Линда Сю Купър
Беззащитни сърца (12)

Глава единадесета

Женитба. Сватба. Пръстени и завинаги… о, боже…

От всичките невъзможни, неразбираеми молби във вселената Тес Халоран искаше от нея да се омъжи за Мич. Бяха хванати в капан. Уловени в паяжината на собствената си измама. Застърга я под лъжичката за стотен път, откакто Тес бе изпуснала бомбата. Нина не би могла да си мисли за нищо по-добро от това да се омъжи за Мич и за нищо по-лошо, като знаеше, че той не изпитва същото — освен, може би, че му е наложено против неговата воля.

— Не мога да повярвам — промълви тя.

— Как, по дяволите, можа да се случи това? — въздъхна Мич, като разтри лице с краищата на дланите си.

Бяха седнали един до друг на малката кушетка люлка на верандата.

— Успокой се. Би трябвало да предвидим, че това ще се случи. — Думите й прозвучаха свободно и лишени от сълзливост. — Тя е майка. Тя умира. Ти си единственият й син. Трябваше да го предвидим.

Тя постави ударение на разсъждението си, като стовари юмрук по облегалката на люлката. И двамата бяха казвали — при много случаи, че биха сторили всичко, за да е щастлива Тес. Каквото и да се наложи. Кой би предположил, че ще се наложи нещо такова?

— Може ли да си налея малко от това?

Мич протегна ръка към наполовина празната бутилка вино, която се гушеше в скута на Нина. Тя отпи още една голяма глътка, преди да му я връчи и избърса уста с опакото на ръката си. По дяволите добрите обноски. Животът й се изнизваше пред очите й.

Мич се задоволи с четири бързи глътки, докато Нина го гледаше, а една малка част от нея желаеше те да вдигат тост, вместо да се наливат. Защо не можеше и той да поиска онова, което Тес искаше? Нали той бе въвлякъл Нина в това неприятно положение и знаеше, че той се чувства напълно отговорен за последното спираловидно развитие надолу…

— Не се тревожи. — Той й подаде виното. — Ще измислим нещо. Ще й кажем, че вече си омъжена или…

— Не! — сепна се Нина. — Ще си помисли лоши работи за мен.

— Нина, ангел мой, ние сме притиснати. Нещо трябва да направим.

Потънаха в мрачна тишина. В мастиленото нощно небе блестяха ярки звезди. Щурци свиреха от храстите. Някаква кола мина наблизо. Една съвсем обикновена нощ.

Мич беше прав. Нещо трябваше да се направи. Дълбоко в себе си тя знаеше какво е то, стига само Мич да се съгласеше.

Като подкрепи смелостта си с още една глътка вино, Нина му хвърли бърз поглед.

— Ето, пийни малко. — Подаде му бутилката. — Всъщност пий много. Довърши я.

Той го направи, после й я върна. Тя стисна здраво гърлото на бутилката и измери дишането си. Подсили решимостта си… и после й се преплете езикът. Можеше да сложи край на това. Веднага. Да каже на Мич, че ще продължи сам, „Сбогом, приятел, достатъчно дотук, баста“. Но беше обикнала Тес твърде много, за да разбие сърцето й. Нина знаеше — както и Мич бе отбелязал, че е притисната до стената. Отново. Дишането й стана плитко и тогава тя взе решение да рискува всичко и да се възползва от случая.

— Мич — не можеше да го погледне, — има изход.

— Какъв? Да й разкажем за преследвача?

— Не, разбира се, че не. Това ще провали всичко.

Тя му смигна, като се постара гласът й да прозвучи безгрижно. Мозъкът й крещеше не, но устата произнесе:

— Ние просто… ще продължим нататък и ще се оженим.

Трепването на цялото му тяло накара веригата на люлката да изскърца.

— Какво?

Като забеляза ужасения израз на лицето му, Нина всмука обратно болката и унижението и се поправи смирено:

— Искам да кажа временно. Заради Тес.

Лъжата я изгаряше и сърцето й се сви по-бързо, отколкото тухла би потънала във вана. Тя наистина се бе надявала, че правилно разчита сигналите му, че той се бе влюбил в нея така, както и тя в него. Че той незабавно ще осъзнае, че споразумението им да запазят нещата само като бизнес отношения е невъзможно, защото двамата си принадлежаха един на друг. Помисли си, че той ще се съгласи на това. Сгреши.

И сега, каквато си бе изгаряща от любов глупачка, Нина трябваше да го убеждава, че никога не е имала намерение да предложи да се оженят истински. Въпреки че… действително имаше такова намерение.

— Просто исках да кажа… като част от ангажимента ми.

— Част от?… — Мич скокна олюлявайки се на крака и се обърна с лице към нея. — Ти да не си идиотка… Дай ми това.

Грабна бутилката и при това си движение изля част от течността върху крачола на панталона си. Избърса го и я изгледа гневно.

— Мина всякакви граници. Чу ли какво предложи току-що?

Крушката на верандата хвърляше златна светлина и черни сенки по лицето му, като подчертаваше мъжествеността му. Господи, имай милост, Мич Халоран бе красив мъж.

Тя стисна облегалката за ръце на люлката така, че кокалчетата й побеляха, яростно решена да запази самообладание.

— Не съм пияна, Мич. Това, което предложих, е смислено. Можем да го анулираме след… — Тя не можеше да се застави да го изрече. Самата мисъл я побеляваше. — Ще измислим всичко останало. Защо не?

— Защото това е… това е…

— Прекалено лесно? Единственият изход? — Тонът й стана остър. — Какво точно заслужаваме, за това че първоначално излъгахме, по дяволите!

Гласът му се повиши.

— Дали го заслужаваме, или не, това не е правилно, Нина! Не можем да се отнасяме към нещо така свято като брака толкова лековато.

— Лековато?

