Мирча Елиаде
Старецът и полковника ^[0] (11)

XI

През тази година лятото дойде неочаквано рано. В началото на всеки следобед Фаръма тръгваше да се разхожда, като вървеше близо до оградите, под сянката на дърветата и поглеждаше към градините. От време на време спираше под натежалите от плод кайсии и вишни, сякаш очакваше да зърне деца, които са се покатерили. После продължаваше, забързваше и спираше до една от любимите си пейки, на които обичаше да почива. Ако на тях седеше някой, сваляше шапка и учтиво молеше за разрешение да седне. След няколко мига питаше колко е часът, благодареше също така учтиво, но не се осмеляваше да започне разговор. В случай че другият го заговореше, той слушаше, поклащайки леко глава, после ставаше, поздравяваше, като сваляше шапка, и продължаваше нататък.

В един горещ ден в началото на юли видя отдалече празна пейка и се зарадва, защото се чувстваше уморен. Седна, извади кърпичката, завърза я около врата си, после започна да си вее с шапката. Улицата беше пуста. Доспа му се, сложи шапката на пейката, подпря главата си с ръка и притвори очи. Но след няколко секунди се събуди. До него седеше мъж, чието лице не можеше да види, защото беше седнал гърбом към него.

— Моля да ме извините — каза Фаръма. — Сигурно съм позадрямал. Много е топло — добави, като започна да си вее с шапката.

Непознатият се извърна, усмихна се, но веднага се залови да чете списанието, което държеше в ръка. След няколко минути край тях мина момче с почернели от черници устни. Фаръма го проследи с поглед и се засмя.

— Извинете — попита след малко той, — ще ми кажете ли колко е часът?

— Два, два и пет — отговори другият, без да се обръща.

— Много ви благодаря. Имам среща в два и четвърт, два и половина. Мога да си почина още малко. Много е топло…

Непознатият се извърна към него, отново се усмихна и поклати глава. После продължи четенето си, но изведнъж рязко прекъсна и учудено погледна Фаръма. После отново отвори списанието.

— Много сте се променили, откакто не съм ви виждал, господин директоре — прошепна той, без да вдига очи. — Сигурно доста сте преживели. Едвам ви познах.

Фаръма мълчеше, като си вееше с шапката.

— Не си ли спомняте за мен… Бях ваш ученик, в „Мантуляса“, преди много, много години. Наистина как ще ме помните. Аз съм Борза, Борза И. Василе.

— Борза? Борза И. Василе? — повтори Фаръма и постави шапката върху коленете си. — Колко странно! — добави, като въздъхна той.

— Спомняте ли си как веднъж си счупих главата, като паднах от една зарзала, а вие ме взехте на ръце и ме занесохте в канцеларията да ме превържете?… А следващия ден беше празникът на Десети май?

— Да, да — отвърна Фаръма, — като че ли си спомням. Но се питам истина ли е?

Стана с усилие и няколко пъти се поклони.

— За съжаление трябва да тръгвам, че имам среща в два и четвърт, два и половина. И стана ужасно горещо… беше ми приятно да се запознаем — добави той.

Непознатият остави списанието на пейката, запали цигара и се замисли. След като Фаръма изчезна зад първия ъгъл, някой изскочи от съседния двор и се отправи към пейката.

— Разбра ли нещо? — попита, без да седне той.

— Не. Направи се, че не ме е познал. Всъщност не се затрудни — добави, като стана и натика списанието в джоба на сакото си. — Повторих му няколкото фрази, които бях наизустил, но той не ми повярва. Може би междувременно е разбрал, че Борза не е жив и затова още в началото ме посрещна с недоверие.

Двамата замълчаха.

— И все пак — обади се след малко другият, — трябва отново да спечелим доверието му. Бил е там, при Анка Фогел, през нощта, когато е станало всичко. Освен това беше разпитан от номер едно и номер три. Знае доста неща. И е единственият, който ги знае. Трябва да опитаме още веднъж…

Спряха на ъгъла.

— Опитай ти, Ликсандре — тихо каза другият…