Евгений Войскунски, Исай Лукодянов
Шепотът на звездните морета (3)

III.

На втория или на третия ден? Струва ми се, на третия ден от моята отпуска на Венера стана следното…

Аз лежах у дома в стаята и четях. Чух как в съседната стая влезе баща ми. Чух неговото покашляме, скърцането на стола-люлка, после бълбукане на течност — той наливаше любимата си бира. Вратата беше полуотворена и аз попитах: „Ти днес какво така си подранил?“ Попитах го достатъчно силно, но баща ми кой знае защо не отговори. Аз се надигнах и погледнах в съседната стая. Татко седеше в стола-люлка с чаша в ръка, главата му беше отметната. Повторих въпроса си. Тогава той ме погледна и каза: „Мария, ти остави да ядеш, там, в кухнята“.

Какво от това? Човекът се замислил и не е чул въпроса. С всеки се случва.

Достатъчно за това!

Защо той не каза „майка ти“, а „Мария“? „Мария ти остави да ядеш…“ Е, защо пък не. Просто той така е свикнал да я нарича. „Мария, заминавам за платото на Пионерите“, „Мария, каква беше там при вас вчера радиацията?“ Веднъж след вечеря майка ми разказваше за някаква нова сонда, която била пусната и не се върнала обратно — нищо смешно, по моя преценка, но баща ми просто легна от смях, като чу това.

Достатъчно!

Надигнах се от дивана и той послушно се прибра в стената. Все пак е хубаво на Земята: нормална стая с прозорци. Не е жалката стаичка на Луната. Такава теснотия е там в Селеноград.

Приближих се към прозореца и погледнах стъклото. После като че ли видях себе си отстрани и на бърза ръка смъкнах усмивката от лицето си, защото почувствувах, че е тъпа-претъпа. Във всеки случай съвсем неподходяща за лицето на междупланетен вълк.

„Бен-бо?“ — ми хрумна изведнъж кой знае как. Аз знаех къде е тук началното звено на асоциациите, но да се задълбочавам не желаех. Просто си казах „Бен-бо!“ Почти две години ти се мотаеш по линията Земя-Луна. Ето ти на тебе, междупланетен вълк! Тука — там, тука — там — като махалото на гравиметър. Бен-бо! Ти или ще се прехвърлиш на линията Луна-Юпитер, или ще си отидеш от космофлота. Ето на, взеха Антонио като втори пилот по линията за Марс…

Но аз знаех, че всичко това хич не е така просто! Пилотите от година на година се увеличаваха, а нови линии вече не се откриваха, дори напротив — съкратиха един от рейсовете до Венера, а ежегодното облитане на Плутон е заменено с един полет на две години. Останалото там правят автоматите.

… слушайте, пилоти на далечни линии,

как се плискат в бреговете,

очертани от Плутон,

звездните морета.

Аз пак погалих стъклото и едва тогава си спомних, че мога да отворя прозореца. Ето какво значи да отвикнеш от земния уют.

Заедно с горската свежест в разтворения прозорец влетя и далечна, далечна песен. Пет празнични дни на Земята. Ще си отспя. Ще се начета до насита.

Тъкмо се приближих до кутията на инфора, за да науча кода на най-близката библиотека и да си поръчам книги, когато записука видеофонното повикване.

От кръглото екранче ми намигна Робин.

— Добро земно утро, Улис. Честит празник!

— Честит празник, Робин! Кога успя да направиш такива бузи?

— Просто съм подпухнал от спане. Ще дойдеш ли на Олимпийските?

— Не — казах аз.

— Напразно. А какво ще правиш?

— Ще чета.

— Напразно — повтори той. — Твоят могъщ интелект няма да пострада, ако не четеш два-три дена.

— Какво разбираш ти от интелекти — казах аз. — Върви и вземай участие. Може лавров венец да спечелиш.