Тя скочи на крака, което накара кушетката да се залюлее. Върна се и я перна през краката, като я отпрати в гърдите му. Вместо да се отмести, тя сграби ризата му в юмрука си.

— Мич, майка ти умира и да ни види женени е последното й желание. Ще бъде ли чиста съвестта ти после, щом си й отказал това щастие? Защото аз едва се запознах с нея и разбрах, че не бих могла.

Брадичката й потрепери и тя отвърна поглед сърдита.

— Това ще бъде фалшиво щастие — прошепна той.

Думите му пронизаха сърцето й.

— Нали цялата работа е едно фалшиво щастие! Какво значение има още една лъжа?

— Но… брак? — Мич прокара и двете си ръце по косата си и затвори очи. — Не знам.

Нина пусна ризата му и се отпусна на люлката на верандата, подпъхна единия си крак, а другия остави да виси свободно. Спомни си разговора им в самолета. За Мич и Тес Халоран бракът бе веднъж завинаги. Тя затвори очи.

— Виж, не се опитвам да те обвързвам с нещо. Това ще бъде просто един брак на хартия, Мич, няма да бъде обвързващ.

— Нина… — Мич клекна до нея, като тръсна бутилката върху летвите на дървената веранда със силен трясък. Протегна ръце и обгърна талията й.

— Въобще не е така, скъпа. Аз просто… не мога да те накарам да направиш това за мен.

— Да ме накараш! — Тя го отблъсна с крак и вдигна брадичка възмутена. — Аз съм тази, която го предложи, ти, егоцентричен мъченик. Не се самоласкай. Дай ми време да променя намерението си или просто можеш да съжаляваш.

Хълцането й прозвуча силно в нощта. Добре беше да е раздразнена, когато лъжеше. Ако не го направеше, щеше да се озове в ръцете му и да се моли, да иска.

Той грабна бутилката, изправи се бавно, после седна до нея. И отпи. Преглътна. Въздъхна.

— И така, какво казваш?

Нина изсумтя, след това машинално избърса една блуждаеща сълза.

Казвам ти, че те обичам, но ти се държиш прекалено… по мъжки, за да го разбереш.

— Казвам ти ожени се за мен, Мич. Временно, само формално. Знам, че не го искаш, но нямаме много голям избор.

Той все още изглеждаше неуверен.

— Но…

— О, какво, по дяволите. — Със саркастично свиване на рамене тя отметна глава и скокна от люлката. Обърна се към него. Застана на едно коляно. — Винаги съм си представяла, че мъжът ще е този, който ще бъде на колене, когато ми предлагат женитба, но в живота ми не стана точно така, както си го мислех. Какво е една разбита илюзия в повече?

Брадичката й се издаде напред, когато тя постави ръка на коляното му и се вторачи в него на лунната светлина. Сълзите се стичаха по бузите й, но тя дори не ги забелязваше.

— Мич Халоран, моля те, кажи, че ще се ожениш за мен. Само за мъничко. Заради майка ти.

Мич се вглежда в нея толкова дълго, че тя се зачуди дали не е замръзнал на мястото си. Като остави виното настрана, той се протегна за ръката й, придърпа я към себе си и я изправи на крака. Целуна сълзите по бузите й и отмести кичурчетата коса, които бяха прилепнали към влагата.

— Нина, ангел мой, не плачи. Ти би направила дори това? — прошепна той.

Грешка! Грешка! — изпищя умът й. Тя наведе чело до гърдите му и въздъхна.

— Да, бих го направила. — Думите й бяха приглушени, далечни. — Нямам друг избор.

Мич я притегли в стегната прегръдка и се олюля, докато разтриваше гърба й.

— Не мога да повярвам — изрече той дрезгаво. — След всичко, което си преживяла, все още се излагаш на това заради мен.

— Заради Тес — поправи го тя през стиснати зъби.

Той хвана с длан главата й отзад и постави бузата й в гънката на шията си.

— Аз не те заслужавам, Нина…

— Откровението на века, Халоран…

Мич я притисна по-силно, завладян от недоверие, благодарен и… по-силните чувства не посмя да определи. Никой друг, освен Тес не се бе жертвал така заради него. По дяволите, за миг си бе помислил, че Нина му бе предложила да се оженят наистина. Но преди да може да вдигне главата си от пода, тя щеше да спука този мехур. Част от ангажимента. Временно. Колкото и да бе разочароващо, това бе все пак огромна отстъпка от нейна страна. Как можеше да й се отплати някога, да й докаже колко много означава жестът й за него. Като уважава желанията й, дори и да не му се иска.

Ако това не нарушаваше всяко правило, което те бяха установили помежду си, той би признал любовта си и би я помолил да му даде шанс за един истински брак. Тя можеше и да не го обича сега, но чувствата й можеха да се развият. Освен ако, разбира се, нямаше други планове за бъдещето си. Тази ужасяваща мисъл му подейства като боксов удар. Той сграбчи раменете на Нина и я прегърна с цялата дължина на ръцете си, като наведе брадичка, за да я погледне право в очите.

— Обещавам, че няма да те задържам след… — задушаващо вълнение помрачи втренчения му поглед и той стисна зъби. — Ти знаеш. Ще бъдеш свободна жена.

Нина отхвърли със свиване на рамене ръцете му и отиде до другия край на верандата, като прехапа бузи, за да потисне желанието си да избухне в ридания.

— Знам — отвърна рязко.

Нима той си мислеше, че толкова желае да възвърне свободата си? Искрено ли си мислеше, че тя иска да се върне към нейния апартамент във Вирджиния — без живот в него, без картини, без Дарвин — след всичко, което бяха преживели заедно? Толкова ли бе недосетлив? И освен това, може би просто самият той имаше нужда от свобода… В нея се надигна гняв, което бе добре дошла промяна след болката.

— Ти също ще бъдеш. Свободен, искам да кажа. В минутата, в която фасадата няма да бъде повече необходима, аз ще изчезна от живота ти — тя щракнах пръсти — ето така. — Мълчание. — Чу ли ме, Мич?

