Иля Варшавски
Фантастиката навлиза в криминалния роман (6)

6. Отново червеният „Понтиак“

Човек не би предположил, че жена като Луиза Костаген може да си избере за камериерка такава грохнала старица, при това доста размъкната. Малките й зли очички се впиваха ту в Дебре, ту в Стрелкина.

— Какво искате от мене?

— Какви задължения имате в тази къща?

— Разтребвам стаята на госпожата.

— И вероятно се ползувате с пълното й доверие?

Старицата изсумтя.

— Доверие ли?! Че как мислите, щом живея тук вече трийсет и пет години? А не, господин комисар, нещо по-умно не можете ли да ме попитате!

— И тъй, Вие живеете в тази къща от тридесет и пет години. Значи сте започнали работа тук още преди да се родят сегашните стопани?

— Бях кърмачката на Пиер и Леон.

— Близнаци ли са?

— Близнаци.

— И кога получи своя недъг Пиер?

— Беше на пет месеца.

— При какви обстоятелства?

Камила извади от джоба на престилката си карирана кърпа и шумно се изсекна.

— Много сте любопитен, господин комисар.

— Длъжна сте да отговаряте на въпросите ми.

— Я го виж ти него. Много сте млад да ме плашите!

Дебре се засмя. Колко относителни са понятията ни за човешката възраст. За тая старица той, шейсет и пет годишният полицай, е просто хлапак. Впрочем, ясно му беше как е осакатял Пиер. По всяка вероятност именно Камила неволно е станала причина за това. Не е толкова трудно едно петмесечно дете да се изплъзне от ръцете на бавачката си. Много естествено, че тя не иска да отговори. И без друго, изглежда, постоянните угризения на съвестта мира не й дават.

— Добре — примирително каза Дебре, — да не се ровим в минали неща.

— Виж, така може.

— Какви бяха отношенията между братята? Не се ли караха понякога?

— Да се карат! Ама че глупав въпрос! Че те двамата душата си даваха един за друг! Цял живот така е било, още откак са се родили.

— Така… — Дебре машинално извади лулата от джоба си.

— Да, ама у нас не се пуши! — ядосано каза Камила. — Ако не можете да траете, вървете на двора.

Дебре повъртя лулата в ръцете си и я пъхна в джоба.

— Да сте забелязали някакви недоразумения между мадам Костаген и мъжа й?

— Аз не си пъхам носа в чуждите работи.

— Идвали ли са тук познати при мадам Костаген?

— Не.

— А тя самата често ли излизаше?

— Когато трябва, излизаше.

— Всеки ден ли?

— Не знам.

— Кога си легнахте снощи?

— Вечерта, но кога точно — не помня.

— Дълбоко ли спите?

— Зависи.

— Тази нощ нищо ли не чухте?

— Чух.

— Какво точно?

— Как хърка Огюстен. Тоя стар мърморко…

— Добре — Дебре стана. — Виждам, че сте предана на господарите си. Е, може би пак ще ни се наложи да поприказваме.

— От тая старица много не ще измъкнете — каза Стрелкина, когато отново се качиха на втория етаж.

— Грешите — измърмори Дебре. — Аз смятам, че тя ни съобщи много важни подробности.

Вече бяха дигнали трупа за аутопсия. В стаята на убития беше само Моранс.

— Какво става? — попита Дебре.

— Разпитахме цялата приходяща прислуга. Изглежда, че всички имат достатъчно убедително алиби. В момента Дюка проверява.

— Чудесно! Връщаме се в полицията.

— Как така?! Нима няма да разпитате Пиер Костаген? — учуди се Стрелкина.

— Да извикам ли такси? — попита Моранс.

Дебре се намръщи. Той много рядко ползуваше служебната кола, само в изключителни случаи, когато зад кормилото сядаше някой от инспекторите. Самият той тъй и не се бе научил да шофира. Затова свикналият с капризите на шефа си Моранс никак не се учуди, когато комисарят сърдито му заяви, че ще пътува с автобус.

Но днес съдбата им бе приготвила друг вид транспорт. Бяха извървели вече близо половин квартал под ситния дъждец, когато Дебре забеляза на ъгъла сгушената фигурка на Пиер Костаген. Гърбавият чакаше някого и явно нервничеше. Той непрекъснато поглеждаше часовника си и ядосано потропваше с крак.

Дебре мълком дръпна спътниците си към най-близкия вход.

— Случило ли се е нещо, господин комисар? — попита Моранс.

— Не, но вероятно ей сега ще се случи.

Скоро накрая на улицата се показа червеният „Понтиак“, който се движеше с голяма скорост. Той се изравни с Пиер Костаген и рязко спря. Човекът зад кормилото свали стъклото. Пиер се спусна към колата.

— Да вървим! — каза Дебре.

Пиер бе толкова погълнат от разговора с човека в колата, че трепна, когато Дебре му каза:

— Отвратително време за разходка, нали, мосю Костаген?

Пиер направи гримаса, погледна шофьора на „Понтиака“ многозначително и, без да каже нито дума, си тръгна към къщи.

Дебре отвори вратата на колата.

— Мосю Жан Пиебьоф, ако не се лъжа.

— На Вашите услуги.

— Ти седни на кормилото — обърна се Дебре към Моранс, — а ние ще седнем отзад.

— Това пък какво е?! — попита Жан Пиебьоф смаян.

Дебре му показа полицейската си значка.

— Арестуван сте!

— Защо?!

— Ще си поговорим за това в полицията.