Линда Сю Купър
Беззащитни сърца (11)

Глава десета

Първите две седмици, които Тес прекара вкъщи, преминаха гладко. Мич бе осигурил денонощна болнична помощ, въпреки че двамата с Нина нямаха много работа през деня. Направо не можеше да повярва колко бързо Нина и майка му се бяха привързали една към друга, макар че това му доставяше удоволствие повече, отколкото искаше да си признае. Тес процъфтяваше под помощта на Нина. Той не бе виждал майка си да изглежда толкова доволна, още откакто й бяха поставили диагнозата.

Мич се усмихна само като си помисли за това, докато излизаше от душа. Избърса се с кърпата, като си помисли, че Нина също изглежда се чувстваше прекрасно заради връзката си с Тес. Раздразнителността й бе намаляла. Усмивките и смехът се появяваха по-често върху лицето й, като подчертаваха красотата й, която вече бе карала дъхът му да спира.

Нямаше нищо, което да показва, че преследвачът ги бе последвал, но все пак Мич беше благодарен във всеки буден миг за това, че бе взел Нина със себе си. Тя го успокояваше, помагаше му, поддържаше духа му. Играеше ролята си превъзходно и това му харесваше. Престорено или не, беше хубаво като сън. Въпреки най-добрите му намерения да остане на разстояние, тя дълбаеше всеки ден по малко от самозащитната му стена. С инстинкта на сукалче, което търси гърдите на майка си, Мич осъзнаваше, че се влюбва в Нина Уайлд. Самото й присъствие бе отворило залостения ръждясал капак на сърцето му и той едва можеше да се въздържи да не й извика: Хайде, ела тук, ангел мой. Не е кой знае колко много, но това си е нашият дом.

Той избърса кръга от пара от огледалото и се загледа мрачно в отражението си. Беше обещал да не се възползва от нея и от тази ситуация. Трябваше да го помни. Без значение колко добре Нина играеше ролята си пред Тес, когато останеха сами с него, дистанцията между тях се увеличаваше и отношенията им оставаха чисто делови. Както обикновено.

Като запаса хавлиената кърпа около кръста си, той придаде пухкав вид на косата си за последно и пъхна прогизналата мъхната тъкан в коша. Отвори вратата, за да остави парата да се разпръсне, и се спря да послуша. Приглушен разговор, нежен и оживен, нахлу в помещението. Безгрижен смях. Нейният смях, който гъделичкаше мислите му като някакво магическо обаяние.

Мич постави ръце на ръба на мивката и наведе глава, като се опита да успокои емоциите си. Нина Уайлд се бе оказала нещо много повече, отколкото се бе спазарил. Красива, находчива и остроумна. Достатъчно вироглава, за да подтикне и най-отстъпчивия мъж да се удря в гърдите като някой пещерен човек.

Неандерталец. Той изсумтя. Нали така го бе нарекла веднъж? Откровено казано, с удоволствие би я замъкнал в пещерата си и би я пленил на фона на мъждукащия червено-оранжев пещерен огън. Но, хей, той бе съвременен мъж — щеше да се настани в нейната пещера. По дяволите, дори би й позволил тя да го завлече. Като се засмя леко на глупавата мисъл, Мич се отдаде за кратко на радостта, като й позволи да отпусне непрекъснатия яростен пристъп на болката. Присъствието на Нина му даваше отсрочка и Тес явно бе очарована от нея. Той се зачуди какво ли би си помислила майка му, ако узнаеше, че Нина му е бодигард. Нещо повече — зачуди се какво би си помислил неговият бодигард, ако узнаеше, че е започнала да означава твърде много за него.

Тя заемаше мислите му, разбъркваше стомаха му. Прекъсваше съня му и го мотивираше да работи по-усърдно. И тъй като тя бе единственият цветен проблясък светлина в черно-белия му живот, и най-малките неща за нея прескачаха в съзнанието му, когато беше наблизо. Жизнената й гъста коса, която просто го молеше да я сграбчи, начинът, по който повдигаше едната си вежда срещу него в дръзко предизвикателство. Да не говорим колко съвършено пасваше да седи в скута му. Като две половини на едно цяло, за което той никога не бе подозирал, че съществува.

