Бетани Кембъл
Пиратът и русалката (8)

Осма глава

Линдзи усети, че ръката й докосва лицето му — топло и с набола брада. Устните й леко се разтвориха и езика му пробяга по зъбите й. Целуваше я бавно, сякаш опитваше рядко, фино вино.

Ръката й обгърна рамото му, после плахо се плъзна надолу, докосвайки косъмчетата по силните му гърди. От допира й той потръпна и я притисна по-силно.

Бризът се засили и уханието на орловите нокти стана по-осезателно. Косите на Линдзи се разпиляха, преплетоха се с неговите.

Отвъд градината морето се плискаше и шумеше. Макс я целуваше, а пръстите му се ровеха в косите й, развързваха панделката. Сърцето й сякаш полетя. Самотната Линдзи Маккой бавно изчезваше — превръщаше се в нов, окрилен човек.

„Целувай ме, Макс, мислеше си Линдзи, превърни живота ми в магия. Промени всичко наоколо! Докосвай ме, целувай ме, люби ме.“

Любов?

„Не, не любов, мислеше си объркана Линдзи. Любовта няма нищо общо с това. То е лудост!“

— Мамо? — чу се изведнъж детско гласче.

О, господи! Линдзи се откъсна от Макс, отвори очи и се озова право пред синьо-зелените очи на Тод. Бозо беше до него. И веднага започна да се гали в босите крака на Макс.

— Какво правите? — каза Тод с озадачено лице.

Линдзи се опита да се измъкне от прегръдката на Макс, но той не пускаше ръцете си от раменете й. Той погледна Тод и му се усмихна.

— Как какво? Целувах я — рече Макс.

Тод се намръщи.

— Защо?

— Ела насам и ще ти кажа.

Тод пристъпи колебливо. Макс го вдигна и го сложи от другата си страна. Прегърна го с една ръка, а с другата продължаваше да държи Линдзи. Бозо, чувствайки се изоставен, също скочи върху него.

Тод погледна подозрително първо Линдзи, после Макс.

— Защо целуваш моята майка?

— Защото я харесвам.

Макс повдигна рамене и ги приближи един към друг.

— И ще ти кажа. Харесвам теб, но и нея.

— Да, ама аз не я целувам така — рече Тод.

— Това не беше обикновена целувка — започна да обяснява Макс. — Това беше истинска вендуза по мадагаскарски. Когато пораснеш, и ти ще го правиш.

— Какво? — любопитството на Тод нарастваше.

— Използва се от мъжете, когато искат да разберат дали дамите ги харесват.

— Мама обича най-много мен! — каза Макс без колебание.

— Разбира се — съгласи се Макс. — Но харесва и мен. Не както теб, то се знае. Нямаш нищо против, нали?

Тод изглеждаше объркан.

— Не знам.

Линдзи стисна зъби. Чувстваше се продажна и виновна. „Това направих — собственото ми дете да страда и да се тревожи.“ И не без основание. Защо й трябваше да се целува с Макс Дън! Този безотговорен, несериозен човек.

— Тя е моя приятелка — рече Макс и й стисна рамото. — Харесвам я, защото е добра майка. Нали тя намери котето и го върна вкъщи?

Тод кимна, но явно усилено мислеше. Макс му разроши косата.

— Нали тя те доведе тук, за да имаме вълшебни утрини и делфинови дни?

Тод премисляше нещо с присвити очи, после погледна към Макс:

— Кога ще има делфинов ден?

— Утре — отвърна Макс без колебание.

Тод не сваляше очи от Макс:

— А какво значи делфинов ден?

Макс поклати глава:

— Ще ти кажат делфините.

— Делфините не говорят — възрази Тод.

— Ами, могат — увери го Макс. — Езикът им се нарича делфинофолус. Знаеш ли какво правят делфините, ако им харесаш?

Да не повярваш, мислеше си Линдзи. Как успява да се измъкне!

— Ако делфинът те хареса — рече му Макс доверително, — може да получиш от него мадагаскарска вендуза! Голяма, мокра целувка!

Тод се разсмя и за малко да падне в лехата с маргарити.

