Линда Сю Купър
Беззащитни сърца (5)

Глава четвърта

Измина цяла седмица без други заплахи от страна на преследвача. Мич започна да си мисли, че всичко е било някаква шега, която бе загубила своята привлекателност за създателя си. Нина, разбира се, не бе съгласна и говореше нещо за затишие преди буря, ала-бала работи.

Той щеше да повярва, когато го види. Параноята не бе неговият стил.

Във всеки случай те бяха установили един удобен, приятен режим, като бягаха всяка сутрин, работеха един до друг в кабинета му, без да си пречат. Дори тренировките с отбора преминаваха добре, сега вече, след като играчите постепенно свикнаха с това да имат до себе си една страхотна жена като част от пейзажа. Мич прие като неочаквана приятна изненада факта, че Нина притежава умения за работа като треньор по атлетика. Имаше ли нещо, което тази жена не можеше да прави добре? Той се усмихна на себе си и даде мигач за десен завой, преди да го споходи пристъпът на вина за непозволената му разходка до цветарския магазин. Отблъсна тази мисъл.

Беше преценил, че впускането в това начинание не може да го изложи на кой знае каква опасност и освен това бе нещо, което трябваше да бъде свършено на всяка цена. Най-голямата му заплаха бе гневът на Нина, ако тя се събудеше и откриеше, че него го няма. Посрещнал бе с облекчение думите й, когато тя се съгласи да пропусне ежедневното им бягане тази сутрин, без да попита защо. Имаше късмет, че бе останала да спи, и както бе предположил, той щеше да се върне в къщата преди тя да разбере, че се бе измъкнал незабелязано. Във всеки случай по-добре бе да си има работа с гнева на Нина, отколкото неудобството да я кара да поема ангажименти за Деня на майката^[1] като знаеше семейната й история или по-скоро липсата на такава. Не можеше да се остави да бъде толкова безразсъден.

Денят на майката обаче бе след два дни. Ако отложеше още поръчката на цветя, те нямаше да пристигнат навреме. Разбира се, би могъл да изпрати Лиза, но считаше, че не е правилно да предоставя точно тази работа на секретарката си.

Когато спря и паркира на паркинга пред цветарския магазин, Мич за кратко се зачуди кога някой за последен път бе купувал цветя на Нина. Дали имаше някой специален човек в живота й? Тази мисъл го заинтригува и го накара да поиска да изтръгне волана от таблото. Той осъзна, че не знае абсолютно нищо за тази сладка работлива жена, която живееше в къщата му. И ако някой друг мъж имаше привилегията да я познава интимно… е, някак си това го накара да поиска да изтръгне нещо.

Странно. Беше навлязла в живота му толкова лесно, все едно че е била част от него. Но не беше. Не и в действителност.

Мич съзнателно отпусна свъсените си вежди, които бяха стегнали челото му, и се позабавлява с идеята да купи на Нина малък букет, за да смекчи гнева й, в случай че се бе събудила толкова рано. Но не! Едно бе сигурно у Нина — тя бе цялата бизнес. Не би приела добре такъв дързък жест от негова страна и определено щеше да си помисли, че това е някой евтин номер да я впечатли. Лукава усмивка се появи на ъгълчето на устата му, когато излезе от колата и прекоси празния паркинг към магазина. Обгърна го влажен топъл утринен въздух.

Звънчето иззвъня, когато той отвори вратата и веднага го лъхна мирис на свежо откъснати цветя и зеленина. Той вдиша бавно и се наслади на аромата. Някой ден щеше да купи цветя на Нина само за да види как лицето й се просветлява. Разбира се, че ще го направиш, приятел, надсмя му се гласът на разума в него, докато се извиваше сред етажерките с растения и големи саксии, за да откъсне цветовете. Мич знаеше, че гласът говори истината. Разбира се, че намираше Нина за привлекателна. Да, тя го привличаше. За нещастие това нямаше значение. Като оставим настрана факта, че тя ни най-малко не се бе заинтересувала от него като мъж, страданието от бавното разложение на майка му го бе научило на едно: Той никога нямаше да се остави в положение да обича някого и да го загуби отново. Сбогуванията просто прекалено много нараняваха душата му.