Меко осветена от утринното слънце, гората беше чудесна. Гледах през прозореца зелената стена и се радвах, че така сполучливо бях избрал дома си в селището на космонавтите. На самия край, с прозорци към гората. Никога не бях имал такова прекрасно жилище — потопено в слънце и горска тишина. Някъде в гората има езеро, си спомних аз. Дали да отида и да го потърся. Ще прекарам целия ден във водата, в миризливите треви, покрити с мозайката на светлосенките. А през нощта — огън, прохлада, далечни звезди, звезди, звезди…

Ще си набавя книги, ще взема храна — и пет дена блажена тишина и самота…

В следващия миг хванах видеофона и набрах кода на Робин.

— Още ли не си излязъл? — поех си дъх аз. — Идвам с тебе.

— Чудесно. — Робин ме погледна внимателно. — Нещо да се е случило?

— Нищо не се е случило. Ще се срещнем след половин час до станцията.

Нищо не се е случило, съвсем нищо. Пилотът по линията Земя-Луна иска да прекара Празника на мира, както всички останали хора. Той иска да вземе участие в Олимпийските игри и да се весели, както всички хора.

Ние с Робин се срещнахме при транслентната спирка. Веднага прескочихме от промеждутъчната лента на следната, от там на скоростната и се понесохме покрай горските простори, покрай мачтите на инфор-глобус-системите, покрай къщички от гридолит, така сполучливо имитиращ дървесината и грапавостта на гранита.

Робин започна да хвали своя мажрдом — тази старинна думичка, означаваща домашен автомат, неотдавна влезе в интерлинга.

— Настрои се на свръхзагриженост — смееше се Робин. — Държеше обезателно да ми пробута дъждобрана.

— А моя излезе ленив — казах аз. — Според мене той спи непробудно.

— Ти просто не си го включил.

— Може би…

Транслентата обхождаше в широк полукръг стария град. Скучни редове от еднакви къщи-кутии, сиви, многоетажни. „Странно — помислих аз, — прадедите са били енергични и умни, а в строителството на жилища изглежда не им е достигала фантазия. Впрочем работата не е във фантазията. Да строят дворци и паметници са умеели дори много добре. Помня какъв възторг ме обхвана в стария Ленинград. А старата Венеция, цялата, както си беше, неотдавна я поставиха на нови пилони, този път вече завинаги. Не съм любител на музеите, но във Венеция бих желал да отида. Не, не в отсъствие на фантазия е причината. Твърде много други грижи са имали прадедите, а и строителните материали са били просто ужасни.“

Впрочем и на нашето поколение грижите са му достатъчни…

В стария град нещо ритмично удряше, нещо се рушеше, стълбове прах изхвърчаха нагоре и вибраторите бързо ги прибираха. Автоматите нямаха почивка.

Навярно никога няма да завършат работите по благоустройството на Земята. Ето сега нещо като епидемия — навън от градовете, ще приключим с гъстата населеност, „да живее зелената мантия на планетата!“ Нещо като култ към зеленото дърво. Но ще настанат други времена и кой знае какви идеи ще обземат човешкия род…

За миг далече долу блесна синя река и ние пристигнахме в новата част на града.

Слязохме на централния площад и попаднахме в хорския водовъртеж.

Къде ли така вечно бързат тези момичета? И защо винаги им е весело? Ето, тича насреща групичка девойки — очите ти се премрежват от ярките поли и блузки. Видяха тумбест автомат за кафе, разплискващ кафето вън от поставената чашка — смях. Попадна пред очите им рекламата на нов синтетик — смях. Видяха нас, едната прошепна нещо на другите — и пак смях.

Неволно се огледах. Като че нямаше нищо смешно. Костюмът ми наистина не е нов. Общо взето стар костюм, две години го влача, синтетиката се е поотъркала, загубила е блясъка си.

„Прав си, трябва да го хвърлиш — чух аз ясната телепатема на Робии. — Да отидем в репаратурата.“

В залата на репаратурното отделение беше пълно с младежи. Разглеждат моделите, спорят за разцветките. Чудно си прекарват времето, въпреки празника. По време на празници репаратурите винаги са претъпкани. Но къде са моите размери?

Спомних си Стефорд — сив биклонов костюм, синя кърпа. Не изглеждаше зле. Ето нещо подобно. Цветът е хубав, сив, като къщите в стария град.

Край автомата теснолик момък на мой ръст набираше номера на същия костюм. После изведнъж отмени поръчката и започна да набира друг. Аз търпеливо чаках.

— Как мислиш — обърна се той към мене, — дали да взема и този раирания?

— Вземи го непременно — казах аз. — И този на розовите квадрати вземи. Ще бъдеш неотразим в него. Взимай всички, които са изложени.

Момъкът се намръщи.

— Ти с всички така ли разговаряш?

— Само с лакомците — отрязах аз.

Започнаха да се обръщат към нас. Младежът ме разгледа намръщено и задържа поглед върху значката ми.

— Ти си болен — каза той, като поклати със съжаление глава.

— От какво съм болен?

— От космическо високомерие.

Робин ме дръпна към другия автомат, мърморейки, че съм подивял на Луната и съм се отучил да разговарям с хората. На мене ми стана малко криво, но бях уверен, че не беше заради „подивяването“, не, а просто защото не обичам да се взима повече, отколкото е нужно.

— Откъде знаеш колко му е нужно? — ме убеждаваше разсъдителният Робин. — На тебе ти стига един костюм, а на този човек са му необходими два — какво чудно има тук?

— Точно така, точно така — не се предавах аз. — Типична психика на лакомник.

Ние се преоблякохме в кабините, а старите костюми пъхнахме в гърлото на утилизатора. Погледнах се в огледалото — цял Стефорд, само по-тънък и по-нисък и ако трябва да кажем цялата истина, съвсем не красив. Нос голям, опънати скули.

Ние излязохме на улицата точно в този момент, когато от женската половина изпърхаха пъстро ято момичета. Естествено, непрекъснатото „ха-ха-ха!“, и косите по последна мода — в два цвята. Ние вървяхме в една посока и Робин започна да разменя с тях шеги. Аз също вмъквах по някоя дума. И поглеждах една от девойките: нещо в нейното тънко мургаво лице събуждаше у мене неясни тревожни асоциации. Това лице беше свързано, кой знае защо с неспокойната тълпа.

Изведнъж тя ме погледна право в очите и аз чух ясна телепатема: „Не ме ли позна?“

Едва сега се досетих. Но колко се е променила за две години! Нали беше съвсем момиченце — със закрилящата бащина ръка върху крехкото рамо. А сега вървеше почуквайки с токчета, висока девойка, а на нея сияеше и се преливаше златистия лирбелон, по който сега са побъркани жените и зелените ивици на широката пола се спускаха на вълни.

— Здравей, Андра — казах аз.

— Здравей, Улис. Ще участвуваш ли в игрите?

— Още не зная. Ти сега тук ли живееш?

— Имаме къща с градина в 12-ия град-спътник. Това се пада на североизток от тук.

— Как са родителите ти?

— Те… — Андра се запъна. — Татко пак е на Венера.

Четох, че Холидей е отлетял на Венера в състава на комисията на Стефорд. Значи още не се е върнал. Нещо се затегна работата на комисията и никакви съобщения няма оттам.

— Как, той там ли е? — попитах като че между другото и разбрах, че на нея не й се ще да отговори — е, кажи какво правиш?

— О, аз след празника отлитам във Веда Хумана.

Веда Хумана — гигантския университет, в който бяха съсредоточени науките изучаващи човека, се намираше недалеч от нашия Учебен център по космонавигация.

— Постъпих във факултета по етнолингвистика. Одобряваш ли?

Кимнах утвърдително. Развиваше се голяма работа по превеждането на книги от старите национални езици на интерлинг, и ако Андра имаше намерение да се посвети на това дело, то какво пък…

Седнахме в аеровлака и след десет минути се оказахме на олимпийския стадион. Това не беше най-големия стадион в Европейската комуна, но не беше и малък. Неговата чаша се вписваше в една долина загърната от зелени хълмове.

Глъчка, смях, песни… Пъстрият килим на трибуните…

Загубих Андра и нейните приятелки в тълпата, която ни повлече.

Нас с Робин ни отнесоха към западните трибуни.

— Кое е това момиче?

— Андра — отговорих аз и повторих: — Андра. Знаеш ли какво? Ние ще се състезаваме.

— Добре, но когато ти започнеш да пееш, журито ще припадне.

— Нека — казах развеселен. — Нека падат, а аз ще си пея.

Отидохме към автоматите за заявки и изведнъж кой знае от къде върху нас като буря налетя Костя Сенаторов.

— Момчета — разкрещя се той с цяло гърло и ни запритиска в обятията си. — Да живеете хиляда години! Как сте, летите ли? А при мене, момчета, също всичко е хубаво! Инструктор съм по атлетическа подготовка — екстра нали? Хубаво, момчета, забележително! И знаете ли къде? Във Веда Хумана!

— Браво, Костя — каза Робин.

Костя както преди продължаваше да се радва.

— Вие заявявате ли? Правилно, момчета, забележително! Но, ще се видим още веднъж! — Костя се шмугна в тълпата.

Аз си спомних, как Костя удряше с юмрук по рохкавата земя и как виеше със страшна гримаса на лицето си: „Махам сей“!

Робин пак се задяваше с момичетата. Повлякох го към заявъчния автомат и ние получихме номера на своя отбор и лични номера.

В нашата десеторка момичетата бяха високи, атлетически сложени, а момчетата се случиха според мене хилави — лаври за отбор от такива не чакай. В десятката, която щеше да се състезава срещу нас, съзрях тесноликия младеж от репаратурното. И, разбира се, този лакомец се оказа мой съперник. Такъв ми е късметът — съдбата винаги ми сервира странни шеги.

Дойде ред и до нас. Аз леко изпреварих моя лакомец по пистата за бягане. След това ни прикрепиха крилата. Аз се засилих добре, силно се отблъснах с пръта, който изпружинира и ме изхвърли във въздуха, и разтворих крила. Обичам летенето! Крилата гъвкаво вибрираха и позвъняваха от насрещния вятър, аз набирах, набирах височина, а после започнах да планирам. Приземяването след такъв полет е цяла наука, но аз я владеех добре. Навреме прибрах крилата, намалих скоростта и меко се докоснах до земята. Моят съперник се приземи на тридесет метра след мене, преметна се няколко пъти през глава и това му донесе загуба десет точки.

Стрелба с лък с оптически мерник. Кой знае защо моите стрели попадаха неточно. Само две от десетте се забиха в цветната мишена. Затова пък тесноликият една след друга изпращаше точно в центъра своите. Той се прицелваше ловко — съвсем не по-зле отколкото в костюмите в репаратурното.

След това следваше фехтовка. В последствие ми беше смешно като си спомнях как се сражавах, но тогава не ми беше до смях; размахвах шпагата като палка, опитвах се да слисам противника с бурен настъпателен порив — но, разбира се, работата завърши зле, и аз загубих шест важни точки.

Авансът в точките, който ми донесе победата в свободен полет се намаляваше и мене ме обхвана хазартно настроение. А имаше и още нещо, което ме подбуждаше с всички сили да се стремя към победата. Това нещо, както помислих след това, идваше от старинните рицарски турнири, които не биха стрували пукната пара, ако на балконите не седяха прекрасни средновековни дами.

На стадиона танцуваха букви, които се нареждаха в думи. „Давай, Леон!“ Аз метнах диска така, че едва не закачи този Леон и отново увеличих аванса в точките. Оставаше интелектуалната част на състезанието. Сега ще туширам този фехтовач.

Помолих го да си припомни третия стих от края из поемата „Робота и Доротея“ За мое най-голямо удивление тесноликият каза цялата строфа без запъване. Но, чакай! Трябва да измисля нещо от по-далечни времена… И аз реших да го убия с въпроса „Има ли в историята на литературата такъв случай, когато сакат е превел слепец.“ Той ме погледна с усмивка и каза: „Хубав въпрос“, след което издекламира епиграмата на Пушкин:

Сакат поет Гнедич беше,

слепия Омир превеждаше,

неуморно проводите калъпеше,

но сакато римите нареждаше.

След това той ми зададе въпроса: кой поет от миналото е извел формулата на Римската империя? По моему тук имаше капан. Никога не бях чувал, че поетите са се занимавали с такива неща…

Предложиха ни да съчиним стихотворение на тема: „Ледения човек на Плутон“, да му напишем музика и да го изпеем, акомпанирайки си на фото-китара.

Години наред телесондите предаваха изображения от мрачните ледени пустини на Плутон, но през миналата година избухна сензация: окото на телеобектива хвана бавно движещ се белезникав предмет. Снимките за миг се появиха по всички вестници и екрани на визорите и породиха легендата за „Ледения човек на Плутон“. Всичко това е, разбира се, глупост. Планетологът Сотников твърди, че това е било метанов облак, изпарен поради някакъв топлинен процес в недрата на Плутон.

Ето в такъв дух написах и аз моето стихотворение. При това ясно съзнавах, че съм бездарен. Утешаваше ме само мисълта, че за десетте минути, с които разполагахме би се изложил и самият Пушкин. Хванах фото-китарата и започнах да пея своето уродливо творение по мотив, продиктуван от отчаянието. Впоследствие, когато Робин се заемаше да възпроизвежда този епизод от моята биография, аз се смеех почти истерично. Но тогава, повтарям, никак не ми беше до смях.

Признавам, че много ми се искаше моя противник да изпее нещо съвсем загубено. Но когато той докосна струните и с приятен глас, в ниския регистър, изпя първата фраза, аз целият станах слух…

Ето какво изпя той, замислено долепил буза до грифа на китарата:

Кой си ти човече леден?

Вопъл в сумрачния свят,

до отчаяние доведен от самотния си бяг.

Призрако,

за помощ викаш ли

от далечните покрайнини?

За помощ ли

или напомняш ни

от бездната на дни безкрайни,

че топлината земна

не е вечна,

защото Слънцето сияйно

е конечно?

Кой си ти, човече леден?

Трябваше чисто и просто да се призная за победен и да прекратя по-нататъшното състезание. Но това значеше да лиша отбора от половината точки в общата сметка, а отборът ми се сражаваше героично и особено момичетата.

Наложи се да продължа. Наистина изпреварих противника при решаване на уравнения, но в рисуването той пак ме посрами.

В заключение ни предложиха тема за десетминутен спор: достижимост и недостижимост. Моят противник предложи тезата: Всяка цел поставена от човек по принцип е достижима при условия, че е целесъобразна. Трябваше да възразя и казах:

— Достижим ли е полетът на човека зад пределите на Слънчевата система? По-точно — междузвездният полет?

Той вдигна рамена.

— Според мене всестранно е доказана нецелесъобразността на полет към звездите.

— Значи ли, че той е недостижим?

— Недостижим дотолкова, доколкото е нецелесъобразен.

— А аз считам, че ако възникне възможност за извършване на такъв полет — техническа възможност, разбираш ли? — то би се появила и целесъобразност. Възможното е достижимо. Невъзможното — недостижимо. Ето това е всичко.

— Ти си твърде категоричен — каза тесноликият. — Нали имаше възможност да се достигне разцвет на цивилизацията на роботите, но човечеството счете, че това е нецелесъобразно и тогава започна знаменитата кинороботомания. Главното условие, това е целесъобразността.

В общи линии оцениха неговата логика за по-силна. Той набра 56 точки, а аз — 48. Не можах да избутам в областта на интелекта. Духът винаги побеждава грубата материя.

След като провери нашите номера, журито съобщи:

— Леон Травински победи Улис Дружинин.

Слязохме и двамата от подиума.

— Следователно ти си Леон Травински, поетът — казах аз. — Представях си, че си някой чичо на години.

— Не, аз съм млад лакомник. — Той се засмя.

— Взимам си думите назад. Не се обиждай.

— Не се обиждам. Запиши си, ако искаш номера на видеофона ми.

Окръжиха го девойки и той ми махна с ръка за довиждане.

Робин още се състезаваше. Аз изпих под навеса на закусъчната-автомат чаша рейнско вино. Изведнъж разбрах какво ме мъчеше и какво е нужно да направя, насочих се право към кабината за обявления и набрах върху клавиатурата:

„Андра, чакам те на западния вход.“

Тя дойде запъхтяна и сърдита.

— Ти си твърде самонадеян. Склониха ме приятелките, иначе за нищо на света не бих дошла.

— Нямах друг начин да те намеря. — Хванах я под ръка и я отведох на страна, за да не ни отнесе тълпата, слизаща от поредния аеровлак. — Кога успя толкова да пораснеш? Ние сме почти на един ръст.

— Ти ме извика публично само да питаш това ли?

— Претърпях поражение и се нуждая от утешение.

Тя ме погледна с усмивка.

— Чу ли ме как пея?

— Не беше възможно да не чуя — сега тя се смееше. — Ти пя много силно.

— Стараех се. Желаех журито да оцени тембъра на гласа ми.

— Улис, според мене ти съвсем не се нуждаеш от утешение.

— Не, нуждая се. Ти беше ли на изложбата?

— Разбира се.

— А аз не съм бил. Да отидем, да ме просветиш, мене, човека от Луната.

Тя нерешително пристъпи от крак на крак, но аз вече знаех, че ще дойде. Нейното рязко очертано лице, както на майка й, беше много изразително под гарвановите коси. А очите бяха като на баща й, сиви, в черната рамка на ресниците. Красиви очи. Но малко насмешливи.

В първия павилион прожектираха релефни репродукции на стари кинохроники. Възрастни плешиви хора, в старинни черни костюми подписват Договор за всеобщо разоръжаване (именно този далечен ден оттогава се счита за Празник на мира). Войници в защитни костюми демонтират водородна бомба. Преустройване на стратегически бомбардировач в пътнически самолет — заваряват бомбените люкове, мъкнат седалки. „Въстанието на бесните“ — горящо селище под огъня на базуките, автоматчици, скачащи от „джипове“. За щастие тогава успяха да ги отблъснат от ядрения арсенал… „Поход за спасението на християнската цивилизация“, обесени за краката на площада на европейски град, танк пред вратата на катедрална черква… „Горската война“ в Азия… Черни каски, сини каски… И демонстрации. Ох, какви огромни, какви нескончаеми демонстрации! Именно те преградили пътя на фашистите, на бесните. Ето ги — масите излизат по улиците. Пикети пред парламентите, всеобщи стачки, лавина от плакати, народен контрол… Наистина величествен ход на историята…

Загледах се. Всичко това е четено, минато в училищния курс по история, но когато видиш оживели образи от миналото… ето тези напрегнати лица, разкривените от викове уста, изцъклените очи… то наистина, днешните наши проблеми съвсем бледнеят…

— Улис. — Андра ме дръпна за ръка. — Ти прекрасно ще се оправиш и без мене. Аз тръгвам.

— Не! Сега ще отидем по-нататък, където ще ти е интересно.

— На мене и тук ми е интересно, но аз вече бях… — Тя замълча, гледайки ме. — Ти имаш странен вид, Улис.

— Да вървим. — Счетох за нужно да й обясня някои неща. — Разбираш ли, Андра, в този момент аз си помислих, че ние трябва да направим нещо огромно… равностойно по важност на тяхната борба…

— Ти разговаряш с мене като с малка. Нима огромното не е направено? Нима не е построено справедливо общество на равноправни?

— Не говоря за това. Разбираш ли как спокойно си живеем. Много уютно живеем в нашите домове и градини.

— А ти какво искаш? Ново неравенство и нови борби?

— Разбира се, не. Но от момента, от който създадохме изобилно продоволствие, ние просто затлъстяхме. Ние сме твърде благополучни. Много сити.

— Сега разбирам. Ти искаш да устроиш малък глад.

— О, съвсем не! — На мене ми беше досадно, че не мога да й обясня. Впрочем, аз и самият не разбирах какво всъщност ми беше нужно. — Слушай, само не бързай все едно няма да те пусна. Ето на Венера се случи нещо и преселниците започнаха да се връщат на Земята — но ти сама знаеш. И изведнъж страхове: след половин век, след сто години на планетата ще стане тясно. Ах, ах, ще се наложи да се стесним ще се наложи да изкореним градините!

— Но това действително е много сериозен проблем — пренаселеността. Какво хубаво има в теснотията? По мое мнение, тя с нищо не е по-добра от глада.

— Аз и не казвам, че е по-добра. Някога умеехме да решаваме проблемите широко, с размах. Припомни си същата тази кинороботомания. Ето и сега трябва така. Заплаха от пренаселеност? Моля — доброволци напускат Земята и отиват в Космоса, зад пределите на системата.

— Да беше казал това веднага! Слушах как спореше с Травински. Странен си ти, Улис. Да отидеш за десетки години в Космоса и да се върнеш с информация, която няма да е нужна никому, защото земното време ще те е изпреварило много. Какво има тук да се спори! Отдавна е доказана безсмислеността на такива полети.

— Безсмисленост?

— Да, нецелесъобразност, ако щеш.

— Ето на — казах аз с неясно чувство на огорчение. — Цял ден само това слушам. Роби на целесъобразността — ето какви сме станали…

В следващия павилион бяха изложени платна, рисувани по новомодния полисимфоничен маниер. На мене ми хареса едно от тях — „Буря над Адриатика“. От платното струеше уханна морска свежест; чувах порива на разярения вятър, разбиването на вълните — ето това беше хубаво!

Замърмори високоговорител. Намръщих се — пречеше ми да слушам картината. Андра ме хвана за ръката.

— Улис, сега ще говори Селестен. Но, откъсни се от картината!

— Кой е този Селестен?

— Не, ти наистина си човек от Луната! Там при вас да не би да нямате визори?

— При нас има всичко, което е нужно за щастието, но визора не го гледам. Добре, давай го твоя Селестен.

Той се оказа бабанка — дойде ми на ум тази стара дума, — охранен човек с черна остра брадичка и подвижни бели ръце. Зрителите просто се трупаха от всички страни в открития амфитеатър, а Селестен стоеше на подиума и благосклонно се усмихваше с вид на човек, добре разбиращ интереса към своята собствена особа.

Той заговори. Отначало слушах невнимателно — искаше ми се да дообмисля онази теза за целесъобразността. Но след това Селестен ме увлече.

— … Прекрасни и хармонични, нали така? Но нека да си спомним какви сме били…

Селестен се приближи към стъклен куб и включи нещо под него. В куба нещо засвятка, затрепери, сгъсти се и ето, появи се изображението на прегърбено, обрасло с козина същество в цял ръст. Ниско чело, изпъкнали кости над очите, дълги ръце — накратко, типичен неандерталец.

— Какво ни даде еволюцията — продължаваше Селестен. — Таза за изправено ходене, стъпалата, приспособени за бягане, ключично-акромиалното устройство, позволяващо да разтваряме ръце в страни от тялото. — Замах на бялата ръка и около неандерталеца се появи светещият контур на тялото на съвременния човек. — За това бяха нужни един милион години. Милион години от неандерталеца до кроманьонския човек! Какво ни дадоха последвалите двадесет хиляди години? Измененията са нищожни. Нашият скелет е почти неотличим от скелета на кроманьонеца. Например, същият обем мозък, същата способност за запазване на информацията.

Неандерталецът в куба изчезна, израсна изображението на човек със съвършени пропорции. Фигурата стана прозрачна, виждаше се отмереното биене на сърцето, червеният поток на кръвта, повдигането и спадането на белите дробове.

— Ние сме прекрасни, ние сме хармонични! — възкликна Селестен. — Но дали е вярно това, че човешкото тяло е дял на съвършенството? Толкова ли е безупречен бавният ход на еволюцията? Всяко животно с нашето тегло е много по-силно от нас, конят е по-бърз, кучето е по-телепатично, прилепът хилядократно по-добре се ориентира в окръжаващите го полета. Ние можем да съществуваме в твърде тесен диапазон на температура и налягане, нашите стомаси не понасят и най-малките изменения в химизма на привичната храна. И аз питам, има ли основание да бъдем самонадеяни? Да се обърнем към историята. Веднага щом човека съумя да направи твърдо остро сечиво, той най-напред остърга от лицето си ненужните косми…

На това място по амфитеатъра премина вълната на смеха. Селестен пипна своята брадичка и също се усмихна.

— Виждате колко сме непоследователни — каза той. — Ето така, още древният човек, макар несъзнателно, се опитвал да изправи, да подобри даденото от природата. А сега да си спомним за какво е мечтала антична Гърция…

Фигурата в стъкления куб се размаза, раздвои се, под човешкия торс възникна конско туловище.

— Гърците създали мита за мъдрия кентавър Хирон, възпитателят на Ахил. Погледнете как удобно са поместени в неговия торс мощните бели дробове и силното многокамерно сърце, което не се притиска отдолу от препълнения храносмилателен апарат, който заема по-естествено положение в хоризонталната част на туловището. В образа на кентавъра античните мечтатели са обединили най-прекрасните създания на природата — човека и коня. Хармонията на техните тела са прославяли най-добрите ваятели на древността…

— Ти предлагаш да се обзаведем с копита? — се раздаде нечий насмешлив глас.

— На нас не ни е зле и на два крака!

— Не пречете на Селестен!

Селестен огледа амфитеатъра със снизходителна усмивка.

— Аз не призовавам да се превръщаме в кентаври и безгрижно да препускаме по зелените ливади. Моята цел е да пробудя свободното въображение, да насоча вашата мисъл към необходимостта от самоусъвършенствуване, към търсене на нови биологически форми, тъй като нашето тяло е несъвършено и ограничено в своите възможности. Ето още едно създание на народната фантазия, пленителен образ на стара приказка.

Кубът се изпълни с аквамариново трепкащо светене, през синьо-зелената светлина се очерта женска фигура, проясни се. Краката й се сляха, превърнаха се в рибя опашка…

— Русалка — каза Селестен. — Каква прекрасна мечта — да се живее във водата, в среда, при която тялото става безтегловно и движенията не са ограничени на височина!… Човечеството дълго е вървяло по неверен път, като е създавало изкуствени хора. Всички помнят как завърши увлечението с роботите. Но не би било лошо, за нас, хората, да приемем от роботите техните силни черти. Нашата власт над неживата материя е колосална. Тогава защо сме така страхливи, така консервативни, когато стане дума за разумни модификации у човека?

— Хареса ли ти Селестен? — попита Андра, когато излязоха от павилиона.

— Красноречив чичко — казах аз. — Такива ги наричат антромодификатори, нали? Нещо съм чел за тях.

— Той е прав — трябва да се усъвършенствуваме. Трябва да търсим нови, целесъобразни форми.

— О, разбира се — казах аз. — На тебе много биха ти подхождали на фигурата още чифт крака. Или пък русалкова опашка.

— Виждам, че ти напълно си се утешил. До виждане, Улис. Аз си тръгвам.

— Чакай! Дай ми номера на видеофона си. Нали утре пак е празник.