлиха в прохладната вода; после се отпуснаха върху тревата и блажено подложиха на слънцето загорелите си гърбове.

— А сега, разкажи ми за Земята — помоли Арика.

— В моята родина всеки може да говори всичко, каквото поиска, да пее всичко, което му харесва, да рисува всичко, което му хрумне, да танцува, да играе в театъра и да се смее. — И Игор й разказа за Земята.

Арика го слушаше развълнувана и недоверчива. Тя стоеше на колене пред него и ту отмяташе несъзнателно косите от челото си, ту късаше тревички, ту притискаше малките си юмручета към гърдите и хапеше устни.

— Това приказка ли е? — простодушно попита тя, когато Игор свърши разказа си.

— Истина е.

— Не мога да повярвам. Даже не мога да си го представя.

Пасик седеше, отпуснал челюст и недоверчиво поглеждаше капитана на „Гръмовержецът“.

— Слушай, Арика — каза Игор. — А нима вие не можете да създавате музика и да рисувате картини ей тъй на, просто защото е интересно, приятно, просто защото човек не може да живее, без да създава? Виждаш ли, казах го почти с твоите думи.

— Ох, Игор, но нали има патентна система. И ако аз веднага не взема патент, някой друг ще го вземе. И каква полза ще имам от това?

— Ще умреш ли от глад, ако нямаш нито патенти, нито бурѐни?

— Не, Игор. И храната, и дрехите, и квартирите при нас са безплатни. Парите ни са нужни само за да си купуване песни, смешни фрази, танцови движения.

— Чудесно. Значи, ако не вземеш патент, нямаш никаква полза. Но нали и сега не можеш нито да пееш, нито да рисуваш, нито да повтаряш остроумни шеги. Пък и какво са твоите шест патента в сравнение с милиардите съществуващи? Как е започнало всичко това?

— Сигурно някога, много отдавна, никой не е искал да създава музика, да рисува, да се смее и за да стимулират изкуството, са въвели тази система.

— Аха! Значи вече не твърдиш, че винаги е било така.

— Не зная — отвърна Арика объркана.

— Ами, ако не е било така? Ако някой просто е решил да присвои всичко? Та вие изобщо не пеете. Или ви заблуждават, или пък вие самите несъзнателно се заблуждавате.

Арика мълчеше.

— Мъчно ми е за вас, за това, че никога не сте чували музиката на Пеещата Гора, че не се шегувате с години, че рисувате грозни зелени крави и плащате глоби на металическите паяци, които някога самите вие сте изобретили. Жал ми е за тебе, Арика.

— Не ме жали — каза тихо девойката. Нещо в нея се бе променило, счупило се бе. Нямаше я вече предишната самоувереност и гордост. — Не ме жали, Игор. Винаги всичко е било така.

— Но това е лъжа! — извика Игор. — Винаги всичко е било другояче! Извинявай, избухнах. — Той докосна рамото й с пръсти. Тя трепна и каза:

— Върви при своите… върви си.

— Скоро ще си ида.

Тя го отблъсна, сви се на кълбо и заплака съвсем като дете — хлипаше и бършеше сълзите си с длан. После се извърна към него, опря се на треперещата си ръка и викна с пресекващ глас, в който нямаше вече никаква твърдост, а само жалост към себе си и страстно желание да я опровергаят:

— Не вярвам, не вярвам! И Гората не може да пее! Гората винаги мълчи!

Пасик отвори уста, но не изрече обичайното: „Никой няма да повярва, че Гората може да пее“.

— Ти си зъл, Игор — каза съвсем тихо Арика. — Ти си добър, но си зъл. Разказваш приказки, човек ги слуша и се чувствува щастлив. А после приказката свършва, човек се оглежда наоколо си и вече не му се живее. Защото наоколо всичко е съвсем друго, всичко е страшно, вечно. И по-лоша от всичко е твоята приказка за Пеещата Гора. Каквото ще да е на Земята. Тя е далече и аз никога няма да разбера дали това, което ми разказа за нея, е истина. Но нали Гората е съвсем близко. И аз знам, че тя винаги мълчи. Все мълчи, мълчи, мълчи. Това е жестоко. Сега вече никога няма да ида в Гората. Няма да мога да по понеса… Благодаря ти за песните.

Тя бавно стана — стройна, мургава, изящна, свали полека яркочервената си рокля от храста и силно тръсна разкошните си коси с цвят на пепел.

Игор продължаваше да седи, обхванал колене с ръце и подпрял брадичката си на тях и се усмихваше. Усмихваше се весело!

Арика го погледна, видя усмивката му, прехапа устни и гордо изрече:

— Прощавай, Игор. Да си вървим, Пасик.

Но внезапно Пасик виновно наведе глава, подгъна предните си лапи и нерешително спря.

— Прощавай! — още веднъж каза Арика.

— Ти няма да си отидеш — отговори Игор.

Арика сложи ръце на тила си и бавно, но решително тръгна към шосето.

— Ти няма да си идеш! — извика Игор. — Зная защо не чуваш Пеещата Гора. Зная, Арика! Сега ще я чуеш!

Момичето спря объркано. По лицето му бяха изписани отчаяние и надежда.

Игор скочи, заплете се в ръкавите, облече ризата си и спешно заподскача на един крак, без да може да мушне другия в панталоните.

— Да вървим! — викна той, но девойката не помръдна. — Да вървим! — Той я хвана за ръката малко над китката.