— Да.

— Значи си съгласен?

— Добре.

От устните й излетя разтърсваща въздишка и тя наведе глава.

Какво иска да ти каже, глупак? Хей, почакай, аз просто осъзнах, че те обичам?

— Кога ще го направим тогава?

Тя го чу да въздиша и стисна очи да блокира ясното доказателство за неговата неохота.

— Нямаме време за губене. — Той направи пауза. — В края на следващата седмица? Отборът е една седмица в почивка, така че Джаред и Брок и някои други може да са в състояние да дойдат.

Тя го изгледа косо.

— Гости?

— Сватбата трябва да изглежда истинска, ангел мой, или няма смисъл.

— Добре.

Тя се обърна към него и го прегърна през кръста. Тръпки полазиха по кожата й. Не беше изпитвала такъв хлад от дълго време насам.

— Но на никого, освен на Джаред няма да казваме, че сватбата е привидна, нали? Не бих могла да понеса това.

— Както желаеш, Нина. Устата ми е запечатана.

Както желаеше тя. Нина поклати бавно глава. Искаше й се да бъде истинска. Искаше да спре да се чувства нещастна, защото не бе истинска. Тя желаеше предложението, любовта, пръстена, тортата и… първата брачна нощ. Отхвърли тази мисъл.

— Ще проведа разговорите по телефона.

— Добре. — Той прокара ръка по косата си, като избягна втренчения й поглед. — Нека Лиза да долети и да ти помогне в плана ти. Тя е експерт.

— Добра идея — изпухтя Нина, — защото никога не съм планирала нещо повече, освен едно вечерно парти. А имаме само десет дни.

Погледът му се стрелна към очите й.

— Нищо претенциозно, разбира се. Тес няма нужда от това.

Думите я ужилиха като плесница. Ами тя от какво имаше нужда?

— Трябва да изглежда истинска, или няма смисъл да правим друго, скъпи — добави тя.

— Разбира се, Нина. Просто имах предвид да не е обременяващо.

Тя разтри челото си.

— Не се безпокой. Ще я направим обикновена. Но специална. — Сърцето й тупна два пъти. — Заради Тес.

— Заради Тес — отекна той, а очите му потърсиха лицето й.

Мълчание.

— Не правим ли грешка? — прошепна тя.

Той се поколеба.

— Ти какво мислиш?

Мълчание. Тя прехапа долната си устна.

— Нина?

— Аз мисля… — Тя заби пръсти в косата си и сподави една въздишка. — Мисля, че си пийнах повече и съм прекалено напрегната. Ще си лягам.

Тя се извърна към него, устните й трепереха, а сърцето й — още повече.

— Ще поговорим за… всичко… по-късно.

Тя се спря на вратата, без да се обръща назад. Кожата й миришеше неприятно от напрежението. Щеше да го направи и някак си да го преживее. Но нямаше, не би могла да загуби всичко.

— Мич?

— Да?

Със скърцане вратата се отвори и тя се хвана за ръба.

— Реших… наистина ще взема Дарвин с мен, когато си тръгна.

 

 

— Тя не е истинска, Джаред — извика тя в слушалката за милионен път. — Не го забравяй.

Масажираше всепоглъщащата я болка в слепоочията си, като копнееше за лекарство, което да я успокои, и двойно еспресо.

— Но ще бъде съвсем истинска за Тес. Не се отнасяй пренебрежително към това.

Почувства болка ниско в корема.

— Истина е. Но трябва да бъдем реалисти. Няма смисъл да се главоболим с една сватба, която е до голяма степен фарс.

— Би могло да е брак на хартия, но не е фарс, скъпа. Не се тревожи за разходите — избоботи Джаред. — Аз ще уведомя всички тук. Който желае, да дойде.

— Не е там въпросът, но все пак го оценявам. Просто не забравяй, че ще я направим в къща, така че не кани много хора. — Нина се отказа да защитава тезата си. — Ами играчите от отбора? Това ще наруши ли много тренировките им?

Брок бе довел Лейзърс до първите две победи на отбора в плейофите. Тя знаеше, че Мич ще бъде съкрушен, ако играчите се разсеят и претърпят първата си загуба след сезона.

— Всичко ще е наред. Брок ще остане само за малко там.

— Джаред?

Достатъчно бизнес. Имаше нужда от своя приятел. Нина притисна ръка до корема си, тъй като уязвимостта я засегна долу.

— Правилно ли постъпвам?

— Скъпа, двамата с Мич правите това, което е необходимо.

Думите му казваха едно, но Нина усети и нещо друго под повърхността.

— Но?…

Потисканата му въздишка се пренесе по линията.

— Е, скъпа, начинът, по който вие решихте да постъпите, като изпълните желанието на Тес, не оставя много да се желае, но въпреки това аз разбирам…

Отчаяние завладя Нина. Нима тя не жертваше самата си душа?

— Какво имаш предвид, като казваш не оставя много да се желае?

Пауза.

— В края на краищата бих искал това да е истинска сватба.

— Е — изтърси тя с полусмях, полуридание. — Една истинска сватба изисква истинска любов, Джар. — Сълзите напираха, както бе през целия ден. — Мич не ме обича и аз… не го обичам — излъга тя. — Цялата работа е там, че трябва да направим умиращата жена щастлива.

— Една умираща жена, която вижда, че вие двамата си принадлежите. Която усеща колко добре си пасвате един с друг и която иска да знае, че вие ще се възползвате от времето, за да станете по-мъдри и също да забележите това.

— Не ставай глупав…

Раздразнението на Джаред направи гласа му по-суров.

— Ако вие, глупаци такива, спрете да пазите сърцата си, все едно че са изработени от духано стъкло, може просто да осъзнаете, че Тес Халоран е адски проницателна жена.