— Добро утро, треньор Халоран. Този път правиш всичко навреме.

Цветарката, жена на средна възраст с къдрава червена коса, избърса отрудените си ръце в зелената си престилка, докато приближаваше до щанда.

— Замислих се дали да се обадя по телефона, просто в случай, че сте забравил.

— Бъди спокойна, Ада, това е един специален ден, който аз никога не забравям. — Усмихна се на дребната жена. — Бях зает. Сигурен съм, че и ти също.

— Да, да. Ние правим добър бизнес по това време на годината. Как е този твой отбор? — попита Ада, като издърпа един бележник за поръчки и химикалка, оставени близо до касовия апарат. — Обичайното ли, за майка ти?

— Да, госпожо. Рози с дълги дръжки. — Той постави длани върху щанда, докато Ада записваше в бележника си за поръчки. — Отборът изглежда превъзходно, благодаря, че попита. — Той посочи към формуляра за поръчки. — Нека да станат три дузини, вместо две, този път.

Тя вдигна към него поглед, изпълнен с топлина.

— О, ти си добър син, треньоре… Караш майка ти да се гордее с теб.

Мич се усмихна и гърдите му се свиха, докато си помисли, че ще се сплескат. Несъзнателно стисна, докато пръстите му побелеят, ръба на щанда, като се опита да отхвърли мисълта, че един истински любящ син щеше да се качи на самолета за Денвър, за да посети майка си, а не да стои в някакъв си цветарски магазин в Литъл Рок и да поръчва рози, какъвто някакъв непознат щеше да разнесе. Но Тес се бе възпротивила енергично, когато той й бе предложил да напусне временно отбора, да се прибере вкъщи и да се грижи за нея. Нищо нямало да я направи по-щастлива — беше му казала тя, — отколкото това да го наблюдава как води отбора си към успех.

Нищо няма да я направи по-щастлива. Той би минал през огън, през изпотрошени стъкла, през центъра на оръдейна битка, ако това можеше да направи Тес щастлива. Нима тя не го знаеше? Беше останал тук, за да й угоди. Но не бе въодушевен от това.

— Нека бъдат четири дузини, Ада.

— Боже мой — възкликна тя. — Какво става с теб?

Той извади портфейла от задния си джоб и измъкна една лъскава четириъгълна пластинка.

— Каква е ползата да имаш платинена карта, ако не я употребиш, за да накараш майка си да се усмихва в Деня на майката?

 

 

Нина скочи, събудена от кошмар, неориентирана и с чувството, че е закъсняла за собственото си погребение. Сърцето й биеше до пръсване. Тя изви крака над ръба на леглото и седна толкова бързо, че трябваше да стисне очи, докато звездите във въображението й избледнеят. Когато най-после това стана, тя погледна пътническия си будилник и разбра, че закъснява за ежедневния си крос с Мич.

Измъкна се от чаршафите и скокна на един крак, като се опита да притисне едната обувка върху другата, когато си спомни, че нямаше да ходят да бягат. Изпъшка и се пъхна обратно в леглото, вторачи се в тавана, като се опита да възстанови подробностите от мрачния кошмар, който бе изтормозил мозъка й. Сърцето й биеше безмилостно в гърдите й.

Имаше една жена без лице и колкото и Нина да искаше да й извика, не излизаше никакъв звук. Жената без лице имаше малко кученце с изкуствени крака от приюта и го отнасяше със себе си. Нина я преследваше надолу по стълбите, стъпало след стъпало и ставаше все по-тъмно, по-студено и по-влажно. Стъпките им отекваха около тях, докато…

Звънящият телефон прекъсна мислите й и тя се заслуша, като очакваше, че Мич ще вдигне слушалката. След като звънна няколко пъти, спря. Нина се намръщи. Той още ли спеше? Какъв мързелан! Тя отхвърли мислите от кошмара, решена да слезе долу и да си направи кафе, преди той да измъкне мързеливите си кокали от леглото.

Навлече един пуловер върху фланелката си без ръкави и шортите и изрита обувките си за бягане, после се замъкна в хола, като машинално погледна към стаята на Мич. Вратата беше затворена. Тя се ухили самодоволно. Не можеше да изчака, за да го подиграе, че спи толкова много.