Наведе глава и изпусна изтерзана въздишка. Когато бе казал на майка си, че обича Нина, думите му не прозвучаха като лъжа. Това го уплаши. Нещо по-лошо — още от мига, в който запозна майка си с Нина, вече знаеше, че иска да я задържи при себе си и после, когато майка му си отиде. Не мислеше, че ще може да го понесе, ако нещата се развият по друг начин. Тя бе нахлула в живота му, поглъщаше го изцяло. Как можеше въобще да се откаже от нея…

Не можеш да се откажеш от нещо, което не е твое, приятел.

Мич нахлузи любимия си чифт джинси Ливайс и също толкова избеляла тениска. Отърси се от меланхолията си и тръгна към майка си и към бодигарда си. Към Тес… и тревогата. Докато приближаваше спалнята на майка си, звуците от разговора ставаха все по-отчетливи. Той се спря тъкмо пред вратата и заслуша.

— Кажи ми, как е Мич сред онези младежи, които тренира. Измина толкова много време, откакто можех да го наблюдавам — гласът й секна от вълнение. — Винаги се гордеех толкова с него…

Болка сви Мич като от силен ритник в слабините.

— Мич е чудесен. Той наистина е вдъхновител… мъж в стихията си. Привличането му е хипнотизиращо.

— Би станал чудесен баща — отрони Тес. — Не мислиш ли?

Нина остана безмълвна в продължение на известно време, преди да се изкашля леко и напълно да пренебрегне въпроса.

— Той се отдава напълно на онова, което прави, то е очевидно. Когато отидох на първата тренировка, не можах да откъсна очи от него.

— Това е любов, скъпа.

— Да. — Той чу как Нина промълви: — Страхувам се, че е това.

Лека изненада замени вълната на страдание у Мич.

— Нина, знам от какво се страхуваш — поде Тес сериозно.

Мич чу как завивките прошумоляха и изпита угризение от това, че подслушва. Но вече не можеше да спре.

— Т-така ли?

Устата му се изви в усмивка при неприкритото опасение на Нина.

— Разбира се — потвърди Тес с увереност, на която той винаги се възхищаваше. — Страхуваш се, че ще ти стори зло.

— О, това. Амиии… — Нина провлeче думата, като я подчерта с лек смях. — Струва ми се… че е вярно.

— О, Нина! Аз отгледах добър син. Той те обича, сладко момиче. Изглежда това никога не е достатъчно за жените от твоето поколение.

— Би било достатъчно — въздъхна Нина, — но не знам. Как можеш да си толкова сигурна, че ме обича, Тес?

— Той е мое дете, скъпа. С никого не съм го виждала такъв, освен с теб. Вие двамата си принадлежите един на друг — това е толкова сигурно, колкото е сигурно, че седя тук и приказвам, което не е малък подвиг.

— Нямаш представа колко ми се иска това да е вярно — промълви Нина, като прозвуча странно искрено.

Мич бе обзет от смущение и осъзна, че е прекрачил границата, дори за един подслушвач. Отдалечи се с тихи стъпки, после лекичко се изкашля и отново приближи към вратата с походка, която подхождаше на един треньор от НБА.

Застана до Нина, седнала на ръба на леглото. С бавно, нежно движение погали разпилените бели къдрици на Тес. Планираните му коментари умряха в гърлото му. Очите на майка му бяха затворени, лицето й бе спокойно, ведро щастливо, че е с хората, които я обичат. Вълнението замъгляваше погледа му, задушаваше го. Дишането му стана неравномерно. Горещината загъделичка крайниците му и се спусна ниско в слабините му при вида на момичето, което се преструваше на негова любовница, и на майка му.

Той отвори широко очи. Знаеше, че ще запомни тази сцена завинаги — златистата светлина на лампата, която се отразява от гъстата коса на Нина, подпъхнатия под нея крак, ведрата усмивка на майка му.

Нина вдигна глава. Усмивката стигаше чак до ушите й.

— Хей, виж кой е тук! Един току-що изкъпан от глава до пети.

Той се отдели от дървената табла на леглото и застана по-изправен, като откъсна поглед от жената загадка, за да се вгледа в майка си. Думи, Халоран. Кажи нещо.

— Удобно ли ти е, майко?

Наистина ли Нина мислеше това, което бе казала? Възможно ли бе то да е вярно?

Тес кимна.

