Линда Сю Купър
Беззащитни сърца (3)

Глава втора

— Трябва да разговарям с Джаред за няколко минути. Сам — натърти той.

Не изглежда ядосан — забеляза Нина. Просто победен и разстроен.

Тя се изправи, приглади с длани черните си габардинени панталони и забеляза трептенето на един мускул на брадичката му — съчетание на безпокойство и триумф. Без съмнение, беше се добрала до този мъж. Оставаше да се види дали в дългосрочен план тази й малка победа ще бъде в нейна полза. Оправи сакото си.

— Ще бъда отвън.

Лукава усмивка се появи в ъгълчетата на устата му.

— По дяволите, вече се чувствам в по-голяма безопасност.

Нина поклати с учудване глава. Изглежда този мъж се бореше здраво и все пак можеше да приема достойно поражението. Уважаваше това у хората. Излезе от кабинета, като дръпна и затвори тежката врата след себе си. Все още стискайки дръжката, тя затвори очи, облегна глава и издиша на пресекулки. Такова ожесточено противопоставяне винаги изсушаваше силите й.

— Има ли нещо, в което да мога да ви помогна? — прозвуча някакъв глас точно пред нея.

Нина моментално отвори очи. Жената, която надничаше подозрително към нея, бе около метър и шестдесет, подпомогната донякъде от тънки и високи черни маркови обувки и от пищна бухнала кафява коса. Носеше модното в Холивуд сако на ивици, което подчертаваше естествените й пищни извивки по начин, за който Нина си мислеше, че е малко прекален за кабинетна обстановка. Не че модата й бе силно място.

Отговори на въпроса й, Нина.

— Не, благодаря, аз… хм…

Издърпа треперещата си ръка от дръжката на вратата, притисна я до гърдите си и се засмя.

— Изненадахте ме. Коя сте вие?

Топлата широка усмивка на жената заличи представата за нея, която създаваха дрехите й.

— Лиза Кадби — представи се кратко и добави: — Секретарката на Мич и Джаред.

Нина протегна ръка. Секретарката не бе на бюрото си, когато Нина бе влязла.

— Приятно ми е. Аз съм Нина Уайлд. Ние с Мич… — Тя прекъсна внезапно, като се зачуди как да продължи. — Аз просто… се срещнах с него и с Джаред.

Малките очи на Лиза се присвиха, после тя премигна.

— Вие сте бодигардът — прошепна. — Нали?

Това изненада Нина. Мич толкова много държеше на дискретността.

— Значи знаете?

Лиза просто се усмихна.

— Аз съм секретарка, скъпа. Знам всичко. — Тя се наведе, а едната й вежда съзаклятнически се изви в дъга. — Джаред? Боксерки. Мич? Слипове. Разбра ли какво имам предвид?

Тъй като никога не бе имала братя и сестри, с които да общува — особено сестри — Нина се почувства малко неловко заради тази споделена интимност. Би отстъпила назад, ако вратата не беше точно зад нея. Не че не жадуваше за такава семейна интимност. Напротив, беше я желала през целия си живот. Но никога не я бе получила. Сега трябваше да поработи върху това как да позволи на хората да се доближат до нея.

— Разбирам. — Тя лекичко се изкашля. — Но Мич иска самоличността ми да остане в тайна.

— Тогава просто ще трябва да измислим нещо правдоподобно за прикритие. Имаш ли някаква идея?

Нина се огледа, като се опита да съчини някаква приемлива история. Помисли си, че тази история с преструването, че тя не му е бодигард, щеше да се окаже по-лоша. Щеше да се наложи да внимава за всяка дума, която изрича. Като погледна надолу по коридора, тя забеляза някакъв огромен мъж с шина на ръката, който се придвижваше бавно към тях. Разпозна в него един от основните защитници на Лейзърс — Едрик Грийли. Ето ти на!

— Какво ще кажеш за това — аз съм един от новите, хм… треньори на отбора?

— Но ти си жена.

— Благодаря ти, че забеляза — усмихна се тя. — Това проблем ли е?

— Не съм сигурна.

Лиза показа за миг моравата си дъвка, а съмнението изглежда се процеждаше от всяка нейна пора. Тя бавно потупа с кървавочервените си, с драконовска дължина нокти по купчината кафяви папки, които държеше пред бюста си, стегнат в сутиен Уандърбра.

— Разбираш ли нещо от този вид работа?

— Разбира се — ухили се Нина. — А онова, което не разбирам, мога да си измисля.

— Предполагам, че можем да пробваме с това. — Лиза безцеремонно я заразглежда от главата до петите. — Между другото, откъде намериха такъв първокласен модел бодигард като теб?

Нина се усмихна, без да е сигурна дали казаното бе комплимент или не.

— Моля те… Едва ли съм Клаудия Шифър. И ме намериха във Вирджиния — смотолеви тя. — Северна. Приятелка съм на Джаред.

— Семейството ти от Вирджиния ли е?

— Аз… ами…

Изпълни я благодарност, когато Едрик Грийли ги прекъсна и я спаси от отговора.

— Хей, Лиза? — провикна се той.

Младата жена въздъхна с едва прикрито раздразнение, което изненада Нина. Тя извъртя гримираните си очи към тавана.

— Какво има, Едрик? Не виждаш ли, че разговарям?