След като веднъж слезе долу, инстинктът я стегна като в скоба. Нещо не беше наред. Всички завеси бяха дръпнати и върху котлона на печката стоеше три четвърти пълен чайник с кафе. Помнеше, че бяха пуснали завесите миналата вечер. Той трябваше да е буден.

— Мич? — несигурно произнесената дума увисна в неподвижния въздух.

Никакъв отговор. Тя провери всекидневната и гостната и откри, че и двете са празни. Къде беше той? Хукна да изкачва по две стъпала наведнъж и почука на вратата на спалнята му, останала без дъх от… какво? Страх? Безпокойство, че се е провалила? Че нещо ужасно се е случило, докато е била изгубена в света на своя кошмар?

— Мич? Там ли си?

Отново нищо. Стомахът й се сви на юмрук и думите й прозвучаха рязко.

— Ако не играеш честно, Халоран, спукана ти е работата, защото влизам след две секунди.

Тя изчака два удара на сърцето си, после задържа дъх и бутна вратата. Леглото бе оправено. Слънцето огряваше през отворения прозорец. От Мич нямаше и следа.

Не бе издишала напълно, когато се втурна надолу по стълбите и провери алеята, която водеше към къщата — празна — и тогава насъбраният й въздух изригна с цветисто проклятие. Тя заби и двете си ръце в косата си и се загледа невярващо към празното място, където трябваше да бъде колата. По дяволите, този твърдоглав мъж! Беше пренебрегнал указанията й преднамерено и се бе измъкнал сам.

Когато я видя да седи на верандата — със стиснати устни, с кръстосани ръце и с крак, който се поклащаше нервно, Мич разбра, че двойното капучино и бишкотите, които бе взел на път за вкъщи, няма да изгладят нещата, както се бе надявал. Тази жена беше бясна. С по едно капучино във всяка ръка и с бележката за розите, стисната между зъбите му, той наближи верандата предпазливо, като се чувстваше като виновно куче, което очаква да бъде цапардосано по муцуната.

Нина забеляза напитките с резервирано кимване.

— Ако си мислиш, че скъпото кафе ще ме умилостиви, значи си ме сбъркал с някоя много по-лесно прощаваща жена, Халоран.

Той се протегна и махна бележката от устата си с палеца, като я държеше притисната до хартиените чаши.

— Това означава ли, че не го искаш? — Протегна напитката към нея. — Със специално разбит каймак.

— Казах, че не прощавам, а не че съм глупава.

Тя взе кафето и го постави на дървената маса между двата стола на терасата, после се обърна и го прониза с унищожителен гневен поглед.

Мич остави своята чаша до нейната, като подпъхна листа хартия под нея. Обърна се, разпери широко ръце и после ги остави да паднат отстрани.

— Добре. Излязох, без да ти кажа. Наруших правилата. Съжалявам. Но съм добре. Нищо не се случи. Така че продължавай и си го изкарай на мен. Изкрещи ми.

Като изсумтя от безсилие, Нина отиде до края на широката веранда и за миг постави ръце върху перилата, отпуснала глава. Напомни си, че да удуши този мъж и да го предпази да не го убият, бяха две взаимно изключващи се схващания. Нима той не знаеше за опасността, на която е изложен? Нима не бе разбрал нищо от срещата с Джаред и Пийт Джеферсън предната седмица? Бяха се съгласили, че той няма да ходи никъде без нея или без Пийт, но той го беше направил. Дръзко. И ето го сега там, носещ подаръци за извинение и вперил разкайващ се, кукленски поглед в нея. Трябваше просто да… просто…

Истината бе, че тя се зарадва да го види как се отбива по алеята невредим и едва не се хвърли на врата му. Беше прекарала напрегнат половин час, представяйки си какво може да му се случи, като се самообвиняваше, че го бе изпуснала от погледа си. Щом го видя да върви към нея цял и невредим, от сърцето й сякаш падна огромен камък. Но, по дяволите, той бе нарушил правилата и бе изложил живота си и доброто й име на риск…

Тя се обърна и застана с лице към него, като стискаше юмруци, за да ги предпази да не треперят. Дишаше на пресекулки, съзнателно забави дъха си.

