Мирча Елиаде
Старецът и полковника ^[0] (1)

I

Вече няколко минути старецът се разхождаше пред сградата, без да посмее да влезе. Беше многоетажно, строго и малко студено здание, каквито строяха в началото на века.

На тротоара кестените хвърляха някаква сянка, но цялата улица бе нажежена; слънцето грееше с пълна сила. Старецът извади кърпичка и я уви около врата си. Беше доста висок и много слаб, с издължена кокалеста фигура и сиви безизразни очи; небрежно увисналите мустаци бяха почти бели, дори пожълтели от тютюна. Носеше стара сламена шапка и избелели летни дрехи — твърде широки, сякаш не бяха негови.

Видя офицера отдалече, пресрещна го и свали шапка.

— Бихте ли ми казали колко е часът? — попита с пресилена учтивост той.

— Два — отвърна офицерът, без да погледне часовника си.

— Много ви благодаря — усмихна се старецът, като кимаше с глава.

После решително се запъти към вратата. Когато посегна към бравата, чу зад гърба си гласа на офицера.

— Трябва най-напред да натиснете бутона.

Уплашен се обърна.

— Аз живея тук — успокои го офицерът и докосна бутона. — Кого търсите? — попита след няколко мига той, без да го погледне.

— Господин майор Борза, от МАИ^[1].

— Не зная дали е в къщи. По това време е на работа.

Говореше с равен глас и гледаше само пред себе си. Вратата се отвори и офицерът го пусна да влезе, като изобщо не го удостои с поглед. От полумрака на хола се появи портиер и го поздрави.

— Господинът търси другаря майор — обясни офицерът и се върна към асансьора.

— Не зная дали си е в къщи — отговори портиерът. Проверете в управлението.

— Имам среща с него — каза старецът. — Идвам от страна на рода му. По-точно казано, за него, за господин майора, аз съм от неговия род — добави той. — Да. Аз съм от най-хубавото време: от детството…

Портиерът го погледна недоверчиво и поклати глава.

— Добре, проверете — каза след малко той. — Живее на четвъртия етаж. Може и да е в къщи.

Старецът си сложи шапката и се насочи към стълбите.

— Почакайте за миг и ще можете да вземете асансьора — извика зад него портиерът.

Старият мъж се обърна и му се поклони няколко пъти с уважение.

— Много ви благодаря — отвърна той. — Но не понасям асансьорите. Предпочитам да изкача стълбите. Особено когато вляза за първи път в някоя къща, предпочитам да изкача стълбите — добави той с известна меланхолия в гласа.

Започна да се изкачва внимателно, без да бърза, придържайки се за парапета с дясната ръка, а с лявата стиснал шапката си. Когато стигна първия етаж, спря и се опря о стената, като си повя малко с шапката. Дочу детски гласове, после вратата рязко се отвори и от нея набързо излезе някаква жена на неопределена възраст с празна бирена бутилка в ръка. Тя се усмихваше, но когато го забеляза, се стъписа.

— Кого търсите? — попита жената.

— Почивах си за малко — обясни старецът, като няколко пъти й се поклони. — Изкачвам се до четвъртия етаж, до господин майор Борза от МАИ… Познавате ли го?

— Попитайте долу на входа — бързо му отговори жената и несъзнателно завъртя празната бутилка. — Там е портиерът. Можете да го попитате.

После се запъти към стълбите, но размисли и се върна. Позвъни няколко пъти кратко и нервно, детските гласове се обадиха отново: после вратата се отвори и някой, когото мъжът не успя да види, подаде глава навън, но жената го избута навътре и бързо се прибра в апартамента. Старецът се усмихна притеснен и като сложи шапката си, продължи нагоре. Точно на втория етаж го очакваше офицерът.

— Казахте, че търсите другаря майор — шепнешком го попита той. — Защо не взехте асансьора?

— Не понасям асансьорите — отвърна срамежливо старият мъж. — Особено през лятото, когато е горещо, главата ме заболява. Не ги понасям.

— Тогава какво търсехте на първия етаж? — отново прошепна офицерът. — Познавате ли някой от долния етаж?

— Не, никого не познавам. Поспрях само да отдъхна. И тъкмо тогава излезе една жена име попита…

— Какво ви попита? — прекъсна го офицерът, като се приближи до него.

— Всъщност нищо не ме попита. Попита ме само кого търся. И аз й отговорих…

— Разбрах — прекъсна го офицерът.

После, след като погледна към горния етаж, се приближи съвсем до стареца.

— Познавате ли добре майора? — тихо попита той.

