Айзък Азимов
Ключът

Карл Дженингс знаеше, че умира. Останаха му само няколко часа живот, а трябваше да свърши още толкова много неща.

Дженингс си светна с фенера и хвърли настрани остро парче камък. Лопатата му отново се заби в скалата. Още малко и ще скрие Прибора в изкопаната дупка, ще го насипе отгоре. Щраус не бива да го намери.

Щраус!

Другият участник в експедицията. Откритието е и негово. Славата също.

Ако ставаше дума само за слава и известност, Дженингс може би щеше да му отстъпи лаврите. Откритието бе толкова важно, че би могъл и да се откаже от славата. Но Щраус се стремеше към още нещо и Дженингс би дал всичко, за да му попречи.

За да попречи на Щраус, той бе готов да умре.

И умираше.

Бяха го намерили двамата заедно. Впрочем, корабът, или по-точно останките му бяха открити от Щраус…

— Метал — бе казал Щраус. Острият му глас се чуваше ясно в наушниците на Дженингс.

Дженингс, който работеше на половин миля от Щраус, отиде да види находката му.

— Странно — каза той. — На Луната няма чисти метали.

— Не би трябвало да има. Но много добре знаете, че досега е изследвана само една стотна част от цялата повърхност на Луната. Кой знае какво още може да намерим тук.

Дженингс промърмори нещо в знак на съгласие.

На Луната наистина може да се намери какво ли не. Това бе първата лунна експедиция, финансирана от частни пожертвувания. Досегашните отделни експедиции, изпращани от правителството, имаха да изпълняват многобройни задачи и фактът, че Геоложкото дружество можеше да си позволи да изпрати на Луната двама души, с единствената цел да извършат селенологични изследвания, означаваше, че космическата ера вече настъпва.

— Повърхността му като че ли е била шлифована някога — забеляза Щраус.

— Прав сте — съгласи се Дженингс. — Може би наоколо има още нещо.

Намериха още три парчета метал — едното от тях ръбесто и по него ясно личаха следи от шев.

Върнаха се на кораба с малката ракета, наречена лунен глисер. Свалиха скафандрите и Щраус веднага се залови за работа. Той насочи лазерния лъч към парчетата метал и върху спектографа се появиха данните: титанова стомана с незначителен примес от кобалт и молибден.

— Това тук, разбира се, има изкуствен произход — каза Щраус — доколкото ми е известно никога нито един кораб не е кацал на тази част на Луната, нито пък някой някога е претърпявал авария. Ако тези парчета бяха част от кораб, повърхността им щеше да е гладка, шлифована. Обаче тя е някак разядена и тъй като на Луната няма атмосфера, това може да се обясни само с продължително микрометеоритно въздействие.

— Този изкуствен предмет не е създаден от човешка ръка — изрече Дженингс цял тържествуващ. — Значи някога Луната е била посетена от извънземни същества. В рапорта…

— Чакайте! — властно каза Щраус. — Не бързайте да съставите рапорта, преди да има за какво да докладваме.

На изток, ниско над хоризонта, висеше яркосинята Земя и много приличаше на своя спътник при пълнолуние.

Докато се хранеха, Дженингс честичко поглеждаше към нея, обзет от нов, остър пристъп на носталгия.

— Тя изглежда съвсем мирна — въздъхна той, — а на нея има шест милиарда…

Щраус сякаш се отърси от мислите си, известни единствено нему:

— Шест милиарда, които я разрушават — довърши той.

— Вие какво, да не сте Краен? — смръщи вежди Дженингс.

— Дявол да ви вземе, какви ги приказвате?

Дженингс почувствува, че се изчервява. Винаги когато се вълнуваше, по бледите му бузи избиваше руменина.

После, преди да заспи, изведнъж си помисли, че всъщност нищо не знае за Щраус.

През следващите три дни те самоотвержено търсеха нови следи.

Този път находката беше изцяло заслуга на Дженингс. Това вече бе наистина нещо ценно! Щраус намери първото парче метал, но пък Дженингс откри изкуствения предмет.

Той бе скрит под голям, неравен камък, образувал при падането си малка пещера. В нея, защитен от радиацията, микрометеоритите и температурните колебания, предметът бе стоял милиони години и се бе запазил цял и невредим.

Дженингс го нарече Приборът…

Приборът бе на масата пред тях…

— Хайде да изпратим предварителен рапорт — предложи Дженингс.

— Не. Дума да не става, дявол да го вземе!

— Но защо?

— Защото, ако постъпим според съвета Ви, Приборът ще стане собственост на Дружеството, а щом то веднъж се докопа до него, ще споменават имената ни само в бележките под линия. Не! — Лицето на Щраус придоби лукав израз. — Дайте да го изследваме, доколкото можем, преди да е налетяла глутницата хищници.

Дженингс се замисли. Дълбоко в себе си не отричаше, че и самият той би искал да получи някаква гаранция, че честта на откритието ще принадлежи изцяло на тях двамата. И все пак…

— Не мога да се съглася с Вас, Щраус, не бива да изчакваме. Ако Приборът има извънземен произход, значи той е от друга планетна система. В цялата Слънчева система няма друга планета освен Земята, на която би могъл да се развие високоорганизиран живот.

— Още не е доказано — измърмори Щраус. — Но и така да е, какво от това?