Едрик застина с височината си от над метър и деветдесет и широки гърди като предница на камион с отделно задвижване на четирите колела. Гладкият му тон заприлича на Нина на разтопен тъмен шоколад, а гласът му — богат баритон — проехтя през сградата. Неподвижен, с извинителна усмивка заради прекъсването, той изглеждаше нежен като котенце. Погледна надолу към Лиза и й подаде един плик от химическо чистене.

— Треньорът ми зае неговия смокинг преди няколко седмици за едно благотворително мероприятие, обявено в последния момент. Почистих го. Просто се чудех дали ще му го дадеш.

— Видя ли му сметката? Не му ли разпори ръкавите?

— Не, доста внимавах как си движа ръцете. Пък и с изключение на раменете двамата с треньора имаме почти еднакви размери.

— Преувеличаваш.

Тя грабна поставените в полиетиленов плик дрехи от него, като едновременно с това му хвърли насмешлив поглед.

Без сякаш да забележи язвителното й отношение, той й благодари, после погледна пак към Нина.

— Коя си ти?

— Въпреки че действително не ти влиза в работата, тя е нов треньор и се казва Нина — троснато го осведоми Лиза.

— Не знаех, че има нужда от нов треньор — заекна Едрик.

— Не сметнахме, че трябва да се консултираме с теб.

Нина премигна два пъти към Лиза, ужасена от промяната в отношението й. Очевидно играчът и Лиза не можеха да се понасят. Тя се усмихна леко за извинение на Едрик.

— Здрасти, Едрик.

Той й протегна огромната си ръка.

— Радвам се да се запознаем, Нина.

Топлата му, гладка длан обхвана нейната и тя изведнъж започна да изглежда малка.

— Предполагам, ще хващам тази твоя китка, веднага щом махна шината, а? — Той погледна надолу към краката си и стеснителна усмивка смекчи чертите на лицето му. — Оздравява малко по-малко.

Нина беше видяла падането, при което Едрик си бе счупил ръката, по канала ESPN. Изглеждаше като болезнена контузия, дори и на телевизионния екран.

— Ще се погрижа за нея — излъга тя лесно.

— Благодаря. Е, най-добре да тръгвам.

И той отправи и на двете една последна усмивка, преди да се обърне и да поеме към изхода.

Нина се загледа как всяващата му страх фигура се смалява постепенно по коридора и после се обърна към Лиза.

— Изглежда приятен човек.

— Той е досадник — промърмори секретарката.

Раздразнението й премина като електрически ток през стаята. Секретарят Джекил и госпожа Хайд.

— Защо си толкова строга към него?

Лиза има доблестта да се покаже малко засрамена от реакцията й към мъжа. Две червени петна се появиха на бузите й, покрити с руж.

— Както казах, той е един досадник. Винаги се навърта около Мич като голяма, глупава сянка. Пречка му се. И, разбира се, Мич просто окуражава поведението му. Той има слабост към странниците. — Тя се насили да въздъхне. — Просто нямам доверие на Едрик. Съжалявам, не исках да се държа като вещица. Когато си имаш работа с егото на тези атлети всеки ден…

— Няма нищо. — Нина вдигна длани към Лиза. — Не ми влиза в работата.

Лиза си пое дълбоко дъх.

— Е, радвам се, че си тук — заради Мич. Той има нужда някой да го пази. Ще бъда наоколо, ако имаш нужда от мен.

И младата жена показа с жест правоъгълната приемна и едно работно място в диагонал от вратата на Мич. Като се завъртя на обувките си с прекалено високи токчета, тя се запъти с несигурна походка към своята си територия. На средата на пътя се обърна.

— Омъжена ли си, Нина?

Въпросът я озадачи.

— Ами… н-не.

Лиза се усмихна.

— О, добре. Добре ще е да има още една неомъжена жена наоколо за известно време.

Нина наблюдава отстъплението й с уморен поглед. Да прекараш времето си с една толкова емоционална секретарка бе като да гледаш някой екшън с прекалено силно включен звук. Като се отпусна на фотьойла пред вратата на Джаред, тя облегна глава на стената и се загледа в плочките на тавана, докато погледът й се замъгли.

Кой, за бога, би могъл да преследва Мич Халоран? Макар и да не се бе запознала все още с всички подробности по случая, тя нямаше и най-малка представа. Някой откачен запалянко? Някой съперник? Сърдит играч? Служител? Списъкът беше безкраен и очевидно трябваше да го прегледа име по име.

— Добре направи, че се появи — чу тя Лиза да произнася с укор и с рязък глас.

Като вдигна глава, тя погледна към другия край на коридора. Мъжът, който бе застанал пред бюрото на Лиза, имаше светлокафява коса, започнала леко да оплешивява на темето. Носеше същият жълто-черен екип като Мич, въпреки че с физиката си едва го запълваше. Изглежда бе малко под метър и осемдесет и може би няколко години по-възрастен от четиридесетте на Мич. Стори й се познат.

— Не ми говори глупости, Лиза! Бях в полицията.

Нина наостри уши. Обърна глава настрани, за да не забележат, че подслушва.

— Защо, Брок? Какво се случи?

Брок Бодин, помисли си Нина, като си спомни името от основните биографични данни, които Джаред й бе изпратил по факса. Помощник-треньорът на Лейзърс. Погледна крадешком още веднъж към мъжа. Около очите му личаха дълбоки бръчки на напрежение.

— Влезли са в проклетата ми кола. Точно на паркинга.

— Сигурно се шегуваш. Тук? — ахна Лиза невярващо и постави зачервената си свита длан върху гърдите си.

