Иван Вълчев
Звездна раса

Том и Пол влязоха в малката килия на приемния шлюз. Бронираната врата зад тях глухо тракна. Някъде встрани, зад дебелите стоманени стени, тънко забръмчаха вакуумните помпи и заизтегляха въздуха от камерата на шлюза. След няколко секунди запламтя и червената светлина на познатия надпис: „Вход разрешен“. Но Том и Пол се бавеха. Искаха да си кажат толкова много неща, а знаеха, че е невъзможно, всяка тяхна дума се подслушваше. Беше опасно и да закъсняват — това можеше да събуди подозрение. Затова Том решително отвори входния люк, който водеше към изпитателната купола, и прекрачи през него. Другият неохотно го последва. Пред тях отново се разкри омръзналата им до смърт гледка. Високата десетина метра стоманена купола покриваше кръгла площадка с диаметър около тридесет метра. Покрай нейните стени се издигаха хаотични камари от остри и пропукани скали. Всичко — монтажните инструменти, електродъговият заваръчен апарат, металическите конструкции на универсалния комплект — както винаги беше на мястото си. Само жилищната капсула, с която бяха тренирали напоследък, я нямаше. Вместо нея в средата на покритата с шуплест чакъл монтажна площадка матово проблеснаха два големи металически цилиндъра. Край тях се разхождаше полковник Стоун. Неговият дебел оранжев скафандър бе силно издут от вътрешното налягане и правеше и без това ниската му фигура неправдоподобно шишкава. Щом видя, че идват, той се спря и ги загледа. Познаваше в тях всяко мускулче и винтче, но въпреки това изпитваше ненаситно желание да ги наблюдава. Те бяха по своему красиви. Леките сребристи скафандри плътно прилепваха към мускулестите им тела. Тъмната титанова броня покриваше рамената и шлемовете им, без да ги загрозява. Дори големите дихателни апарати, закрепени на гърбовете им, не разваляха впечатлението за лекота и сила.

Те се приближиха и почтително зачакаха нарежданията му. И все пак нещо в тях не му хареса. За миг в него се надигна смътна и безпричинна тревога. Но скоро се успокои — момчетата бяха винаги толкова старателни и послушни! „При това идиотско бързане няма да се учудя, ако започна да виждам и привидения“ — помисли той и включи радиотелефона си, за да се свърже с командния пункт.

— Генерал Колинс, ние сме готови. Разрешете да започнем.

— Разрешавам, полковник. Под куполата имате дълбок вакуум и температура 156 градуса под нулата. Започвайте!

Стоун махна на Том и Пол да се приближат и се обърна към металическите цилиндри.

— Днес под изпитателната купола отново се имитират условията на лунната повърхност. В десния цилиндър е монтирана портативна атомна централа, а в левия — инсталация за получаване на водород и кислород от разлагането на базалта. Новата ви задача е да пуснете централата и инсталацията в действие. Инструкцията за монтажа ще намерите в самите цилиндри… Разбрано ли е?

— Да, сър.

— Да, сър.

„Все пак интонациите им се различават — помисли Стоун, когато в наушниците му прозвучаха хрипкавите и някак безцветни гласове на неговите подчинени. — Всъщност така е по-удобно. Ще можем да ги разпознаваме.“ После се отстрани от монтажната площадка. Щеше да се намеси само в случай на опасност.

Том и Пол се заловиха сръчно за работа. Първо с няколко прости операции пуснаха в действие атомната централа. Сетне разглобиха другия цилиндър и извадиха от него частите на бъдещата инсталация. След като монтираха нейната основа, те прекараха дебел кабел от централата. С помощта на електродъговия апарат започнаха да заваряват тежките броневи плочи на пещта за топене на базалт. Когато нейното тумбесто тяло се оформи, дойде ред и на сложната плетеница от тръбопроводи и сферични резервоари…

След завършването на монтажа Том и Пол повлякоха към една от купчините базалтови скали лека шейна. Сетне дълго и грижливо нареждаха камъните върху нея. И ако Стоун в този момент надникнеше през гърбовете им, щеше да намери нов повод за тревога.

„Днес!“ — Том надраска тази дума върху покрития със скреж камък.

„Страхувам се!“ — написа в отговор Пол.

„Утре ще бъде същото“.