— От това следва, че съществата, долетели с този кораб, са осъществили междузвездно пътешествие и сигурно ни превъзхождат в техническо отношение. И кой знае какво може да ни разкаже Приборът за тяхната изумително развита техника. Той може да се окаже ключ към… към каквото искате. Може да се окаже ключ към невиждана научна революция.

— Безпочвени фантазии. Ако това е продукт на техника, отишла далеч напред в сравнение с нашата, той с нищо няма до ни помогне. Да не мислите, че ако бяха показали на Айнщайн един микропроторп, той щеше да разбере за какво служи.

— Слушайте, Щраус — Дженингс едва ли не със сълзи на очи се стараеше да накара Щраус да разбере огромното значение на откритието, — ами ако катастрофираме заедно с Прибора? Ако не съумеем да го опазим до Земята? Не можем да поемем такъв риск. — Той нежно погали Прибора. — Трябва незабавно да докладване за него и да помолим да изпратят още няколко кораба. Той е твърде ценен, за да…

Когато вълнението му достигна връхната си точка, Приборът под ръката му неочаквано се затопли. Част от повърхността му, полускрита под тънка пластинка метал, заблещука с фосфоресцираща светлина.

Дженингс рязко отдръпна ръката си и Приборът отново потъмня.

Но и това му стигаше — сега изведнъж разбра всичко.

— Аз сякаш гледах през някакво прозорче в черепа Ви — задъхан от вълнение промълви той. — Четях мислите Ви.

— И аз Вашите — отвърна Щраус. — Четях ги или ги почувствувах, както щете. — Той докосна Прибора с присъщата му студена разсъдъчност, но не се случи нищо.

— Вие сте Краен — гневно каза Дженингс. — Когато го докоснах… — и той отново сложи ръка върху Прибора — … да, ето пак. Виждам. Вие сте безумец! Вие какво, сериозно ли смятате, че е хуманно да се осъди човечеството на измиране? Че е хуманно да се унищожи цялата многоликост и разнообразие на човешкия род само защото Земята е пренаселена?

Разгневен, той дръпна ръката си от Прибора и повърхността му отново потъмня. Щраус още веднъж го докосна, този път внимателно, но и сега не последва никакъв резултат.

— За бога, да не се караме повече — каза Щраус. — Това тук е ключ за общуване, нещо като телепатичен предавател.

Дженингс се извърна — не искаше да разговаря с Щраус.

— Още сега ще изпратим рапорт — каза той. — Не ме интересува славата, можете да си я присвоите всичката. Аз искам само да предам прибора в сигурни ръце.

Щраус потъна в мрачни размисли.

— Това не е просто предавател — каза той най-после. — Той реагира на чувствата и ги предава.

— Какво искате да кажете?

— Той току-що два пъти реагира на Вашето докосване, макар че преди това цял ден го държахте в ръце и не се случи нищо. А когато аз го докосна, бездействува.

— Е, и какво?

— Той реагира на допира Ви, когато бяхте силно възбуден. Това е условието, необходимо, за да заработи той… Но изслушайте ме. Толкова ли сте сигурен в своята правота? Всеки здравомислещ човек на Земята съзнава, че за планетата ще е по-добре ако населението й е един милиард, а не шест. Ако използуваме автоматиката докрай — нещо, което тълпите в момента не ни позволяват да направим — Земята ще бъде пак така развита и жизнеспособна като сега, но населението й ще е, да речем, не повече от пет милиона.

Толкова му се искаше да бъде убедителен, че рязкостта в гласа му почти изчезна.

— Но ние не можем да намалим броя на населението, ако разчитаме на демократичния подход. Добре знаете това. И работата съвсем не е в половия инстинкт — хапчетата отдавна решиха проблема за контрола върху раждаемостта. Това също Ви е много добре известно. Работата е в национализма. Всяка етническа група иска останалите първи да намалят броя си и всички те за себе си са прави. А аз искам да господствува моята етническа група, НАШАТА група. Искам Земята да бъде населена с елит — с хора като нас, защото ние сме истински хора, а тълпата от полумаймуни, които ни дърпат надолу, ни пречи, унищожава ни. Те тъй или иначе са обречени на гибел, но защо и ние да загинем заедно с тях!

— Не — отсече Дженингс. — Ни една етническа група не бива да има предимство пред останалата част от човечеството.

— Глупости, Дженингс. Вие самият не вярвате в това, което говорите, просто ония тиквеници, които непрекъснато приказват за равенство, твърде дълго са Ви втълпявали тези неща. Приборът е тъкмо оръжието, което ми е необходимо. Дори и да не успеем да направим други като него или да не разберем принципа му на действие, не е страшно. Все едно, Приборът ще ни помогне. Ако съумеем да направляваме действията на влиятелните хора, ще завладеем света. Вече имаме своя организация. Сигурно знаете това, нали надникнахте в мозъка ми. Имаме най-добре изградената и решителна организация по цялата Земя. Всеки ден към нас се присъединяват такива талантливи хора. Защо и Вие да не бъдете сред тях? Приборът е ключ, но не просто ключ, към малко по-големи знания. Той е ключ към окончателното разрешение на всички човешки проблеми. Застанете и Вие сред нас, в нашите редици.

Щраус докосна прибора с ръка — той заблещука за миг и отново угасна.

Дженингс се усмихна. Разбра, че Щраус се опитва да се настрои силно емоционално и да задействува прибора. На той не успя.

— Не можете да го командувате — каза Дженингс. — По дяволите, Вие сте прекалено студен и винаги се владеете.