Той кимна, после поклати глава с отвращение.

— Какво са откраднали?

— О, компактдисковото ми устройство, малко пари и… наркотик.

— Господи, Брок, съжалявам…

— Адски неприятна работа. Когато родният ти град се превръща в градска джунгла, управлявана от криминални елементи, това трудно може да се преглътне.

Лиза и Брок продължиха да разговарят съчувствено за упадъка на града си, но Нина спря да ги слуша. Тя си спомни, че Мич й бе казал, че в Литъл Рок вилнеели банди, което не бе очаквала да чуе за подобно малко градче на Юга, чието име, ако се замисли човек, означаваше камък. Обаче проникването в коли бе подчертано бандитско престъпление.

Като се облегна отново назад, тя затвори очи и въздъхна. Отбеляза си наум да не оставя нищо важно или ценно в колата по време на престоя си.

 

 

— Къде смяташ да я настаниш, Джаред?

Мич не можеше да повярва, че е попаднал в капана на шефа си. Разпореждането му не можеше да доведе до нищо друго, освен до ядове.

— При теб, разбира си. Тя е твоят бодигард.

Мич се възпротиви.

— Няма начин.

— Тя трябва да те пази, глупчо проклети. Имаш повече от достатъчно стаи в онази голяма, стара, обитавана от духове къща. Ти какво, да не се страхуваш от нея?

— Да, Джаред. — Тонът на Мич се изпълни със сарказъм. — Точно така. Треперят ми гащите.

Трябваше да признае, че малко се страхуваше от усещането за нейното присъствие, макар че никога нямаше да признае това на шефа си. Като се отпусна на фотьойла, той грабна една химикалка от бюрото на Джаред и разсеяно заудря с нея по коляното си, докато го занимаваше идеята Нина Уайлд да се подслони в къщата му. За всеки сантиметър от изваяното й тяло, което спи в съседната на неговата стая. Може би съвсем голо. И да го охранява. Нетърпимо. Хората със сигурност щяха да забележат.

— Сигурен съм, че тя не хапе — предположи Джаред.

Което в този случай беше добре. Ако се бе запознал с Нина при други обстоятелства, можеше да се разочарова, ако тя не се заяждаше от време на време.

— Не е там работата.

— Въобще не те познавам като мъж, който се противи да е под един покрив с красива жена, Мич.

Той поклати глава. Не можеше дори да започне да си мисли за Нина като за красива жена. Какво страхотно наказание.

— Това е малко по-различно, Джаред. Тя не ми е гадже. Няма да изглежда добре, ако остане в къщата ми. Какво ще си помислят хората?

— Кой ще разбере?

Мич запокити обратно химикалката на бюрото и разтвори широко ръце.

— Хайде, Джар, това място е средище на сплетните.

Възрастният мъж се почеса по брадичката.

— И какво ако някой наистина си помисли, че нещо става? Поне никой няма да заподозре, че тя ти е бодигард. Нали ти поиска да бъде потайна.

Мич се изкашля силно, за да си придаде важност, и се облегна назад. Човекът имаше основание. По дяволите! Позволи си един безгрижен миг, за да си представи Нина Уайлд от чисто обективна гледна точка. Той бе първият, който щеше да признае, че е красива. Обаче това нямаше значение. Тя не бе жена, на която да се възхищава, тя бе неговият… направо не можеше да се осмели да помисли за думата.

— Кой би могъл да помисли, че един бодигард би могъл да изглежда като нея? — изрече той замислено, повече на себе си, отколкото на шефа си.

Една малка, безразсъдна част от него копнееше да я опознае по-добре. Но тя бе забранена зона.

— Тя е красавица, нали?

Джаред се обърна настрана и лекичко се изкашля. Лека усмивка играеше на устните му. Мич се намръщи.

— Е, и какво? Това няма да ми осигури безопасност. — Облегна глава назад и впери поглед в тавана. — Далеч съм от тази работа.

— Като оставим настрана красотата, не те излъгах, като ти казах, че тя е най-добрата, момче. Просто споменах за това как изглежда… за да те успокоя.

Мич се извъртя, за да погледне шефа си право в очите.

— Пропускаше тази възможност през цялото време. Сигурен съм, че е добра в работата си, но това е без значение. — Той се наведе напред и разтвори широко ръце. — Целият проблем, Джаред, е в това, че тя наистина е много, симпатична. Не че бих могъл да й го кажа в лицето…

Възрастният мъж се намръщи.

— Защо смяташ така?

— Ако нещо привлече вниманието на медиите, това ще бъде внезапното появяване на външен човек — висока красива блондинка със силно тяло.

— Хайде пък сега…

Мич въздъхна и вдигна ръце, сякаш се предава.

— Знаеш какво имам предвид. Медиите харесват жени с такава външност. Какво трябваше да й кажа? Съжалявам, Нина, ти си прекалено красива, за да бъдеш мой бодигард? — Изсумтя. — Вместо това стана така, че накарах жената да си мисли, че съм някакъв нерез, който мрази жените и който не може дори да обясни защо се държи така. А ти въобще не ми помогна.

Джаред му предложи щедрата си усмивка.

— Нина не е злопаметна. Просто спри да се тревожиш, бъди мил с нея и ще се разбирате добре. Обещавам ти. Защото наистина се нуждаеш от бодигард.

Мич нямаше намерение да се впуска отново в безсмислени спорове по въпроса.

— Откъде я познаваш, между другото?