— Джаред, нека да оставим това. Покани Джеферсън, а?

— Добре. — Той не обърна внимание на молбата й. — Бягаш от истината.

— Не бягам.

— Може би не. Но ти се криеш, дете, от себе си и от истината, което е дори по-лошо.

 

 

Докато Тес сияеше като жена, която се подготвя за собствената си сватба, Нина обикаляше къщата в унило настроение, все едно някой бе сритал кученцето й. Мич се бе надявал, че планирането на събитието, предчувстваната радост на Тес ще повдигнат духа й, но нямаше успех. Нима не беше й дал достатъчно уверения, че няма да се чувства обвързана с него до края на живота си? Всяка фибра от тялото му страдаше, когато не се отнасяше към нея като към своя невеста. Да не я целува, да не я докосва, да не мълви думи за любов, които почти го поставяха на колене всеки път, когато я видеше и вдишваше свежия прасковен аромат. Но той се възпираше, отнасяше се към нея толкова небрежно, колкото можеше да понесе сърцето му. Мич правеше всичко това заради нея, но тя все пак го отбягваше като някакъв лош спомен.

Той гореше от нетърпение да дойде Лиза. С още един човек около нея, който не знае истината, Нина нямаше как да не стане отново приветлива — или поне да се престори. Това бе нещо, което Мич предположи, докато седеше във всекидневната и гледаше касети с последните мачове на отбора в плейофите. Нина седеше с Тес в нейната стая и двете обсъждаха сватбата. Той чувстваше присъствието й в къщата като магнетично поле.

Звукът на пощенски камион, който изръмжа отвън, премести погледа му от телевизора към прозореца. Видя как камионът отбива по алеята, изключи видеото и се изправи. Отиването до пощенската кутия щеше да му се отрази добре, като се има предвид фактът, че цялото му внимание продължаваше да е насочено към играта. Той махна резето, но преди да може да отвори най-външната врата, се появи Нина, задъхана и с широко отворени очи.

— Къде отиваш?

— Никъде. — Той кимна към пощенската кутия. — Искам да кажа, отивам за пощата, но никъде другаде.

— Ооо… — Тя подпъхна косата си зад ушите и очите й огледаха набързо стаята. — Забрави ли, че не би трябвало да излизаш сам. Нека просто… си взема обувките.

Тя се отправи към гостната и Мич остана там, където си беше, като откърти някакво парченце боя от касата на вратата.

Не оспори нейната прекалена предпазливост, и то не защото се страхуваше от преследвача. Истината бе, че почти бе изключил смъртните заплахи от ума си откакто бяха дошли в Колорадо. Но би използвал всяко извинение, за да я има до себе си, въпреки емоционалната пропаст, която ги разделяше. Пък и трябваше така и така да обсъди нещо с нея.

Нина се върна и премина покрай него навън в яркия юнски ден. Мрачното й изражение изглеждаше студено като отмирането на зимата. Тя незабавно пое надолу по стълбите, косата й подскачаше и улавяше слънчевата светлина като изтъкано старо злато. Мич я хвана за лакътя, за да я спре.

— Почакай. Ела и седни с мен за минутка.

Нина се поколеба, след това неохотно прекоси разстоянието до люлката на верандата и седна възможно най-далеч от него. С кръстосани крака и ръце тя го погледна през рамо.

— Намислил си нещо ли?

Въпросът прозвуча учтиво и безлично.

— Да — кимна той.

Нямаше причина да отлага неизбежното. Като постави ръка на облегалката на канапето люлка, той нави един кичур от косата й на пръста си, като го приглаждаше напред-назад с палеца си.

— Тес иска да си облечена с нейната сватбена рокля.

Той видя как умореното й изражение прераства в чист ужас, но продължи по-нататък, преди да започнат несвързани откази.

— Преди болестта… е, знам, че изглежда наистина дребна. Вие и двете имате един и същ ръст обаче. Мисля, че ще ти стане.

Тя вдигна юмрук към устата си, като отбягна погледа му. Мич можеше да се закълне, че видя пулса й силен и бесен през тънката памучна тениска. Господ да му е на помощ, той просто искаше да я подържи.

— Мич, аз… не знам дали ще мога да понеса толкова…

— Това би направило нея — и мен — толкова щастливи…

Нина прехапа долната си устна толкова силно, че той премигна заради болката, която тя най-вероятно изпита. Милиони вълнения преминаха по лицето й. Би дал всичко, за да узнае какво ставаше в ума й, но сигналите й, които крещяха стой настрана, звучаха ясно и високо.

Когато тя не отговори веднага, Мич се опита да поизмъчи мозъка си с някой нов аргумент, който да я убеди, но преди да успее да измисли нещо логично, тя го изненада.

Сви рамене, сякаш това не бе нещо кой знае какво, лицето й представляваше студена маска.

— Предполагам, че това ще ми спести неудобството да си купувам рокля.

Надявал се бе на по-добра реакция, но какво очакваше? Тази жена жертваше много за него, а и нямаше начин да знае колко много означава тази рокля за него.

— Роклята е красива — промълви той меко. — Ще ти хареса.

Тя извърна рамо назад, като погледна към двора.

— Няма значение. По-добре такава рокля, отколкото никаква.

Пръстите й докоснаха белега на бузата й, което доказа на Мич, че въпреки думите й, това наистина има значение за нея. Но той все още беше в мрачно настроение. Болеше го от нейната престорена пренебрежителност. Той никога не бе открехвал сърцето си, за която и да е жена и бе успявал да се държи на известно разстояние. После дойде Нина и разкъса чувствителната му обвивка като някоя неочаквана буря. За бога, та той можеше да се взира вечно в големите й сиви очи, можеше да слуша безкрай нейните бързи и духовити отговори. Можеше да почувства вечността в нейната самоувереност, която почти… но не съвсем… криеше абсолютната й уязвимост, която го привличаше както водата привлича жаден мъж. Но тя не искаше да има нищо общо с него. Изглежда завинаги не беше дума, която Нина Уайлд можеше да разбере.

