Мирча Елиаде
Старецът и полковника ^[0] (9)

IX

Събуди се, седнал на стол в полутъмно, едва осветено помещение, в което можеше да се различи само едно бюро и двама непознати мъже. Те го гледаха без особен интерес.

— Моля да ме извините! — започна Фаръма. — Бях доста уморен. Не зная как съм стигнал дотук. Имах честта да бъда гост на другарката министър Анка Фогел.

— Точно във връзка с това искаме да ви зададем няколко въпроса — прекъсна го единият от мъжете.

Имаше рядка, грижливо залепена за темето коса, тъмни очила и държеше пръстите си заклещени между някаква папка.

— Преди всичко — продължи мъжът, произнасяйки бавно и натъртено думите, — ние искаме да знаем дали другарката Фогел ви говори за Економу.

— За заместник-министъра на вътрешните работи ли? — попита Фаръма.

— Вече не е заместник-министър. Ние искаме да знаем дали другарката Фогел ви е говорила нещо за Василе Економу. Опитайте се да си спомните — настоя той, като забеляза, че Фаръма клати отрицателно глава. — Това е много важно и ще облекчи чувствително положението ви.

В този момент другият му поднесе пакет цигари и запалка. Имаше редки, пожълтели зъби, които непрекъснато откриваше с пресилената си и малко меланхолична усмивка. Фаръма извади цигара и бързо я запали, опитвайки се да спре треперенето на ръката си.

— Мога да ви уверя, че в разговорите, които имах честта да водя с другарката министър Фогел, нито веднъж не я чух да произнася името на господин Економу.

— И все пак бяхте извикан от другарката Фогел, след като имахте дълъг разговор с Василе Економу, по това време заместник-министър на вътрешните работи.

— Не бих казал, че имах дълъг разговор — започна Фаръма, след като всмука продължително от цигарата си. — Всъщност не знам дали господин Економу имаше възможност да каже повече от няколко думи. Извика ме да му разкажа нещо за Оана, дъщерята на един кръчмар от Обор. Аз му говорех, а той ме слушаше.

— Това искаме да разберем и ние — отново го прекъсна оня с тъмните очила, — защото след като разказахте на Економу някои неща за Оана, другарката Фогел ви извика при себе си да разкажете това още веднъж ли? Или може би — добави след пауза той, като го погледна право в очите — Економу е дал някакъв знак, че могат да се научат и други неща за тая Оана, неща, които биха заинтересували лично другарката Фогел?

Фаръма сведе поглед.

— Какви неща? Какви неща биха заинтересували другарката Фогел от една толкова стара история, в която тя не повярва и дори се усъмни, че съм я измислил?

— Откъде знаете, че не е повярвала?

— Каза ми го лично тя, тая вечер, или по-точно миналата нощ, когато за последен път бях при нея…

— Но кога ви призна, че не вярва? Преди или след като я потърсиха по телефона.

Фаръма пребледня и смачка цигарата си в пепелника.

— След — прошепна той. — След като говори по телефона.

Двамата се спогледаха.

— Явно след. Но дотогава не даде никакъв знак, че се съмнява в истинността на историята. И тъкмо това искаме да узнаем: защо, след като Економу чу историята на Оана, си помисли, че някои неща или може би само едно нещо във връзка с тази история би предизвикало интереса лично на другарката Фогел? Или за да бъда по-точен: моля ви, опитайте се да си спомните дали когато разказвахте на Економу за патилата на Оана, му казахте и за нейната сватба в манастира Пасеря? С две думи, предадохте ли му съня на Оана, съня, за който тя разказа тогава, в манастира Пасеря?

Фаръма се хвана за слепоочията и известно време стоя неподвижен.

— Доколкото си спомням — прошепна той, — на господин Економу успях да разкажа само за най-младите години на Оана и за историите й с Дофтора, когато заедно със своите приятели тя го придружаваше при пътуванията му из градовете на Мунтения.

— Значи — прекъсна го мъжът с тъмните очила, отваряйки папката — случките от 1916.

— Точно така. Лятото на 1916, преди Румъния да влезе във войната.

— Всъщност неща, които не ни интересуват. Да, излишно е да се занимаваме с тях. Нека да се върнем на сватбата на Оана. Можете ли да ни опишете сега реакцията на другарката Фогел, когато слушаше за сватбата? Фаръма се усмихна.

— Всичко, което мога да ви кажа, е, че за мое съжаление не успях да разкажа на другарката министър за тази невероятна сватба, въпреки че тя неведнъж ме помоли, да, дори настоя. Не защото аз не исках да разкажа за сватбата. Но както вече казах, и то много пъти, не само на другарката министър Фогел, за да се разбере какво означава сватбата на Оана лично за нея и за всички нейни приятели, трябваше първо да се знае какво се е случило, по-отдавна, сто години назад и дори преди повече от двеста.