И двамата пак хукнаха към Гората. Като се спъваха и едва не падаха, те се изкачиха по склона. Зад тях възбуден ситнеше Пасик.

Дотичаха до мястото, където се бяха срещнали. Арика дишаше тежко. Цялата тръпнеше в напрегнато очакване на чудото. Той й бе обещал, че ще чуе Пеещата Гора. Никой от карамбунийците не я бе чувал досега, но тя ще я чуе, ей сега ще я чуе. Какво ли щеше да стане с девойката, ако Игор я бе излъгал…

— Арика, вярваш ли, че Гората може да пее? — попита Игор малко тържествено.

— Вярвам.

— И много ли искаш да я чуеш?

— Много.

— Тогава подари патентите си.

— На кого? — уплашено попита Арика. После плахо го погледна изпод вежди. — На тебе ли? А?

— Не. Просто ги подари. На всички карамбунийци. На всеки! Кажи това на Пасик. Той си знае работата.

— Как така! И твоите песни ли?

— И тях.

— Ще направя всичко, което искаш, Игор.

— Страх ли те е? Страх ли те е да се разделиш с тях?

— Страх ме е, но ти вярвам.

— Помниш ли, аз все ти казвах, че Гората пее, но ти не я чуваше. А аз я чувах, когато бях сам. После твоят Пасик ми даде трите патента. И тогава аз поисках още веднъж да чуя Гората, но нищо не чух. Седяхме съвсем тихо, но тя все мълчеше. След това се избавих от патентите си и отново я чух, а ти пак не я чуваше. Разбираш ли?

— Разбирам, Игор. Пасик, подарявам ти патентите. Искам да се избавя от тях. Пасик, вече нямам патенти, нали?

— Арика. Вие вече нямате никакви патенти… и почти никакви бурени.

— А сега слушайте — каза Игор.

И те чуха.

Бавно, напевно заромони поточето на мелодията, ласкаво обгърна върхарите на дърветата, зашумоля и ги отърси от последните остатъци на сладостната дрямка. Събудете се! Погледнете колко е хубаво всичко наоколо! Колко прекрасен е светът! Колко много чудеса има в него! Нека изчезнат раздърпаните парцали на ниско надвисналите облаци и от тях да остане само едва чутият им печален стон. Чувате ли как заплака цигулката на внезапно изправилото се клонче и милиони звънтящи звуци-капки като малки слънца паднаха върху мократа трева?

Арика пееше.

Гласът й молеше. Не, той властно искаше! Огледайте се наоколо! Нима не виждате как се завъртат във вълшебен танц дърветата, как свирят с китари, как с незабележими движения оправят празничните си рокли? Как гордо горят очите им! Защото те са красиви и знаят това.

Гласът на Арика отлиташе към небето. И вече не можеше да се разбере кой бе започнал пръв. Дали Пеещата Гора бе събудила песента в душата на коленичилата девойка? Или тя самата бе вдъхнала живот на Мълчащата Гора?

Още няколко акорда и Гората притихна. Арика, засияла от щастие, каза на Игор:

— Сега вече всичко чух. Тя наистина пееше!

Пасик изкара печатащия механизъм и въпросително погледна стопанката си.

— Недей, Пасик. Подари я на хората.

— Е, Пасик, защо не кажеш и сега, че Гората не може да пее? — попита Игор иронично, но без ехидство.

— Ти беше прав — смутено отвърна киберът, — когато казваше, че Гората пее. Зная това отдавна. Всички кибери го знаят. На Карамбуния пее всеки храст, камо ли пък дърветата.

— Но защо отричаше?

— Никой от карамбунийците не знае това. Нямаше да ми повярват.

— А сега ще повярват ли?

— Сигурно не.

— Сега ще повярват… — убедено каза Арика. — Колко хубав ще бъде сега Празникът на Лятото! Ти нали ще останеш, Игор? Той е съвсем скоро. Само след десет дни.

— Не, Арика. Отлитам.

— Но нали ще се върнеш за празника?

Капитанът на „Гръмовержецът“ разтърка челото си с ръка. До Земята има шест дни път. Един ден за разтоварване. И още шест за обратния път. Не, няма да може.

— Ще дойда — каза гласно Игор и чак свят му се зави, като си спомни колко тромав бе неговият „Гръмовержец“. — Непременно ще дойда. Довиждане, Арика. Изпейте ми с Гората нещо за довиждане.

— Довиждане, Игор! Ще те чакам!

Гласът и Гората пееха за Човека.

За Човека, който бе изминал мъчителния, изтощаващ път през недоверието, жестокостта, страданията и мъката, но не бе престанал да вижда прекрасното, не бе престанал да го създава.

Да създава без да иска в замяна нито слава и признателност, нито любов и благодарност, защото той просто не може да не твори прекрасни неща. Този импулс живее в кръвта му. С него се ражда съзнанието му. И в него е същността на Човека.

Гласът продължаваше да пее. Колко прекрасен е светът.

— Поизпрати ме мъничко — обърна се Игор към Пасик.

— Вземи ме със себе си!

— Не, ти ще останеш при нея.

— Трудно ще ми бъде без тебе.

— Зная. Но на Арика ще й бъде още по-трудно. Без мене и без тебе.

Кърпата на Пасик бе мокра от сълзи и Игор му подари своята.

Те вървяха тихо, заслушани в затихващата песен на Човешкия Глас и Пеещата Гора.