Дженингс вдигна прибора с треперещи ръце и той веднага светна.

— Но Вие можете да го командувате. Вие ще спасите човечеството.

— За нищо на света — отвърна Дженингс, като едва си поемаше дъх, цял обзет от вълнение. — Още сега ще изпратя рапорт.

— Няма да го направите — каза Щраус. Той сграбчи един нож от масата. — Във всеки случай, не Ви съветвам. Ножът е много остър и добре наточен.

— Нямаше защо да поставяте въпроса така остро — каза Дженингс, който даже и сега не можа да се откаже от любимата си игра на думи, от която се увличаше още като студент. — Виждам плановете Ви. С прибора в ръце ще можете да убедите всекиго, че никога не съм съществувал. Ще можете да донесете победа на Крайните.

— Чудесно четете мислите ми — викна Щраус.

— Но няма да успеете — произнесе задъхан Дженингс. — Поне докато Приборът е в мои ръце. — Той пожела Щраус да застине на място и да не мърда.

Щраус яростно се дръпна напред, но безуспешно. Продължаваше да стиска ножа в треперещата си ръка, но не можеше да мръдне от мястото си.

И двамата дишаха тежко.

— Няма да издържите… цял ден така — процеди през зъби Щраус.

Чувството, което Дженингс изпитваше, бе съвсем определено, макар че едва ли би могъл да го опише. Сякаш държеше в ръце някакво плъзгаво, невероятно силно животно, което прави отчаяни опити да се освободи. Трябваше да напрегне всичките си сили и да мисли само за това Щраус да стои все така неподвижен.

Още не бе свикнал с Прибора и не знаеше как да си служи с него. Приличаше на човек, който за пръв път държи в ръцете си шпага и се опитва да я размахва с ловкостта на мускетар.

— Съвсем вярно — отвърна Щраус, който следеше хода на мисълта му и внимателно се придвижи напред.

Дженингс ясно съзнаваше, че няма шансове за победа в борбата с фанатичната упоритост на Щраус. И двамата разбираха това. Дженингс си спомни за лунния глисер. Трябва да се опита да напусне кораба. И да вземе със себе си Прибора.

Но сега Дженингс не можеше вече да има тайни от Щраус. Той схвана мисълта му и се помъчи да застане между глисера и Дженингс. Дженингс удвои усилията си. Сега бе решил да приспи противника си.

— Спи, Щраус — настойчиво повтаряше той. — Спи!

Щраус се строполи на колене и клепачите му, натегнали като олово, започнаха да се затварят.

Дженингс се втурна напред с разтуптяно сърце. Само да може да го зашемети и да изтръгне ножа от ръцете му…

Сега вече мислите му не бяха съсредоточени върху внушението и ръката на Щраус се вкопчи в крака му и силно го дръпна. Дженингс се спъна, ръката на Щраус мигновено се стрелна нагоре и нанесе удар. Дженингс усети остра болка, ужас и отчаяние изпълниха мозъка му.

В този миг тревогата и вълнението на Дженингс достигнаха своя предел и слабото блещукане на Прибора се превърна в ярко сияние. Ръката на Щраус омекна, след като в продължение на няколко минути Дженингс мълком и несвързано предаваше на чуждия мозък своя страх и обзелата го ярост.

Щраус се бе строполил на пода със сгърчена лице.

Дженингс с усилие на волята се бе изправил и се бе отдалечил. Мислеше само за това, че Щраус не бива да идва в съзнание. Всеки опит да предприеме каквото и да е би му струвал твърде много сили: непривикналият му мозък не можеше да работи с пълен капацитет.

Той се бе насочил към глисера. В него би трябвало да има скафандър и бинтове…

 

 

Лунният глисер не бе предназначен за далечни полети. Както впрочем и самият Дженингс сега не бе в състояние да лети надалеч. Кръвта бе избила през превръзката отстрани и бе изцапала вътрешната част на скафандъра.

Корабът още не се виждаше, но Дженингс знаеше, че рано или късно той ще го настигне. Мощността на кораба бе много по-голяма от тази на мъничкия глисер, а радиолокаторите бързо щяха да уловят следите от реакторите на глисера, използуващ йонна тяга.

Дженингс се бе опитал да се свърже по радиото със станция „Луна“. Но отговор нямаше и, изгубил надежда, той изключи радиото, чиито сигнали само щяха да помогнат на Щраус да го открие.

Би могъл да се опита да стигне до станцията пеш, но съзнаваше, че едва ли ще успее. Щраус ще го догони, преди да се е добрал до станцията и с него е свършено. Не, той не бива да допусне това. Трябва да скрие Прибора.

Приборът…

Приборът би могъл да унищожи човечеството и същевременно той бе безценен. Имаше ли право да го разруши? Това бе единствената следа от разумен извънземен живот, в него са скрити тайните на извънредно високо развита техника, той е продукт на висша мисловна дейност. Да, опасността продължава да съществува, но като помисли човек за ценността на Прибора, за неговата потенциална ценност…

Той непременно трябва да го скрие и то така, че да могат пак да го намерят… И трябва да го намерят само Здравомислещите и в никакъв случай Крайните.

Глисерът бе кацнал на северния, вътрешен склон на един кратер. Дженингс познаваше този кратер. Трябва да скрие Прибора тук. Ако след това не успее да се добере до станцията, или поне да се свърже с нея по радиото, ще трябва да се отдалечи от скривалището, за да не го издаде с присъствието си. И трябва да остави някакъв ключ, подсказващ местонахождението на Прибора.