— Изяснете се — прекъсна го мъжът с тъмните очила и започна внимателно да преглежда папката.

Другият му подаде отново пакета с цигари и се усмихна.

— Имах предвид историята на Селим — започна Фаръма, след като запали цигара — и историята на болярина Каломфир.

— Писахме неведнъж за това, но връзката между тях не е ясна. Ето какво писахте. Резюмирам: 1835, Селим, син на пашата от Силистра, спасява живота на едно четиринайсет-петнайсетгодишно момче; после двамата се обикват като братя. Селим се оженва млад за туркиня и за потурчена гъркиня, но скоро разбира, че приятелят му има връзка с двете му жени и го проклина. Приятелят му променя името си на Тунсу, избягва в Ардял, а оттам в Мунтения. Това става през 1848 година. Тунсу обича жените и доста тича подир тях, но се страхува от брак. Тъй продължава до 1870 година, когато навършва петдесет. Тогава се оженва за вдовица с три деца… не виждам никаква връзка със сватбата на Оана — добави той и престана да чете.

— И все пак връзка има. Може да не съм писал достатъчно ясно. Но виждате ли, проклятието на Селим се изрази в следното: той като най-добрият му приятел, човекът, комуто е спасил живота, го е предал. Той прокълна него и мъжете от целия му род да тичат подир жените, а дъщерите им да се съвокупляват с животните. Тъй и станало. Тунсу се оженил чак на петдесет години и след като му се родил Фаника, единственото му дете, жена му избягала с някакъв аргатин. Оттогава Тунсу заживял сам, в една гора до манастира Пасеря. Момчето му, Фаника Тунсу, станал кръчмар в Обор, оженил се и му се родила Оана, след което жена му избягала: хората говорят, че го изоставила и избягала, като видяла как момичето расте на поразия и веднага щом разбрала от мъжа си за проклятието на Селим. Но Оана, горката, макар да беше послушна и да не подозираше нищо, също пострада от проклятието. Всъщност вие знаете края на историята…

— Знаем и тъкмо във връзка с тая история — защото това вероятно е история, която са измислили овчарите от планината или техните жени, — тъкмо във връзка с нея искаме да ни съобщите за реакцията на другарката Фогел. Какво ви каза? Какви коментари направи? Спомняте ли си?

— Ами възкликна няколко пъти: „Страшна жена!“

Двамата се спогледаха.

— Да минем тогава на един друг момент. Пак във връзка със сватбата на Оана. Казахте, че и другата история на Каломфир, която започва от 1700 година, е също толкова важна. Но от всичко, което написахте и казахте, не излиза, че е така.

Мъжът с тъмните очила отвори отново папката, извади една машинописна страница, изчете я набързо и продължи:

— Беше трудно да се резюмират историите във връзка с Каломфир, защото постоянно скачате от Аргира и Замфира, момичето, което й възвръща зрението в началото на осемнайсети век, скулпторката, която иска да й викат Замфира, макар да се нарича Марина, и която, ако е жива, би била сега според вас на около шейсет години, а може би с десет-петнайсет повече или по-малко. Защото — добави той, като вдигна очи от машинописната страница и го погледна с подчертана ирония — колкото и да са точни в болшинството си датите, свързани с останалите герои от наше време или пък от предните векове, възрастта на Марина варира във вашите показания по един доста странен начин.

— Вярно е — потвърди Фаръма и се замисли. — За мене тази жена Марина си остана загадка.

— Да се върнем сега на тая загадка и може би ще я разгадаем. Казах, че е трудно да се резюмира този цикъл за рода на Каломфир, защото вие непрекъснато скачате от един век в друг. Да, скачате от Каломфир и Аргира на Драгомир и неговата братовчедка Марина, като само бегло споменавате за Мантуляса…

Фаръма започна несъзнателно да трие коленете си с длани.

— Всичко, което казахте и повторихте много пъти, е, че Аргира била омъжила Замфира за един доверен на баща й мъж Мантуляса и че му е дала мястото, върху което по-късно се появила улицата със същото име. Възможно ли е да си спомняте толкова малко тъкмо за тази фамилия, която е по-близка във времето до вас, отколкото за фамилията на болярина Каломфир и на Драгомир Каломфиреску?

— Никога не съм знаел много за улицата „Мантуляса“ — извини се Фаръма и наведе очи. — Вижте, за мене само училището имаше значение и онова, което беше около него: къщите, дворовете, летните градини…

Двамата се спогледаха мълчаливо. Оня с редките зъби се усмихна тъжно, вдигна рамене и подаде пакета с цигарите на стареца.