Джаред се облегна, погледът му стана замислен, някак отнесен.

— Беше отгледано дете. Живя около година при един стар приятел.

— Нина?

Мич бе силно изненадан. Винаги си бе представял отгледаните деца като малки, неконтролируеми палавници. Определено не онзи тип деца, които получават добро образование и които работят за тайните служби.

— Къде е семейството й?

Джаред сви рамене и сниши глас, като дори хвърли бърз поглед към вратата.

— Доколкото знаеше моят приятел, държавата се била погрижила за нея, когато е била просто изгубено дете. Не се споменаваха никакви родители. А и тя не си спомня никого. — Той разсече въздуха с ръка, сякаш прогонваше тази дреболия. — Както и да е, Нина винаги е била специална. Обаче аз видях нещо в нея, различно от другите деца. Била е в около осем приемни дома преди този на Фред и след него ходи в още няколко. Просто я взех под крилото си, впечатлен от нея. Тя е страхотно момиче. Разбира се, дръж това в тайна. Нина е доста потайна.

— Разбира се.

Вълна на състрадание връхлетя Мич. Въобще не бе предполагал нещо подобно, никога не би му дошло на ума. Беше се показала толкова силна, толкова самоуверена. Зачуди се дали се дължеше на факта, че Джаред й е наставник.

— Чувствам се направо зле от това, че се противопоставих толкова силно на присъствието й. Сигурен съм, че е получила доста удари от съдбата.

— Нина Уайлд няма нужда от съжалението ти, момче. Тя уреди живота си добре въпреки трудното си детство.

— Така изглежда. — Мич бе заинтригуван повече от всякога. — Защо е напуснала тайните служби?

— Нямам намерение да седя тук и да клюкарствам като някоя стара бабичка — намръщи се Джаред. — Просто не ми създавай неприятности и прави каквото жената ти казва, докато разберем кой стои зад всичките тези заплахи.

— Е, аз не възнамерявам да се бия с нея, шефе.

— Добре. Никак не би ми се искало да видя старши треньора на отбора с насинен задник, и то от едно момиче. Тогава със сигурност ще се появиш във вестниците. — Лицето на възрастния мъж остана невъзмутимо, но очите му се усмихваха. — Знаеш ли, откак те познавам, винаги съм си мислел, че старият Мич много прилича на Нина. Обзалагам се, че двамата страхотно ще се разбирате. Тя разговаря открито с мен, точно както и ти, винаги го е правила. Уважавам това.

Като електрически заряд на Мич му просветна, че Джаред не само се опитваше да го запази жив, като вкара Нина в играта, но и че се опитва да го задоми. И то с бодигарда му, сякаш всичките жени на света се бяха свършили. Той се размърда на стола, като постави глезена на единия си крак върху коляното на другия. Трябваше да се изясни със стареца незабавно.

— Ти нямаш… хм… скрити мотиви, за да я доведеш тук, нали?

Лицето на Джаред пламна.

— Че какво, по дяволите, Мичел? Нина би била много по-добра партия за теб, отколкото онази груба сополана, с която се срещаше. Кажи ми пак, как се казваше тя? Флафи^[1]?

— Фелисити^[2] — промърмори Мич.

Той не си направи труда да каже, че сополаната бе отклонила неговото неохотно предложение за женитба, след като бе настоявала за него, и впоследствие бе запрашила към Сардиния с някакво красиво момче на име Иноченцио. Както и с пръстена му за осем хиляди долара. Колкото по-малко си мислеше за грешката с име Фелисити Аштън, толкова по-добре. Честно казано, осем хиляди долара беше поносима цена за един втори шанс. Ако се бе оженил за нея, това щеше да бъде най-голямата грешка в живота му. Само да беше го разбрал по-рано…

— Фелисити, Флафи, Фриволти^[3] — все едно. — Със старческата си съсухрена ръка Джаред махна във въздуха като Зоро. — Къде е тя, все пак?

— Не се срещам повече с нея, Джаред. Тя ме напусна.

— Добре, синко. Не че онази Флафи не бе хубавица. Всеки мъж с очи и либидо би могъл да забележи това. Но в живота има и по-важни неща от едно ангелско лице, под което се крие дяволска душа.

Мич стисна зъби. Нима самият той не го знаеше… И все пак, това не го правеше кандидат за някоя криворазбрана схема на сватосване, която щеше да затрудни както него, така и Нина.

Като се наведе напред, той каза:

— Виж какво, приятел, ще те оставя да ми наложиш бодигард. Но за добро или зло, аз ни най-малко не се интересувам от Нина Уайлд извън периметъра на задълженията й. Толкова.

Леснината на тази лъжа изненада дори самия него.

 

 

По-късно същата вечер Нина се опита да не мисли за ръката на Мич, отпусната небрежно на облегалката й, докато препускаха към дома му в неговия лъскав черен лексъс купе, но ръстът му във вътрешността на колата бе впечатляващ.

Тя се бе съгласила с предложението му да оставят нейната взета под наем кола лумина в управлението на Лейзърс за през нощта, но не бе особено въодушевена от идеята. Особено след като колата на Брок Бодин бе ограбена същата сутрин, когато е била паркирана в предполагаемо сигурния подземен гараж. Но Мич имаше право: беше по-разумно да тръгне с неговата кола до дома му, отколкото да се опитва да го следва из непознати улици в сумрака.