Карл Дженингс знаеше, че умира. Оставаха му само няколко часа живот, а трябваше да свърши още толкова много неща.

 

 

Сетън Дейвънпорт от американския отдел на Земното бюро за разследвания разсеяно разтърка с ръка звездообразния белег върху лявата си буза.

— Аз добре разбирам, сър, че Крайните са много опасни.

Началникът на отдела, М. Т. Ешли го погледна втренчено.

— Вие нямате представа колко опасни са те — каза той. — И, страхувам се, никой няма представа за това. Те са малко, но имат поддръжката на влиятелни и облечени с власт хора, понеже последните отдавна са започнали да се смятат за елит. Никой не знае със сигурност кои са те и какъв е броят им.

— Дори и Бюрото ли?

— Бюрото засега се въздържа от каквито и да е действия. Междувпрочем, и ние самите като че ли не можахме да се опазим от тази зараза. Например вие…

— Аз не съм Краен! — пламна Дейвънпорт.

— Не съм казал такова нещо — отвърна Ешли. — Исках само да ви попитам не сте ли се заразили и вие от тази болест. Мислили ли сте върху това, което става на Земята през последните два века? Не ви ли е хрумвало понякога, че не би било лошо да се понамали населението на Земята, в разумни граници, разбира се? Колко хубаво би било да можем да се избавим от глупавите, неспособните и грубите, нали? Дявол да го вземе, на мен често са ни минавали през ума такива мисли.

— Признавам, и аз понякога съм си мислил такива нещо. Но да искаш нещо е едно, а да разработваш план за практически действия в духа на фашизма е съвсем друго.

— Разликата между желанието и действието не е чак толкова голяма, колкото ви се струва. Познавате ли агента Ферант?

— Оня, който изчезна ли? Не го познавах лично.

— Работата е следната: преди два месеца на повърхността на Луната бил намерен кораб. Той е правил селенографски изследвания, финансирани от частни лица. Геоложкото дружество, изпратило експедицията, се оплакало, че корабът му не отговаря на повикванията. Корабът бил намерен сравнително бързо. Той бил на значително разстояние от мястото, откъдето е бил изпратен последният рапорт. По кораба нямало никакви следи от повреди, но липсвал Карл Дженингс, единият от членовете на екипажа. Заедно с него бил изчезнал и лунният глисер. Вторият космонавт, Джеймс Щраус, бил жив, но побъркан. Не са открити следи от насилие върху него, но бил полудял. Състоянието му и досега си е все същото, и това е много важно.

— Защо? — прекъсна го Дейвънпорт.

— Защото лекарите, които го прегледали, открили у него неврохимични и невроелектрични отклонения, непознати досега, които не са били предизвикани от човек.

Лицето на Дейвънпорт се изкриви в лека насмешка:

— Подозирате космически пришелци?

— Може би — съвсем сериозно отвърна Ешли. — Позволете ми да продължа разказа си. Упоритото търсене на глисера близо до кораба не дала никакъв резултат. Скоро след това станция „Луна“ съобщила, че е уловила слаби сигнали от неизвестен произход откъм западния бряг на Ибрийско море. Спасителите се насочили към този район и намерили там глисера. Дженингс бил в него. Мъртъв. Отстрани на тялото му зеела дълбоко рана от нож — чудно как е успял да се добере чак дотам. Междувременно, странните бълнувания на Щраус започнали доста да тревожат лекарите. Те се свързаха с Бюрото и двама от нашите хора на Луната — единият от тях бе Ферант — се заеха със случая.

Ферант прослушал лентата със записа от бълнуванията на Щраус. Безсмислено е да се пита Щраус за каквото и да е — между него и останалия свят се издига непроницаема стена, може би завинаги. Но дори и от повтарящите се несвързани фрази на лудия станаха ясни някои неща. Ферант състави от тях цялостна картина — като в детска мозайка.

Щраус и Дженингс очевидно са намерили някакъв предмет — много стар и, според тях, от извънземен произход. Те са били уверени, че той е част от кораб, претърпял катастрофа преди милиони години. С този предмет вероятно е било възможно да се въздействува по някакъв начин върху човешкия мозък.

— И с Щраус се е случило именно това? — прекъсна го Дейвънпорт.

— Да. Щраус е бил краен — сега вече смело можем до кажем „бил“, защото той е жив, тъй да се рече, чисто формално; Дженингс не е искал този предмет да попадне в неговите ръце. Щраус бълнувал нещо за приложението на намерената вещ за самоунищожение, както казвал той, на нежеланите същества. Той мечтаел населението на Земята да не надхвърля пет милиона. При последвалата схватка Дженингс е бил въоръжен с предмета, а Щраус — с нож. Дженингс напуснал кораба смъртно ранен, а Щраус полудял.

— И къде е този предмет?

— Агентът Ферант действувал решително. Той отново огледал кораба и околността. Не намерил нищо освен естествени лунни образувания и следи от човешка дейност. Нямало нищо, което да напомня подобен предмет. Огледал и глисера и местността около него — все така без резултат. А спътникът на Ферант…

— Кой е той?

— Горбански — отговори началникът на отдела.

— Познавам го. Работили сме заедно.

— Какво мнение имате за него?

— Честен и способен човек.

