Мирча Елиаде
Старецът и полковника ^[0] (2)

II

Сутринта на другия ден Фаръма беше събуден от агент от Държавна сигурност.

— Елате с нас, за справка. Не взимайте нищо. Няма да стоите дълго.

На двора имаше няколко агенти, а пред къщата ги чакаше кола. Качиха се без да кажат дума. Фаръма изведнъж започна да трепери.

— Горещо е — каза след малко той и се опита да се усмихне.

Колата спря пред Държавна сигурност. Преведоха го през няколко дълги коридора, после се изкачиха с просторен и замърсен асансьор, в който пренасяха строителни материали, до последния етаж — още в ремонт. Фаръма така и не разбра точно къде спряха. Излязоха от противоположната врата и тръгнаха по някакъв тъмен коридор, осветен само от две-три слаби крушки. Сетне слязоха няколко стъпала и попаднаха в друг коридор, който като че ли не беше от същото здание; с големи и чисти прозорци, нов и блестящ паркет и наскоро боядисани в бяло стени. Пред една от множеството врати някакъв агент им направи знак да спрат и влезе сам. След малко се показа, придружен от прегърбен чиновник, понесъл цял сноп папки подмишница. После пак тръгнаха, обикаляйки целия коридор, който имаше формата на дълъг сърп, и накрая стигнаха до друг асансьор, с който се спуснаха надолу. Фаръма опита да преброи етажите, но заграден от двамата агенти и чиновника с папките не успя да види нищо. Когато излязоха, ги посрещна цяла група хора, чакащи за асансьора. Този път не вървяха дълго. Чиновникът се спря пред първата врата и влезе без да почука. След известно време на прага се появи младеж с очила и вид на интелигент, който даде знак на единия от агентите да го последва. После вратата отново се отвори и този път се появи чиновникът с папките. Погледна го право в очите и го запита:

— Вие ли твърдите, че сте Фаръма Захарие, бивш директор на начално училище №17 на улица „Мантуляса“?

— Да — тържествено отговори Фаръма. — Бях и училищен инспектор втора степен, — добави той.

Чиновникът го погледна още веднъж, намръщи се и кача повече на себе си:

— Интересно!

После отново изчезна, но скоро се върна.

Фаръма усети умора в краката и започна да пристъпва от крак на крак.

— Влезте вътре — покани го чиновникът.

Беше нещо като чакалня, с няколко пейки до стените, само един прозорец и много врати. Чиновникът се отправи към тази до прозореца и му каза, без да го погледне:

— Хайде, елате с мен.

Влязоха в кабинет с единствено бюро и много телефони. Полуизлегнат на креслото, Думитреску въртеше молив в ръка.

— Откога познавате другаря Борза?

— Откакто беше ей-й такъв — усмихна се Фаръма и спусна ръка към килима. — Учеше в моето училище.

— А откъде знаете, че е бил той?

Фаръма започна да се смее, като поклати глава.

— Виждате ли, тъкмо тук нещата се усложняват. До вчера следобед можех да се закълна, че това беше той, господин майор Василе И. Борза. Но бях при него и той каза, че не можел да си спомни…

— Но какво търсихте при другаря майор Борза? Как открихте адреса му?

— Ще ви кажа как стана — започна Фаръма, сякаш подготвяйки се за дълга история. — Преди няколко седмици, през юни, един ден се разхождах по булеварда, че все оттам ми харесва да минавам близо до училище. Разхождам се от статуята на Паке Протопопеску^[1] по булеварда и се връщам на „Мантуляса“. Седнах на една пейка и тъкмо тогава забелязах, че пред номер 138 спира камион, точно до мене. Слязоха няколко младежи и милиционери и започнаха да разтоварват. После излезе някой от къщата и им каза къде да носят: „На четвъртия етаж, при другаря майор Василе Борза.“ И аз веднага си спомних за него, когато беше малък: Борза И. Василе. И се сетих за случая с момчето на равина…

— Какъв случай? — прекъсна го Думитреску.