— Тогава предполагам, че няма да се впечатлиш от това. — Той протегна ръка и бавно отвори дланта си.

Тя обърна поглед към нея, явно изпълнена с предчувствие.

— Какво е това?

— Сватбен пръстен.

— Защо, Мич?

Тя стана и се отдалечи, с очи, приковани върху пръстена. Изглежда не знаеше какво да прави с ръцете си и най-накрая се успокои, като ги скри отзад.

— За бога, не е необходимо да…

— Заради Тес — прошепна той. Това бе единственото обяснение, което можеше да я убеди. — Моля те, миличко! Неин е. Иска да ти го дам. Съжалявам за него… и за всичко.

Нина махна с ръка при думите му. Разтревоженият й поглед остана закован в пръстена, който бе огрян от слънцето и хвърляше цветни призми. Тя се наведе и го разгледа.

— Заради Тес, а?

— Да.

Ревностното желание този момент да бъде нещо повече, отколкото в действителност, почти изкара въздуха от дробовете на Нина. Старинният двадесет и четири каратов диамант блестеше разкошно. Страхотно! Но тя искаше той да го постави на пръста й, да й каже, че я обича, да прави любов с нея и после да я обича още повече.

Той очевидно разбра погрешно нежеланието й.

— Нищо от това не е истинско, Нина — рече успокояващо.

Точно това, което исках да чуя.

— Повярвай ми, знам…

Той залюля пръстена на кутрето си.

— Това е просто още една част от…

Беше прав. Тя зави косата си на възел, като се опита да успокои ръцете си да не треперят, после измъкна пръстена от дланта му като крадец.

— Добре, ще го сложа. — Вдигна и приближи пръстена до лицето си, единият ъгъл на устата й потрепери. — Наистина е красив.

И като го пъхна на средния си пръст, тя кръстоса ръце и се насили за нещо, което можеше да мине за усмивка.

— Така е.

С две крачки Мич съкрати разстоянието между тях. Той раздели ръцете й, после вдигна едната й ръка към себе си и прокара палец по диаманта. Усмихна се — топло и интимно.

— Но твоята красота кара този стар камък да се засрами, ангел мой.

Нина измъкна ръката си и направи крачка встрани, като сграбчи веригите, които поддържаха канапето люлка. Те издрънчаха и резкият звук проряза фалшивата романтика на мига. С дървото, металните вериги и разстоянието между тях тя се почувства почти в безопасност.

— Престани с представленията, Мич! Няма никой наоколо, който да те чуе.

Следа от намръщване премина през веждата му, докато той заобиколи люлката и я придърпа към гърдите си. Гласът му бе груб, почти отчаян.

— Това не е представление, Нина. Ще послушаш ли сърцето си? Кога спряхме да бъдем приятели и започнахме да се мразим?

Надеждата я остави безмълвна. Затворени, очите й трепнаха няколко пъти, докато тя освободи болката с несигурна въздишка. Той трябваше да прибави частта си на приятел, да я задържи там, където й бе мястото. Това бе още едно съществено напомняне, че не я обича.

— Не те мразя, Мич. Далеч съм от това. Но като говориш така, нещата стават по-трудни за мен.

— Но това бе един обикновен комплимент.

— Не, нищо от това не е просто.

Мисълта, че ще носи сватбената рокля на Тес в този фарс, изглеждаше като абсолютно предателство, най-концентрирана ирония. Това я съсипваше. Но пръстенът — и неговите комплименти — бяха тези, които я изкараха от релси. Нина се опита гласът й да прозвучи безпристрастно.

— Виж, не можем ли просто да отидем да вземем пощата?

Той се надвеси над нея, преди да я пусне.

— Аз ще отида да я взема. Ти можеш да почакаш тук.

Тя го проследи как пресича двора с големи, уверени крачки, като не обърна внимание на струите от чиста страст, които преминаваха през нея. Той бе толкова едър и здрав. Толкова неоспоримо мъжествен.

Бризът подухваше срещу него и докосваше челото му, докато той отваряше сребристата пощенска кутия и пъхаше ръка вътре. Порови съдържанието, като погледна бързешком към нея. След като прибра пощата, той тръгна обратно. Уханието му достигна отново сетивата й.

Най-после тя си пое въздух.

Той размаха един плътен пощенски плик към нея от долното стъпало.

— Очакваш ли нещо?

— Не и за което мога да се сетя.

Нямаше обратен адрес. Тя се намръщи при вида на печата.

— Литъл Рок. Но вероятно трябва да е от Джаред или от Пийт.

Тя разкъса края и надникна вътре. Силното й вдишване я задави и тя се закашля. С широко отворени очи, приведена, тя се вторачи в Мич и се опита да си поеме дъх. Силен пронизителен писък проглуши ушите й.

— Нина, какво е това? — Мич взе всичките стъпала наведнъж, като я затупа по рамото, докато тя спря да кашля. Тревога и неотложност направиха бръчки около очите му. — Нека да го видя.

Тя си пое въздух и притисна плика до гърдите си.

— О, Господи, Мич… — Очите му потърсиха нейните. — Това е каишката на Дарвин.

Нещо в нея подскочи. Почувства се така, сякаш всичко важно бе изтръгнато от нея. Сега и Дарвин. Нина изтърва плика и избухна в дълбоки ридания на гърдите на Мич.

 

 

Изминаха два изнервящи часа преди да успеят да се свържат с Кели. Мич остави няколко съобщения. Когато най-накрая тя му се обади, новините донесоха чудесно, но предпазливо облекчение. Дарвин бил жив и здрав, с изключение на каишката му, разбира се, която била загубена няколко дни по-рано. Тогава тя не си помислила нищо. И нещо доста странно — Кели бе намерила Килиан свит под масата й за пикник, когато тя се прибрала същия ден, което означавало едно — вероятно някой го е изплашил. Преследвачът, който и да бе той, бе намерил начин да стигне до тях.

