Юрий Медведев
Ехидната планета

I

— Не разбирам — тревожно мрънкаше Барбер. — Омръзна ми тая игра на котка и мишка. Тъй лесно няма да кацнем.

Амебкин премълча. Имаше, ох имаше за какво да мрънкат и да се тревожат. Ето вече четвърто денонощие, „Циклоп — √3“, суперпищолет минус — първа категория се опитваше да се приастероиди на смрачения астероид, където над ултрамарина на реките се извисяваха зелени купчини от сигиларии. Астероид? Не, може би планета. Но тя не позволяваше да се припланетят на нея.

А всичко останало вървеше нормално, като по мед и масло вървеше отначало. Включиха спирачните блейфове — пищолетът като комарче тихо запълзя надолу. Спусни се плавно надолу, оседлай планетката, пищопътнико! Нанеси на картата! Увековечавай планините и долините й с имената на любимите и на приятелите си. Да, ама този път не стана тъй…

Когато до зеленото плато остана точно половин километър, се случи нещо съвсем нелепо. Разстоянието между „Циклоп — √3“ и планетата престана да намалява. Барбер започна да ругае. Амебкин отбеляза не без злорадство: гравитони — нула. На планетата нямаше гравитация. Започна гонитба, глупава, марсианска работа.

Те спряха блейфовете, включиха последователно един след друг всичките тринадесет пищяла и тогава скъсвайки сухожилията и хрущялите на парсеките, заметеориха по Галактиката. Високият пламък на хазарта ги изгаряше. Забавѝ, планетке, бягството си, спри за миг! Те биха се пльоснали на нея, биха се врязали, всекли. Уви, проклетият половин километър подпираше пищолета като прозрачен, втвърден стълб. Накрая се опомниха. Спряха се. Точно тогава Барбер промърмори за играта на котка и мишка. Амебкин погледна през илюминатора. Там долу, на половин километър разстояние от речния бряг стоеше някакво чудовище — петнист слон с крокодилска опашка — и с укор гледаше Амебкин. Или пък Барбер.

— Така или иначе ще те погубим! Ще ни се дадеш, миличка. Ще се спуснем на тебе като на пухен дюшек — крещеше трескаво капитанът.

Ласо от електронни сигнали, пропулсирали през космичните течения и водовъртежи, обвиваше всички приемници на Центъра. Безстрастните роботи-оператори веднага разшифроваха този шепот, вик и отчаян вопъл. Това беше молба на „Циклоп — √3“ да бъде пратен друг пищолет. На помощ.

II

— „Циклоп корен квадратен от пет“, готови ли сте?

— Да, капитане!

— Внимание! Започваме!

Два пищолета, като нанизани на невидима ос, пробола планетата, атакуваха непокорното небесно тяло от противоположни страни.

— „Циклоп корен квадратен от пет“, докладвайте!

— Правим опит да се спуснем. Тя ни бяга. Половин километър.

— Продължавайте!

Изминаха петдесет и девет минути, които се сториха на Барбер цял час. Врагът не се даваше. Неочаквано в пищолета светна екрана на Центъра. Барбер и Амебкин се изумиха: оказа се, че планетата, която се изплъзваше от пищолетите, бавно се свиваше в питка. Те още осмисляха ситуацията, странна като квадратен синхрофазотрон, когато на планетата се образува дупка с много правилна форма, започна да расте, краищата й се закръглиха и на километър пред себе си — „Циклоп — √3“ видя насочения в него нос на „Циклоп — √5“.

Все пак смелчаците успяха да се разминат при насрещните курсове. За тази изключителна маневра Барбер впоследствие дори получи орден „Лунна Хипотенуза“. Но когато дойде на себе си и се залепи за илюминатора, проклетата планета спокойно висеше на небето. А на онова място, където току-що зееше дупката, започна сантиментална игра на ордата от петнисти слонове. Техните крокодилски опашки се сториха на Барбер отвратителни.

III

Развълнува се Галактиката. Шега ли е тази работа: напълно материален обект не само не желае да се подчинява на законите на небесната механика, но и най-гнусното: гаври се с Разума. Като си поразчовъркаха мозъците, мъдреците от Центъра решиха: няма да е лошо да се понапънат и да обуздаят планетата. Но как? По какъв начин? Отвсякъде летяха проекти като хора, желаещи да пътуват безплатно към антисвета. Накрая излезе постановление: бегълката да бъде обкръжена от осемдесет и шест пищолета и да бъде впримчена. При това справедливо разсъждаваха, че тя няма да посмее да рискува да си пробие двеста осемдесет и шест дупки — в такъв случай от нея самата няма да остане нищо. Или почти нищо. И тъй като и последната твар притежава инстинкт за самосъхранение, то какво остава за една планета? Започнаха да събират сили…

През тези дълги месеци, докато армадата от пищолети бавно сключваше неумолимата сфера на обсада, Барбер, а и Амебкин попривикнаха с планетата. През вечерите, когато по нейните пространства течеха небесносини сенки от залязващото слънце, колегите с цели часове разглеждаха горделивката, бунтарката, противницата на звездните свръзки. Те разглеждаха и петнистите слонове, и петокрилите крави на ивици, и двуеднорогите и даже пернатите змии, самозавиващи се навътре. Макар че, ако трябва да се каже истината, със самоувиващите се навътре змии Амебкин така и не можа да свикне.