— Та значи, Горбански намерил нещичко. Но не нещо изкуствено, дошло от космоса, а напротив, нещо, което без съмнение е оставено от човек. Той намерил свито на тръбичка листче хартия с размери 10 на 15 сантиметра, върху което имало нанесени знаци. То било в средния пръст на дясната ръкавица на Дженингс. Той по всяка вероятност е писал тази бележка малко преди да умре и изглежда, че това е ключът към мястото, където е скрил предмета от извънземната цивилизация.

— Защо смятате, че го е скрил?

— Нали ви казах, че никъде не го намерихме.

— Ами, ако е решил, че предметът е опасно оръжие и просто го е унищожил?

— Съмнително е. Да си спомним разговора, възстановен от бълнуванията на Щраус. Между впрочем, Ферант го предаде дума по дума. Дженингс е считал предмета за извънредно важен за човечеството. Той го е нарекъл „ключ към невиждана научна революция“. Не е възможно да го е разрушил. Стремил се е да го скрие от Крайните и същевременно до остави ключ към местонахождението му.

Всичко това, разбира се, е твърде съмнително. Дали може да се смята за истина онова, което научихме от бълнуванията на Щраус? Дали ключът на Дженингс е наистина ключ? Дали изобщо съществува този предмет, наречен от Дженингс „Приборът“? Но сега няма никакъв смисъл да задаваме подобни въпроси. Налага се да изхождаме от предположението, че Приборът съществува и трябва да бъде намерен.

— А Ферант е изчезнал, нали?

— Да.

— Крайните ли са го отвлекли?

— Съвсем не. Заедно с него е изчезнало и листчето.

— Аха… да, разбирам.

— Ферант дълго време беше под наблюдение, тъй като бе заподозрян, че е Краен. Той не е единственият човек в Бюрото, върху когото пада такова подозрение. Сведенията, с които разполагаме, не ни дават възможност да действуваме открито — не можем да нанасяне удари наляво и надясно единствено въз основа на подозрения, иначе в Бюрото няма да остане никой. Той просто бе под наблюдение.

— Кой го следеше?

— Горбански, разбира се. За щастие, той можа да фотографира листчето и да изпрати рапорт в щаба на Земята. Наистина, той твърди, че е сметнал листчета за най-обикновена главоблъсканица и го е включил в рапорта само защото е искал докладът му да бъде изчерпателен и точен. Ферант изглежда е схванал истинското значение на прибора и е започнал да действува. Наистина, това му е струвало скъпо — защото сега той окончателно се издаде и вече не може да бъде полезен за Крайните. Но може би Крайните нямат вече нужда от услугите му. Ако Приборът попадне в ръцете им…

— Може би Ферант вече се е добрал до него?

— Не забравяйте, че той бе непрекъснато под наблюдение. Горбански твърди, че нищо не са намерили.

— Но Горбански не е могъл да попречи на Ферант да избяга с листчето. Значи може и да не е забелязал кога той е намерил прибора.

Ешли нервно барабанеше с пръсти по масата.

— Не искам да мисля за това — каза той най-сетне. — Ако хванем Ферант, ще разберем какви поразии е направил. А дотогава трябва да търсим прибора. Ако Дженингс го е скрил, той вероятно се е постарал да се отдалечи от скривалището колкото може повече.

— Но може би той не е успял да стори това?

Пръстите на Ешли отново забарабаниха по масата.

— При огледа на глисера бе установено, че продължително време е летял с голяма скорост и накрая се е блъснал в скалите. Това потвърждава предположението, че Дженингс се е стремял да измине колкото може по-голямо разстояние между скривалището и…

— Може ли да се определи от каква посока е дошъл?

— Да, но това едва ли ще ни помогне. Ако се съди по състоянието на страничните дюзи, той много е лъкатушил и често е сменял курса.

Дейвънпорт въздъхна:

— Вероятно имате копие от листчето?

— Да, ето го. — Ешли го подаде на Дейвънпорт и той внимателно го заразглежда. То имаше следния вид:

— Не виждам никакъв смисъл — каза най-сетне Дейвънпорт.

— Отначало и на нас така ни се струваше — и на мене, и на хората, които помолих за съвет. Но спомнете си, Дженингс се е страхувал от преследване, той може и да не е знаел, че за известно време Щраус е изваден от строя. Ужасно се е страхувал да не би Крайните да го намерят преди здравомислещите. Трябвало е да остави такъв ключ — началникът на отдела докосна с пръсти копието от листчето, — който на пръв поглед да изглежда безсмислен, но за един умен човек да е напълно разбираем.

— На какъв смисъл имат тези знаци тук?

— Забелязахте ли, че в лявата страна на листчето има седем знака, а в дясната само два? Да вземем отначало лявата страна. Третият знак отгоре надолу много прилича на знак за равенство. Говори ли Ви нещо знакът за равенство?

— За алгебрична уравнение.

— По принцип — да. А по-конкретно?

— Не зная.

— А ако приемем това за две успоредни прави?

— Петият постулат на Евклид? — нерешително предложи Дейвънпорт.

— Чудесно. На Луната има кратер „Евклидис“ — така се произнася на гръцки името на математика, когото ние наричаме Евклид.

— Разбирам накъде клоните — кимна Дейвънпорт. — А силата върху ускорението, според втория закон на Нютон, е равна на масата…

— Точно така, а на Луната има кратер „Нютон“.