Мич помоли Кели да отведе двете кучета в приюта докато се завърне, като неохотно обясни цялата картина за това какво се бе случило напоследък. Тя обеща да държи в тайна информацията и да наблюдава бдително кучетата.

Когато той свърши разговора, Нина се обади на Пийт и го осведоми за случилото се.

— Засили охраната, федерален агент — каза й той. — Очевидно нещо го е насочило и накарало да действа и докато разберем какво е, всички вие сте уязвими.

Тя кръстоса ръце и се намръщи, вглъбена в стратегията.

— Знаех си, че това все още не е свършило. Бих искала да си тук, Пийт.

— Ще дойда след няколко дни. Имам две седмици отпуск и за нищо на света не бих пропуснал сватбата. Дотогава ще се опитам да държа връзка с полицейското управление в Денвър, но не знам как ще се отнесат те относно държането на медиите в неведение.

— Знаеш ли, един от най-добрите приятели на Мич от гимназията е полицай в Денвър. Анди Мадрид. Сигурна съм, че можем да разчитаме на неговата помощ и дискретност.

Мич й кимна, когато отиде към кафеварката и си наля една чаша. Тя се почувства по-добре, след като бе освободила насъбралите се емоции в потока от сълзи на верандата. Мич се обърна и Нина тихо му направи жест да налее една чаша кафе и на нея.

— Мич казва да. Анди ще помогне.

— Добре. Обадете му се.

— Дадено. Има ли нещо ново там? Някакви следи от Садик?

— Всъщност точно в момента работим по една следа. Тъкмо се канех да ти се обадя. Може да сме намерили колата, която се опита да ви прегази.

Пулсът на Нина се ускори.

— На Едрик ли е?

Мич я погледна въпросително, докато й подаваше чашата, от която се вдигаше пара. Тя поклати глава към него, сякаш искаше да му съобщи:

— Ще ти кажа по-късно.

Сестрата, която се грижеше за Тес, нахълта в стаята.

— Господин Халоран?

Сърцето на Нина се сви. Тя каза на Пийт да почака, като свали слушалката до гърдите си.

— Трябва да разговарям с вас за момент — добави сестрата.

— Какво става? — попитаха едновременно Нина и Мич.

— Нищо. — Тя се усмихна. — Просто няколко въпроса. Тес е добре, в момента спи.

Сестрата се обърна. Мич я последва.

— Тук съм — каза Нина на Пийт. — Медицинската сестра. Помислих си, че има нещо лошо, но всичко е наред. Та какво казваше?

— Че още не знаем дали колата е на Едрик. Дори още не сме я измъкнали от реката. Ще трябва да почакаме докато видим регистрационния номер.

Приглушените звуци на полицейската радиостанция преминаха през линията заедно с разговорите в помещението.

Нина постави лакът върху масата.

— Тя е в някаква река?

— И изгорена — потвърди той. — Прилича на обгорени остатъци от хонда, украсена с няколко дупки от куршуми и смачкана предница. Някакви деца са я намерили в един селскостопански район в околностите на Литъл Рок.

— Звучи обещаващо. Любопитна съм да разбера дали е неговата.

— Не звучи много приемливо да е тя, Нина. Ако си спомняш, този мъж лежи в болница с няколко пресни дупки в тялото.

— Знам. — Тя отпи от кафето и се зачуди какво бе поискала сестрата от Мич. — Та как си обясняваш факта, че неговата кола е била открадната?

— Не си обяснявам нищо. Аз съм полицай, а не екстрасенс. Но ще ти кажа нещо друго интересно. Не намерих никакъв доклад за открадната кола, която да принадлежи на някой си Едрик Грийли, в нашите компютри.

Нина се намръщи.

— Той каза, че си е бил вкъщи цялата сутрин онази събота, когато почти ни прегазиха. Защо би излъгал за нещо, което е толкова лесно да се провери?

— Хората приказват глупости през цялото време, федерален агент.

— Престани да ме наричаш федерален агент, Пийт. Не съм такъв.

Той просто изсумтя. Нина духна парата от кафето си. Загадката с този преследвач ставаше все по-трудна.

— Не знам какво да мисля, но отново съм загрижена за безопасността на Мич. Ще ми се обадиш ли, когато разбереш?

— Да. Сега спри да работиш. Върви и планирай тази сватба. Просто не забравяй да си държиш очите отворени и оръжието — заредено.

 

 

Петък се изтърколи и Лиза пристигна да помага — факт, който достави безкрайно удоволствие на Нина. С Тес, за която трябваше да се грижи, и с Мич, когото трябваше да отбягва, Нина нямаше много време да мисли за цветя и други подобни. Докато Мич си вземаше душ, а Лиза седеше в кухнята и разпращаше по телефона указания за сватбата, Нина излезе на пръсти в коридора и надникна в стаята на Тес. Слънчевата светлина се процеждаше през тънките пердета и се разливаше върху леглото като ангелски ореол. Тес изглеждаше нетленна, доволна. Нина почувства как напрежението спада от нея.

Възрастната жена обърна лице към вратата.

— Нина?

— Будна ли си? — попита тя, без да е необходимо.

Жената в леглото се размърда.

— Тъкмо се събудих от един чудесен сън. Толкова жив. Седни. Ще ти го разкажа.

Тес потупа леглото до себе си.

Нина намери четката за коса отгоре на гардероба и помогна на Тес да седне. Настани се до нея, после с нежни движения прокара четката по рехавата побеляла коса на жената, което бе станало техен навик. Неочаквано една буца застана на гърлото на Нина. Тя обичаше Тес — и сина й — твърде много, за да загуби, когото и да е от двамата, въпреки че загубата бе неизбежна, грозна действителност.

— Разкажи ми.

— Сънувах теб и Мич и едно малко момиченце.

Нина се олюля, но продължи с ресането. Прехапа силно устна, за да запази самообладание.

— Твоето малко момиченце, разбира се — добави Тес.

Сълзи започнаха да се стичат по лицето на Нина.

— Гледах ви как се разхождате през едно поле с диви цветя през лятото. Цветовете блестяха на слънчевата светлина и стигаха на височина почти до кръста на детето. Вие и двамата бяхте хванали по една от мъничките й ръце и… просто вървяхте. Усмихвахте се. Просто знаех, че идвате да ме видите. — Тя отвори очи и изви глава, за да погледне към Нина. — Двамата с Мич искате деца, нали, скъпа? — Усмивката й угасна и тя зацъка с език. — О, сладко момиче, това бе хубав сън. Защо плачеш?

— Не плача.

Бентът се скъса и сълзите рукнаха, но Нина продължила ги бърше. Дори не беше си помисляла за деца, преди да опознае Мич. Преди да опознае Тес. Беше твърде заета с това да постигне връх в кариерата си, да се отърси от вероятностите да бъде наранена. Когато прекарваше времето си с Тес и Мич през последните няколко седмици, имаше моменти, когато дори не й пукаше какво мислят Тревър и останалите за нея. Тес я бе научила на едно — животът е твърде кратък, любовта — твърде ценна.

— Тес, аз… — подсмърчане… — разбира се, искам деца от Мич, твои внуци. Малки момиченца, цял рояк и всичките да приличат на теб. Н-но Мич не ме обича — изтърва се тя.

Тес се протегна и хвана ръката на Нина със своята, като спря движението на четката.

— Дете, не бъди глупава! Той ще се жени за теб следващата събота. Разбира се, че те обича. Нещо случило ли се е, за което да не знам?

Нина избърса сълзите под очите си и премери думите си. Беше стигнала опасно близко до това да развали всичко.

— Не, нищо. Съжалявам. Ще… ми липсваш… толкова много.

Изражението на лицето на Тес се смекчи до нежна усмивка.

— Ти ще притежаваш най-добрата част от мен. Ще имаш сина ми. Завинаги. Направи го щастлив, сладко момиче, и аз ще съм радостна, където и да съм.

— Ще се опитам да го направя щастлив.

В гласа на Нина се прокрадна съмнение.

— Хайде сега! Защо той засиява, когато влезеш в стаята. — Тес затвори очи и ведра усмивка се появи на устата й. — Начинът, по който те държи, по който те докосва, Нина… аз познавам сина си и той те обожава.

— Аз го обичам — прошепна Нина. — Толкова ме боли…

— Не би трябвало да те боли, дете. — Тес я изгледа с проницателен и изпълнен с любов поглед. — Ако те боли, би трябвало да спреш да се бориш усилно срещу… онова, от което се страхуваш.

Звукът на телефона, който иззвъня някъде из къщата, отекна в подсъзнанието й. Тя се наведе напред и целуна Тес по челото.

— Ти си най-умната жена, която познавам, Тес Халоран. Обичам те.

Чуха се две леки почуквания.

— Нина? — лицето на Лиза надникна колебливо в стаята. Тя дари Тес с мимолетна целувка, после подаде безжичния телефон. — Пийт. За теб.

— Един… приятел.

Нина заекна, докато излизаше бързо от стаята, като се страхуваше какво може да си помисли Тес за Пийт. Досега бяха успели да запазят новините за преследвача далеч от нея и Нина нямаше да се изтърве. Тя отнесе телефона в спалнята си за известно уединение.

— Пийт?

— Здравей, федерален. Какво ново?

— Нищо. Ти какво откри?

— Интересни новини за изгорената, смачкана и надупчена от куршумите кола на Едрик и няма да повярваш на тази завъртяна работа.

— Какво? Кажи ми.

Тя седна на ръба на леглото.

— Нали си спомняш, че не можах да намеря доклад за открадната кола, която да принадлежи на Грийли? Е, това е, защото колата, която кара Грийли и за която твърди, че е негова собствена, е регистрирана на името не на някой друг, а на Садик Амин Мухтар.

Възбуда и тревога преминаха през Нина.

— О, боже! Чудя се защо? Мислиш ли, че Садик е бил шофьорът?

— Нямам представа. Трябва да го намерим и да го подложим на разпит. Конейн и другите ми момчета го издирват в момента, докато разговаряме.

— Говори ли с Едрик за това?

— Не. Отново е в хирургическото отделение. Лекарите не ни пускат от няколко дни при него.

Нина стана и закрачи из стаята, като спря при прозореца. Надникна нагоре и надолу по зловещо пустата улица и после дръпна завесите.

— Мислиш ли, че Садик знае, че Мич е тук?

— Ами… да — изсумтя Пийт, сякаш нямаше никакво съмнение в това.

— Откъде си толкова сигурен?

Той направи пауза.

— Не убивай вестоносеца, Нина, но новините за твоята предстояща сватба пълнят първите страници на вестниците в Арканзас. Демократ газет и ESPN предават непрестанно информация, мисля, че стигна до още един-два таблоида. Обзалагам се, че целият спортен свят познава Мич Халоран и неговата годеница в Денвър.

Шокирана, Нина потрепери.

— Как се е случило това?

— Не знам, но се успокой. Няма и думичка за преследвача. Само за сватбата, което може да проработи в наша полза, защото медиите няма да се ровят и да пишат за нещо друго.

Тя въздъхна.

— Не ми харесва тази новина за Садик.

— На мен също — откликна Пийт. — Двамата с Джаред летим утре. Но мисля, че Брок планира да остане тук до следващия четвъртък или петък. Свързахте се с онзи приятел Мадрид, нали?

— Да. Приятелят на Мич бе повече от любезен да ни помогне. — Със сигурност той бе още един чифт очи, допълнително оръжие, но не беше Пийт. — Обаче все пак искам ти да дойдеш тук.

— Скоро. Просто стой близо до Халоран, все едно че правите лю…

— Да, да, ще го направя.

Нина си взе довиждане и затвори телефона, умът й бушуваше като ядрото на торнадо. Садик Амин Мухтар. Още от началото той изглеждаше прекалено подозрителен. Може би за това тя съсредоточи вниманието си другаде. Но нима отговорите на най-заплетените загадки не се криеха в нещо просто?

Защо Едрик бе регистрирал колата си на името на този опасен, някак плъзгав мъж, бе въпросът на деня. Някакъв порив я накара да позвъни в болничната му стая. Някаква сестра я информира, че Едрик се възстановява. Не очаквала да е в състояние да говори в следващите няколко дни. Нина се осведоми вежливо за здравето му, после си отбеляза мислено да се обади отново.

Тя погледна часовника си и сърцето й подскочи. Вече имаше опасност да закъснее за проба при шивача. Роклята на Тес й прилепваше почти идеално и имаше нужда от не повече от един-два подгъва в талията, така че Лиза бе наела един местен шивач да свърши бързо работата.

Сякаш по покана, Лиза се появи на прага на вратата.

— Готова ли си да тръгваш? Ако изтървем пробата, шивачът ще побеснее след това, на което го подложихме.

Нина стана и прокара пръсти по косата си, като огледа стаята. Наведе се да вземе сака си.

— Да. Готова съм. Почти. Нека само да поговоря една минутка с Мич.

Лиза се загледа преднамерено в червените цифри на часовника, вграден в радиото, и засмука устните си отвътре.

— Нина, скъпа, поставяш ме в стресова ситуация, но карай. — Тя вдигна ръце в знак, че се предава. — Това е твоята сватба. Ще те чакам в колата.

Обърна се и излезе от стаята.

Нина намери Мич да разговаря тихо с майка си.

— Извинявайте…

И двамата вдигнаха поглед и очите на Мич пламнаха, а един мускул заигра по брадичката му.

— Двете с Лиза излизаме за окончателната проба на роклята.

— Искаше ми се и аз да мога да дойда — възкликна Тес.

— На мен също — усмихна се тя на Тес, преди да насочи внимание към Мич. — Може ли да поговорим за минутка, скъпи?

Той се изправи, наведе се да целуне майка си по бузата, след това последва Нина в кухнята. Анди Мадрид погледна изпод вестника, който четеше.

— Какво има?

— Трябва да тръгвам. Дръж Мич до себе си, Анди. Пийт Джеферсън има някои интересни новини за колата на Едрик. Излиза, че тя е регистрирана на името на Садик Амин Мухтар.

Тя погледна Мич крадешком. Видът му бе клюмнал. Явно бе смутен.

— Могат ли да го арестуват? — попита Анди.

Нина поклати глава.

— Трябва първо да го намерим. Както и да е, Пийт идва насам. Той мисли, че Садик може да ни е проследил дотук. Докато той пристигне утре, трябва да бъдем извънредно внимателни.

Мич вдигна пръст и на двамата и сниши глас заплашително.

— Нищо от това да не стига до майка ми.

— Разбира се, че няма да стигне — сопна му се Нина, като се раздразни от това, че той си мислеше, че тя ще пренебрегне чувствата на Тес. — Анди е просто твой стар приятел от училище. Пийт е мой настойник. А аз съм твоя годеница. Всичко ще бъде наред.

Лиза се втурна в стаята, като носеше някакъв лист, разграфен на редове. Очертаните й с черен грим очи бяха широко отворени от ужас.

— Нина! Намерих това пъхнато под чистачката на колата ти!

Нина го пое от същото ъгълче и го вдигна да прочете напечатаните букви.

„Твой ред е да умреш.“

— Хубаво съобщение. — Тя протегна ръка, така че да могат да го прочетат Мич и Анди.

Анди кимна. Мич изруга.

— Пипа ли го много, Лиза? — попита Нина.

Младата жена облещи очи, после сведе глава.

— Да, грабнах го. Отначало не знаех какво е. Помислих си, че е някакво рекламно листче.

Тя вдигна ясните си очи към треньора.

— Съжалявам, Мич…

Той се приближи до нея и стисна рамото й.

— Не се тревожи, Лиза, ти не си ченге. От теб не се очаква да знаеш тези правила.

Анди измъкна една найлонова торбичка и я отвори, като я перна леко с пръсти.

— Ще накарам да направят някои тестове в лабораторията. Да се надяваме, че нейните отпечатъци не са изтрили други, които може да са останали там.

Лиза премести тежестта върху другия си крак и погледна към часовника в кухнята. От притеснение кожата й се оцвети в червено.

— Сериозно, трябва да тръгваме вече, Нина…

— Само минутка.

Нина дръпна ципа на сака си, като порови из съдържанието му. Стрелна предупредителен поглед към Мич.

— Не искам да чувам за никакви неприятни изненади, Мич.

Извади малък пейджър и му го подаде. Той нямаше дисплей, на който да излиза информация, а само един червен бутон.

— Ако имаш нужда от мен, ако нещо се случи, натисни червения бутон.

И му показа съответното устройство на колана си.

— И тогава какво?

— Тогава ще знам, че нещо не е наред. С теб… или с Тес. Моля те, направи това за мен, Мич. Трябва да тръгвам, но…

— Няма спор. — Той го взе и го закачи на кръста си, после докосна леко бузата й с длан и се наведе да я целуне.

— Твоето желание е заповед за мен.

Смутена както от бързото му подчинение, така и от публичната проява на привързаност, Нина не отговори. Вместо това тя се обърна към полицая.

— Има ли начин да получим някакви данни за миналото на Садик, Анди?

— Дай ми цялата информация, с която разполагаш, и аз ще накарам партньора ми да го стори. Можеш да я вземеш, когато се връщаш.