— Познавам го от мъничък — усмихна се старият мъж и посочи с ръка. — Може да се каже, че съм от неговия род, дори нещо повече…

— Аха — поклати глава офицерът, — значи добре го познавате. Затова сте научили адреса, защото той съвсем наскоро се премести тук. Впрочем и аз го познавам добре — добави той. — Работили сме заедно. Той е солиден мъж, на когото можеш да имаш доверие.

Чу се шумът на асансьора, офицерът се смути и после, без да добави нищо и без да се сбогува, отвори вратата на отсрещния апартамент и влезе. Старецът се облегна о стената и започна отново да си все е шапката. Асансьорът мина над него. За секунда зърна бледа фигура с големи сини очи, които го гледаха пронизващо. Почака няколко мига, после се реши и отново започна да се изкачва. Асансьорът спря на третия етаж и младежът, когото беше видял преди малко, го изчакваше отворил вратата.

— Влезте — предложи му той. — Аз слизам тук.

— Много ви благодаря — поклони се старият мъж. — Не го взех, защото не понасям асансьорите. Предпочитам да се качвам пеша. Бавно, като в планина — усмихна се и добави той.

— Ще ви бъде трудно, има още три етажа — каза младежът.

Лицето му беше необикновено бледо.

— За щастие — започна старият мъж, като си вееше с шапката — може да се каже, че вече стигнах.

— Идвате при другаря инженер? — учуди се другият, сочейки с ръка към отсрещната врата. — Не вярвам да го намерите в къщи. Обадихте ли се долу, на портиера? — попита той като сниши глас.

Старецът поклати няколко пъти глава и объркано се усмихна.

— Грешно се изразих… Трябваше да кажа, че почти стигнах. Отивам до четвъртия етаж.

Младежът запримига и бързо извади кърпичка. Започна нервно да си бърше ръцете.

— При другаря майор? Дано да е в къщи. Обикновено обядва в службата. Познавате ли го добре? — попита той и изпитателно го погледна. — Не съм ви срещал досега…

— Нали отскоро се е преместил тук — отвърна старецът. — Познавам го от мъничък…

Младият мъж се поколеба за миг, смачка кърпичката в ръката си, натисна бутона на асансьора и го изпрати надолу.

— Познавате ли семейството му? — попита шепнешком той, след като няколко пъти погледна към горните етажи.

— Може да се каже, че съм от неговия род — започна старецът.

— Тогава сте от провинцията — прекъсна го младежът. — Познавам брат му от „Парафин“. Голям оригинал. Стар борец. Зная го много добре.

Сигурно искаше да каже още нещо; затова се приближи до стареца с малко тайнствена усмивка, но дочу стъпки по стълбите И бързо се обърна към вратата, като нервно затърси ключовете си.

— Беше ми приятно да се запозная с вас — поклони се старецът и потегли нагоре, подпирайки се на парапета.

Срещна някаква двойка и я поздрави. Жената беше с късо подстригана коса, в нещо като униформа със значка. Мъжът, доста по-млад от нея, пристъпваше смутено, стараейки се да не я поглежда. Но след като го отминаха, и двамата спряха и се обърнаха да видят какво ще направи. Старецът се спря пред вратата, извади кърпичка, избърса си лицето, а после изглади реверите на сакото си с опакото на дланта. Беше готов да позвъни, но веднага размисли и се върна към стълбите с необикновено бърза крачка. Спря на няколко стъпала пред двойката, която остана изненадана до стената, и им се поклони учтиво.

— Извинете, бихте ли ми казали колко е часът? — запита той и се обърна към жената.

— Два. Два и пет — отвърна тя.

— Благодаря. Извинявайте. Имам среща в два.

После изкачи бързо стъпалата и позвъни продължително. Отвори му млада жена, ярко и безвкусно гримирана.

— Целувам ви ръка, госпожице — поклони се старецът. — Надявам се, че не съм дошъл нито много рано, нито много късно. Казах си: два, два и пет е най-подходящият час.

— Обядва — усмихна му се жената, като показа няколко златни зъба. — Очаква ви в два и четвърт, два и половина…

— Тогава да почакам, да почакам — повтори старецът, готов да се отдръпне.

— Не, влезте, че тук е по-хладно. Богаташки апартамент — добави тя и отново се усмихна.

— Знам, знам — потвърди старецът. — Отскоро се е преместил.

— Предният, на „Каля Раховей“, беше доста далече от службата. И не беше за него, за един майор от МАИ, с толкова важна служба. Беше съвсем малък. Нямаше пиано. Нямаше дори радио.

— Знам, знам — повтори старецът и изведнъж се поотпусна. — А него го знам откакто беше ей-й такъв — и сниши ръката си към килима.

Жената се захили.

— Заповядайте в салона — покани го тя, повеждайки го из едно просторно, строго и елегантно мебелирано помещение. — Ще му кажа, че сте тук.

Старецът се разположи на канапето и усмихнат и доволен заглади коленете си с длани. Но след няколко мига жената се върна и му даде знак да седне.