Дърветата и храстите в спектър от светли до наситени зелени тонове свистяха през прозореца от нейната страна и й действаха като приспивна песен. Полетът й дотук бе дълъг и скучен, а и следобедът бе напрегнат. Нямаше търпение да свърши денят. Като се настани на меката като масло кожена светлокафява седалка, тя потисна една прозявка.

— Хей, стой будна! От теб се очаква да ми пазиш живота — ухили се Мич.

— Много смешно, треньоре!

Специфичното й ухание изпълваше колата, като я обгръщаше по начин, който изглеждаше твърде интимен, за да му се устои. Тя също не искаше да се задява с него. Необходимо бе да остане в чисто професионални отношения с този мъж — единственото нещо, което осъзна при събитията този следобед. Той стрелна поглед към нея.

— Имаш ли някакви скрити помисли при тази твоя мисия?

Тя неволно си мислеше за това, че ще трябва да прекарва твърде много време в близост с него, ако това е, което той имаше предвид. Защо този явно несговорчив мъж бе толкова интригуващ? Близостта му я караше да се чувства едновременно удобно и не на място. А не можеше да го остави да я разсейва. Просто не можеше.

— Твоето мълчание означава ли да?

Тя прехапа устна и го погледна. После отново извърна поглед.

— Не, въобще няма такова нещо. Това ми е работата. Предполагам, че съм просто обезпокоена, че не ми сътрудничиш. Което ще направи работата ми много по-трудна.

— Хей, ти печелиш. Аз не съм някой жалък губещ. Ще ти сътруднича. Колкото е възможно повече.

Край тях отляво профуча някакъв камион и колата им леко се залюля.

— Какво означава това?

— Означава, че имам да ръководя професионален баскетболен отбор, както и други…

Направи пауза, после докосна горната част на ръката й, като постави своята небрежно на облегалката й. Сърцето й заби лудо.

— Няма да се боря с теб, ако си обезпокоена за това. Стига да се придържаш стриктно към професионалните си задължения, ще следвам наставленията ти. Всъщност нямам избор, нали?

Тя се подсмихна, после го погледна с престорено съжаление.

— Обещавам, че ще бъда нежна с теб, треньоре.

Лош избор на думи.

Втренченият му поглед стана още по-дълбок, преди да насочи вниманието си обратно към пътя, който се стелеше пред тях. Въздухът в колата се сгъсти.

— Госпожице Уайлд, не се тревожете. Съвсем сигурен съм, че мога да се справя и с най-грубоватото ви лечение — изговори провлачено той, като не остави никакво съмнение у нея как бе интерпретирал невинния й коментар.

Не разговаряха повече, докато по някое време Мич зави по един лъкатушещ път и спря няколко километра по-нататък пред голяма къща във викториански стил. Огромни дъбове и кленове бяха осеяли зеленината наоколо. Приближаващият сумрак бе нашарил къщата и двора в черни и сиви сенки, а бризът извиваше клоните на дърветата и караше листата да шумят.

Мич отвори своята врата и после погледна към нея.

— Хайде. Ще те разведа наоколо, после ще обсъдим нещата.

Нина излезе от колата, като взе багажа си, куфарчето и преносимия си компютър от задната седалка.

Докато пресичаха двора, тя огледа бързешком профила му.

— Може ли да ти задам един въпрос?

Мич спря и застана лице в лице с нея.

— Сега пък какво има? Днес май нищо не става така, както аз искам.

Той се протегна и взе от нея най-голямата й чанта. Когато тя вдигна поглед, той й смигна. Стомахът й се сви, но тя успя да се усмихне на приглушения му тон и се наслади на момента на небрежната му проява на кавалерство.

— Какво има между секретарката ти и Едрик Грийли?

— Какво имаш предвид? — повдигна той въпросително вежди.

— Запознах се с нея докато ти разговаряше с Джаред и тя бе цялата любезност. Тогава се приближи Едрик и тя едва не го навря в миша дупка.

Лицето на Мич остана спокойно.

— Не знам. Не означава ли това, че тя го харесва?

— Само в началното училище, треньоре. След това ако едно момиче те харесва, то просто идва при теб и ти го показва.

— Ще запомня това. Благодаря.

Нина не пое леко подадената стръв за флирт.

— Лиза вдига много шум около нас. Започна да се изнервя, откакто се появиха заплахите. Вероятно просто я обзема напрежението около нея. Или може би Едрик е направил нещо, с което да я раздразни и за което ние не знаем нищо. Сигурен съм, че не му е мислила злото.

— Има и нещо друго: Лиза знае за заплахите и за факта, че аз съм твой бодигард. Мислех, че държиш да пазиш положението ми в тайна.

— Сигурно знае. Както и моят помощник-треньор и най-вероятно останалите служители — каза Мич. — Но най-много се безпокоя за медиите и, ако въобще е възможно, бих искал да го запазя в тайна от играчите. Точно сега те имат достатъчно неща, за които да мислят.

— Разбирам защо искаш играчите ти да се съсредоточат върху играта, но защо да се крие това от медиите?

— Защото — той й хвърли разтревожен поглед — ще раздухат цялата история.

— Разбира се. Тъкмо с това се занимават медиите.

Той поклати глава.

— Не го искам. То ще отклони момчетата от способността им да покажат уменията си.

— Но понякога медиите могат да помогнат да изстрелят някого нагоре.

— Да, но… виж, да обсъдим това по-късно. Денят бе дълъг. — Той я гледа известно време втренчено. — Както и да е, не се безпокой за Лиза. Тя се държи строго с играчите, но то е просто защото я е грижа за тях.

