Линда Сю Купър
Беззащитни сърца (2)

Глава първа

— Бум, бум. Мъртъв си!

Треньорът Мич Халоран изпусна папката си и се изви точно навреме, за да види как дългокраката блондинка духна върха на показалеца си, сякаш бе димящо дуло на пистолет. Тя поклати глава и го погледна през усмихващи се тъмносиви очи.

— Съжалявам — каза тя, като изглежда се опита да смени веселото изражение на лицето си с нещо, което наподобяваше на съжаление. Кръстоса на няколко пъти дългите си крака, облегната върху тапицираната с черна кожа кушетка в кабинета му, сякаш бе нейна собственост. — Просто се опитвах да ти обърна внимание. Да те убие човек би било детинска игра.

— Благодаря за неочакваната новина, но… коя сте вие?

Той прокара трепереща ръка по косата си, после се наведе да вземе листата, които се бяха пръснали под формата на дъга върху сиво-жълтото подово покритие. Беше достатъчно напрегнат през последните няколко седмици, за да бъде усложняван проблемът и с неочаквани посетители. Мразеше изненадите, дори и когато те идваха във формата на високи, лъскави и руси сексбомби.

Като погледна многозначително към жената, докато събираше и подреждаше разбърканите листове, той забеляза, че тя го наблюдава съсредоточено, но изглежда не се канеше да формулира някакъв отговор.

Той повдигна вежди.

— Не отговорихте на въпроса ми.

— Съжалявам. Виж, нека да ти помогна.

Като се изправи, тя прекоси стаята с две плавни крачки и се наведе до него. Класическите черти на лицето й в момента бяха лишени от разбираемо изражение, но нещо в начина, по който тя го разучаваше сякаш под микроскоп, накара Мич да се чувства неудобно.

Той се усмихна, обзет от любопитство.

Тя протегна ръка със събраните в дланта й листи.

— Аз съм Нина Уайлд.

Хвърли му очакващ поглед, който той не разбра съвсем, сякаш думата от четири букви, която съставляваше името й, би трябвало да означава нещо за него. Той не можа да включи.

С бавни, отчетливи срички тя поясни:

— Нина. Нина Уайлд, не се ли сещаш? Твоят бодигард.

Челюстта му увисна. Завладяха го шок и смут и сякаш гъст сок от някакво дърво се изсипа отгоре му. Това не можеше да се случва с него.

— Моят какво?

— Охо. Изненадан си?

Тя се изправи и скръсти ръце на гърди, бръчка на смущение проряза лицето й.

— Мислех, че ще ме очакваш. Джаред ми каза, че трябва да започна на първо число на месеца, а днес е първи май.

— Почакайте за минутка…

— Първи май е, нали?

Тя потупа по стъкълцето на часовника си, поставен на загорялата й китка, после сви рамене. Отново го погледна в лицето.

Мич бе загубил ума и дума.

— Е, можем да отработим подробностите заедно. Изглежда съм дошла тъкмо навреме. — Тя закрачи из кабинета с присвит и преценяващ поглед. — Джаред не ми каза колко рехава е охраната ти тук. В светлината на смъртните заплахи, ако занемариш охраната си, това може само да предизвика проблеми. Винаги ли оставяш вратата на кабинета си отворена?

Мич седна отново и хвърли поглед през прага към затворената врата на шефа си, Джаред Расмусон. Мътните да го вземат! Като мърмореше низ от неприлични думи наум, той се изправи на крака и постави купчината хартия върху вече разхвърляното си бюро. Хубавичко щеше да насоли Джаред по-късно. Но първо трябваше да се разправи… с нея.

Погледна към жената пред него с желание да се извини, като се помъчи да си спомни името й.

— Страхувам се да кажа, че сте си загубила времето, госпожице…?

— Уайлд — подсети го тя, а извитите й вежди се свиха угрижено. — Наричай ме Нина.

— Разбира се — изкашля се леко той. — Нина. Джаред се е престарал. Последното нещо, от което се нуждае моето тяло, е охрана.