— Каза да заповядате в кабинета, идвал веднага.

Заведе го до съседната стая и му посочи голям кожен фотьойл точно срещу библиотеката. Старецът благодари, приседна и пак започна да си глади коленете. От време на време поглеждаше към книгите и четеше заглавията им. После чу, че вратата се отваря и развълнуван се надигна. От прага го гледаше мургав, едър и дори малко пълен мъж със зачервени бузи, черна коса и дебели, сключени вежди над мънички очи със стоманеносив блясък, покрити от тежки, подути и петнисти клепачи. Беше по риза и тиранти, със запретнати ръкави. Влезе усмихнат, със салфетка на врата, но щом забеляза стареца, изведнъж се намръщи.

— Кой си ти? — попита с груб, прегракнал глас майорът. Как влезе тук?

— Не ме ли познаваш? — учуди се старецът, като се опита да се усмихне. — Аз те помня от мъничък — и протегна ръка ниско към килима.

— Как си влязъл? — повтори майорът; хванал единия край на салфетката, той започна да си бърше устата и челото. — Как те пусна портиерът?

— Казах си, че в два, два и четвърт сигурно ще те намеря в къщи — започна старецът и продължи да се усмихва.

— Ама кой си ти? — викна майорът.

— Значи… не можеш да ме познаеш — унило поклати глави старецът. — Вярно, че минаха повече от тридесет години оттогава, но аз те помня добре. Като научих, че си се преместил тук, си казах: защо да не го посетя, да видя дали ще ме познае?

— Кой си ти, господине?! — избухна майорът и заплашително запристъпва към него.

— На улица „Мантуляса“^[2] — започна, поклащайки глава, старецът — нямаше ли училище, да, на улица „Мантуляса“, с кестените в двора и с градината със зарзали и вишни?… Не може да не помниш. Нали е тук, само на две крачки от тебе — протегна ръка към прозореца той. — Сякаш сега те виждам: беше с моряшко костюмче и се изпотяваше, ах, как силно се изпотяваше…

Майорът излезе веднага и тръшна вратата след себе си.

— Ането! — завика той, като прекоси бързо хола. — Ането!

Жената се показа след миг.

— Ти ли си пуснала този тип в кабинета ми? — повиши глас майорът. — Нали казах никого да не приемаш, да ги изпращаш в министерството? Нали ти казах, че очаквам един инспектор към два и четвърт, два и половина?

— Ами аз помислих, че е този, щом като портиерът го е пуснал. Май ми каза, че те познавал и че бил инспектор.

Майорът отново прекоси хола и влезе в кабинета.

— Значи ти си влязъл с измама? — стрелна го с очи той. — Казал си на жена ми, че си инспектор!

— Не съм го казал — защити се с достойнство старецът. — Макар да мога да кажа, че съм инспектор в пенсия, все пак съм бил такъв…

— Ама кой си ти, господине! — отново избухна майорът и като смъкна салфетката от врата си, започна нервно да я мачка.

— Още ли не си спомняш? Улица „Мантуляса“? Когато учеше в основното училище на улица „Мантуляса“, през междучасията често се катереше по вишните и дори веднъж си спука главата, като падна, а директорът те взе на ръце, занесе те в канцеларията и те превърза… На следващия ден беше празник, Десети май^[3], и ти беше много горд с превързаната си глава. А директорът те попита: „Как е главата ти, Борза?“ Тогава ти му каза: „Страх ме е от стихотворенията, господин директор“, че никак не обичаше да ги учиш наизуст — добави старецът. — „Страх ме е, че няма да мога да ги запомням вече…“ Този директор бях аз. Учителят Фаръма^[4], Захарие Фаръма, петнайсет години директор на училище „Мантуляса“ и след това училищен инспектор втора степен, докато излязох в пенсия… Още ли не си спомняш?!

Майорът го слушаше внимателно, като постоянно се мръщеше.

— Ти май се подиграваш нещо с мене — процеди през зъби той. — Ако не беше стар, щях веднага да те арестувам. Влязъл си в къщата ми, като си се представил за инспектор…

— Не съм казал такова нещо.

— Не ме прекъсвай, като говоря! — разгневи се майорът. — Влязъл си в моя дом с измама. Сигурно имаш някаква цел. Хайде веднага да ми кажеш, докато не съм се разсърдил, казвай: Защо си дошъл? С каква цел?

Старецът докосна с трепереща ръка лицето си и въздъхна.

— Моля да не ми се сърдите — започна с отпаднал глас той. — Не исках да ви обидя. Може би е станало някакво недоразумение, много ви моля да ме извините. Но вие не сте ли господин майор Василе И. Борза от МАИ?