— Доста удобно. Не съм против медицинската терапия, но отдавна не съм се чувствала толкова добре.

Мич прекоси стаята и седна на леглото от другата страна на Нина. Взе ръката с издути вени на майка си в своята и поглади кокалчетата на пръстите й. Би обърнал и света, ако това щеше да направи последните дни от живота на майка му по-добри. Би впрегнал ветровете, ако това можеше да накара Нина да го обикне.

— Бих направил всичко за теб — промълви той на майка си, преди да вдигне глава и да срещне втренчения поглед на Нина. — Знаеш го…

Гърдите на Нина се повдигаха и отпускаха с кратко пухтене, сякаш бе задъхана. Той се опита да не забелязва как движението притиска разкошните й гърди към блузата й.

Мич насочи отново внимание към майка си, докато тя му казваше:

— Знам, че би го направил, сине. — Ясните й очи потърсиха неговите. Брадичката й потрепери. — Обичам те, Мич, запомни го. Ти си най-добрият син, който една жена може да има.

Острие на терзание, отровено с вина, прободе сърцето му. Умът му се забавляваше с гърдите на Нина, докато майка му…

Не прави така, че да звучи като довиждане.

Той се опита да измисли отговор, като стисна зъби, за да не се разпадне. Нина долови втренчения му поглед и му смигна, съчувствието й беше искрено и твърдо. Желанието да ги събере и двете в прегръдката си и никога да не ги пусне бе завладяващо.

Смесеният с кашлица смях на Тес наруши това очарование и Нина погледна към нея.

— Ах вие, влюбени птички — зацъка с език тя. — Карате една стара жена да се чувства млада само като ви гледа. Толкова съм щастлива.

Очите й искаха да се затворят, но тя с мъка ги отвори.

— Би трябвало да поспиш, мамо — прошепна Мич все още замаян.

— Предполагам, да. — Тя клокна с език и леко поклати глава. — Бих искала да остана будна през останалото време от живота ми, за да мога да бъда с теб, сине. — Потупа ръката на Нина. — И с теб, скъпа. Толкова много трябва да науча за теб за…

Толкова кратко време.

Не бе нужно да го изрича. Неизречените думи увиснаха като зловещ камбанен звън при нечия смърт във въздуха около тях и яко въже от смут свърза втренчените погледи на Мич и Нина. Нина се приближи до леглото и застана до него. Мич почувства как ръцете й се извиват около кръста му, горещината на лицето й върху рамото му, и се пребори да отрече онова, което знаеше, че е вярно. Той обичаше Нина. А не можеше да я има. Но, по дяволите, щеше да намери начин да промени това, или да умре, опитвайки се.

Докато Тес спеше, Нина и Мич се обаждаха поред по телефона. Мич прекара повече от час, унесен в обсъждане на стратегията с Брок и останалите от треньорския щаб, след което Нина се свърза с Пийт Джеферсън, който все още работеше по случая. При него нямаше прекъсвания, но нямаше и нови проблеми. Мич се опитваше да привлече вниманието на Нина върху себе си, опитваше се да възвърне част от онази интимност, която бяха споделили, докато бяха около майка му. Нямаше успех. Когато се разминаваха, тя правеше така, че да не се докоснат. Когато погледнеше към нея, тя извръщаше поглед. Прималяваше му от копнеж по нея и му ставаше дори още по-зле, като знаеше, че това за нея означава просто един по-рисков ангажимент и нищо повече, без значение колко привързана се представяше пред Тес.

Надеждата му бе започнала вече да се изчерпва, когато Нина най-накрая реши да спре да го отбягва. Тя се настани на кушетката в гостната, в съседство със стола, който той заемаше, и зарови лице в едно списание. Няколко минути по-късно Мич забеляза, че не бе обърнала страницата. Нито веднъж. Изключи телевизора и погледна към нея. Не му обърна внимание.

— Хей…

Погледът й пробяга по него и се върна обратно на страницата.

— Здрасти.

— Изглеждаш изморена. Какво четеш?

— О, ами… — Нина затвори набързо списанието и прочете заглавието. — Добро домакинство. На майка ти е.

Той стана от стола и избра един компактдиск — беше произведение на Ван Морисън, Горски мед — и нагласи звука до приятно ниво.