— Да, но почакайте, най-долният знак е астрономическият символ на планетата Уран, а на Луната, доколкото ми е известно, няма нищо, което да носи това име.

— Съвсем вярно. Но нали Уран е открит от Уилям Хершел, а буквата H, която е част от астрономическия символ, е първата буква от името му. И между впрочем, на Луната има кратер, който носи неговото име. По-точно, три кратера: един, наречен на него, друг — на сестра му Каролина и трети на сина му Джон Хершел.

— PC/2 — това е налягането по половината от скоростта на светлината — като помисли малко, каза Дейвънпорт. — Но не разбирам какво значи това.

— А ако приемем, че P означава кратера „Птоломей“ и C — кратера „Коперник“.

— И да намерим средното аритметично? Тогава тази формула означава средата на разстоянието между „Птоломей“ и „Коперник“?!

— Разочаровате ме, Дейвънпорт — насмешливо каза Ешли. — Предполагах, че по-добре познавате историята на астрономията. Птоломей твърдял, че вселената е геоцентрична и неин център е Земята, докато Коперник настоявал, че вселената е хелиоцентрична и неин център е Слънцето. Един астроном е предложил компромисен вариант, нещо средно между възгледите на Птоломей и Коперник…

— Тихо Брахе! — възкликна Дейвънпорт.

— Правилно. А кратерът „Тихо“ се откроява сред лунния пейзаж.

— Така, по-нататък. C-C е най-обикновено означение на химическо съединение, значи на Луната трябва да има кратер, наречен „Бонд“^[1].

— Има такъв кратер. Наречен е в чест на американския астроном У. К. Бонд.

— Чудесно. А какво значи SU^[2]? Честно казано, не се сещам, Шефе.

— Вземете например следната хипотеза: SU — това е Съветският съюз. Съветският съюз пръв състави карта на обратната страна на Луната. Тогава всички знаци от лявата страна биха могли да се смятат за имена на кратери; „Тихо“, „Евклид“, „Нютон“, „Циолковски“, „Бонд“, „Хершел“…

— А какво означават тези отдясно?

— Много просто. Кръгчето е астрономическият символ на Земята. Стрелката, сочеща към него, значи, че Земята трябва да бъде точно над главата ти.

— Аха — каза Дейвънпорт, — Синус Меди — Средният Залив, Земята винаги е точно над него в зенита си. Той не е кратер и затова символът на Земята е отделен от останалите знаци.

— Е, добре — заключи Ешли, — всички знаци имат някакъв смисъл, или поне могат да се разглеждат като нещо, нелишено от значение и много е вероятно това тук съвсем да не е безсмислица и листчето да съдържа някакво съобщение. На какво именно? И тъй, имаме седем кратера и един некратер. Какво значи това? Приборът може да бъде скрит само на едно единствено място, нали?

— Вижте какво ще Ви кажа — започна неуверено Дейвънпорт, — трябва да се посъветваме с един… Боже мой! — той се надигна от стола.

Дейвънпорт почувствува, че ръцете му треперят.

— Чели ли сте биографията на Дженингс? Къде е учил той?

— В Източния университет.

— Изкарал ли е курса по екстратерология?

— Разбира се, всички студенти геолози изкарват такъв курс.

— Чудесно. А знаете ли кой чете този предмет в Източния университет?

— Оня пълничкият… как му беше името. А, спомних си, Уендел Глобос.

— Да, точно той, пълничкият. Изумителен специалист в своята област. Листчето просто ни заклина да направим това така. Това е ребус и в него ясно се казва: „Идете при Глобос“, ребус, съставен от човек, който някога е бил ученик на Глобос и добре го е познавал.

 

 

Закръгленият, дребничък човечец спря погледа си върху тях и побутна нагоре дебелите стъкла на очилата си. Но щом махна пръстите си, очилата веднага се смъкнаха пак надолу.

— Да, аз съм Уендел Глобос — каза той, като се настаняваше в креслото. Подметките му бяха с цял инч над пода и се полюшваха във въздуха. — Е, разправяйте, джентълмени, какво ви води при мене?

Дейвънпорт очакваше, че Ешли ще заговори пръв, но той продължаваше да мълчи.

— Доктор Глобос, спомняте ли си един Ваш студент на име Карл Дженингс? — осмели се най-сетне Дейвънпорт.

— Не, не си спомням.

— Преди няколко години той е слушал вашия курс по екстратерология. Донесъл съм снимката му, може би тя ще ви подскаже нещо.

Глобос внимателно се вгледа в подадената му снимка, но колебанието не изчезваше от лицето му.

— Той е оставил шифрована бележка, която представлява ключ към нещо много важно — продължи Дейвънпорт. — Не можахме да я разшифроваме докрай, но от малкото, което разбрахме, ни стана ясно, че трябва да дойдем при вас.

— Така ли? Много интересно. На защо?

— Очевидно, вие можете да разшифровате бележката.

— Мога ли да я видя?

Ешли мълчаливо подаде листчета на Глобос. Ученият погледна бележката, обърна я и се втренчи в празната й обратна страна.

— Къде пише тук, че трябва да дойдете при мене?

Ешли имаше много смутен вид и Дейвънпорт побърза да му се притече на помощ:

— Това личи от стрелката, която показва към обозначението на Земята. Та то е повече от ясно.

— Да, безспорно, стрелката сочи обозначението на Земята. Това би могло да значи буквално: „Идете на Земята“, ако листчета бе намерено на друга планета.