Той й хвърли преценяващ поглед. Дори и наистина да имаше нужда или да искаше придружител, не можеше да си представи, че Нина ще е подходящият човек. Цялото схващане за бодигард, който приличаше повече на някоя ръководителка на мажоретките, които насърчаваха професионалния му баскетболен отбор — Литъл Рок Лейзърс, възбуди любопитството му.

— Страхувам се, че не се нуждая от твоите услуги.

— Но…

— Прощавай, че ти казвам това — той просто трябваше да ме попита — но не ме впечатляваш като типичен бодигард.

Мич кръстоса небрежно ръце и се облегна на бюрото.

У Нина пламна възмущение и остави изгаряща следа. Трябваше да се досети докъде ще се нажежи обстановката още в минутата, когато този мъж започна да увърта и шикалкави за датата на започването й. Халоран имаше нужда от бодигард, той просто не искаше да има жена за бодигард. Същото нелепо обяснение за различно изискване.

— Което означава какво? Та аз съм професионалистка — тръсна му тя, като леко се сви от отбранителния характер на думите си.

Не можеше да си позволи да му противоречи.

Той протегна ръце с очевидно примирение.

— Не исках това да прозвучи като обида. Аз просто… няма значение. Просто ще се противопоставя на това по-решително. Прощавай. В действителност аз не се нуждая от твоите услуги, въпреки че съм сигурен, че си много добра. В работата си — допълни той.

Като се окопити, Нина си пое дълбоко дъх и се опита да потисне импулсивната си реакция. Не можеше да си позволи лошите спомени да повлияят на действията й — имаше нужда от това назначение. Всъщност сега изпита затруднение от това колко много се нуждаеше от него. Но беше трудно, ако не и невъзможно да защитава някого, който не иска да бъде охраняван. По дяволите — тя трябваше да промени отношението му. Ако само съумееше да контролира своята лесна докачливост, можеше да спаси онова, което заплашваше бързо да се превърне в огромен провал.

Овладей се, Нина!

Като прехапа устни, тя бързо взе да брои отзад напред от десет, за да възстанови душевното си равновесие, като зарея поглед над Мич докато броеше. Десет… девет. Мержелеещата й се фигура я задушаваше — не че очакваше нещо по-различно от бивш баскетболен играч, който е станал треньор в НБА. И все пак като някакво предзнаменование тя бе внушителна по начин, което я караше да го зяпа глупаво. Осем… седем. От това, което можеше да види от тялото му, което придаваше форма на черно-жълтия найлонов екип, който носеше, той не бе нищо друго, освен здрави, солидно изваяни мускули и застрашителна мъжка сила. Като цяло, трябваше да признае, той беше впечатляващ представител на мъжкия род. Шест… пет. Твърде лошо е, че гордостта му не му позволяваше да направи единственото разумно нещо в неговото положение. Типичен мъжки инат. Четири… три. Как би й се искало да отхвърли всичко това и просто да си тръгне, да съхрани собствената си гордост, като маскира отчаянието си с безразличие. За нещастие линеещата й кариера не можеше да й позволи това. Две… едно.

Преглътни го, Нина. Бъди професионалистка. Очаровай този мъж.

Като лепна една усмивка на лицето си, тя се вторачи към месинговата табелка на вратата, после обратно към мъжа, който бе застанал в стойка за борба с нея.

— Ти наистина си Мич Халоран, нали така? Старши треньорът на Литъл Рок Лейзърс? Баскетболният отбор на аутсайдерите, устремил се към плейофите?

Господи, нека хвалебствията я отведат някъде…

— Това съм аз. Същият човек, който не се нуждае от бодигард.

Беше съкрушена. Увеси нос за миг, преди да срещне отново очите му. Тонът й бе мек, но сериозен:

— Виж, не знам къде се пресичат линиите на общуване, треньоре, но тук някъде имам потвърждение по факса за назначението си. — Тя се обърна и взе чантата си от кушетката и затършува из нея. — Длъжна съм да ти се представя, съгласно това, което е написано.

Той пристъпи към нея, високият му ръст я принуди да вдигне глава и да го погледне в очите. Постави ръка на рамото й.

— Нина, не ти си проблемът. Не се изразих ясно.