— Цялата тази работа шега ли е за теб? Нима си мислиш, че аз съм някой диктатор, вманиачен да контролира и който създава спорни правила просто за да докаже кой е шефът. Или просто се представяш за по-умен, отколкото човека, който очевидно желае смъртта ти?

— Не.

Той поклати бавно глава, като се придвижваше към нея. Когато застанаха лице в лице, той се протегна към нея, но спря, преди да я докосне, сви пръсти в дланите си и се отдръпна. Погледът му бе ясен и ведър. Гневният поглед на Нина се спусна до адамовата му ябълка, когато той преглътна, преди да добави:

— Нищо подобно, Нина. Съжалявам.

— Не мога да те държа в безопасност, ако ме предаваш.

Той поклати глава и въздъхна.

— Знам. Трябваше да изпълня една бърза поръчка. Не исках да те притеснявам за нищо.

— Това ли правя аз тук? Нищо? Извинявай, но мисля, че моите задължения са малко по-важни от това, треньоре.

— Те наистина са важни, но нищо не ми се е случило.

— Този път — уточни язвително тя, после смекчи тона си. Протегна се, смушка го в ребрата и го изгледа намръщено. — Какво толкова е изключително важно, че не можа да ме събудиш, Мич?

Той отмести поглед и се отдръпна.

— Нищо. Аз… хм… просто изпълних една поръчка. Това няма да се повтори. Обещавам.

— И защо ли пък трябва да ти вярвам? Ще ме подсетиш ли?

Той прокара пръсти по косата си, после посочи кафето.

— Нека просто да си изпием капучиното, че закъсняваме. Ще трябва да бъдем на работа след — той сви китка и погледна часовника си — четиридесет минути, а аз все още не съм си взел душ.

— Аз също.

— Обещавам, че това няма да се повтори.

Тя задържа дъха си за миг, като го разучаваше, после въздъхна.

— Добре. — И със заядлив тон добави: — Радвам се, че си в безопасност.

Той й отвърна с опечалена усмивка.

— Радвам се, че си загрижена за мен.

— По странен начин го показваш — промърмори тя, като го заобиколи и тръгна към кафето си.

Когато протегна ръка, тя забеляза логото на магазина, напечатано върху бележката, пъхната под чашата на Мич. Цветарски магазин Майка природа и подписаната поръчка. Рози. Четири дузини.

Нина премигна, когато картината й дойде на фокус. Личната поръчка на Мич изведнъж придоби смисъл. Един мъж не би поискал да купува цветя за любовницата си, докато някоя друга жена стои като часови край него.

Парещи тръпки полазиха Нина. Тя вдигна чашата си и се извърна, за да отпие от нея, въпреки че чувстваше гърлото си толкова свито, че не знаеше дали ще може да преглъща. Отказа да назове киселото, присвиващо я усещане в стомаха. Дори не беше помислила върху това, че Мич може да има някой специален човек в живота си. Разбира се, беше дочула приглушените телефонни разговори, които идваха от стаята на Мич всяка нощ, но просто бе приела, че имат връзка с работата му. Грешка. Били са романтични разговори.

Коя бе тайнствената любовница? Нещо повече, къде беше тя? И защо Мич не бе намерил за необходимо да й спомене за нея? Не искаше да мисли за това повече.

— Искаш ли да си вземеш душ? — промълви Нина, благодарна на това, че си намери извинение да се измъкне.

Той изви глава встрани и я огледа.

— Охо, това е нещо като прошка.

Тя клокна с език.

— Имах предвид дали искаш да вземеш душ първи, Мич?

Той я дари с вълча усмивка.

— Не, върви ти първа. Само не използвай всичката гореща вода, ако можеш да устоиш на това.

И й смигна.

 

 

— Аз също те обичам.

Нина замръзна на мястото си на горната площадка на стълбището като чу мекия глас на Мич, който разговаряше по телефона един етаж под нея. Тя сграбчи пухкавата кафеникава хавлия, с която сушеше косата си, нави я като боксьор, който увива китките си. Дъхът й секна. Отстъпи назад.