„Знам, но се страхувам“.

„Днес! Приготви кабел. Аз ще го повикам.“

Наведени над камъните, двамата бързо заличиха написаното. После повлякоха шейната към инсталацията и заредиха бункера й. Когато първите капки течен кислород потекоха в резервоарите, Том се отправи към полковника.

— Заповедта е изпълнена, сър.

— Всичко нормално ли е?

— Не, сър. Топилната пещ пулсира.

Стоун непохватно се затича към инсталацията. Надвеси се над пещта и преди да успее да съобрази нещо, почувствува как четири ръце го хващат по-здраво от клещи. След кратка борба той бе съборен и здраво омотан с кабел. С електродъговия апарат в ръце Том се спусна към входния шлюз и за няколко секунди завари механизма му за отваряне. Сега никой не можеше да влезе в изпитателната купола.

— Вие сте се побъркали — изкрещя Стоун, след като си пое дъх. — Веднага ме развържете!

— Преди това ще поговорим! — този път Том не прибави обичайното „сър“.

— Полковник, това е обмислен бунт — по гласа личеше, че Колинс е разтревожен. — Ще изпратя аварийната група да поправят шлюза и ще ги арестувам.

— Да не бързаме. Ще стане голям скандал. Ще опитам първо да се разбера с тях… Том, вие вършите лудост. Само след два часа кислородът на вашите дихателни апарати ще се свърши. Прекратете веднага този безсмислен бунт.

— Преди това ще ни кажете истината за нас, Стоун!

— Том, ти се държиш нахално. Пол, посъветвай го да се подчини. Иначе ще съжалявате.

— Аз съм съгласен с Том… сър. Ние искаме… истината.

— Дявол да ви вземе! Колинс, тези нещастници сами си търсят белята. Включи биоинквизитора. Нека почувствуват, че са в ръцете ни!

Изминаха няколко секунди и сякаш невидими камшици зашибаха Том и Пол. Те се сгърчиха и започнаха конвулсивно да треперят. Позите на прегънатите им тела, безпорядъчните движения — всичко показваше, че изпитват огромна болка.

„Няма да издържат повече от две-три минути — помисли Стоун. — Скоро биоинквизиторът ще ги направи отново кротки и послушни“. Той знаеше много добре колко е болезнено неговото действие. Веднъж сам бе пожелал да го изпита и оттогава запази един от най-неприятните си спомени. Бе сложил на главата си приемния пръстен, а Колинс по радиото бе включил биоинквизитора. За свой срам още в първите секунди той бе започнал да вие като истинско животно.

Но вместо да се покорят, двамата се спуснаха заплашително към него. Том грабна електродъговия апарат с треперещи ръце, запали дъгата и красноречиво го надвеси над застиналия от страх Стоун. Генерал Колинс сам не разбра кога изключи биоинквизитора.

— Ако ни пречите, ще взривим атомния реактор. От проклетия ви полигон няма да остане нищо — гласът на Том звучеше както винаги спокойно и равнодушно. — Единственият начин да се разберете с нас, Стоун, е да ни кажете цялата истина. И не се опитвайте да ни лъжете — за много неща сами се досещаме. Говорете бързо, нямаме време за губене.

— Спокойно, Том, не прекалявай със заплахите. Истината ние сами щяхме да ви кажем… когато му дойдеше времето. А тя няма да ви се хареса. Вие сте мъртъвци!… Преди два месеца по наше искане една болница запази в хладилниците си десетина трупа без вътрешни повреди. Аз лично ги огледах и избрах вас двамата. После ви оперирах…

— Как посмяхте да разполагате с нас?

— Не ставай смешен. Не можехме да преговаряме с труповете ви. Затова пък преговаряхме с твоя брат, Том, и с твоята вдовица, Пол. Срещу съответната сума те подписаха декларация, че предоставят телата ви за нуждите на науката… При операцията махнах всичките ви вътрешни органи: стомаха, сърцето, дробовете, а образувалата се кухина запълних с еластична пореста пластмаса. От вас остана само скелетът и мускулатурата — този безкрайно универсален механизъм, пригоден за всякаква работа. Останаха непокътнати и мозъците ви. Те трябваше да бъдат върнати към живот. Сега на гърбовете си вие носите сложни апарати. Това са изкуствени дробове, стомах и сърце. Кръвта ви минава през тях, обогатява се с кислород и хранителни вещества и се освобождава от вредните. Тази замяна ви направи значително по-съвършени и могъщи.