— Доктор Глобос, то е намерено на Луната и несъмнено тук е означена Земята. Но ако си спомним, че Дженингс на времето е бил ваш студент, става съвсем ясно, че той ни праща при Вас.

— Той е бил мой студент в университета?

— Да.

— Кога?

— В… 18 година.

— Тогава всичко е ясно.

— Съдържанието на бележката ли имате предвид? — попита Дейвънпорт.

— А не, не мога да разбера съдържанието й. Разбрах защо най-напред не можах да си го спомня. Той бе много тихо, доста любознателно, но извънредно стеснително момче. Съвсем не беше от хората, които лесно се запомнят. Ако не беше това тук — той докосна листчета — сигурно изобщо нямаше да си спомня за него.

— Защо? — учуди се Дейвънпорт.

— Виждате ли, тук се крие игра на думи: „Глобос — глобус“. Не много тънка, но Дженингс беше точно такъв. Играта на думи беше негова страст и негова мъка. Запомнил съм го тъкмо поради опитите му да измисля каламбури. Много обичам тези словесни парадокси, но каламбурите на Дженингс — да, сега вече много добре си го спомням — почти винаги излизаха недодялани. Или им липсваше всякаква оригиналност, или пък бяха плоски и съвсем прозрачни като този тук.

— Така! — Глобос отново бутна очилата си на носа и се втренчи в знаците. Размърда беззвучно кръглите си устни и накрая каза:

— Нищо не разбирам. Но ако ме запознаете с това, за което става дума, може би заедно ще стигнем до някакво заключение.

— Сър, нека — бързо каза Дейвънпорт. — Сигурен съм, че можем да разчитаме на този човек и че… той ще ни помогне.

— Хайде, почвайте — мрачно промърмори Ешли. — Във всеки случай вреда няма да има.

Дейвънпорт съвсем накратко, почти в телеграфен стил изложи всичко случило се.

Когато той млъкна, Глобос каза замислен:

— Имате ли запис на разговора, възстановен от Ферант?

— Заповядайте.

Глобос сложи микролентата в прожекционния апарат и набързо я прегледа.

— Доколкото разбрах, оригиналът е у Ферант и вие се опасявате, че сега той е в ръцете на Крайните?

— Не е изключено.

Глобос поклати глава развълнуван:

— Всички знаят, че не симпатизирам на Крайните и винаги ще се боря против тях. Не искам да ме разбирате превратно, но… защо сте уверен, че предметът, оказващ влияние върху човешкия мозък, изобщо съществува? Вие разполагате само с показанията на един побъркан човек и със собствените си твърде съмнителни умозаключения.

— Всичко това е така, доктор Глобос, но ние не можем да рискуваме.

Глобос бе все така загрижен.

— А защо да не оставим прибора там, където си е? Ако никой не го намери — толкова по-добре. Аз съм против всякакво въздействие върху човешкия мозък и нямам намерение да допринасям за това.

— Но ние не бива да допуснем Крайните да се доберат до прибора, доктор Глобос, работата не е в прибора, а в това в чии ръце ще се окаже той. Крайните имат намерение да унищожат едва ли не цялото човечество. А каквито и грешки и недостатъци да имат хората, които влизат в правителството, съвсем ясно е, че те няма да кроят планове, подобни на замислите на Крайните.

— А какво ще направи правителството?

— Ще подложи прибора на научно изследване. За нас може да се окаже безкрайно ценно дори и онова единствено негово качество, което вече знаем. Попаднал в ръцете на честните учени, той ще ни помогне да разберем физическата основа на функциите на мозъка. Ще се научим да лекуване умствените недъзи, може би ще съумеем да излекуваме и Крайните. Цялото човечество ще се издигне на по-висока степен на развитие.

— Защо трябва да вярвам, че този идеализъм ще бъде осъществен на практика?

— Аз вярвам в това. Разбира се, съществува известен риск, че правителството може да употреби прибора за нехуманни цели, но опасността, на която неизбежно се излагаме, ако Крайните успеят да се доберат до него, е безспорна.

Глобос наведе глава замислен:

— Може би сте прави.

— Е, сега вече, струва ми се, няма да откажете да разшифровате символите?

— Символите ли? — повтори Глобос и с досада погледна отново листчето. — Искате да кажете тези знаци xy² и тъй нататък ли? Смисълът на бележката е съвсем ясен. Разбрах това още към средата на разказа ви. И още веднъж се убедих, че е така, когато прегледах записа на разговора. Вие и сами ще разберете, джентълмени, стига само да поразмислите. Погледнете бележката. Ако приемем, че кръгчето със стрелката означава мен, остават седем знака. Ако те означават седем кратера, следва, че поне шест от тях са поставени за заблуда, тъй като Приборът, естествено, се намира само на едно място.

Ни един от знаците ме е напълно ясен. „ЅU“ може да означава кое да е място от обратната страна на луната, чиято площ е равна на тази на Южна Америка. PC/2 може да означава „Тихо“, а може да значи и половината от разстоянието между „Плато“ и „Касини“. Разбира се, xy² може да принадлежи на координатна система, където Y изразява повърхнината на X. Възможно е C-C да значи „Бонд“, но може да означава и половината от разстоянието между „Касини“ и „Коперник“. F/A може да значи „Нютон“, но може да означава и мястото между „Фабриций“ и „Архимед“.