Мич бе предложил Нина да си вземе душ преди него, така че да може тя да има колкото си иска топла вода. Помислила си бе, че той просто се опитва да стопли отношенията си с нея с кавалерски жест, но може би е искал просто да остане сам известно време, за да може да се обади на любовницата си. Дишането й бе учестено. Възможно ли бе цветята вече да са изпратени? Въпреки че не искаше да чува повече, не можа да устои да не подслушва. Напрегна се да разбере разговора, който в същото време се страхуваше да чуе, което бе почти толкова умно, колкото да притиснеш някое натъртено място, за да разбереш колко боли.

— Знам. Аз също бих искал да съм с теб сега. Съжалявам, но не мога. Ще дойда скоро обаче. След сезона ще имаш цялото ми внимание.

Любов и искрено чувство обгръщаха думите на Мич, гласът му се понесе и стигна до ушите й, нежен като милувка.

Нина се облегна на стената. Едно непознато усещане се надигна в корема й и я загриза отвътре. Тя го изследва, сякаш бе някаква археологическа находка, като се опита да го назове. Да го осмисли. И да го отрече. Ревност?

Направи гримаса. Как можеше да е това?

Как можеше да бъде нещо друго, освен ревност?

Като се върна на пръсти обратно в гостната, тя затвори тихо вратата, стовари се върху леглото и покри лице с една възглавница. Каква идиотка беше само! Тя действително ревнуваше от някаква непозната жена от другата страна на телефона. Като притисна по-силно възглавницата до лицето си, тя сподави една въздишка. По-добре да се осъзнае адски бързо. Това е назначение, Нина. Работа. Това е единствената причина, поради която си тук.

Бясното й любопитство разстройваше иначе рационалните й мисли. Не можеше да припише дразнещата заетост на мислите си на страхотното му тяло — въпреки че това бе определено насочване — или на хладното му мъжко самочувствие. И не високата му длъжност я привличаше. Не я бе грижа за такива повърхностни неща.

Неговата вътрешна разпаленост я бе привлякла, беше я хипнотизирала с топлината си. И неговата склонност към остроумни и бързи отговори, към сарказъм, топлото му отношение към животните и всяка друга малка уязвимост, която я караше да се чувства така, сякаш се оглеждаше в някакво огледало всеки път, когато го погледнеше. Въпреки най-добрите си намерения, тя трябваше да признае, че бе започнала да се интересува от мъжа Мич Халоран.

Но той обичаше нея, която и да бе тя.

Беше й го казал по телефона. Беше й казал, че иска да бъде с нея. С нея. Някъде, някъде другаде, само не и в Литъл Рок, където бе вързан за бодигард, когото не желаеше.

Нина въздъхна, заби пръсти във влажната си коса и затвори очи. Прокле емоциите си за това, че я препъваха като необучено кученце с каишка. Имаше да върши работа. Имаше да спасява живот. Нищо друго не можеше да я интересува в този момент.

Почукването на вратата я накара да скокне.

— Да?

— Почти готова ли си?

Тя побърза към вратата и я дръпна, за да я отвори, като се опита гласът й да прозвучи безпристрастно и делово.

— Готова съм, когато ти си готов.

Той я изгледа от глава до пети, а на лицето му бе изписана развеселеност.

— Не искаш ли да си изсушиш косата?

Ръката й инстинктивно се придвижи до влажните й коси.

— О, да. Почти забравих.

— Няма нищо. Аз още не съм си взел душ. — Като се облегна на вратата, той скръсти ръце и я изгледа. — Добре ли си?

— Разбира се — излъга тя, като се извърна, за да скрие доказателството за измама, която изгаряше бузите й. — Защо да не съм? Върви да си вземеш душ.

Последва неловка тишина.

— Нина…

Тя не отговори. Беше произнесъл името й с прекалено голяма нежност. Ако се обърнеше с лице към него, той със сигурност щеше да прочете уязвимите емоции, изписани на лицето й. Внезапно топли ръце обгърнаха раменете й. Тя подскочи.

— Нина?

— Да.

— Благодаря ти за това че ми прости. Не трябваше да нарушавам правилата. Не съм се опитвал да ти скроя номер. Съжалявам.

Стомахът й се сви. Тя се опита да се пребори с докосването му, което изгаряше кожата й.

— Аха, добре… Трябваше да те сритам по задника, което все още е възможно, ако опиташ нещо отново.