Като се отдалечаваше от илюминатора, Барбер мръщеше челото на триъгълното си лице и тъжно разсъждаваше:

— Е, да кажем, че ще я обкръжим и ще включим плътна сфера от енергополе. Няма къде да се дене. Ще кацнем. Е, ами после, после какво? Веднага ще установим тези… ах, капитане, как бяха… пак забравих думата… Контакти!… Всичко е въпрос на чест и после на престиж, все пак.

— Кон-так-ти! — кипна Барбер — пре-сти-ж! Позната работа: веднага ще унищожат петнистите слонове, хищниците също. Крилатите крави ще използуват за опити, ще пожелаят да разберат защо са петокрили. А от змиите ще направят чучела. Ще ги развеждат по всички музеи на Галактиката да събират галактическата прах. Ето — нали са със странна форма. Жалко за планетката — скърбеше капитанът. — Такава красавица ще погубят. И ние ли трябваше да си навираме носа тук…

— А ако пък, да речем, капитане, те направят директор на резервата, сигурно ще се съгласиш?

— Защо не. Вече съм летял достатъчно. Но тя, както виждаш, не желае контакти. Като че ли се пази. А и климатът й е подходящ, също като на Земята, малко по-топъл. Може и язвата ми да облекчи…

Амебкин веднага се съгласи. Що се отнася до язвата, то навярно тя ще се пооправи.

IV

Двеста осемдесет и шест блестящи като злато машини стесняваха пищополето на подстъпите към обречената планета. Настъплението започна… 1500 метра… 1000… 800… 700… 600… 550… 500…

Стоп! По-нататък се случи нещо невъобразимо. Ако дотогава планетката се мяташе в сферата, опитвайки се да се изтръгне, то сега, явно като разбра напразните опити да запази самостоятелността си, започна бавно да се свива. Нито един от пищолетите не беше отбелязал още „500“, когато от някогашната цветуща грамада остана само зелено кълбо с диаметър някакви си 5–6 километра. Ех, умираше планетата, намаляваше, угасваше, сама се умъртвяваше. Седейки до пулта, Барбер опечален наблюдаваше как заедно с нея намаляваха и реките и дърветата, и змиите и двуеднорогите, и крилатите крави. Даже в стереометъра красавците-слонове изглеждаха не по-големи от божи кравички, а крокодилските им опашки въобще не се виждаха. Ликувайте звездни Чиигиз ханове, тържествувайте, галактически Тамерлани, вселенски Атили, радвайте се…

Но ето, че се случи това, за което всички звездни хроники писаха и на което беше посветено специално заседание на Центъра, макар то да не достигна както винаги до никакво определено решение.

С лявата си ръка Барбер дръпна лоста за скоростта, спирайки „Циклоп — √3“, а с дясната включи прекъсвача за излизане от пищополето. Не искаше да участвува във варварската операция. Въставайки против всички устави на пищоплаванията, той знаеше какво го чака. Беше му все едно. А планетата…

Читателю! За да се избегнат възможните обвинения по повод привидното неправдоподобие на последвалата ситуация, авторът, до най-висша степен добросъвестен човек, привежда тук кратка извадка от съответно място на „Звездни хроники“.

„… А планетата неизвестно как почувствувала отвор в стройните редици на настъпващите и трансформиращите се подобни на колбаси, мигновено се изплъзнала в отвора на пищополето — резултат от престъпните действия на бившия капитан на «Циклоп — √3» — П. М. Барбер. Освен това гореописаната планета, като се освободила се удължила още повече, раздула се и изведнъж на яркия звезден фон се превърнала в огромна фраза:

Пищолети, пръждосвайте се оттук!!!

Някои очевидци твърдят, че накрая е имало десет или дори дванадесет удивителни знака, макар че на многобройните стереографии са изобразени само три. Любопитно е и това, че вместо запетая отчетливо се различавал горепоменатият пищолет «Циклоп — √3». После странната фраза отново се превърнала в планета, всмукала в себе си «Циклоп — √3» и се скрила в неизвестна посока“.

(Зв. Хроники, гл. УП. „Тринадесет странни произшествия“, стр. 478).

V

„Циклоп — √3“ и планетата, наречена от историците на пищоплаването „ехидна“, така и не са намерени. Все още ги търсят.