— Същият. Само че не господин, а другарят майор Борза И. Василе. И какво? Какво те интересува? Казвай!

— Тогава моля да ме извините, но вие учихте при мене. В училището на улица „Мантуляса“. Мога да ви кажа господине: между 1912 и 1915. Виждате, макар да са минали повече от трийсет години, аз още помня. От всеки клас запомних по няколко момчета, не винаги от отличниците — добави с усмивка той. — Това бяха момчета, в които виждах нещо по-особено… После, доколкото можех, ги наблюдавах в гимназията, след това в Университета… Наистина на вас ви изгубих следите, но нали дойде войната от 1916, а това обяснява много неща. Бях забравил, че тогава заминахте за провинцията…

Майорът го слушаше внимателно, като от време на време обръщаше глава към съседната стая.

— Послушай, господин директоре — подхвана той с малко по-примирен, но все пак достатъчно груб тон. — Аз не съм този, за когото ме вземаш. Не съм учил в гимназия, нито в Университета. Аз съм от народа, бях измъчен от живота и нямах нито време, нито пари да уча в такива… привилегировани училища…

— Говорих ви за началното училище на улица „Мантуляса“.

— Вече ти казах да не ме прекъсваш, като ти говоря! — ядоса се майорът и го стрелна с очи. — Тези истории с гимназии и университети ги знаем добре! Ама мина вече времето на привилегиите, на дипломите и на разните глупости! Вашия режим го погребахме — добави, обръщайки още веднъж поглед към съседната стая. — Режим на експлоататори! — извиси изведнъж глас той. — Сега дойде редът на трудовия народ! Разбери това, докато е време. Ясно ли е?

— Разбрах — поклати глава старецът. — Моля да ме извините. Станало е грешка, аз без да искам…

Майорът го изгледа, после се усмихна.

— Надявам се, че е така, иначе щеше да си изпатиш! Сега се благодари, че ми мина и се измитай!

Протегна късата си ръка и му посочи вратата.

— Довиждане — поклони се Фаръма, — довиждане и моите уважения. Още веднъж ви моля да ме извините…

Уплашен, прекоси набързо хола, а Борза изведнъж си възвърна доброто настроение и започна да се смее.

— Ането! — извика той от прага. — Веднага ни свари кафе!

После се отправи към другата врата и я отвори.

— Думитреску, какво ще кажеш за тази глупава история?

От столовата се появи още млад мъж със зализана кестенява коса, късо подстригани мустачки и малки, много тънички устни — сякаш съвсем ги нямаше, — с бледи клепачи над жълтеникавите очи и слабовато, болнаво тяло.

— Нещо е подозрителен — отговори Думитреску, като се усмихна пресилено, — изглежда ми подозрителен…

Борза промени физиономията си.

— И на мене ми изглежда. Твърдеше, че се е припознал, но на такъв може ли да му вярваш?

— Тази история ми се струва съшита с бели конци. Да има двама Василе И. Борза и да са на една възраст, от един град, не мога да го повярвам. Този сигурно знае нещо — добави Думитреску и се усмихна. — Преследва някаква цел. Разбра ли, научил ти адреса веднага след като се премести.

— Ще го арестувам! — избухна Борза. — Ей, сега ще го арестувам!…

— Стой, не се пали! — успокои го другият и се запъти към прозореца. — Ако наистина преследва някаква цел, по-добре първо да го проследим.

Дръпна пердето и погледна към улицата.

— Още не е слязъл. Изглежда ми много подозрителен — добави и продължи да гледа през прозореца. — Може би тази история е доста заплетена. Може би не се е припознал, а цели нещо, защото добре знае кой си, а може и да има право. Може и да си учил при него, в училището на „Мантуляса“.

— По-сериозно, момче! — ядоса се Борза. — Целият свят знае, че съм от село, че не съм ходил на училище…

— Борза — успокои го Думитреску, — нищо срамно няма в това да си завършил началното си образование в училището на „Мантуляса“. При стария режим в подобно училище можеха да учат и децата на бедните.

— Но след като ти казвам, че никога не съм бил в това училище?! — разгневи се Борза. — Дори не го знам къде е…

— Тук е, съвсем близо до тебе — каза Думитреску, залепил чело в стъклото.

— Може, но аз ти казвам и ти повтарям, че не го знам. Като дете живях в Тей^[5]. Тате беше каруцар… Какво стана с това кафе? — скочи той и се запъти към вратата. — Сега ще пристигне инспекторът. Искахме да изпием на спокойствие по едно кафе.

— Слезе на улицата — каза Думитреску, като отвори прозореца и се наведе надолу. — Трябваше да телефонираш на портиера да го проследи… Не се гневи — добави той и погледна Борза. — Тоя сигурно знае нещо и има някаква цел. Ти внимавай…