— Сега да оставим това за малко — продължи другият, гледайки разсеяно към машинописната страница. — Да се върнем на сватбата на Оана… но преди това искам да ви попитам нещо във връзка с „Мантуляса“. Когато за последен път видяхте другарката Фогел, тя говори ли ви нещо за „Мантуляса“? — добави той след кратка пауза.

Фаръма се усмихна замечтан.

— Не само чене ми говори — отвърна с една стаена гордост той, — но дори ми подготви изненада: разходка с лимузина след три часа сутринта по улица „Мантуляса“, за да откриела и тя очарованието й. Разбира се, аз й казах, че сега, малко преди началото на зимата, няма какво да се види. Поканих я да дойде да я разгледа, когато зарзалите цъфтят, когато зреят вишните…

Двамата се поглеждаха отново, този път доста развълнувани.

— И въпреки това не се разходихте — каза по-късно оня с тъмните очила. — Защо? Какво обяснение ви даде?

— Каза ми, че в тая нощ не можело да се разходим по „Мантуляса“: поне ние двамата…

— Явно, че това ви го е казала след телефонния разговор. И не каза нищо друго, нали?

— Да. Нищо друго.

— Добре. Да се върнем на сватбата на Оана. Има две неща, които ни интересуват най-много: сънят, който тогава разказа Оана, и странното държание на Марина. Трите последвали изложения, с разлика от няколко месеца, представят доста различни един от друг варианти. Да започнем със съня на Оана, за която казахте преди — добави мъжът, като вдигна очи от машинописната страница и го погледна с любопитство — да, казахте, че не сте го съобщили нито на Василе Економу, нито на другарката Фогел. Преди да го анализираме, искаме да ни го разкажете още веднъж, този сън, колкото можете по-точно, с всички подробности, за които се сетите. Защото за нас подробностите са най-важни.

Фаръма въздъхна и постави ръцете си върху коленете.

— Само сънят ли? — попита шепнешком той. — Не и онова, което се случи преди него?

За няколко мига Фаръма остана така, загледан в пространството пред себе си, сякаш се мъчеше да си припомни.

— Случи се тъй — започна изведнъж той, че през същата нощ, значи съботата преди сватбата, Оана сънува този сън, който ни разказа на гощавката в неделя вечерта. Всички бяхме насядали около масата: отдясно на нея младоженецът, естонският професор, отляво баща й, и изведнъж Оана се обърна към Ликсандру и завика: „Слушай, Ликсандре, слушай внимателно да ми разтълкуваш съня. Плувахме по Дунава, плувахме по повърхността на водата, докато, не знам след колко време, стигнахме до един извор, извора на Дунава. И тогава изведнъж почувствах, че падам под земята и стигам до безкрайна, блестяща пещера със стени от скъпоценни камъни, осветена от хиляди свещи. И един свещеник, който беше там, до мене, ми прошепна: «Великден е, затуй съм запалил толкова свещи.» Но аз чух в същия момент един невидим глас да казва: «Тук не е Великден, защото на този бряг сме още в Стария завет!» И се зарадвах много, като видях свещите, светлините, скъпоценните камъни, и си казах: успях й аз да видя колко е свят Старият завет и колко е обичал Господ-бог хората, които са живели по онова време. И тогава се събудих…“ Това беше сънят, който ни разказа Оана.

— Продължете по-нататък — подкани го другият, като видя, че Фаръма мълчи. — Сега всичко е много важно.

— По-нататък — повтори старият мъж и се замисли — много неща се случиха в оная нощ.

— Интересуват ни до най-малките подробности, реакциите на Ликсандру, Дарвари и Марина…

— Тъй мислех да започна — продължи Фаръма. — Бях седнал до Ликсандру и ме учуди неговата бледост и вълнението му. Скочи като попарен от мястото си, изтича до Оана и я хвана за ръката: „И ти си видяла знаците!“ — възкликна той. „Сънувала си ги. Тази пещера под водата я видях и аз, беше отдавна, там е Йожи. Ако не се беше събудила, сигурно щеше да го срещнеш! И може би щеше да ти каже как да стигнем по-лесно дотам следващия път…“ После си даде сметка, че не биваше да казва всичко това на сватбата, пред толкова хора, смути се, помоли за извинение и се върна на мястото си до мене. Но не можа да се откачи от Марина, която го бе слушала с голямо любопитство и му извика от другия край на масата да й обясни какви са тия знаци. Като видя, че Ликсандру мълчи и се усмихва доволен, Марина се приближи до него, хвана го през кръста и двамата стояха цялата нощ така. Дарвари ги видя и му стана лошо. Мнозина от гостите си помислиха, че тая нощ приятелството между Ликсандру и Дарвари ще се развали. Но това не стана…

— По-късно ще ни кажете защо това не е станало, макар от вашите показания да се разбира тъкмо обратното — прекъсна го мъжът с тъмните очила. — Засега искам да подчертая това, че от всичките три версии, с които разполагаме, и от онова, което ни казахте преди малко, можем да отделим следните съществени моменти. Първо: силно осветената пещера, в която сякаш има скъпоценни камъни; второ: намека за Стария завет; трето: фактът, че сънят е бил разказан в манастира Пасеря. Или като имаме предвид всичко това, абсолютно е невъзможно този сън да не е бил познат и на Економу, който от своя страна го е разказал на другарката Фогел, внушавайки й да ви повика да го разкажете и на нея. И по този повод да бъдат изнесени и други подробности.