— А, това е дълга история — дълга и доста странна. Може да се каже дори тайнствена. Тогава писаха нещичко във вестниците, но не вярвам да е било истината. Може да се каже, че остана мистерия.

— Какъв беше случаят? — настоя Думитреску. — Защо мислите, че е останало мистерия?

— Остана мистерия, защото никой нищо не разбра — изведнъж се въодушеви Фаръма. — Но за да я разберете, трябва да знаете, че Борза не беше в началото там, в избата, с момчето на равина, с Дарвари и останалите. Дарвари Патру, бих казал, бе в основата на всичко. Това момче имаше изобретателен ум. По-късно го следих, наблюдавах го, докато през войната изчезна безследно със самолета си между Змийския остров и Одеса.

Същият този Дарвари, за когото ви говоря, беше разбрал, че някакъв негов приятел Алдя, от друго училище на „Каля Мошилор“^[2], познавал едно момче на татарин от Текиргьол^[3], което изкарвало прехраната си, като обикаляло вилите и изтребвало мухите. Да, мога да кажа, че това е точната дума: изтребвало ги. Ако не го бях видял, нямаше да повярвам. Но трябва да ви кажа, че на следващата година и аз ходих до Текиргьол и тогава се запознах с него. Момчето на този татарин беше необикновено. Сякаш и сега го виждам: хубаво момче, с избръсната глава, темпераментно, с очи като две стоманени топчета. Сякаш и сега го чувам: „Имате ли много мухи в къщи?“ Говореше перфектно румънски, беше учил в Констанца, но татарският акцент все пак му личеше. „Имате ли много мухи?“ Точно тъй питаше, с малко ироничен тон, сякаш искаше да ги купува, но така, без да дава пари… Ще ви кажа какво ми се случи тогава. Бях чувал за него, но още не го бях виждал. Очаквах го. Вилата, в която наех стая, се намираше точно на хълма. Вила „Корнелия“, така се наричаше — на края на селото. Затова татаринът се появи по-късно при нас. И все пак дойде — нали това му беше занаятът, тъй си изкарваше хляба, като изтребваше мухите. Беше два часът следобед. Спях. И изведнъж чух да хлопат на вратата ми. „Имате ли мухи?“ — попита той. Скочих от леглото, исках да го видя. И аз имах мухи като всички в Текиргьол, но повече исках да се запозная с него. „Имам достатъчно — отговорих му аз, какво искаш да правиш с тях?“ „Да ги изгоня до една, поне за седмица. Ако се върне макар и една, няма да ми платите стотинка.“ „Колко ще струва?“ — попитах аз. „Един лей. Петдесет бани сега, а останалото след седмица. Ако след седмица ми покажете едничка муха тук, във вашата стая, ще ви върна монетата обратно.“ „Разбрахме се — казах аз, сега да те видя!…“

— Прощавайте, но ще ви помоля за нещо — добави Фаръма с друг глас.

— Кажете — окуражи го Думитреску.

— Ще ви помоля да ми разрешите да приседна малко на стола. Ще падна от умора. Страдам от ревматизъм.

— Седнете — покани го Думитреску, като му посочи стол, Фаръма се поклони, седна и въздъхна дълбоко.

— Много ви благодаря. Още в началото видях, че сте с добро сърце. Приличате на един мой добър приятел, един Доробанцу.

— Оставете тези — прекъсна го Думитреску. — Попитах ви какво търсехте при другаря майор Борза. Започнахте твърде отдалече, а пък не ми отговорихте.

— Вижте, тъкмо това исках да ви кажа. Седях там, на пейката, пред номер 138 и си спомних за него, когато беше ученик при мене. И си казах: я да отида да го видя. Добре се е наредил: станал е майор. Ще си поговорим, ще си спомним за училище. Ще видя дали знае нещо за Ликсандру. Че в четвърти клас се сприятели с Ликсандру, бяха като братя. С неговите тринайсет-четиринайсет години той бе странно момче, мечтател, нещо като поет. Да, в четвърти клас беше на тринайсет-четиринайсет години, защото постъпи по-късно в училище. Бил боледувал няколко години подред. Но когато дойде при мене в училище, учеше се блестящо. Можеше да вземе не два, а дори три класа за една година, тъй като, както и направи след това, в гимназията… Исках да попитам господин майора не знае ли нещо за него.