— Добре.

— И персоналът. Виж, те не знаят подробности. Просто са запознати с това, че съм имал… проблеми. Предполагам, че заслужават толкова, в случай че станат мишена по някое време.

— Щом казваш…

Тя се зачуди дали той разбираше, че самите членове на персонала можеха да бъдат заподозрени. Както беше казал, денят бе дълъг. Тя щеше да продължи тази битка в подходящо време.

Безпокойството на Нина някак си изчезна.

— Двете с Лиза стигнахме до идеята за правдоподобно обяснение на внезапното ми появяване. — Тя забеляза тъмните веранда и двор, като запази наблюденията си за по-късно. — Не знам обаче как ти ще възприемеш това. Казахме на Едрик, че аз съм нов треньор на отбора. Мога да се справя с това. Лиза е съгласна.

Мич погледна встрани от нея.

— Не, това е добре. Трябваше и сам да се сетя. Ще мине. Разбира се, всички момчета ще се преструват на контузени, само и само да поставиш ръце върху тях.

Бузите на Нина пламнаха и тя отмести поглед от лицето му.

— Обзалагам се, че казваш това на всички бодигардове, треньоре. Познавам твоя тип — подразни го тя, като се опита да замаже комплимента.

Отказал се да спори, Мич тръгна отново по стълбите на верандата и Нина го последва. Когато стигна горе, Нина чу нещо, което изхрущя под подметките му. Мич рязко спря и изруга. Нина скочи към него, после се отдръпна.

— Какво става?

Той посочи към сухата кучешка храна, разпръсната навсякъде по пода на верандата.

— Той е бил тук.

— Онзи, който те е дебнал?

Кимна й в отговор.

— Така изглежда. Той е оставил това.

Нина огледа верандата за други веществени доказателства, освен натрошената на едро кучешка храна под краката им. Един метален нашийник висеше на дръжката на вратата в добавка към малка кошница, пълна с червени и бели цветя. Като докосна гърба на Мич, тя насочи внимание към последното си откритие, после го заобиколи и леко постави куфара и преносимия си компютър на дъсчения под. Като изкара едно миниатюрно джобно фенерче от чантичката си, тя се наведе, за да изследва цветята, внимавайки да не ги докосне. Когато разбра със задоволство, че те не криеха експлозиви или игли, тя дръпна кошницата, а после и нашийника от вратата. Извърна се към Мич.

— Странна комбинация.

— Това не мога да разбера. — Той огледа двора. — Радвам се, че Килиан все още не се е върнал от ветеринарната служба. Ще трябва да го оставя там, докато всичко това свърши.

Нина изведнъж бе завладяна от подтик, че трябва да свърши нещо, което не търпи отлагане.

— Хайде. Да влизаме вътре. Очевидно ще трябва да обходя това място веднага.

Без да каже нищо, той отвори вратата и отстъпи встрани, за да я пропусне да мине. Тя се спря на прага и огледа внимателно резето.

— Трябва да се смени. — Тя посочи планката, прикрепена към страницата на касата на вратата с два винта. — Трябва да има четири винта, всеки дълъг по три сантиметра. Всеки би могъл да я избие просто с ритник.

— Заявено от един истински кикбоксьор.

Той щракна ключа зад нея и изпълни фоайето с мека златна светлина. Нина въздъхна и я обзе необяснимо облекчение. Тъмнината й се бе сторила заплашителна, сякаш и стените имаха очи. И все пак, въпреки светлината, тя се почувства уязвима. Като си помисли, че преследвачът се бе изкачил смело до предната врата, тя отново се смрази. И увеличи залозите. След като заключи вратата, Мич я въведе в гостната на втория етаж.

— Надявам се, че тази стая ще ти хареса. До нея има баня. Тя свързва нашите две стаи, но аз ще заключа откъм моята страна и ще използвам другата баня в дъното на коридора.

— Сигурен ли си? Не искам да ти създавам неудобства.

— Не, всичко е наред. Наистина.

Нина го гледа известно време, като се опита да отгатне точно момента, в който отношението му към начина, по който тя бе нахлула в живота му, се промени към по-добро. Вероятно Джаред му бе казал нещо докато тя не бе в стаята.

— Нима това е същият човек, който искаше да ми купи еднопосочен билет за майната си само допреди няколко часа?

— Казах ти, в това няма нищо лично.

Той потърка бузата си, очевидно изпитал неудобство. Сбърчи чело.

— Ти нали не си от онзи тип жени, които продължават да ти мелят сол на главата дори когато някой мъж си признае, че е сгрешил?

Нина само се усмихна. Препятствие номер едно е преодоляно.

— Върви да се настаниш — каза й той. — Аз ще се преоблека и ще се срещнем отново тук.

Тя се обърна и тръгна към стаята за гости.

— Нина…

Гласът му я закова на място и тя бавно се обърна към него.

— Аз наистина… Приятно ми е, че си тук, въпреки всичко.

Думите му бяха като силна прегръдка.

— На мен също.

— Наистина искам да се стигне до дъното на тази история, просто имам да мисля за твърде много неща. Съжалявам, че се проявих като такъв…

— Неандерталец? — предложи тя.

Мич изглеждаше огорчен.

— Толкова лош, а? Както и да е, не съм искал да си го изкарвам на теб. Вероятно е доста неловко. Да бъдеш в къщата на един непознат, в един непознат град.