Тя се обърна към него, отдръпна се, докато той застана извън нейния личен свят, и после скръсти ръце на гърди. Смущаващата му близост замъгли преценката й. А тя имаше нужда от добра преценка, за да завърши успешно работата си. Не можеше да забрави това.

— Мич?

— Да?

— Върви да си вземеш душ.

И нека да е студен. Мъдър съвет, който тя трябваше да даде на себе си.

 

 

Едва късно същия следобед Нина остана насаме с Лиза. Мич, Джаред и останалите от треньорския щаб се бяха събрали на някакво разгорещено обсъждане при затворени врати в кабинета на Джаред, а всички други бяха си тръгнали. Тя се приближи до Лиза, която седеше зад бюрото си в един ослепителен по извивките на тялото й червен костюм и сред облак от парфюм Съблазън — докато секретарката тракаше по клавиатурата на компютъра с пълно внимание.

— Извинявай, имаш ли минутка, Лиза?

Очевидно привикнала към прекъсвания, младата жена се обърна от монитора и я погледна изпод силно гримираните си вежди.

— Разбира се. Какво има?

Нина се огледа зад себе си.

— Има ли някакво местенце, където можем да поговорим необезпокоявани от никого?

На изписаното лице на Лиза се появи любопитство. Тя стана и оправи блузата си.

— Залата за конференции е приятна и тиха. Ела.

Заобиколи бюрото си и Нина я последва, докато преминат през дългия коридор към залата за конференции.

Втренченият поглед на Нина остана върху затворената врата на Джаред. Раздразнението й към Мич се бе поуталожило с течение на деня. В края на краищата нищо не се бе случило. Нямаше смисъл да разрушават техните работни взаимоотношения, като продължава да му е сърдита. Но все пак тя не искаше той отново да я пренебрегва. Следващия път можеше да няма такъв късмет.

— Считаш ли, че Мич ще има благоразумието да остане там?

Лиза се засмя. Беше чула историята по-рано този ден.

— Доколкото познавам Мич, той вероятно ще се опита да те отбягва. Не и днес обаче. Този мъж е твърдоглав като магаре на мост, но знае много добре, че не трябва да прави каквото и да е толкова скоро.

— Защо би направил отново нещо толкова глупаво в края на краищата? Не го разбирам. — Нина намръщи чело от напрежение. — Да си твърдоглав е едно, но той гледа почти пренебрежително на всичко това.

В тона на Лиза пролича леко съжаление.

— О, по дяволите, та той е просто един мъж… Пренебрежението е в природата им, нали? При тях нищо не е в хармония и те се държат прекалено… по мъжки, за да осъзнаят, че са раздразнили една жена. Разбери, мъжете са кучета.

След като влязоха в залата за конференции, Лиза затвори вратата и се обърна към Нина. Заговорническа полуусмивка разтегли яркорозовите й устни в широка, лъскава усмивка.

— И така, какво има?

Искаше й се да премине към главната тема след минутка, след няколко предварителни въпроса, с които да се доближи до нея. Нина измъкна един стол и седна.

— Седни. Исках да те попитам за някои от играчите, без някой да може да ни чуе.

— За някои играчи. — Лиза седна на един стол и подпря ръце на масата, явно заинтригувана. — Искаш да кажеш заподозрени?

Нина наклони глава на една страна.

— Вероятно заподозрени. Мислиш ли, че би могъл да бъде някой играч?

— Разбира се. Или запалянко. За кои играчи искаш да разбереш нещо?

— За който и да е. Садик, Едрик. Или някой друг от отбора, за когото можеш да се досетиш.

— Този разговор е поверителен, нали? — Лиза стрелна поглед към вратата. Подпъхна кичур коса зад ухото си. — Защото аз спечелих доверието на този отбор и не искам да го изгубя.

— Разбира се — увери я Нина. — Просто предположих, че след като ти си в центъра на нещата…

— И след като съм жена…

— И след като си жена — съгласи се Нина, — можеш да имаш някои предположения, които да споделиш. Мич и Джаред изглежда си мислят, че никой не може да навреди на Мич. Това не помага.

И тя се усмихна унило.

Лиза седна на мястото си, очевидно задоволила любопитството си.

— Ами… Садик… Сам… може да бъде наистина опасен, когато е друсан.

— И аз така чух.

— Да, вярно е. Но като оставим настрана наркотиците той е съвсем хрисим. — На устните й се появи бърза усмивка и след това изчезна. — Но той е избягал от центъра за рехабилитация, чу ли това?

Нина кимна.

— Обажда се на няколко пъти тук, Нина, но аз не съм казвала на никого. Не искам той да се забърква в повече неприятности. Просто се опитвам да го убедя да се върне обратно в центъра. — Тя изсумтя. — Но кой ли да слуша?

— Каза ли ти къде е?

Секретарката поклати глава.

— Той е по-умен от това. Сега за Едрик. — Тя извъртя очи. — Не позволявай на господин Невинност да те заблуди. Той просто е вероятно заподозряно лице като всички останали.

Сърцето на Нина затупка по-бързо.

— Кое те кара да мислиш така?

— Просто вътрешно чувство. Прави се на две и половина, но мисля, че се изплъзва. Нямам никакво доказателство. Мич ми каза, че Едрик се е навъртал около къщата му онази нощ, когато ти пристигна.

— Така ли? — Изненадата я жегна. Чувството на Лиза потвърждаваше нейното. — Ами Брок?

— Брок? Може би. — Лиза изглежда бе скептично настроена. Изкриви уста на една страна и известно време оглежда маникюра си. — Какво би имал той срещу Мич?

— Не знам? Затова те питам. Ако считаш, че не е логично да бъде заподозрян, свободна си да го кажеш.

— Както казах, може би. Но просто не го виждам.

Като кръстоса крака, Нина смени тактиката, както се надяваше, с неподправено изящество.

— Добре, друг въпрос. Мич има ли си приятелка? Вероятност за някакво фатално привличане в живота му?

— Приятелка? О, не мисля, че това има нещо общо. — Лиза се намръщи и вдигна глава. — А ти?

Нина вдигна ръце с дланите напред.

— Просто разсъждавам. Трябва да проверя ситуацията от всичките й страни.

— Е, Мич наистина си има приятелка, разбира се, че има приятелка. Не забравяй, той е Адонис на НБА. Жените винаги се интересуват от мъже като Мич. — На лицето на Лиза се появи изражение на разбиране. — Ти не се интересуваш от него, нали?

Нина залитна назад и постави ръце на гърдите си.

— За Бога, не — излъга тя, като се опита да убеди себе си толкова, колкото и Лиза. — Опитвам се да разбера дали има жена в живота му, която да е настроена срещу него.

— О, добре. Просто ме изненада с този въпрос.

Погледът на Нина прониза Лиза.

— Значи сме квит, тогава. Ти също ме изненада.

Нима бе толкова очевидно, че една жена, която едва я познаваше, можеше да види, че тя е… привлечена… от треньора?

Тя лекичко се изкашля.

— Значи казваш, че Мич излиза с някоя?

— Не съвсем. Никога не го е правил, въпреки че около него имаше непрекъснато жени.

Лиза кръстоса ръце и челото й леко се намръщи.

— Но щом веднъж Фелисити заби челюстите си в него, другите жени си подвиха опашките. Те често са в устата на другите, Мич и Фелисити. За съжаление — добави тя, като подчертаваше всяка сричка.

Познатото кисело усещане сви стомаха на Нина, но тя го пренебрегна. Това бе мисия за намиране на факти в края на краищата. Не я беше грижа дали този мъж има жена или рояк дечурлига, а камо ли да се безпокои за някаква си приятелка на име Фелисити. Фелисити, а? Това би било подходящо име за някой френски пудел.

Тя се изкашля леко.

— Предполагам, че ти не харесваш тази Фелисити… каква й бе фамилията?

— Аштън. Фелисити Аштън — изсъска жената, като се опита да прикрие презрението си. — И така си е, не я харесвам. Тя действително се наричаше моя добра приятелка, но стигнах до заключението, че не е нищо, освен уличница, която се опитва да се издигне в обществото. Тя е такъв тип жена, която би стъпкала всяка друга в безмилостния си лов за някой мъж с пари.

И потърка пръсти, за да подчертае думите си, със свити от презрение устни.