— Й все пак, аз не й разказах за съня — прошепна Фаръма.

— Това може да се провери. Във всеки случай съдържанието на съня е било известно на Економу от машинописния препис на вашите показания, екземпляр от който се намери в неговото бюро.

— Не разбирам връзката — учуди се Фаръма и ги погледна.

— То тъкмо туй е трудно за вярване — прекъсна го оня с жълтите зъби, след като му предложи цигара. — Много е трудно за вярване. В противен случай би трябвало да допуснем цяла серия от съвпадения, и то толкова странни, че биха били подобни на мистерията около изчезването на Йожи и останалите чудеса във вашите истории.

— Не разбирам за какво намеквате…

— Ако това, което твърдите, е вярно, сигурно сте доста уморен. Наистина, ако само Економу и другарката Фогел знаят за съня, това обяснява факта защо първият, един от малцината, на които е било известно, че през есента на 1939 година в гората до Пасеря е била скрита част от полското национално съкровище, да, той е бил единственият, който е знаел, че там са останали неоткрити големи количество злато и скъпоценности, защо се е решил да пренесе тайно една нощ това съкровище в избата на своята къща на улица „Каломфиреску“, къща, която е реквизирал тая пролет: нещо, което добавям в скоби, е невъзможно да не се открие веднага, защото, както казахте и вие неведнъж и както го потвърдиха доста свидетели по време на това следствие, сте се разхождали всеки ден из квартала „Мантуляса“ и винаги, когато е имало някакво пренасяне на багаж, вие сте знаели кой го пренася.

Фаръма го изслуша уплашен, забравил ръцете си върху коленете, без да може да откъсне погледа си от уморената, меланхолична усмивка на говорещия.

— Само така може да се обясни защо няколко седмици преди това под претекст, че е започнала да извира вода от избата му, претекст, който всъщност заема от вашите истории, Економу завежда няколко работници, негови доверени хора, и копае с тях на мястото, където трябвало да бъдат скрити златото и скъпоценностите от Пасеря. Не знам точно какви са били намеренията му, но твърде е възможно да е мислил да се възползва от положението си и да изнесе извън страната тези остатъци от полското национално съкровище. Сигурно се е надявал да привлече и другарката Фогел за съучастник в плана си и затова й внушил да ви извика, за да й разкажете за Оана и преди всичко за съня на Оана с този намек за блаженството на Стария завет. Не знаем до каква степен другарката Фогел е възприела този план, но все пак е изненадващ фактът, че е решила да организира разходка с вас след три часа, точно през нощта, когато е трябвало да се транспортира съкровището от манастира Пасеря до улица „Каломфиреску“, или само на две крачки от „Мантуляса“. Не по-малко изненадващ е и другият факт: случайно разбрал, че ще бъде разкрит, Економу се самоубива в кабинета си в един и двайсет и пет и само няколко минути след това от някакъв външен телефон информират другарката Фогел, че част от квартала „Мантуляса“ ще бъде блокиран и изследван от специалните служби и затова тя се отказва от разходката и тъкмо в този момент се усъмнява в истинността на вашите истории. Трудно е да ни убедите, че тези случки нямат никаква връзка помежду си. Напротив, мисля, че умората ви е попречила да си спомните точно и в подробности разговорите, които сте имали с Економу и другарката Фогел. Вашето положение ще се облекчи, чувствително, ако потвърдите пред нас чрез една ясна и твърда декларация връзката между двамата, която сигурно ви е изненадала, когато сте разказвали на всеки от тях за сватбата на Оана.

Фаръма го гледаше право в очите, уплашен и умоляващ и заедно с това готов да го слуша…

— Не — прекъсна го мъжът с тъмните очила. — Бяхте много уморен, а и сега сте уморен затова не можете да си спомните. Това се случи преди три дни. Но тъй като ви доведоха тук съвсем отпаднал, изтощен, докторът ви постави инжекция и вие спахте непробудно.

— Не се безпокойте — добави другият с усмивка. — През цялото време ви храниха изкуствено, чрез системи. Ако режимът беше продължил още седмица, сигурно щяхте да наддадете поне с два килограма…