Иля Варшавски
Фантастиката навлиза в криминалния роман (1)

1. Навъсено утро

Комисарят Дебре се събуди в девет часа. Впрочем, „събуди се“ не е точната дума. Ако до три часа през нощта безуспешно сте кръстосвали огромна къща и сте търсили скрита от някого адска машина, и ако след това ви е измъчил жесток пристъп на язва и са ви шибнали инжекция с голяма доза упойка, по-правилно ще бъде да се каже, че сте дошли на себе си, или в краен случай, че сте отворили очи.

Дебре притисна корема си с пръсти. Временно стихналата болка отново сграбчи с остри нокти стомаха му. Ето това му е наградата за четиридесетгодишната работа в криминалната полиция. Тя е резултат и на безсънните нощи, и на набързо изядените сандвичи със съмнителни качества, и на безбройните лули, изпушени в търсене на отговора на поредната главоблъсканица. За съжаление, всичко това бе подкопало не само здравето му, но и нещо много по-важно — вярата му в човека. Вестниците се задъхват от възторзи, превъзнасяйки знаменития метод на комисаря Дебре. А ако се вникне в него, какво представлява всъщност този прословут метод? Просто добро познаване на човешките слабости и дребни страсти. Кой каквото ще да твърди, но Дебре знае, че преобладаващата част от престъпленията биват извършени по съвсем незначителни поводи. Какъв странен парадокс — колкото по-сложно е дадено престъпление, толкова по-примитивни са мотивите му. Полицейският комисар трябва преди всичко да бъде добър психолог и тогава се изясняват много неща. В изкуството да разкриваш престъпления няма дреболии. Очевидката версия съвсем не винаги е и най-правилната. И съвсем не всеки съумява да разбере характера на престъпника, да вникне в психиката му, да почувствува подсъзнателните мотиви за престъплението, но щом веднъж вече сте овладели този метод, успехът е сигурен. Ала с цената на какво се постига този успех? Решаването на психологически етюди изисква максимално напрежение на всички душевни сили, а това се плаща. Рано или късно започвате да се чувствувате съвсем опустошен, а хората, които ви заобикалят…

Дебре взе лулата от нощното шкафче и посегна за кутията с тютюна. Нямаше я на обичайното й място и той внезапно си спомни всичко, което се бе случило през нощта. Спомни си как се гърчеше в леглото от болка и как жена му, изплашена до смърт, бе повикала по телефона доктор Малинда. Разбира се, глупаво е да се вика в такива случаи полицейския лекар, специалист по съдебномедицинска експертиза, но мадам Дебре бе убедена, че Малинда е най-добрият лекар в Париж. Може и да е така, но щеше да бъде много по-лесно, ако беше дошъл не Малинда, а някой друг. Тогава сигурно нямаше да стане дума за пушенето. Но пред Малинда номерът не мина. „От сега нататък вече ни едно дръпване, чувате ли, мадам Дебре! Вие ще имате грижата за това. Веднага изхвърлете всичкия тютюн!“

Дебре стана и отиде в антрето бос, за да не чуе жена му. Пребърка джобовете на палтото си. Напразни надежди! Кесията с тютюна бе изчезнала и оттам.

Дебре тихо изруга и като смучеше празната лула, си легна пак. „Да върви по дяволите всичкото!“ — помисли си той. — „Още днес ще си подам оставката. В края на краищата и пенсионерският живот си има своя прелест.“ Той си представи малката къщичка на брега на Лоара; двамата с жена си отдавна я бяха харесали и искаха да я купят. Ще живее далеч от Париж, ще лови риба и ще чете детективски романи. Сутрин ще спи до десет часа, вечер ще гледа телевизия. Никак не е лошо. Може да почне да развъжда и гъби. И тъй, решено! Днес ще си подаде оставката. Няма смисъл да отлага, още повече, че историята с адската машина в дома на семейство Костаген изглежда е просто някаква идиотска мистификация.

Комисарят затвори очи и се опита да си спомни гласа на човека, който му се бе обадил по телефона. Той говореше през кърпа. Стар номер. Както установиха по-късно, беше се обадил от телефонен автомат в района на Монмартр. Изразявайки се прекалено учтиво, неизвестният бе съобщил за готвещо се покушение. Не отговори на въпроса откъде знае това. Просто затвори телефона. Интересно защо се бе обадил? Та къщата на семейство Костаген…

Дебре скочи и бързо се заоблича. Съвсем бе забравил, че нещастният Моранс и досега дежури там.

Времето беше отвратително. Студеният ноемврийски вятър носеше откъм Сена ниски облаци. Пръскаше дъжд, примесен със сняг. Минувачите бързаха с вдигнати яки и с ръце в джобовете. Веселият, жизнерадостен Париж днес изглеждаше сив като на избеляла стара снимка.

На ъгъла на булевард „Волтер“ вместо да се качи на автобуса, Дебре взе такси.

Той каза на шофьора да спре, преди да навлезе в улицата, и тръгна пеш към къщата на семейство Костаген. Това нелепо здание бе строена в началото на 18 век. Интересно колко ли представители на рода Костаген са се родили и умрели под този покрив? Впрочем, притежателите на едно от най-големите днешни състояния биха могли да си намерят и по-удобен дом. Дебре си представи многобройните коридори, често задънени, витите стълби и тайните врати. Честна дума, в наше време всичко това е просто нелепо.

В малката градинка срещу къщата, сгушен от студ, седеше Моранс.

— Добро утро, момче!

— А, Вие ли сте, господин комисар! Вече си мислех, че съвсем са ме забравили.

— Е, разправяй.

— Няма нищо за разправяне. Никой не е влизал и никой не е излизал. Само зарзаватчията влезе с колата си в двора преди един час, остави зеленчуци и си замина.

Дебре се намръщи.

— Така ли?! Трябва да видим какво е докарал.

— Вече проверих. Разприказвах се за ангинарии и зеле и прерових всички кочани до един. Нищо няма…

— Добре, върви да спиш.

— Ами няма ли някой да ме смени?

— Не. Както изглежда, това е празна работа. Просто някаква глупава шега. На ъгъла ме чака такси, ако искаш, ще те закарам до къщи.

— Благодаря, господин комисар, ама ако веднага не обърна една чашка, грипът ми е сигурен, а пък тук наблизо тъкмо има…

— Добре, лекувай се, но не прекалявай.

Дебре го потупа по рамото и тръгна към таксито.