— Това ми е работата. — Тя килна глава настрани с безгрижен жест. — Но приемам извинението ти.

Без да си кажат друго, те се разделиха и Нина се затвори в гостната — благодарна, че е останала за миг сама. Тя прекоси стаята и включи нощната лампа — копие на лампите от Тифани^[4], после огледа квартирата си. Едно старинно легло с четири табли с дърворезба заемаше по-голямата част от стаята, а дебелата зелена покривка хармонираше със завесите на прозореца. По дължината на отсрещната стена бе поставен един скрин, а върху него имаше малък телевизор. Обикновено кошче до ръба на леглото бе пълно с набор от списания и няколко книги с меки корици. Пъстър многоцветен килим топлеше пода. По стените висяха групирани семейни снимки в рамки, но Нина не посмя да ги разгледа по-отблизо.

Тя постави бързо вещите си върху леглото, после въздъхна. Чувство на удобство изпълни стаята. Всъщност тя с учудване забеляза, че гостната на Мич имаше повече интимност и топлина, отколкото целия й мрачен апартамент във Вирджиния. Някак си никога не я бе напускало усещането, че никой дом не е постоянен, особено в зрелостта на човек. Нямаше смисъл да окачваш снимки и да купуваш цветя, ако трябва да ставаш и да си тръгваш.

Обзе я меланхолия, но тя се отърси от нея. Трябваше да остане съсредоточена и, честно казано, промяната в отношението на треньора не й помогна. Попи вниманието на един въображаем непознат така, както изсушеното до корен цвете попива вода, и се остави то да я стопли, да я завладее и да ангажира изцяло съзнанието й. Прочувствено. Не беше дошла тук, за да се държи любезно с треньора, беше тук да опази живота му. Нина изхлузи пуловера си и грабна бележник и писалка. След още едно оглеждане на стаята тя се измъкна в коридора да чака Мич.

Няколко минути по-късно той отвори вратата на своята спалня и се присъедини към нея. Нина погледна крадешком към огромното легло, което заемаше по-голямата част от стаята. Кожата й пламна и тя сведе поглед и се почувства така, сякаш бе престъпила някакви граници. Но защо? Та нали не бе влязла и видяла някой гол мъж, беше зърнала само леглото му.

Докато се приближаваше към нея, той прокара ръка по черната си коса, която бе в любопитен контраст с ясносините му очи. Погледът на Нина се спусна към добре оформените му мускули на гръдния кош, които се извиваха при движение. Беше се преоблякъл в доста износени джинси и пуловер без ръкави и Нина усети лекото ухание на мента от паста за зъби. Очите й се стрелнаха от гърдите към устата му. Някак си фактът, че знае, че си е измил зъбите, й се стори твърде интимен.

Тази нейна работа щеше да бъде трудна по ред причини и далеч не най-маловажната от тях щеше да бъде този мъж. Оставаше само да се поддаде на привлекателността му и с нея щеше да е свършено. Тя бе почти на тридесет години.

Не че не мога да се контролирам.

Той изглежда не забеляза смущението й. Видът му бе угрижен, но все пак успяваше да се владее.

— Добре. Проверка на сигурността. Откъде да започнем?

Обратно на работа, Нина, укори се тя.

— Да отидем на долния етаж. Покажи ми всички врати и прозорци.

Докато слизаха по дългото стълбище, Мич й каза:

— Вляво от фоайето има гостна, а отляво е всекидневната. Всяка от тези стаи има голям прозорец, който гледа към предния двор, а всекидневната има два прозореца с изглед откъм едната страна на сградата. В дъното на коридора е кухнята, а до нея е трапезарията. От кухнята навън има задна врата.

— Ами маза?

Той кимна.

— Аха. Имам прозорци на нивото на градината встрани и отзад на къщата, но те са оковани с дъски.

— Това е добре.

Тя спря, за да надникне в гостната, после се приближи до прозореца. Двойна рамка и стандартно затваряне, отбеляза си тя. Повдигна тънката завеса и погледна навън. Нощта се бе спуснала непрогледна, точно както бе очаквала.

— Външното ти осветление е недостатъчно. Трябва да инсталираш фотоклетъчни прожектори във всички посоки.

Тя пусна завесата и се обърна.

Мич се облегна на страничната част на касата на вратата и я изгледа с унил, отпуснат поглед на човек, който си е у дома. Кръстосаните му ръце издуваха загорелите му бицепси и очертаваха извитата коравина на раменете и на гръдния му кош. Глупаво, но внезапно я обзе желание да прокара чувствителните си пръсти по мускулите му. Никога не бе оставала насаме с толкова атлетичен мъж и умът й се зачуди какво ли щеше да е.

Престани.

Като си наложи да премести поглед от тялото към лицето му, тя откри, че той я наблюдава, и дъхът й спря, като се зачуди дали някак си не бе прочел мислите й. Преглътна, обзета от неудобство, като първата глътка на сгряващо бренди. Облиза устни и си наложи тонът й да прозвучи делово и почти неприятно.

— Повече светлина, ясно? Това е много важно.

Той кимна.

— Както и да е, сега всекидневната.

Докато се приближаваше към него, тя направи движение, сякаш прогонваше нещо с ръка, но той не помръдна от пътя й. Тя му отправи рязък поглед, едната й вежда бе повдигната нагоре. Той остана на мястото си. С въздишка тя го заобиколи, като пренебрегна начина, по който мъжкото му ухание уби разума й. Небрежно се докосна до стегнатото му бедро на тесния вход и щеше да се извини, ако бе в състояние да измисли думи.