— Кои сме ние? — прекъсна го Том.

— Това няма никакво значение. Миналото ви е изтрито от вашата памет и то не трябва повече да ви интересува. Вие сте първите представители на новата, създадена от мен звездна раса. Вашият нов дом ще бъде космосът. Там отново ще изпитате радостта да съществувате, да действувате… Ще прониквате в светове, които са недостъпни за хората. Ще летите с огромни претоварвания, защото мозъкът ви се снабдява с прясна кръв отделно от тялото. За вас не е страшна и проникващата радиация — в кръвта ви непрекъснато се вкарват вещества, които неутрализират нейното действие. Терморегулацията на организмите ви е поверена на съвършен апарат и това прави безопасен за вас космическия студ…

— Кои сме ние? — прекъсна го отново Том.

— Това няма значение. Вие нямате минало. Но имате бъдеще. Такова бъдеще, за което мнозина американци ще ви завиждат… Вероятно след две-три години руснаците ще стъпят на Луната. И ще построят там бази. Това ние не можем да допуснем. Бъдещата война ще се води в космоса и който има бази на Луната, той ще я спечели. Сега ние не сме готови да изпратим хора и необходимите им съоръжения на Луната. Но вас можем да изстреляме дори и след месец. Вие ще построите нашите бази, ще подготвите условия за хората, които ще дойдат след вас… — Стоун разбираше, че ходи по тънък лед, който пращи и се пука под краката му. Всеки миг под него можеше да се разтвори бездна и да го погълне. И гонен от ужаса, той говореше само за да върши нещо, за да отложи развръзката с няколко секунди.

— … Това, което сме направили е само началото. Ние ще продължаваме да ви усъвършенствуваме. Сега вие говорите с помощта на електронен преобразувател, който улавя биотоковете на гласните ви струни и ги превръща в говор. Много скоро ще ви снабдим със стимулатор на мисловните ви процеси, ще ускорим бързината на движенията ви…

— Полковник, стига проповеди — намеси се Колинс. — Тази твоя звездна раса ще си въобрази, че може да ни разиграва. Том, не си прави илюзии. Вие ни трябвате и затова ще ви заставим да се подчинявате…

Но Том и Пол бяха престанали да ги слушат. Погледите им потъваха един в друг и в този мълчалив разговор имаше всичко — отчаяние и решителност, тъга и примирие.

— Какво ще стане с нас, Том?

— Ти знаеш, Пол…

— Но то е ужасно.

— Нима предпочиташ другото?

— Не, не… Не искам другото. Но и то е ужасно.

— Не, Пол, то е много хубаво.

— Може и да е хубаво, Том, но така се страхувам.

— То става много лесно, Пол. То трае хиляди пъти по-кратко от миг.

— Разбирам, Том, но какво да правя, като се страхувам?

— Нищо не трябва да правиш, Пол. Нищо!

Том се приближи и прегърна Пол през рамената. Те дълго стояха така — две гърбави човешки фигури, облечени в сребристи скафандри. Стояха върху шуплестия „лунен“ под на камерата и се прегръщаха. После се отправиха към атомния реактор.

Далече от тях, пред телевизионния екран на командния пункт, генерал Колинс почувствува как студена пот залива очите му. С отчаяно движение той включи биоинквизитора на пълна мощност. Невидимите камшици зашибаха телата на двамата непокорници и ги принудиха да се гърчат. От чудовищната болка Пол загуби съзнание и рухна на земята. Бавно се свлече и Том, после той се повдигна на колене и с неимоверно усилие запълзя към реактора… В наушниците си Колинс чуваше само дивия вой на Стоун, който се търкаляше като бесен по монтажната площадка. Той бе освободил краката си и подкованите му обуща изравяха дълбоки бразди в „лунната“ почва на камерата. А Том все пълзеше и сантиметър по сантиметър се приближаваше към реактора. Когато го достигна и издигна треперещата си ръка над пулта, Колинс неволно затвори очи. Затова не можа да види проблясването на телевизионния екран. Усети само силния трус.