— Как казахте, че се казвал? — трепна, сякаш събуден от дълбок сън, Думитреску.

— Ликсандру. Георге В. Ликсандру.

— И какво? Каква връзка имаше той с другаря Борза?

— Сериозна — поклати \глава Фаръма. — Бяха като братя. Когато Ликсандру избяга от къщи, Борза го скри. Не у тях, разбира се, а в една изба. Трябва да ви кажа, че всички тези момчета имаха голяма слабост към избите и запустелите места, особено след случая, за който ви споменах, с момчето на равина. Тогава имаше едно празно място пред Университета. Казваха му мегдана на Кметството и беше затрупан с каменните блокове, с които по-късно, след войната, построиха новото крило на Университета. Сякаш и сега ги виждам: големи блокове от синкавобял камък…

— Оставете ги тези — прекъсна го Думитреску. — Казвахте нещо за изба, за някаква мистерия с момчето на равина. Каква връзка има едното с другото?

— Връзката е тая, че момчето на равина също изчезна в една изба. Изчезна, сякаш никога не е било на повърхността на земята. Без никаква следа. Да, сякаш земята го погълна. Но трябва да кажа: което си е право, право си е. Това момче, Йожи, знаеше, че ще изчезне. И си взе сбогом с всички, прегърна ги, а после се хвърли във водата и никой не го видя оттогава.

— Какво говорите, господине!? Къде се случи това?

— В една изоставена изба близо до Църквата при Тей. Но за да ви стане ясно, трябва да чуете цялата история. А тя е доста дълга… Ще ми позволите ли да запаля цигара? — смирено попита той.

— Моля.

— Много ви благодаря — каза Фаръма и извади табакера от дарба си. — През целия си живот бях страстен пушач, но сега мога да кажа, че вече ги оставих. Само от време на време, и то по една. Сам си ги свивам — добави. — Вие май не пушите?

— Не.

— Имате право — поклати глава. — Чух, че тютюнът предизвиквал рак…

Запали цигарата си, запали я и жадно всмукна. После се усмихна и замечтан затвори за малко очи.

— Дълга история е туй — започна старецът. — За да я разберете, трябва да чуете всичко отначало; от Абдул, сина на татарина, за когото ви говорих преди малко. Както вече казах, запознах се с него в Текиргьол. Влезе в стаята ми, седна на пода по турски, измъкна от пазвата си кожена торбичка и започна да си мърмори съвсем неразбрано, на неговия си език, по татарски. И тогава видях нещо, което изобщо не бях виждал дотогава през живота си: мухите постепенно се събраха като черен рояк над главата му, образуваха едно кълбо и изведнъж се мушнаха в торбичката. Абдул я затвори, тикна я обратно в пазвата си, усмихна се и стана. Дадох му парите и трябва да добавя, че една седмица, да, точно една седмица, не видях нито една муха в стаята. Бръмчаха из коридора, идваха и до прозореца, но не смееха да влязат. След седем дни, Абдул пристигна да си получи и другата пара. На следващия ден, значи на осмия след магията му, ме нападнаха много мухи, повече от първия път. Разбира се, повиках го да ги прогони. Идва така на три пъти, три седмици поред, колкото почивах в тази вила „Корнелия“… А Алдя се беше сприятелил с Абдул още предната година. Не знам какво му бе казал татаринът, но после разбрах от Ликсандру, че Алдя се бил върнал есента в Букурещ с някаква тайна, която научил от Абдул. Доколкото разбрах, тайната се състоеше в следното: ако намериш някога изоставена изба, пълна с вода, трябва да потърсиш едни — не знам точно какви — следи, и в случай че ги откриеш, значи това е омагьосано място, през което може да се премине до отвъдната земя.

— Какво говорите, господине?! — възкликна Думитреску и се разсмя.

