Иля Варшавски
Фантастиката навлиза в криминалния роман (7)

7. Дебре отива да закусва

— Заведи го в помещението за арестанти, момчето ми, и хубавичко претърси колата, а аз засега ще се заема с разни други неща.

Дебре се качи в кабинета си, закачи мокрото си палто и запуши.

Стрелкина седна зад масичката си. Тя с някакъв благоговеен трепет се втренчи в комисаря, обвит в кълба дим. Най-сетне започваше истинска детективска история в духа на Сименон. Изминаха цели десет минути, преди тя да се реши да запита комисаря:

— Подозирате този Пиебьоф в убийство ли?

Дебре се намръщи. Не можеше да понася, когато прекъсваха хода на мислите му.

— Какво казахте? — попита той. — Да го подозирам в убийство ли?

— Да.

— В убийството на Леон Костаген ли?

— Разбира се, че на кого друг?

— Ама че глупости! Той няма нищо общо с убийството на Леон Костаген. Та това е съвършено ясно!

— Но защо?

— Човекът, вмъкнал се в чужда къща, за да извърши убийство, винаги си носи оръжие и не си служи с първия попаднал му предмет от стаята на убития.

— Но защо тогава арестувахте Пиебьоф?

— За да получа допълнителни данни.

Дебре взе телефонния указател и го запрелиства и с това й даде да разбере, че урокът по основи на криминалистиката е приключен за днес.

В кабинета влезе Моранс. Дебре вдигна глава.

— Е, какво става, момче?

— Човекът, както изглежда, е уплашен, но се държи предизвикателно. Казва, че щял да се оплаче за незаконното задържане. А ей това намерих под седалката. — Моранс подаде на комисаря калъфче от крокодилска кожа.

— Така… — Дебре разгледа съдържанието му и го прибра в бюрото. — Други новини?

— В лабораторията не можаха да открият отпечатъци от пръсти по пикела.

— Естествено. Какви са резултатите от аутопсията?

— Убийството е извършено вчера вечерта между десет и единадесет часа. В стомаха на убития е намерено голямо количество коняк.

— Така ли? — Дебре се замисли. — Доколкото си спомням, в стаята му нямаше и помен от спиртни напитки.

— Точно така, господин комисар.

— Къде е сега трупът?

— Предаден е на роднините за погребение.

— Добре, засега си свободен.

— Ще разпитвате ли Пиебьоф?

— После. Всичко с времето си.

Дебре поседя няколко минути мълчаливо втренчен в Стрелкина, обмисляше нещо. После придърпа към себе си телефона за вътрешна връзка.

— Дайте ми доктор Малинда!

— Да? — чу се нисък баритон в слушалката.

— Обажда се Дебре. Елате за малко при мене, моля Ви се.

Доктор Малинда беше на четиридесет години. Той имаше весел характер, красива външност и безпрекословно-авторитетен тон. Неслучайно мадам Дебре го смяташе за непогрешим авторитет в областта на медицината. Пък и не само в тази област. Всичките изказвания на младия лекар винаги се отличаваха с яснота и оптимизъм. Той влезе в кабинета на Дебре с малко смутена усмивка.

— Добър ден, господин комисар! Моля да ме извините за онази глупава история. Вие по-добре от мене знаете какви са полицейските чиновници. Трябва да си призная, наложи се и аз, и жена ми да прекараме нощта без особен комфорт. И всичко това заради някакъв си смачкан калник на една полицейска кола. Знаете, че рядко губя самообладание, но оня идиот инспекторът просто ме изкара от кожата ми. Впрочем, всяко зло за добро. Честно казано, аз дори се радвам, че не взех участие в този случай.

— Защо?

Малинда се запъна.

— Това е дълга история. С една дума жена ми… Тя нали е далечна роднина на семейство Костаген. След като се омъжи за мен, тя престана да ходи у тях и, наистина, появата ми в дома им при подобно положение…

— Разбирам — каза Дебре. — Искам да Ви помоля за нещо друго. — Той извади от бюрото калъфчето от крокодилска кожа. — Можете ли да определите съдържанието на тези ампули?

— Ще се опитам. — Малинда внимателно огледа калъфчето отвън и отвътре. — И това ли е свързано с убийството на Леон?

— Предполагам, че е свързано. Тези ампули изглежда е трябвало да бъдат предадени на някого от семейство Костаген.

— Чудесно! Ще се отбия при Вас веднага щом получа резултата от анализа.

Дебре пак взе телефонния указател. Намери номера на адвоката Севал.

Дълго време никой не отговаряше. После един недоволен глас изръмжа в слушалката:

— Е, какво има?

— Обажда се комисарят от криминалната полиция Дебре.

— Кого търсите?

— Господин Севал.

— Аз съм. Кажете какво има.

— Научихте ли за убийството на Леон Костаген?

— Цял Париж знае за него. Във всеки случай, всички, които четат вестници.

— Покойният беше Ваш клиент, нали?

— Да.

— Можете ли да ми кажете размера на състоянието му?

— Подобни сведения се дават само със специално разрешение от съдебните органи. Би трябвало да знаете това, господин комисар.

— Но аз не искам да ми кажете точната сума.

— А какво тогава?

— Кажете ми само голямо ли е състоянието му.

— Можете да не се съмнявате.

— Кой е негов наследник?

— Според брачния договор — жена му.

— А брат му?

— Имате предвид мосю Пиер?

— Да.

— Той не е негов наследник. Състоянието на родителите му, в съответствие със завещанието им, е поделено между двамата братя.

— А в случай, че Луиза Костаген умре, кой ще наследи богатството й?

— Не зная. Тези неща се решават от съда.

— При положение, че няма завещание ли?

— Точно така.

— Благодаря Ви, господин Севал. — Дебре затвори телефона.

— Моля Ви, повикайте при мен Дюка — каза той на Стрелкина.

Донесението на Дюка не даде нищо ново. Цялата приходяща прислуга имаше старателно проверено алиби.

— Какво смятате да правите по-нататък, комисарю? — попита Стрелкина.

— Да изям два-три сандвича и да изпия чаша кафе.

— Аз с удоволствие ще Ви придружа.

Дебре мислено изруга и галантно й подаде палтото.