— Отпусни се за малко, Нина. Дай почивка на мозъка си.

Тя потърка замислено белега на бузата си.

— Аз… добре.

Остави списанието върху масичката за кафе, после отметна глава назад. Клепачите й се затвориха, когато живителните струни на Ван Морисън изпълниха стаята.

— Страхотна песен…

Тя може и да бе решила да се отпусне, но ръцете и краката й бяха здраво кръстосани. Беше стегната по-силно, отколкото навехнат крак на някой играч, преди голям мач.

— Ммм — обади се Мич, като се настани до нея на кушетката, решен да проникне през черупката й.

Главата й подскочи нагоре, като изглежда искаше да прецени новата им близост с някаква кратка радост. Предчувствие разполови челото й. Пръстите й си играеха с шията й.

— Напомня ми за теб — добави той.

— Кое ти напомня?

Той се засмя.

— Песента, ангел мой. Нима не разговаряме за нея? — Сниши брадичката и тона си, после разплете ръцете й. — Успокой се. Няма да те ухапя.

Лицето й пламна. Тя съзнателно разхлаби крайниците си с няколко апатични разтърсвания.

— З-знам. Трябва ли да ме наричаш ангел!

— Да — рече той простичко. Посочи с палец към кухнята, тъй като му хрумна нова идея. — Искаш ли малко вино?

Кимването на Нина бе рязко и нервно.

— Добре. Чудесно.

Мич излезе и Нина въздъхна глухо. Тя разтърка слепоочия и се насили да си спомни мястото си тук, ролята си. Присъствието на Мич засенчваше пространството във всяка стая, в която влезеше. Той беше голям, беше мъж и… беше Мич. Господ да й е на помощ, беше отишла твърде далеч…

Въпреки отчаяните си опити да се държи на разстояние, тя бе толкова болезнено влюбена в този мъж, толкова опиянена от майка му и от живота му, че не можеше да го погледне, без да я присвие стомахът. Ако неговите погледи и тялото му не я хващаха като с кука, ако неговата безкористна природа не я бе замаяла, то когато го видя как общува с майка си, тя попадна в мрежата, която най-накрая я бе завлякла подхвърляна и блъскана на брега. Необходима й бе всяка частичка от решимостта й, за да поддържа професионално равновесие с него. И с Тес. И все пак, колкото и да се опитваше, не можеше да се освободи от тази мрежа.

Откъм кухнята Нина дочу скърцането от тирбушон, приглушения звук от тапата, която поддава, и специфичното кълколене на виното, което Мич налива. Тя се възползва от мига, в който остана сама, да прочисти ума си и мислено се подготви за неизбежното му връщане. Къщата бе малка, но толкова топла и гостоприемна, дори повече от тази на Мич. Имаше същата миризма на джинджифил, която тя си спомняше от всяка къща на възрастна жена, в която бе влизала. Тя прокара пръсти върху изрязаните покривала на облегалките на кушетката и любовта към възрастната жена захапа сърцето й. Решимостта й нарасна. Щеше да направи това, щеше да мине през него заради Тес. Без значение какво щеше да струва това на сърцето й. Усмихна се, когато Мич влезе в стаята с две чаши бяло вино.

— За какво е тази широка усмивка?

— Обичам майка ти — изтърси тя.

Паузата на Мич бе почти неуловима, но тя я усети. Нима бе пристъпила невидимата граница?

Той постави чашите на масичката за кафе, седна до Нина и протегна ръка да завърти един кичур коса на пръста си.

— Не се възгордявай, скъпа, но аз съм съвсем сигурен, че и тя те обича.

Думите му бяха прекалено интимни, прекалено припрени. Осъзнаването, че той чувства това нещо между тях, също бе като удар под пояса за нея. С треперещи ръце, тя се наведе напред и грабна своята чаша с вино. Отпи и погледна към Мич през ръба на чашата. След като преглътна и облиза устни, тя я остави и въздъхна.

— Какво правим ние, Мич?

Той заплете пръст в косата й.

— Грижим се за майка ми?

Тя поклати глава.

— Не. Какво правим ние с теб?

Кичурът коса падна. Галещите му пръсти намериха бузата й.

— Мога да говоря само за себе си, но се наслаждавам на компанията на една красива жена.

Последва тишина, преди той да я хване за китката и да я притегли в скута си.