Нина бе обзета от състрадание.

— Да приема ли, че тя е потъпкала приятелството ти?

Лиза се нацупи още повече.

— Съвсем точно. Използва ме. Мисля, че никога не е желаела искрено да й бъда приятелка. За нея аз бях просто един мост към Мич. Този тип жени ме карат да се чувствам зле.

— Съжалявам. Мен също.

Лиза изсумтя с искрено възмущение.

— Е, тя ще си получи заслуженото.

Нина се опита да измести разговора към някое по-неутрално разклонение на темата.

— Ако тя и Мич са толкова одумвани, къде е тя?

— Нямам представа. Не искам да говоря за нея повече, но не съм я виждала от известно време.

— Тя работи ли?

Лиза изсумтя.

— Ха! Нито един ден в нещастния си живот. Единственото нещо, което някога е работила, е да си извива мършавото тяло под някой мъж, който може да я обсипе с диаманти и кожи.

— Наистина ли? — Нина изпита разочарование. — Това ме изненадва. Жена като нея не изглежда да е типът на Мич.

— Не се шегувам, но предполагам, че човек никога не може да каже какво е в главата на един мъж. Ако бях усетила дяволския й план да го улови в капана си, никога не бих ги запознала. Той заслужава нещо по-добро.

— Е, очевидно той не споделя мнението ти за тази жена. — Въпреки че от описанието, което Лиза й бе дала, Нина бе съгласна — Мич наистина заслужаваше нещо по-добро. — Чудя се къде ли е все пак.

— На практика тя страда от хроническа загуба на апетит, но всеки път, когато наддаде стотина грама, отива в някаква префърцунена ферма за регулиране на теглото в Калифорния. Може би е там. — Лиза погледна към часовника на стената и сви устни. — Не искам да прекъсваме, но…

— Съжалявам, почти свършихме. Нямаше ли Мич да спомене, ако Фелисити е в Калифорния? Той никога не е разговарял с мен за нея.

— Той е много потаен за личния си живот. — Лиза се завъртя на мястото си, като погледна още веднъж крадешком часовника. — Ако не е споменал за нея, то е вероятно защото знае, че тя няма никаква връзка с преследването, и просто не иска да се намесваш в техните взаимоотношения.

Втренченият поглед на Нина срещна острите очи на Лиза.

— Не исках да те обиждам. Просто казвам защо Фелисити би преследвала Мич. Но тя получи онова, което искаше.

Нина кимна.

— Добро основание. Не съм искала да те разстройвам.

— Не съм разстроена. Просто мразя тази жена и съм отрупана с работа. — Тя се изправи и пъхна стола под масата. — Кое те кара все пак да мислиш, че една приятелка може да бъде заподозряна?

— Е, никога не ми е идвало на ума, че Мич е увлечен по някоя. Но когато днес излезе, е отишъл до един цветарски магазин и е поръчал четири дузини цветя. Това ме наведе на мисълта, че е възможно да съм пренебрегнала цяла дузина възможни подозрителни лица.

— Случайно не е ли поръчал рози?

Лиза изключи осветлението над главите им и се дръпна настрани, за да направи място на Нина да мине, а тя да затвори и заключи вратата.

— Н-не знам. Не забелязах. Защо?

— Защото вдругиден е Денят на майката, Нина, а Мич винаги поръчва рози за майка си. Вероятно напразно си се безпокоила за някоя приятелка.

— Денят на майката — повтори Нина с учудване. — Хм. Дори не си бях помислила…

— Ооо… — подразни я Лиза. — Виждам каква добра дъщеря си. — Тя зацъка с език. — Имаш все още няколко минути, ако искаш да изтичаш и да поръчаш нещо за твоята майка.

Устните на Нина се удължиха в тънка усмивка.

— Няма нужда. Аз нямам майка.

Тя изненада себе си, като призна това на висок глас.

— Така ли? — Лиза се вторачи в нея, докато двете преминаваха по коридора. Едното ъгълче на устата й се повдигна. — Какво знаеш ти… Още едно общо нещо между нас.

— Къде е твоята майка?

— Не знам, не ме и интересува. Във всеки случай — тя присви очи и гърбът й се вдърви, — тази жена е мъртва за мен от години.