С една дума символите имат толкова много значения, че стават безсмислени. Даже ако един от тях съдържа някаква вярна следа, възможно е той да бъде отделен от останалите, затова най-разумно е да се предположи, че всички те са поставени тук само за отвличане на вниманието.

След това трябва да видим кое в бележката е съвсем ясно и несъмнено. Отговорът може да бъде само един: че бележката наистина е написана от Дженингс и че тя наистина представлява ключ към мястото, където е скрит Приборът. Това е единственото нещо, в което сме сигурни, нали?

— Поне така смятаме — предпазливо вметна Дейвънпорт.

— И вие сте сметнали бележката за ключ и сте действували съответно. Ако си спомним за склонността на Дженингс към каламбурите, която може би е била засилена от действуващия върху съзнанието му Прибор, тогава… ще ви разкажа една история.

През втората половина на XVI век в Рим живеел един немски йезуит. Той бил математик и астроном и именно той извършил всички изчисления, необходими на папа Григорий XIII, за да може през 1582 година да въведе новия календар. Астрономът много ценял Коперник, но не споделял хелиоцентричната му теория.

През 1650 година друг йезуит, италианският астроном Джованни Баттиста Риччоли съставил карта на Луната. Той нарекъл кратерите с имената на древните астрономи и тъй като също не споделял идеите на Коперник, най-големите кратери нарекъл на онези от тях, които поставяли Земята в центъра на вселената — Птоломей, Хипарх, Тихо Брахе. Най-големия кратер, който открил, Риччоли нарекъл с името на своя предшественик, немския йезуит.

Но този кратер е вторият по големина, който се вижда от Земята. Най-големият е наречен Бейли и се намира на самата периферия на Луната, поради което е много трудно да се види от Земята. Риччоли не го е забелязал и този кратер бил наречен в чест на един астроном, живял сто години след него и гилотиниран по време на френската революция.

— Но какво отношение има всичко това към бележката?

— Съвсем пряко — малко учудено отвърна Глобос. — Нима вие не нарекохте тази бележка ключ към всичко? Нима това не е ключът?

— Безспорно.

— Нима се съмнявате, че това е ключ към местонахождението на прибора?

— Не — отговори Ешли.

— Е, тогава… Името на немския йезуит, за когото ви разказах, е Кристофор Клау. Не виждате ли играта на думи: „Клау“ — „ключ“?

Ешли се отпусна на стола разочарован:

— Не ми е съвсем ясно.

— Доктор Глобос — каза развълнуван Дейвънпорт, — на Луната няма нищо, което да се нарича „Клау“.

— Правилно — разпалено отвърна Глобос. — Цялата тънкост е тъкмо тук. През втората половина на XVI век европейските учени латинизирали имената си. Клау също. Немското „U“ той заменил с латинското „V“. След това прибавил характерното за латинските имена окончание „IUS“ и Кристофор Клау станал Кристофор Клавиус — предполагам, че ви е известен гигантският кратер, който се нарича „Клавиус“.

— Но… — понечи да заговори Дейвънпорт.

— Не ме прекъсвайте! — спря го Глобос. — Ще ви кажа още, че латинската дума „clavis“ значи „ключ“. Сега вече виждате ли двойната игра на думи и на двата езика? Клау — ключ, Клавиус — клавис — ключ. Цял живот Дженингс не би могъл да измисли такъв каламбур, ако Приборът не бе у него. На накрая той е измислил своя блестящ каламбур и е срещнал смъртта си едва ли не тържествуващ. Насочил ви е към мене, само защото е знаел, че ще си спомня за склонността му към играта на думи, тъй като самият аз я обичах. Съветвам ви да търсите прибора по сенчестия склон на кратера „Клавиус“, там, където Земята е най-близо до зенита.

— Сигурен ли сте в това, което казвате, доктор Глобос? — наведе се напред Дейвънпорт.

— Напълно. На дори и да греша, струва ми се, че това няма значение.

— Кое няма значение?

— Дали ще намерите прибора или не. Дори и да го намерят Крайните, те по всяка вероятност няма да могат да го използуват.

— Защо?

— Вие ме попитахте дали Дженингс е бил мой студент. Но не ме попитахте за Щраус, който също учи при мене. Една година след Дженингс. Спомням си го добре.

— …

— Неприятен човек. Много студен. Мисля, че това е характерна черта на всички Крайни. Всички те са много студени, безстрастни и самоуверени. Те не са в състояние да изпитват дълбоки чувства; в противен случай не биха замисляли унищожението на толкова хора. Чувствата им са студени и себични. Те са неспособни да установят контакт с останалите човешки същества.

— Струва ми се, че разбирам.

— Сигурен съм, че разбирате. От възстановения разговор стана ясно, че Щраус не е можел да командува прибора. Не му е достигал трепет, той въобще не е изпитвал никакви емоции. Същото ще се случи и с останалите Крайни. Дженингс е можел да командува прибора тъкмо защото не е бил Краен. Според мен човекът, който ще бъде в състояние да го командува, няма да е способен на хладнокръвна жестокост. Той може да внуши другиму панически ужас, както е направил Дженингс, но няма да успее да внуши другиму студения език на цифрите и изчисленията, както се е опитвал да направи Щраус. Ако си послужим с банални фрази, ще кажем, че само Любовта може да командува прибора и никога — Омразата. А Крайните са способни само на омраза.

Бележки

[1] Бонд (англ.) — съединение ↑

[2] SU (англ.) — Съветски съюз ↑