— Ела.

Тя се възпротиви.

— Мич, ние би трябвало…

— Шшт. — Привлече я по-близо, като покри бузата й с длан. — Просто приеми, Нина, моля те… Нека да те подържа за секунда. Няма да кажа на никого. Просто имам нужда да се почувствам… жив.

Тя се поколеба за миг, после се предаде. Телата им прилепнаха като две части на едно разбито сърце, възстановено и тупкащо със свой собствен живот. Какво би й навредило да му предложи физическа утеха за минута или две? Да се сгуши в Мич Халоран не бе най-неприятното задължение, което някога бе изпълнявала.

Тя сгуши глава на рамото му и въздъхна. Разпери длан върху гърдите му.

— Плашиш ме — отрони му, шокирана от факта, че го изрече на глас.

Той целуна косата й и я придърпа към себе си.

— Защо?

— Защото… ме караш да чувствам…

Тя сграбчи тениската му в юмрука си и вдиша миризмата му. Дълбоко в нея започна пулсирането. Всеки път, когато той се движеше, тя усещаше още един силен мускул на тялото му.

— Ти просто… ме караш да чувствам…

— И толкова ли е лошо това?

— При тези обстоятелства?

Остави го да прецени сам.

Повече почувства въздишката му срещу тялото си, отколкото я чу.

— Съжалявам. Знам, че положението, в което те поставих, е много трудно за теб.

Нина се сгуши в него и я обхвана натрапчиво безпокойство.

— Всъщност е много удобно — каза тя, като се опита да насочи разговора към по-малко рискова тема.

Трябваше да си държи устата затворена за страха си. Прозвуча почти така, че все едно го съблазнява. Той не отговори на закачката й.

— Знаеш какво имам предвид.

Тя кимна срещу рамото му. Изпълващо вълнение и непролети сълзи изгаряха носа й. Тя си поигра с гънките на фланелката му.

— О, да. Винаги.

— Няма да се възползвам от теб, сладка Нина, обещавам ти.

Това би трябвало да я накара да се почувства по-добре. Не стана така. И тя просто искаше да не обсъжда повече тази тема, за тяхно добро.

— Нека да оставим това. Знаем какво трябва да правим. Освен това, Мич, аз истински обожавам Тес и съм толкова благодарна, че съм част от… това. — Тя вдигна лице. — Не мога и да си помисля за друго място, където да се чувствам по-добре отколкото тук. Отколкото с нея.

Времето спря. Никой не дишаше. Мич я погледна така, както никой друг мъж не беше го правил, и тя помисли, че сърцето й ще се пръсне, ако той кажеше нещо, с което наруши това спокойствие. Постави пръсти на устата му.

— Просто остави нещата… така.

 

 

Грижите за Тес помрачиха всичко в следващите дни. Понякога изглеждаше като че ли лекарите бяха сгрешили, като че ли Тес щеше да бъде с тях завинаги. В други дни двамата с Мич кръжаха над леглото й в продължение на часове, като се страхуваха, че тя ще си отиде, ако помръднеха или дори само мигнеха. Въпреки нарастващите дози морфин, болката на старата жена бе непрестанна.

В един от по-хубавите следобеди те седяха на леглото на Тес, смееха се и слушаха смешните истории от детството на Мич, докато прелистваха купа фотоалбуми. Тес имаше готов анекдот за всяка снимка. Както им бе станало навик, Нина седеше настанена върху краката на Мич, а ръцете му обгръщаха тялото й. Това вече не изглеждаше неестествено. Фактът, че нямаше никакъв контакт с преследвача, не оправи нещата. Само помогна прекалено лесно да заблуди ума си и да повярва, че ролята й в живота на Мич няма нищо общо със смъртните заплахи или със стрелбите.

Като затвори един от албумите, Тес вдигна поглед към Нина, все едно че бе прочела мислите й. Кокалестите ръце на възрастната жена се сплетоха с нейните.

— Вие си принадлежите един на друг, деца. Вярвайте в това. Толкова съм щастлива, като виждам, че си подхождате идеално.

Коментарът задави Нина и тя не можа да отговори.

— Благодаря ти, мамо, съгласен съм с теб — смигна Мич на Нина.

