Мирча Елиаде
Възвишеното и земното

Убеден съм, че основният елемент е светият дух.

Колкото повече остарявам, толкова повече оставам с впечатлението, че пътуванията се извършват едновременно във времето и пространството. Един нов пейзаж, една непозната улица, едно събитие, без съмнение притежават своята свежест, своето очарование, но в същото време могат да събудят и безброй спомени и асоциации…

… Споменът за един поглед, разговор, за отдавна забравена мелодия…

Понякога ми се случва да се почувствам „чужд“ на самия себе си и тогава съм много щастлив.

Когато прекосявам географските пространства — познати или непознати — пътувам и във времето, и към миналото, и в собствената си история.

Една вечер по кейовете на Сена, между Шатле и Лувъра, преживях моменти от своето минало. Есента бе тъй дълга и топла, а споменът — неизказано хубав. Струваше ми се, че започвам нов живот, дори Париж ми изглеждаше обновен при тези разходки с Кристина…

 

 

Голямото събитие бе откритието, че т.нар. примитивни култури притежават вътрешна последователност и логика в своите метафизични структури.

Преди повече от петдесет години големи учени антрополози като Джеймс Фрейзър („Златната клонка“) считаха, че примитивните общества са неразвити и инфантилни. Според тях всичко било свързано изключително с магията и суеверията…

Очарованието на пътуването се дължи и на безкрайните превъплъщения. Когато вляза в една катедрала, не мога да знам предварително какво ще преживея — дали няма да си спомня нещо от миналото, да чуя стара мелодия или забравен разговор… Като паметниците, книгите за мен са концентрирано време… Спомням си онези утрини през 1925, когато открих „Мистериите“ на Рафаеле Петацони, потъвайки в историята на религиите, а бях само на осемнайсет… Историкът на религиите трябва да изследва връзката между човека и Светия дух, да изследва „хомо религиозус“, т.е. „завършения“, „тоталния“ човек.

За мен историята на религиите открива, разголва тоталния човек в смисъл, че ни позволява да открием духовните му измерения — и това още при най-древните народи. На първо място — това е експериментално изследване върху човешкия вид не като биология или зоология, а като дух.

Западът и западната култура винаги са страдали от известен провинциализъм. Всъщност, всичко започва от историята на стария Изток, после с Елада, Рим, а накрая идва и Западът. Мисля, че откриването на архаичните общества, на т.нар. „примитиви“, е изиграло решаваща роля в духовното отваряне на нас, интелектуалците от Запада.

Опитът от подобно откритие има решаващи последствия. Изучаването на херменевтиката на религиозните феномени може да се сравни с метапсихоанализата.

В смисъл, че методът на херменевтиката, както и изследванията на значенията, които дадено религиозно явление е имало във времето, не са били познати.

Казвал съм, че човекът, европейският човек, съвсем не е само човекът на Хегел, Кант и Ницше. Никой не би проумял човешката съдба и мястото й в Универсума без помощта на религиозния опит. Мисля, че станах историк на религиите след като се запознах с Индия. Разбрах важността на символите не само в религията и културата на индийците, но и във всичките аспекти на живота им, особено по селата. Бях очарован от рядката, фантастична красота на фолклора им, на литературата и народните вярвания, бях запленен от дълбочината на тяхното невероятно митотворчество. И не само от големите, основните митове, но и от локалните — израз на една, наистина, блестяща древна култура, която предхожда арийската.

В религиозната лаборатория на Индия на аборигените и на Индия на индоевропейците аз се научих да интерпретирам и разбирам религиозните феномени от нехристиянски произход. И когато се завърнах в Румъния, след тригодишно пребиваване в Индия, осъзнах какво щастие е, че съм се родил в Карпатско-Дунавската зона, т.е. в Румъния, където е много по-лесно да се проумее традицията на европейската култура — все още жива при нас, а не в Западна Европа.

Открих, че у нас, около Карпатите, корените са доста по-дълбоки, отколкото предполагах. По-дълбоки, отколкото в Гърция или Рим. Тук определен брой елементи от палеоиндоевропейски произход са се съхранили по-добре, отколкото във всяка друга част на Европа, потвърждавайки още веднъж трайността на Свещеното, този почти основен елемент от човешката същност.

Мисля, че за човека този свещен елемент е същностен. Отварянето към Свещеното позволява на вярващия да опознае себе си и в същото време — света. Това двойно познание става за него много важно, превръща го в „тотален човек“. Този „тотален човек“, който ни се открива след анализите и изследванията с помощта на херменевтиката, е не само „хомо сапиенс“ и „хомо фабер“, а и един човек, който танцува, обича, който е естет, но е и „хомо религиозус“.

Изводът е един:

 

 

Само чрез опита на религията човек може да разкрие духовната и творческата си същност.

Установи се, че този „тотален човек“, който откриваме както в Австралия, така и в класическата Средиземноморска зона, е „хомо религиозус“, което означава, че за него Свещеното е базата за неговото съществуване. То е и елемент от структурата на съзнанието, не само стадий от него, както твърдят някои. Лично аз разбрах, че да се живее като човешко същество е религиозен акт, че храната, трудът, сексуалността, играта — всичко има свещена стойност. Да бъдеш човек, означава да бъдеш религиозен! За религиозния човек Свещеното е абсолютна реалност, присъствие на извънприродните сили и модел за неговия живот — за всичко, което има смисъл за него: брак, работа, социални институции. Трудът е ритуал, защото имитира модел, открит от предците, от извънприродните сили.

Ритуалът крие у себе си една абсолютна сакралност, като повтаря творческата активност на боговете, извеждайки на преден план свещения характер на тяхното дело. Символите реализират постоянната солидарност между човека и Свещеното. Един символ винаги може да открие единението между зоните на реалното, които ни изглеждат привидно противоположни.