Нина спря да рови из чантата си и за свое удивление забеляза, че Мич Халоран ухае смущаващо хубаво. Странна комбинация от гореща черна кожа и богат десерт — твърде упадъчни, за да бъдат поделени. Неподправена мъжественост. Тя се пребори с глупавата мисъл да затвори очи и да вдиша.

Ръката му се плъзна по рамото й и се отдръпна, като остави гореща следа.

— Станала е грешка, но тя не е твоя грешка. Имам пълното основание да вярвам, че Джаред ти е предложил работата. Но разбираш ли, той си мисли, че имам нужда от бодигард. Не и аз.

— Разбирам неохотата ти — поде нехайно тя, за да не издаде с тона си колко й бе нужна работата. — Никой не иска някой непознат да се навърта около него двадесет и четири часа в денонощието. Но твоят шеф счита, че си в опасност, и за него е от първостепенна важност да запази живота ти. Може би трябва да размислиш…

— Никой не се кани да ме убива — промърмори той, като се обърна и закрачи из стаята. Тонът му стана безрадостен, уморен. — Както обикновено, Джаред реагира прекалено на няколко мижави заплахи.

— Мижави? Заплахи, придружени от действие, както ми казаха.

Той се обърна, после спря, а на лицето му бе изписано примирение.

— Имаш предвид Килиан? — попита, като хвърли поглед към снимката в рамка на любимото му ловджийско куче, поставена на шкафа зад бюрото му. — Виж, той е добре. От ветеринарната служба казаха, че ще се оправи. Отравянето му е било жестока шега, нищо повече. Не знам какво друго да ти кажа.

Мич не искаше да извиква отново в съзнанието си сцената с бедния Килиан върху верандата, изпитващ ужасяващи болки. Кой, за Бога, би отровил едно игриво, безобидно куче като Килиан?

Като се обърна, Мич прекоси разстоянието до прозореца и се спря за известно време. Прокара ръка по лицето си и впери поглед към центъра на Литъл Рок, като се бореше да заличи тревогата от гласа си.

— Както и да е, това свърши. Нищо друго няма да се случи.

— Моето професионално мнение, основано на информацията, която получих, е, че нищо от това не изглежда да е шега, треньоре.

Мич издиша задържания си въздух. Не би имало значение, ако в този момент някой насочеше оръжие към главата му. Той не би могъл да има бодигард. Това само щеше да привлече вниманието на медиите към проблема, което, да благодарим на господ, все още не бе станало. Той просто не можеше да си позволи заплашителните думи към него да бъдат публикувани и раздухани. Последното нещо, от което имаше нужда, бе още един проблем.

Съсредоточи се отново върху въпроса й, като се обърна с лице към нея.

— Не можем да докажем, че смъртните заплахи имат някакво основание. Не можем дори да кажем, че те са свързани с моя… с Килиан.

— Някой е стрелял по къщата ти посред нощ, нали?

Той я загледа през присвитите си очи.

— Това би могло да е случайно. В Литъл Рок върлуват банди.

Известно време наблюдава как тя гледа втренчено късите си, нелакирани нокти с подчертано безразличие, като обръщаше ръката си от една страна на друга.

— Разрязаха ли ти гумите?

— Да.

— И имаше… други съобщения!

Той присви устни. Кимна.

— Виж… да. Но това няма връзка. Аз не мога да имам бодигард, дори и да искам.

— Аз ли съм причината? — попита Нина настръхнала.

— Разбира се, че не.

— Добре тогава… — Тя направи пауза, като прокара пръсти по косата си. — Изглежда стигнахме до задънена улица. Аз съм тук да изпълня задълженията си по едно назначение като твой бодигард. Ти не искаш такъв. Какво следва?

През тялото на Мич премина вълна на безпомощност. Нима бе възможно да й обясни своята дилема? От една страна, трябваше да мисли за отбора си. Бяха работили усърдно, за да достигнат плейофите, и заслужаваха да бъдат в центъра на вниманието. Но ако беше само това, той щеше да намери начин да се справи.