— Истина ти казвам! — Макс сякаш се засегна. — Ако си добро момче, ще получиш една голяма целувка от делфина. Е, разбира се, стига майка ти да няма нищо против. Какво ще кажеш, мамо?

Тод я погледна с очакване. Линдзи вдигна безпомощно ръце:

— Ами Хабиб?

— Той не е толкова важен. За моя Тод винаги ще намеря време.

— Хайде сега ти целуни мама, загдето е толкова добра — рече Макс на Тод.

Той се затича към Линдзи и вдигна лице. Сърцето й заби, тя се наведе и го целуна по бузата.

Когато се изправи, ръката на Макс беше още на рамото й като жест на невинно приятелство. В този момент нещо прихвана Бозо — той скочи от скута на Макс и се разтича наоколо. После се скри зад един храст.

Тод със смях се спусна след него.

Линдзи, смутена заради изчервяването си, избута ръката на Макс и се опита да прибере косата си.

— Беше ужасно! — прошепна тя побесняла. — Нямаш ли капка срам? Раздрънка се като…

— Защо да се срамувам от една истинска мадагаскарска вендуза? Обясних му, той разбра и хич не се вълнува. Какво толкова е станало?

Линдзи искаше да му възрази, че децата не трябва да се лъжат, но изведнъж усети колебание — беше ли излъгал Макс? Наистина каква беше целувката им? Линдзи не беше наясно.

Знаеше единствено, че изпитва яд към себе си, загдето позволи на Макс отново да я омагьоса и Тод ги видя. С основание или не, беше я яд и на Макс.

— Повече не ме целувай — рече тя. — Не е редно.

Той се изсмя и стана.

— Защо, нали сме женени?

— Не е вярно, не сме — разгорещи се Линдзи. — Знаеш, че това е един фарс. Не се настройвай любовно. Няма да го позволя!

Той се протегна мързеливо — мускулите му потрепнаха. После се наведе над нея, с ръка подпряна на стената. С другата повдигна брадичката й. Наоколо се носеше уханието на орловите нокти и Линдзи се почувства раздвоена между чувствената миризма на храста и опасната близост на този човек.

— Скъпа — рече той, — аз съм влюбчив по природа. А на теб това определено ти харесва. Започва да става интересно.

Тя се дръпна от ръката му.

— Случилото се не означава нищо!

Той се засмя и се изправи. Гледаше я в очите с присъщия си предизвикателен, насмешлив поглед.

— Не означава нищо — повтори тя.

— Напротив — усмихна се той, — означава. Въпросът е какво точно?

В очите му играеше пламъче.

 

 

— Много се притеснявам — рече Линдзи за кой ли път. — Не мога да повярвам, че става всичко това.

— Хайде, хайде — каза Наоми, но личеше, че и тя е нервна. Беше облякла най-хубавата си ленена рокля, а русата й коса бе изрядно вчесана.

Макс замина за летището да посрещне г-н Хабиб. Струваше им се, че го няма от часове.

Линдзи също се беше издокарала в широка синьо-зелена плажна рокля с презрамки. По думите на Макс, Хабиб обичал жените да се обличат по дамски.

Дали самият Макс се беше облякъл както трябва, щеше да проличи като се върнат. Линдзи къпеше Тод, когато той тръгна за летището. Самата тя би сложила пола от лико и наниз глиганови зъби, но не я питаха.

Седяха с Наоми на терасата и пиеха лимонада. Жаркото слънце вече залязваше. Скоро щяха да запалят специалното осветление, за да ги брани от комарите. Бозо гонеше пеперуди край олеандровите храсти.

В скута на Линдзи Тод заспиваше с глава на рамото й. Може би така е най-добре, помисли си Линдзи и го целуна по главата. Колкото по-малко види от маскарада, толкова по-хубаво. Ще посрещне Хабиб, ще занесе Тод в леглото и дискретно ще се оттегли.

— Не мога да повярвам, че участваме във всичко това — рече пак Линдзи, люлеейки леко Тод в стола. Телцето му я успокояваше. Може би благодарение на него не беше откачила.

После чу колата на Макс.

— О, ужас! Пристигат — рече тя. