Иля Варшавски
Завръщане

Привичната тишина на кают-компанията неочаквано бе нарушена от гласа на Геолога.

— НЕ Е ЛИ ВЕЧЕ ВРЕМЕ ДА СИ ПОГОВОРИМ, ДРУГАРЮ КОМАНДИР?

„Сърцето ми за нищо не го бива — помисли си Командирът, — тупка, сякаш съм хлапе, което е направило беля. А аз очаквах този разговор. Но, кой знае защо, ми струваше, че ще го започне не Геологът, а Докторът. Много странно е, че той седи с такава физиономия, сякаш всичко това не го засяга. Не мога да понасям идиотския му навик да си драска с вилица по покривката. Изобщо той е заприличал на парцал. Откровено казано, никой от нас не успя да издържи. Никой, освен Физика…“

— … ВИЕ ЗНАЕТЕ, ЧЕ НЕ СЪМ НОВАК В КОСМОСА…

„Да, това е вярно. Той е участвувал в три експедиции. Урановите залежи на Венера и още нещо от тоя род. Докторът също е летял два пъти до Марс. Председателят на комисията по подбора смяташе, че те двамата са най-подходящи за Големия Космос. Нищичко не разбират в тия комисии. Бабини деветини: висока пластичност на нервната система! Идеален вестибуларен апарат! Пукната пара не струва всичко това. И аз дори не си представях какво значи Големият Космос. Абсолютно празно пространство. Години наред летиш с бясна скорост, а ти се струва, че висиш на едно място. Губи се чувството за време. Започват да се появяват пространствени халюцинации. Докторът би могъл да напише отлична дисертация за космическите психози. Отначало всичко вървеше нормално — докато не включихме фотонния ускорител. Като че ли само Физикът нищо не чувствуваше. Той беше много погълнат от работата си. Интересно, тъкмо него не искаха да включат в състава на експедицията. Неустойчиво кръвно налягане. Големи диванета са се наредили в тия комисии!“

— … ИЗВЕСТНО МИ Е, ЧЕ УСТАВЪТ НА КОСМИЧЕСКАТА СЛУЖБА ЗАБРАНЯВА ЧЛЕНОВЕТЕ НА ЕКИПАЖА ДА ОБСЪЖДАТ ДЕЙСТВИЯТА НА КОМАНДИРА…

„… Завиждам ви за това, че не знаете цялата истина. Тогава и през ум нямаше да ви мине за Устава. Физикът също ми говори за Устава, преди да го убия. Никога не съм си представял, че мога да извърша такова нещо толкова хладнокръвно. Сега ще ме съдят. Тия двамата вече са ме осъдили. Остава съдът на Земята. Там ще трябва да отговарям за всичко: и за провалянето на експедицията, и за убийството на Физика. Интересно, дали сега на Земята съществува законът за давност на престъплението? От смъртта на Физика по земно време са минали най-малко хиляда години. От хиляда години сме загубили връзката със Земята. От хиляда години висим в празно пространство, като се движим със скорост, недостъпна за въображението… През това време ние в ракетата сме преживели едва няколко години…“

— … И ВЪПРЕКИ ТОВА СИ ПОЗВОЛЯВАМ ДА НАРУША УСТАВА И ДА ВИ КАЖА КАКВО МИСЛЯ…

„… Не знаем нито нашето, нито земното време. А ако не знаеш времето, не можеш да се оправиш в Космоса. За да определя изминатия път, трябва да интегрирам два пъти ускорението по времето. Скоростта може да се определи по Доплеровия ефект, но спектрографът е разрушен. Колко глупаво беше, че съсредоточихме най-ценната апаратура в носовия отсек. Кой би могъл да допусне, че ще ни излъже кобалтовият часовник! Винаги се е смятало, че скоростта на радиоактивното разпадане представлява най-сигурният еталон на времето. Когато започна тая дивотия с часовника, бяхме убедени, че скоростта е започнала да оказва някакво влияние на времето. Най-неочаквано кобалтовият датчик експлодира и разруши всичко в предния отсек. После Физикът ми обясни всичко. Оказва се, че броят на заредените частици в пространството е надхвърлил десетки пъти предполагаемия. При почти светлинната скорост на кораба те създали извънредно мощен поток на твърдо лъчене, което предизвикало верижна реакция в радиоактивния кобалт. Почти едновременно автоматът изключи главния реактор: там също започвала верижна реакция. Цяло щастие е, че биологичната защита на кабината е можала да задържи лъченето.“

— … ЗНАМ, ЧЕ КОСМОСЪТ ДОНАСЯ РАЗОЧАРОВАНИЕ НА ОНЕЗИ, КОИТО ОЧАКВАТ ОТ НЕГО ТВЪРДЕ МНОГО…

„… Теб и Доктора още не ви е сполетяло най-страшното разочарование. Вие продължавате да мислите, че се връщате на Земята. А аз не мога да ви кажа, че шансът да се завърнем е само едно на един милион. Аз самият не разбирам как съм можал да налучкам Слънчевата система. Сега не знам каква е скоростта ни. Ще могат ли спомагателните реактори да забавят кораба? Най-многото, на което можем да се надяваме, е да влезем в постоянна орбита около Слънцето. Но за това аз трябва да знам скоростта. Шансът за успех е едно на един милион. Поне да работеше главният реактор. Но той никога вече няма да проработи. Физикът размести прътите му. Обаче аз не мога да ви разкажа всичко това. Да загубиш надежда — това е най-страшното, което може да ти се случи в Космоса“.

— … НО НАЙ-ТЕЖКОТО РАЗОЧАРОВАНИЕ ПРЕЖИВЯХ…

„Колко ли разочарования съм преживял аз? Аз пръв стъпих на Марс. Мъртвата студена пустиня веднага изби от главата ми момчешките мечти за синеоки красавици от далечни светове и за фантастични чудовища, с които ми предстои да украся зоологическия музей. Нито веднъж не ми се е случвало да срещна в космоса нещо, подобно на онова, което ме е смайвало във фантастичните разкази. Нищо освен мизерни лишеи и ферментни гъбички. А несполучливото кацане на Венера? Нима то не бе изпълнено с разочарования и наранено самолюбие? Но тогава милиони хора не се откъсваха от радиоприемниците си и жадно ловяха всяко мое съобщение, тогава дойдоха одобрителните думи от родната Земя и другарите, които ми се притекоха на помощ. А сега какво? Експедицията се провали. Дори ако стане чудо, какво мога да занеса на Земята? Самопризнанието, че съм убил Физика и жалки сведения за Големия Космос, които през десетте столетия, изминали на Земята от нашето излитане, отдавна са станали известни. Ние ще приличаме на първобитни хора, които съобщават през XX век сензационното откритие, че ако се търкат едно в друго две парчета дърво, може да се получи огън. Не знам стигат ли моите съобщения до Земята. Единственото, което ни остава, е квантовият предавател на светлинни честоти. Но каква полза от това, че той непрекъснато предава един и същ сигнал: «Земя, Земя, аз съм Метеор». Приемниците ни не работят. Някъде в ефира блуждаят моите съобщения. Кой ще помни сега на Земята, че преди хиляда години в Космоса е бил изпратен някакъв си «Метеор»…“

— … КОГАТО РАЗБРАХ, ЧЕ В КОСМОСА СЕ ДОПУСКАТ ТАКИВА СТРАХЛИВЦИ И УБИЙЦИ КАТО ВАС, ДРУГАРЮ КОМАНДИР…

„Аз убих Физика. След като автоматът изключи главния реактор, той се залови да прави изчисления. Веднъж дойде при мен в рубката, когато Геологът и Докторът спяха. В ръцете си той държеше две дебели тетрадки.

— Загазили сме, другарю Командир — каза той и седна на дивана. — В реакторите е започнала верижна реакция и автоматите са ги изключили. Получава се нещо като омагьосан кръг: докато не намалим скоростта си, не бива да се включват реакторите. Този поток от твърдо лъчене, който преобърна всичко нагоре с краката, е резултат от нашата скорост. Скоростта не можем да намалим, ако не включим главния реактор. Ще трябва да променя разположението на прътите в него.

Разбирах какво значи това.

— Добре — казах аз, — дайте ми схемата и аз ще свърша тази работа. Навигационните изчисления можете да направите и без мен.

— Забравихте Устава, другарю Командир — каза той и ме потупа по рамото. — Припомнете си: «При никакви обстоятелства командирът няма право да напуща кабината по време на полет».

— Глупости! — отговорих му аз. — Съществуват положения, когато…

— Да, да — положения — прекъсна ме той. — Аз още не съм ви казал всичко. След като променя разположението на прътите в реактора, той ще работи само до момента, когато намалите скоростта дотолкова, че твърдото лъчене вече да не оказва влияние. След това той ще престане да работи завинаги. Не мога да ви кажа точно при каква скорост ще стане това. Ще разполагате само със спомагателните реактори, които нямат фотонни ускорители. Не знам какво можете да направите с тяхна помощ. Освен това нямате еталон за време. По-голямата част от автоматичните устройства са разрушени. В тези условия завръщането на Земята е практически невъзможно. Може би съществува някакъв шанс — едно на един милион — и този шанс е усетът на космонавта. Разбирате ли сега защо не бива да се пъхате в реактора?

Тогава ние с него уговорихме всичко. И двамата разбирахме, че след като е бил в реактора, той вече не ще може да се върне в кабината. Аз отговарях за живота на Геолога и Доктора. Би било безумие да приберем в кабината този жив източник на радиоактивно излъчване, само за да угасне бавно сред нас.

Разбрахме се, че ще го изгоря с плазмена струя.

— Отлично! — каза той усмихнат. — Така поне ще мога сам да се убедя, че реакторът е проработил.

Струваше ми се, че той прекара в реактора цяла вечност. Видях го на екрана на кърмовия телевизор, когато се измъкна навън през дюзата. Той ми се усмихна през стъклото на скафандъра и ми помаха с ръка, за да покаже, че всичко е наред. Тогава натиснах копчето.

Когато Геологът и Докторът ме попитаха къде е Физикът, казах им, че е станал нещастен случай: че съм го изпратил да провери какво е състоянието на фотонния ускорител и, без да искам, съм включил реактора. Не можех да им кажа истината. Откакто попаднахме в тоя капан, с нас започнаха да стават странни неща. Другите двама не биваше да знаят в какво безнадеждно положение се намираме. Тогава те млъкнаха. Може насаме и да са си говорили, но в продължение на няколко години не чух от тях нито дума. Хиляда земни години не съм чувал човешки говор. После забелязах, че те започнаха да пият спирт от запасите на Доктора. Когато им отнех спирта, Докторът измисли тоя дяволски фокус с топчето. Нещо в стила на индийските йоги. Те се довеждаха до състояние на безчувствие, като гледаха втренчено едно стъклено топче. От ден на ден космическата психоза ги обхващаше все по-силно. Трябваше да измисля нещо. Иначе щяха да полудеят! Тогава ги набих и двамата. Бих ги, докато забелязах в погледите им страх. Сега мога да ги карам поне да правят редовно гимнастика и да се хранят в столовата“.

— … МОЖЕ БИ, ПРЕДИ ДА СЕ ВЪРНЕТЕ НА ЗЕМЯТА, ЩЕ НАПРАВИТЕ ОПИТ ДА СЕ ОТЪРВЕТЕ ОТ НАС, КАКТО СЕ ОТЪРВАХТЕ ОТ ФИЗИКА, НО ПОНЕ ЩЕ ЗНАЕТЕ, ЧЕ СМЕ РАЗБРАЛИ КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВАТЕ, ДРУГАРЮ КОМАНДИР!

„… едно на един милион е шансът, но аз съм длъжен да вляза в постоянна орбита. Ако не друго, поне ще се опитам да спася тия двамата“.

— ЗА ДЕЙСТВИЯТА СИ — каза Командирът — ЩЕ ОТГОВАРЯМ НА ЗЕМЯТА, А СЕГА ВИ ЗАПОВЯДВАМ ДА ОБЛЕЧЕТЕ ПРОТИВОПРЕТОВАРЪЧНИТЕ КОСТЮМИ И ДА ЛЕГНЕТЕ. ЗАБАВЯНЕТО ЩЕ БЪДЕ МНОГО РЯЗКО.