Истинският проблем беше по-сложен. Здравето на майка му вече будеше безпокойство. Той не можеше да промени факта, че тя умира. Но да бъде проклет, ако позволеше някакви журналисти лешояди, търсещи сензационни заглавия, да изпълнят последните й дни с болка и тревога за онова, което би могло да бъде серия от жестоки шеги. Как би могъл да сподели това с някаква непозната и да я накара да разбере?

Отговорът бе прост — не можеше. И ако госпожица Уайлд си мислеше, че може да промени мнението му, като изтъква причини или си играе с вината му, то тя имаше да научи много за Мич Халоран. Като се облегна на прозореца, той плъзна потайно втренчен поглед по дължината на тялото й.

Това, че жената бе изваяна като произведение на изкуството, само влошаваше нещата. Стегнатата извивка на гърдите й, прилепнали към бялата й памучна блуза, която бе втъкната в лъскави черни памучни панталони, обгръщащи извитите й бедра като любовник, комуто те принадлежат. Гладката, златисторуса коса, която галеше силните й, добре оформени рамене. Дори белегът под формата на полумесец върху бузата й, която тя неволно докосваше, имаше своя странен чар. А тези устни! Сочни. Рубиненочервени.

Сочни устни, които молеха да бъдат целувани и оставени влажни.

Да не говорим за някой нахален търсач на сензационни заглавия. Онова, от което той се нуждаеше дори по-малко, отколкото от бодигард, бе човек, който привлича вниманието на хората, като грациозната, секси Нина Уайлд.

— Е, канех се да обсъдя това с него по-късно, но нека сега да отидем при Джаред — реши Мич най-накрая. — Нали той ни забърка в тази каша… Съжалявам, че ти изгубих времето, но ще убедя Джаред да ти даде някакво обезщетение, преди да си тръгнеш.

 

 

Джаред Расмусон притежаваше Лейзърс още от времето, когато бяха неизвестен прогресиращ отбор, който нямаше накъде другаде да се движи, освен нагоре, и Нина го познаваше от също толкова отдавна. Първоначално той бе приятел на един от приемните й бащи, но неговата поддръжка и ентусиазъм се оказаха единственото постоянно нещо в младостта й. Като се движеше от един приемен дом в друг — на петнадесет години, ако искаме да сме точни — Нина бе свикнала да разчита на Джаред като на свой баща. Един маяк в бушуващото море на нейната младост. Неговата поддръжка я зареждаше с енергия да оцелее, да се справи. Той я убеди да завърши средно образование и колеж и да постигне целта си да работи за тайните служби на САЩ.

И тя го бе направила. За кратко.

Когато тази мечта се бе осъществила и когато после всичко около нея се бе сгромолясало и тя се бе почувствала съкрушена и сама, Джаред бе останал на нейна страна. През всичките скандали… При блокирането на членството й в тайните служби… Когато я съпътстваше угнетяващото чувство на провал…

Той все още бе нейната постоянна опора и тя нямаше да го разочарова.

Беше безкрайно благодарна, че той й предложи тази работа, като пренебрегна факта, че никой друг от силно стеснения свят на служителите на сигурността нямаше да й обърне нужното внимание. Но това бе преди да се срещне с треньора. Сега поражението й се стовари като непосилна тежест отгоре й. Да го охранява щеше да бъде като да разбърква гнездо на сърдити стършели.

Но, за бога, тя никога не се бе отдръпвала от някоя битка! Просто трябваше да накара Халоран да промени мнението си. Той бе в опасност и можеше да загуби живота си. Тя пък беше под опасността да изгуби препитанието си. Нима той не можеше да види, че двамата си пасват идеално?

Тя последва Мич през приемната към кабинета на Джаред, като си напомни да накаже стария си познайник за това, че не я бе предупредил за ината на треньора. Това, че Расмусон бе държал пристигането й в тайна, не беше помогнало.

Мич се втурна в кабинета на Расмусон, без да почука кой знае колко усърдно. Нина го последва. Белокосият мъж погледна иззад купчината книжа явно изненадан, макар че се усмихна колебливо.

— Деца! Виждам, че сте се запознали. Какво мога да направя за вас?