— Да, на това трябва да го е научил Абдул. Може и да го е чул от други, но Ликсандру не ми каза повече. Това го чух по-късно. Алдя, Ликсандру и Йожи, момчето на равина от „Каля Мошилор“, тръгнаха тогава из покрайнините на Букурещ да търсят изоставени изби и мазета. Намериха доста, но само две от тях бяха пълни с вода. И както твърдеше Ликсандру, единствено в едната имаше знаците, за които Алдя чул от Абдул.

— Какви знаци? — нетърпеливо попита Думитреску.

— Това не знам. Не ми го каза. Сигурно нещо, с което се измерва, защото после видях, че момчетата мъкнат със себе си някакъв дълъг бастун и стара кожена торба. Бастуна го намерих строшен надве, а торбата изчезна. Може би момчето на равина я взе със себе си. Всъщност аз какво знам — всичко това го пишеше във вестниците; също, че Ликсандру скочил пръв във водата и стоял без да се покаже няколко минути. А щом излязъл, бил пребледнял и треперел от студ. Тогава им казал: „Ако бях останал за малко, сигурно нямаше да ме видите.“ После добавил: „Само да знаете колко е хубаво. Като в приказките е.“ След него скочил и Дарвари, но веднага се показал; зъбите му тракали от студ. „Аз ще сляза утре, че вече е късно“ — оправдал страха си той. — Последвали го две момчета: Алдя и Йонеску. Първият можеше да плува под вода и затова стоял повече. Другият, Йонеску, излязъл веднага, целият премръзнал. Алдя, дето плуваше добре, се издигнал два-три пъти над водата и извикал: „Не мога да го намеря! Преди малко го открих, а сега го изгубих“ — и отново се спуснал. — „Беше като голяма светлина…“ — викнал пак. Сетне се спуснал към дъното, постоял там и излязъл обезкуражен: „Беше като пещера, пълна с диаманти, толкова осветена, сякаш горяха хиляди факли…“ „Това е!“ — изкрещяло тогава момчето на равина. „Знам я!“ И след като се сбогувало с всички, прегърнало Алдя и Ликсандру, хвърлило се с главата надолу и повече не излязло. Момчетата го чакали до вечерта, а после си отишли по домовете, като преди това се заклели да не откриват тайната никому. На следващия ден Ликсандру отишъл при равина да види не се ли е върнало момчето му. Не било у тях, а и полицията вече го търсела из съседните махали. На третия ден пак го нямало. Тогава Ликсандру дойде при мен и ми разказа случая. Пристигна с Борза, макар той да не бил когато се е случило това. После започнаха да го търсят. Но още в началото се появиха трудности. Децата твърдяха, че водата била дълбока повече от два метра, че не можели да достигнат лесно дъното, а когато дойде полицията, се оказа, че няма и метър. Търсиха навсякъде, но напразно. После донесоха и помпа, за да изтеглят всичката вода от избата, но без резултат. По-късно, когато подновиха следствието и направиха разкопки, откриха стара стена и археологическата група намери останки от средновековни укрепления и следи от още по-стари човешки жилища. Но от момчето на равина нямаше и следа.

— И кога се случи това? — попита Думитреску.

— През октомври 1915 година, в началото на месеца, към 5–6 октомври.

Думитреску си записа датата в бележника.

— В коя част на града се намира тази изба?

— Близо е до Обор^[4], на празното място между Обор и булеварда „Паке Протопопеску“. Видях я и аз. Видях и археологическите разкопки. Но сега не е останало нищо. Когато през 1916 г. в града влязоха немците, превърнаха я в склад за боеприпаси, а щом започнаха да се оттеглят, веднага я взривиха. Не остана нищо от цялата сграда. После, след войната, тези места ги застроиха. Сега там са само нови къщи.

— И Борза беше тогава при вас? — попита Думитреску.

— Дойде с Ликсандру. Знаеше и той, макар да не беше присъствал.

— Добре — засмя се Думитреску. — Достатъчно за днес. Пак ще поговорим.

После делово натисна някакъв бутон.

— Заведи господин директора в зала „Б“ — нареди той на милиционера, който току-що влезе. — Нека да обядва в стола.

— Много ви благодаря — закланя се Фаръма и излезе от стаята.