 

 

Символизмът е твърде важен проблем не само при изучаването на древните и източните култури (това го установих в Индия), но той е и важна, конструктивна част от човешката същност. Мисленето чрез символи не би могло да бъде заменено успешно от друг тип мислене. Само чрез посредничеството на символа (всеки човек, дори съвременният, макар да не си дава сметка за това!) той може да постигне желаното от него отваряне към Космоса и света, към собствения си мир.

 

 

Тълкуването на символа е като отваряне на прозорец към света.

Всяка къща, колиба, село, град, храм са създадени по модел с божествен, трансчовешки произход.

Организацията на едно пространство около един център е равна на създаването на един свят около една „аксис мунди“ (земна ос), която може да бъде връзка между небето, земята и отделните малки пространства.

Виждате, че всичко това предполага идеята, че светът е бил създаден. Космогоническият мит обяснява, или по-скоро разказва, как се е появила Земята и как се е родил човека. После свещената история на човека, как изгубил безсмъртието си, и защо се превърнал в смъртен…

Всяка ритуална система е средство, чрез което „хомо религиозус“ придава религиозен смисъл на своя живот. Трябва да се съобразяваме с факта, че от началото на света стотици хиляди години човекът, „хомо религиозус“, е живял в свят, който се е смятал за свещен, сакрален, защото е вярвал, че е създаден единствено от боговете. Животът му е бил ритуал: труд, лов, риболов, брак и онова, което сега наричаме творческа дейност.

 

 

Всички изкуства в началото са били религиозни.

Танцът е най-яркият пример. Всички знаят, че първите танци са имали определено ритуален характер. Същото може да се каже и за живописта и скулптурата. В началото и разказите са били само религиозни. Да си спомним разказите на шаманите. Постепенно и много бавно тези аристократични прояви се освобождават от религиозния си, ритуален модел. Появяват се и неритуални танци, светски рисунки, скулптури, разкази…

Малко по малко и особено след голямата еволюция, в която европейският монотеизъм изигра решителна роля, особено чрез Пророците, които десакрализираха Космоса — християнството започна да отделя Свещеното (Възвишеното) от Земното, да отстранява боговете. Да освобождава Универсума, Космоса и Природата от боговете. По тази причина на Запад науката лесно дебютира и бързо прогресира, защото Природата бе дескарализирана от юдаизма и християнството. Тъкмо християнството позволи природата да бъде анализирана, да бъде видяна за първи път като „мъртва“, „инертна“ материя…

И това „пропукване“, както знаем всички, след Исак Нютон. Но това не беше само негова грешка. Нютон беше велик алхимик и същевременно един от онези учени, които поставиха основите на съвременната наука. Той вярваше в обединението на християнството и гръцката философия на Платон. Сам откри една нова наука — механиката. След Нютон всичко се промени вследствие на бързия технологически прогрес. Последните етапи на тази десакрализация не само на Космоса, но и на нашия свят, а също и на живота ни, не бяха компенсирани в религиозен план. Бяха предложени други теории, други идеологии, други надежди. Да, преди всичко идеологии! От този момент се промени същността на човека. Защото едно човешко същество без смисъл, без модел, без Създател може да доведе до онзи тип нихилизъм, за който писа Ницше, когато говореше за смъртта на Бога. И това възвести кризата на съвременния човек.

 

 

Съвременният човек, или този, който се отказва от религиозния опит, който се отказва от религиозния опит като възможност за познание, сам се лиши от богатството на митологическото и религиозното мислене.

И ето ни, стигнали до последната степен на десакрализацията: закриването на Свещеното или идентифицирането със Земното чрез посредничеството на „теорията за смъртта на Бога“…

 

 

„Теорията за смъртта на Бога“…

Сигурно тя подлежи на дискусия, но аз сега не бих искал да я коментирам. От гледна точка на историята на религиите мога да кажа, че монотеистичната религия (единствената възприета от западните хора) съвсем не е онази от епохата на класическия юдаизъм или от началото на християнството…

Да мислиш исторически или в маниера на Фройд или Карл Маркс, означава да отречеш същността, природата на човека. Защото тези две учения вещаят неговия край. Марксизмът или материалистическото тълкуване на историята е опит да се унищожи човечеството…

През един дълъг период от хиляди години човекът е бил ловец, създавал е своите митове, ритуали, религиозни навици. След това голямата революция, предизвикана от откриването на земеделието, довежда религиозното до първата криза. Същото става и сега вследствие на големите технологически открития.

 

 

Те нямат религиозна база или някакво духовно покритие и това доведе човечеството до дълбока криза!

Аз не осъждам никого, но мисля, че християнските теолози през последните две столетия не се издигнаха до висотата на призванието си. Не се опитаха да придадат на науките специфичен смисъл. Всеки технологичен акт, като научен, е преди всичко, ако не религиозен, то поне основан върху един символизъм с християнски произход.

 

 

Днес все повече се говори за края на философията, за края на математиката и на другите науки. Аз очаквам настъпването на една нова епоха на съзидание и култура — уникална за новата човешка история от последните три столетия насам, особено в западния свят, където кризата е по-дълбока, отколкото в останалите части на планетата. Някои биха нарекли това оптимизъм, но според мен е по-скоро реализъм. Не допускам, че стерилността, отегчението, декадансът, вярата в края на света — всичко това, което бе на мода и тридесет-четиридесет години в Европа, има някакво бъдеще. Жаждата по нови духовни светове, откриването на непознатите източни религии няма да остане без последствия. Затова твърдя, че аз, Мирча Елиаде, съм оптимист…