— Да действаш против желанията ми, зад гърба ми, е неуместно, Джаред…

Мич посочи с пръст Нина, сякаш тя бе грозна картина, която мъжът се канеше да закачи на стената на фоайето.

— Загуби времето на Нина, а и моето. Сега й кажи, че нямам нужда от нейните услуги, така че да си продължим заниманията.

Стомахът на Нина се сви, докато наблюдаваше как Джаред преценява думите на треньора. Усети, че раздразнението на Мич бързо прераства в гняв, което не работеше в нейна полза.

Джаред постави едната си ръка с изпъкнали вени върху другата и подпря брадичка върху тях, преди да отговори. Когато го направи, тонът му бе равен, дори самоуверен.

— Ето защо тя е тук, Мич. Искам животът ти да е в безопасност.

— Без да се консултираш с мен ли, Джаред? Без обсъждане? Без сътрудничество?

Нина поиска да се намеси по нейната част. Тя заобиколи Мич и застана пред него, като постави и двете си ръце върху бюрото на Джаред. Тихият й глас забръмча с напрежение, което се опита да прикрие с изкуствена усмивка.

— Наистина, Джаред, трябваше да ме предупредиш, че правиш това зад гърба на треньора Халоран. Нямах представа…

— Вижте, сега… Няма смисъл и двамата да се опълчвате срещу мен. — Той погледна към Мич. — Мич, аз съм този, който нае Нина, и го направих, защото имам основателна причина. Седнете и двамата и ще обсъдим нещата.

— Добре. Ти искаш да го обсъдим. Но аз ще започна пръв — измърмори Мич, като приседна на ръба на единия от украсените с дърворезба и тапицирани в кожа фотьойли пред огромното бюро на Джаред. Нина остана права. — Ти си я наел. Уволни я. Не мога да я оставя да ми бъде опашка.

— Няма да стане, партньоре — каза Джаред на Мич.

Нина стисна зъби, като почувства отново, че този абсолютен отказ бе по някакъв начин свързан с факта, че тя е жена. Сърцето й започна да тупти силно от напрежението, с което се въздържа да изрази мнението си за това пренебрегване. Какво друго би могло да бъде? Тя вдигна пръст да потърка белега върху бузата си, като си наложи да не проговори. Нямаше смисъл да заема отбранителна позиция.

— По дяволите, Джаред, трябваше да обсъдим това. Ти знаеш моето… положение.

Слепоочията на Мич пулсираха.

— Какво положение? — попита тя, като леко се намръщи. — Заплахите?

Това можеше да има смисъл. Джаред я дари с бащинска усмивка.

— Сядай, сядай. Ще отработим всичко.

Тя се подчини неохотно.

— Не можем ли да обсъдим това насаме? — попита Мич, като ясно даде да се разбере, че иска Нина да излезе от стаята.

Раздразнението почти я накара да си грабне чантата и да си тръгне. Никога нямаше да получи това назначение.

— Не, не можем — поклати глава Джаред. — И тримата трябва да участваме. Нина няма да ходи никъде. — Той насочи пръст към Мич. — Осъзнай го. Ти имаш нужда от нея. Време е да започнеш да възприемаш смъртните заплахи насериозно. Положението става все по-лошо.

Мич поклати глава, сякаш се отърсваше от смущението.

— Наистина ги вземам насериозно, но не искам медиите да се възползват от всичко това и да го раздухат. Знаеш защо.

Внезапно й просветна. Баскетболът! Нина потисна желанието си да му се присмее. Мич не й бе направил веднага впечатление на човек, който би изложил живота си на опасност заради някакъв си глупав спорт, но също така той никога не бе извеждал и отбора си до плейофите. Проявлението на неговата повърхностност я разочарова. Не се тревожи толкова, това е само игра.

— Боже мой, треньоре — намеси се Нина, неспособна да остане спокойна нито миг повече. — Какво още трябва да направи този дебнещ те маниак, за да го вземеш насериозно? Цяло щастие е, че кучето ти е оживяло след това отравяне. Нима искаш ти да си следващият? Ти ще си заплаха за всички около себе си, ако не осъзнаеш нещата.

Брадичката на Мич затрепери и Нина си помисли, че може би е отишла твърде далеч. Твърде лошо за нея.