Мич изглежда не забеляза и се обърна, за да я последва във всекидневната.

Тя последователно се приближи до всеки прозорец поотделно, като разгледа внимателно затварянето, забеляза близостта на ключалките до земята отвън и отчаяно се опита да пренебрегне предателските си физически реакции към Мич. Докато се движеше по стълбището, бушуващите й емоции се охладиха. Бавно. Но все още чувстваше присъствието му зад себе си като шип на врата си. Внезапен изблик на спомени за нейния последен провалил се опит за романтично изживяване я хвърли обратно в действителността и напълно обезсили изострената й чувствителност. Благодарение на господ.

Мич бе застанал настрана и я гледаше как тя изследва къщата му. И как доста често докосва разсеяно полумесеца с променящи се цветове на бузата си, като се опитваше да се съсредоточи. Запита се откъде ли е получила този белег, който изглеждаше в дисхармония със съвършените й черти. Щеше да я попита, когато настъпеше подходящият момент. Тя изглеждаше грациозна, подредена. Движенията й бяха необичайно плавни.

Знаеше, че трябваше да отстъпи от прага на вратата на гостната, но не бе в състояние да направи разумно движение. Някаква безразсъдна част от него искаше да види как ще реагира тя. Да предизвика Нина Уайлд бе като да си играе с огъня — възбуждащо и опасно, с много малък шанс да оцелее. Знаеше, че тя е извън обсега му, но откакто бе отгатнал схемата на Джаред за сближаването им, той просто изглежда не можеше да застави мъжките си инстинкти да играят по правилата. Какво толкова имаше в нея?

У нея нямаше нещо толкова крещящо както у Фелисити. Нямаше диаманти, блясъци, лак за нокти или тежък парфюм. Нито пък бе облечена съблазнително. През дългия ден бялата й блуза се бе измачкала, а ръкавите й бяха навити над лактите и разкриваха стегнати, но нежни форми. Един полуавтоматичен пистолет бе поставен в кобур на кръста й. Единствената й скъпоценност бе часовник с черна кожена каишка, който украсяваше китката й. Освен това Нина ухаеше с определено природен аромат. Сладка като праскова. Узряла праскова, стоплена от слънцето.

— Мич?

Тонът й го озадачи.

— Чу ли ме?

Тя го наблюдаваше с любопитство. Той се изправи и се приближи до нея.

— Би ли повторила?

— Помисли за алармена система. Тези прозорци могат да се достигнат от нивото на земята или от верандата. Имаш нужда поне от детектори на всички стъкла, с които да се проследява всяко движение или чупене на стъкла, както и от съвременни заключващи системи.

Тя се държеше изключително делово. Той прие стила й.

— Добре.

— А също и предната врата.

Тя зарови пръсти в гъстата си руса коса и от движението гърдите й се повдигнаха и се притиснаха до блузата й.

Мич се зачуди дали зърната й имат вид на малки, розови бонбончета. На захаросани ягодови желирани дъвчащи бонбони. Или може би бяха по-големи. По-груби. Тъмнорозови и достатъчно сочни, за да могат да бъдат изследвани от езика на един мъж. И в двата случая, той бе сигурен, на вкус ще са толкова сладки, колкото хубаво и ухаеха.

— Къде е задната врата? Кухнята?

Той кимна, като й направи знак с ръка да го последва. Сега не бе времето да извиква във въображението си видения на голата си охранителка…

Нина последва Мич по коридора, като се възхищаваше на широкия му гръб. Със своите почти метър и осемдесет тя минаваше за висока жена, но Мич се извисяваше над нея. И въпреки че по-скоро би умряла, отколкото да си го признае, намираше нещо примамливо в това един мъж да те кара да се чувстваш мъничка. По тялото й премина вълнение и това разтегли ъгълчетата на устните й в усмивка.

Тя си помисли за тона на първоначалната им среща и я сравни с относително доброто им сътрудничество сега. Часовете изглежда бяха омекотили връзката им. Какъвто и да бе случаят, тя започваше да изпитва все по-голямо задоволство от назначението си.

На прага на кухнята Мич опипа стената за ключа за осветлението.

— Никога досега не бях забелязвал колко е тъмно в този коридор. Виждаш ли? Когато си до мен, започват да ме полазват тръпки.

— Охо, благодаря.

Тя се засмя, скръсти ръце на гърди и зачака търпеливо, докато той се мотаеше с ключа.

Внезапно той докачи една малка рамка на картина от стената. Тя издрънча на пода и тя подскочи, като се надяваше той да не е забелязал. Нервите й бяха безкрайно изострени откакто се бе запознала с Мич Халоран, а фактът, че бе сама при него в къщата му, я накара да се почувства още по-зле. Като дишаше дълбоко, за да забави ударите на сърцето си, което щеше да се пръсне, тя се опита да намали напрежението.

— Грациозният Халоран.

— Да, знам. Наистина съм окачил това нещо на лошо място. — Той се наведе да го вземе. — Събарям го почти всеки ден.

Тя се засмя, като надникна зад гърба му към тъмната кухня. Изведнъж замръзна на мястото си. Шок сви гърлото й и смехът й секна, сякаш някой го бе отрязал с гилотина. Кръвта затуптя силно в ушите й, докато се взираше навън през прозореца над мивката… в един чифт очи, които се бяха вперили в тях.