Бързият отговор на Мич бе част от същата игра, която играеха в продължение на седмици, но този път прозвуча фалшиво. Безплодно отчаяние завладя Нина. Можеше да си спомни, че това бе само една игра и просто да се наслаждава на задявките. Оставяше любовните му намеци да влизат през едното ухо и да излизат през другото. От време на време обаче действителността се изправяше пред нея като защитна преграда, блъскаше я като вятър в предно стъкло на автомобил и я оставяше замаяна. Безобидното му флиртуване бе сторило това. Защото това, което Тес бе казала, беше вярно — те наистина си принадлежаха един на друг. Но Нина повече от всеки друг знаеше, че животът невинаги е справедлив.

Тя се изправи. Тес не бе нейната майка. Мич не бе нейният любовник. А тя бе опора в живота им.

— Аз отивам до…

Посочи бързешком към вратата, като преглътна, за да успокои треперещия си глас.

Загриженост затъмни очите на Мич.

— Добре ли си?

Тя избягна погледа му.

— Добре съм.

Като се наведе, тя постави бърза целувка на бузата на Тес и се обърна да излиза.

— Побързай да се върнеш, скъпо момиче. Обичам те — изрече тихо Тес.

Сълзи замъглиха очите на Нина и тя силно прехапа устни, като се пребори да потуши необузданите си емоции.

— Аз също те обичам, Тес…

Като се обърна, тя прегърна внимателно слабата жена. Докато се изправяше, погледна към Мич изпод воала на влажните си мигли. Той се усмихваше. Като преглътна скръбта като лекарство, което оставя металически вкус в устата, Нина излезе.

Зад затворените врати на спалнята си Нина се предаде на моментната си уязвимост. Какво правеше тя тук, между впрочем? Влюбваше се в хора, които нямаха място за нея в живота си? Отпусна се на ръба на леглото, наведе се напред и остави сълзите да рукнат. Болеше я. Господи, винаги я беше боляло! Знаеше, че тази болка ще дойде и най-вече за това не искаше да последва Мич до Колорадо. Но фактът, че бе очаквала това нещастие, не правеше по-лесно понасянето му.

След броени минути самосъжаление, напоено в сълзи, Нина се съвзе с няколко леки пляскания по бузите. Избърса припряно мокрото си лице с ръка и мислено се закле да се измъкне от тази яма на униние.

Тя се преоблече в широки панталони и тениска, като се надяваше, че едно бързо упражнение ще отърве ума и сърцето й от напрежението и безпокойството. Тези китайски упражнения за дишане бяха основна част от тренировките й по бойни изкуства в продължение на години, измислени да канализират жизнените сили на човек към положително действие и да допринесат за спокойствие. Тя вярваше в силата им и, за бога, винаги имаше нужда от стабилизиране.

Като изостави неохотно свещеността на спалнята, тя се изпъна на килима във всекидневната, като се опита да изчисти ума си от тревогите и да се отдаде на ритуала. Съсредоточи се върху любимата си златна мъдрост на кунгфу от Шао Лин: Просветление се постига посредством самоусъвършенстване.

Точно така. Нина Уайлд трябваше да премине през тази си мисия, без значение колко високи бяха изискванията. Никой нямаше да я държи за ръка. Тя беше абсолютно сама и точно така щеше да си остане, след като приключи всичко. Погледни откъм добрата страна, Нина. Нещата вероятно не могат да станат по-лоши.

С широко разтворени крака и колене, наведени ниско в конска стойка, тя си пое дълбоко въздух и си представи, че през краката й тече вода в тялото й, после се изтича през краищата на пръстите й докато протяга ръце. Водата отмиваше тревогите й, изчистваше мисълта и душата й. Това нещо с Мич бе една илюзия, една форма без съдържание. Едно средство към края, което тя поддържа. Нищо повече.

Изправи се срещу страховете си, госпожице Уайлд, или стани тяхна жертва.

Добре, добре… Имаше нещо повече от това. Тя се страхуваше, че ще изгуби Мич, ще се откаже от илюзията.

Вдишай през носа… издишай през устата.

В действителност това я ужасяваше. С всяка фибра на съществото си тя искаше любовта им да е истинска. Вдишай… изтечи се.