Вместо да й отговори, той изглежда размисли върху ситуацията, преди да помоли Джаред.

— Ако аз наистина съм в опасност, честно, ти мислиш ли, че госпожица Уайлд ще успее да ме защити?

У Нина се надигна нова вълна на гняв и тя го изрази, като заби нокти в дланите си. Да заговори в този момент би било крайно неразумно. Само прехапа силно устни.

— Защо не? — изпухтя Джаред. — Нима не виждаш колко глупаво постъпваш? Тя е професионалист, Мич. Една от най-добрите. Познавам я откакто не представляваше нищо друго, освен едни мършави лакти, бързи юмруци и светкавични реакции.

Мич скръсти ръце и седна отново на стола. Чувстваше се неудобно, като в капан.

— Не разбираш. Тя е съвсем погрешен избор.

Чувството за самосъхранение избухна у Нина.

— Моля?!

Въпреки отричането му беше очевидно, че този човек бе шовинист по отношение на мъжете, който вярваше, че най-подходящият човек за работата не може никога да бъде жена.

Той я погледна леко смутен, глуповато и все пак пренебрежително.

— Съжалявам. Трябва да ми повярваш, че това няма нищо общо с теб.

Тя бързо се премести до ръба на стола и леко се наведе напред, като постави лакът на кръстосаните си крака.

— Становището, което току-що изрази, противоречи на това ти твърдение, треньор Халоран.

Джаред въздъхна.

— Имаме нужда от теб, момче. Защо да те излагам на опасност, като назначавам някой некомпетентен?

— Не, не. Никога не съм казвал, че тя е некомпетентна. Не е това.

— Тя идва от място с отлична професионална репутация на специален агент в тайните служби. Нали така, Нина?

Тя кимна, но стомахът й я присви ужасно. Не бе необходимо да излага това наяве.

— Виж сега. — Възрастният мъж се наведе напред и погледна Мич в очите. — Ще ти кажа как стоят всъщност нещата, веднъж завинаги, после всички се залавяме отново за работа. — Джаред погледна още веднъж към Мич и Нина, преди да продължи. — Момчетата имат шанс да стигнат далеч в първенството. Знаеш колко дълго преследваме тази цел.

— Да, и точно за това не можем да позволим на медиите…

— Изслушай ме, по дяволите! Аз съм по-стар от теб и отказвам да те увещавам. — Той стовари юмрук върху бюрото, а Мич, смъмрен, се отпусна назад във фотьойла. — Ти си адски добър треньор. Най-добрият. Аз знам това и отборът го знае. Имаме нужда от теб. Ако се оставиш да те убият, защото проявяваш твърде голям инат, като не признаваш, че нещата са извън контрол, въобще няма да се доберем до плейофите. Освен това, въпреки факта, че ти си едно копеле с магарешки инат, те считам за един от най-близките си приятели. Не искам да те загубя.

Мич се наведе напред и понечи да заговори, но Джаред вдигна предупредително ръка и продължи:

— Ти действително ще имаш бодигард, Мичел. Като говоря от името на човека, който подписва чековете ти, това е последната ми дума.

Той отново стовари юмрук върху бюрото, като накара моливите и папките да подскочат.

За миг в стаята се възцари тишина. Мич я наруши като измърмори едно проклятие, после прокара голямата си длан през лицето. Очевидно бе достатъчно разумен, за да разбере кога е загубил.

— Добре. Прав си. Ти си шефът — смотолеви той най-накрая, като изглежда подбираше следващите си думи предпазливо: — Но нека да поговорим за това какво искаме от един бодигард.

Това е то. Изплю си камъчето.

— Треньор Халоран — прекъсна го Нина, — ако не си забравил, аз вече съм подписала договора. Ще ти бъда благодарна, ако спреш да говориш със заобикалки и да обясниш какъв точно ти е проблемът с мен.

Явното неодобрение от негова страна на качествата й я бе накарало да премине границата на търпението. Гърдите й се повдигаха и отпускаха бързо, докато адреналинът бушуваше из тялото й. Тя се мъчеше да се държи професионално, но колко би трябвало да понесе човек?

— Не казвам, че не си добър бодигард. Съвсем не съм казал това.

— А какво тогава? — разпери тя широко ръце.

— Просто не знам как ще можеш да вършиш тази работа. Предполага се, че един бодигард ходи навсякъде с този, когото охранява. През цялото време, нали?

— Вярно.

— Е, аз съм зает, действащ професионален треньор по баскетбол. Да предположим, че няма да издържиш на темпото да ме следваш навсякъде?

Тя едва сдържа смеха си. Двойката на годината — Мич Халоран и неговото его.

— Да те следвам къде? Дай ми пример за твоя изнурителен график.

— Ами… — Той се замисли за миг, преди израз на самодоволство да озари чертите на лицето му. — Първо на първо, аз бягам около пет километра всяка сутрин на зазоряване.

Тя сви рамене.

— Ей, това не е проблем. Нямам нищо против да си намаля километрите, които пробягвам ежедневно, докато ми свърши този ангажимент.

Прониза го с ясен, невинен поглед, доволна от това, че той има доблестта да почервенее.

— Прекарвам голяма част от времето си в съблекалнята.

— Виждала съм съблекалня.

— Виждала ли си такава, пълна с голи двуметрови мъже?

— И какво се очаква от мен да правя? Да изпадна в несвяст? Да се изчервя?

Той преплете пръсти, но не каза нищо.

Тя постави лакти на коленете си, съедини леко двете си ръце и сниши тон, докато той стана почти интимен.

— Слушай, треньоре! Имам магистърска степен по анатомична кинезиология^[1]. Напълно съм осведомена за това какво ти и твоите играчи имате под марковото си бельо.

Безразличният й поглед се спусна за кратко към слабините му, преди да се върне отново на лицето му.

— Честно казано, не съм склонна да се хиля похотливо.

Мич кръстоса крака, после бързо направи обратното движение. Нина отбеляза точка. Засега оборваше аргументите му.

— Ако исках да изучавам голата мъжка анатомия, признавам си, лесно бих си намерила някой доброволец. Но не бих изложила живота си на риск — или твоя — за една евтина възбуда.

Той поклати глава и погледна към Джаред, който се усмихваше.

— Трябва да признаеш, че тя те смущава — отбеляза възрастният мъж.

— Не искам хората да бъдат смущавани. Ако трябва да имам бодигард, не бих искал никой друг да знае.

— Защо? — попита Нина, като се облегна.

Това пък не бе очаквала.

Двамата мъже погледнаха първо към нея, после се спогледаха. Напомняне ли беше това, което видя загадъчно изписано на изражението на Мич? Никой от мъжете не проговори.

— Говоря сериозно. Защо не? Първото ниво на защита от някой бодигард идва от това, че хората знаят, че той или тя е там. Това се нарича присъствие.

— Това не може се случи — въздъхна Мич и плесна с ръце по коленете си. — Виждаш ли? Няма да стане.

Тя също въздъхна.

— Предполагам, че ако е толкова съдбоносно, мога да бъда дискретна. Никой не трябва да знае коя съм.

— Има ли някакви други глупави аргументи? — обади се Джаред. — Тогава всичко е наред.

Мич издаде пораженческа въздишка.

— Не знам. Просто… как ще обясня присъствието й, Джаред?

Възрастният мъж се намръщи.

— Не е необходимо да даваш обяснения за нея или за себе си, или за каквото и да е друго. Та ти си старши треньор, за бога!

— Хората са склонни към любопитство. Обикновено на тренировки не водя със себе си дългокраки блондинки. — Той хвърли поглед към Нина. — Не се обиждай.

— Ни най-малко — излъга тя.

— Намери начин да се справиш с това, Мичел — изсумтя Джаред.

Нина го изгледа изумена. Той я бе притиснал до стената. Тя не бе на мнение, че тъкмо тя трябва да направи всичките компромиси, но не можеше да си позволи да загуби работата. Трябваше да играе по неговите правила. Потисна присъщата си упоритост и го погледна безпристрастно.

— Чуй ме…

Направи пауза, готова да спори. Той не се помръдна.

— Честно казано, вече не ме блазни перспективата да те охранявам, както и ти не си очарован от това, че ще трябва да ме търпиш около себе си.

— Благодаря — прекъсна я той с язвителен тон.

— Правя го само защото се страхувам, че ще застанеш на пътя ми. Но изглежда сме залепени един за друг, треньоре. Аз съм добра в това, което правя. Ако искаш да останеш жив, гарантирам ти, че наоколо няма по-добър от мен.

Тя се надяваше, че съмнението и силното отчаяние няма да се покажат през професионалната й шлифовка. Суровата й нужда за работа в тази нелепа ситуация я разгневи. Почувства се като актьор, чиято кариера е на път да се провали, умоляващ да прави реклама на крем за хемороиди. По дяволите, та тя е професионалистка! Не би трябвало да се стига до това.

Наведе се напред, като отново постави лакти върху коленете и леко хвана ръцете си.

— Не мога да запазя живота ти, ако ти се бориш с мен на всяка крачка.

— И така… какво е решението?

— Дай ми шанс, това е всичко, което искам. Не ме познаваш достатъчно добре, за да ме изхвърляш от играта. Ако намериш, че съм недискретна, или просто ако не можеш да ме търпиш, аз ще си тръгна и Джаред може да ти намери някой друг. Договорихме ли се?

И тя му подаде ръка. Той се вторачи в нея.

— Хайде, треньоре! Не те карам да ме харесваш. Просто се дръж като възрастен и работи с мен.

— Тук въобще не става въпрос дали те харесвам…

— Каквото и да е основанието.

Тя протегна ръка по-близо към него, а погледът й остана прикован в неговия.

— Можеш ли да се биеш? — попита той неочаквано.

Тя отпусна ръка, а невероятна усмивка се появи на ъгълчетата на устните й. Впери учудено поглед към Джаред, а после погледна обратно към Мич.

— Черен колан в Кенно Карате, две участия в националния шампионат по кикбокс. — Завъртя едното си рамо с безгрижен жест. — Знам си силата.

— Оръжия?

— Какво за тях?

— Знаеш ли как да боравиш с тях?

Не, треньоре. Разчитам на прашка, за да заловя лошия. Тя стисна зъби за миг.

— Мога да улуча някое ухилено лице от силует на мишена от петдесет метра в тъмното и имам подготовка на снайперист. Това приемливо ли е?

— Подготовка на снайперист — повтори той. — При Специалните служби?

Измина минута, преди Нина да успее да отговори със спокоен тон.

— Да.

— Защо напусна?

Невинният му маниер внезапно накара сирените да завият в мозъка й. Нима я проучваше? Щеше ли да си направи труда да разследва живота й? Хлад пропълзя по кожата й. По дяволите, няма да позволи на Мич Халоран да измъкне съкровените й тайни! Положи усилия да овладее гласа си. Успя дори да се усмихне.

— Всеки има нужда да се премести по някое време. Независимостта е американска мечта.

Той отново присви очи, като я изучаваше. С бързо и неочаквано движение той се наведе напред и неохотно й подаде ръката си.

— Добре, печелиш, Нина Уайлд, професионален бодигард, кикбоксьор, черен колан. Ще ти дам шанс да се докажеш, че си полезна и дискретна.

Докажи се!

Господи, как мразеше тези думи. Нима не бе правила това през целия си живот? Ръкува се с него и се пребори с чувството за безпомощност, като стисна кокалчетата му, докато видя, че той издърпа ръката си.

— Дадено — рече му с възможно най-сладък глас.

Когато дланта му се изплъзна, тя с изненада установи, че нейната е пламнала. Руменина премина по предателското й тяло и тя с ужас осъзна, че от месеци не се бе чувствала толкова жизнена. И това бе заради него. Защото той я бе предизвикал и тя си бе уредила сметките с него. И бе спечелила.

Гърлото й се сви.

Мич Халоран беше без съмнение труден, твърдоглав и склонен към арогантност човек. За нещастие той представляваше също и над деветдесеткилограмова солидна мъжественост, която бе трудно да пренебрегнеш.

А някой искаше смъртта му.

Боже мой… В какво се бе забъркала?