По дяволите, беше започнала да копнее за усещане за семейство, за принадлежност към други хора, които да я обичат безусловно. Това я плашеше. Опитът й я бе научил, че на семейството не може да се разчита. Поне на традиционното семейство. Но Джаред олицетворяваше семейството за нея. И погледни Тес. Именно това искаше тя. Вдишай… издишай.

Толкова ли бе погрешно да жадува за подобна любов от страна на Мич? Да. Не такова бе тяхното споразумение. И все пак тя се ужасяваше от мисълта, че това няма да се случи. Че не би могло да се случи. Вдишай. Сама си бе поставила основните правила. Това бе нейна грешка.

Издишането й стана с хлипане.

— Изправи се срещу страховете си — прошепна тя, като изпълни рутинните упражнения със засилена разпаленост, докато пренебрегна треперенето на брадичката си. Почувства вътрешностите си крехки и немощни. Искаше й се да се сгуши до топлото телце на Дарвин и да заспи.

Тя наведе глава и прокара треперещи пръсти по косата си.

— По дяволите, Нина. Ти, проклета глупачке…

Тя изостави надеждата, че упражненията ще отстранят проблемите й, и реши, че е по-добре да се вземе в ръце и да се изправи срещу страховете си.

Като влезе в стаята на Тес, Нина изпита топъл изблик на задоволство, когато втренченият поглед на Мич се плъзна по тялото й с отблясък на мъжко одобрение.

— Тренира ли малко?

Тя отбягна погледа му.

— Опитах се.

— Нина? Добре е, че се върна. — Тес й даде знак от леглото. — Ела тук, скъпа. Трябва да разговарям с вас. И с двамата.

Нина заобиколи леглото, като направи широк кръг и седна срещу Мич. Притисна ръката на възрастната жена между дланите си.

— Има нещо, от което се нуждая.

— Болки ли имаш? — стресна се Мич. — Искаш ли още морфин?

— Не, синко. Добре съм. Само съм малко… неразположена. Не искам да… ви напусна с такава несигурност в сърцето си.

Тя потупа гърдите си, после взе със свободната си ръка тази на Мич.

Нина видя как адамовата ябълка на Мич мръдна веднъж.

— Не трябва да говорим за това, мамо.

— Трябва, синко — настоя Тес, а тонът й бе по-неравен, отколкото обикновено. — Трябва да приемете, че не разполагам с вечност.

— Д-добре, мамо. Както искаш.

Продължавайки, Тес въздъхна, после сведе поглед към плюшената кувертюра.

— Една майка се опитва да даде всичко от себе си, както разбирате. Имахме трудни моменти… знам го. И все пак винаги съм се опитвала да те науча да цениш истинските стойности…

— Имахме чудесен живот. Никога не съм имал нужда от нещо повече от теб.

— Но сега ще имаш нужда, сине.

Сърцето на Нина затупка от смут и мъка и ужасното чувство, че не е на мястото си. Един външен човек не би трябвало да бъде посветен в този разговор.

— Може би трябва да ви оставя двамата да си поговорите.

Тес стисна ръката на Нина по-силно.

— Не. Това засяга и двамата.

Нина и Мич си размениха любопитни погледи. Някакво предчувствие изопна нервите й. Тес се закашля и после започна:

— Сине, когато си отида, искам да знам в сърцето си, че си научил онова, което се надявах да научиш през живота си. Важността на любовта и семейството. Значението на вечното. — Дълбока тишина се спусна над стаята. — Мисля, че и двамата знаете какво искам да ви кажа.

Когато нито Нина, нито Мич заговориха, Тес изпусна дълга треперлива въздишка.

— Спомняте ли си, когато ми казахте, че бихте направили всичко, за да съм щастлива, сине, Нина?

Те се спогледаха, после кимнаха утвърдително.

— Е, Мич, не знаеш ли, че нещото, което ще ме направи най-щастлива, е да видя теб щастлив? Какъв по-добър подарък от това?

Мич не знаеше какво да каже.

Тес погледна към Нина.

— Нина, мило момиче, нямаше да те притеснявам, ако съдбата не ме караше да бързам, но в душата си чувствам, че така е правилно. Благодаря на господ, че сте се намерили един друг. Животът ми би бил съвършен, ако можех да ви видя, че си давате любовен обет един към друг, преди да си отида. Това е всичко, което искам. Да ви видя женени и свързани пред очите на Бог и всички останали.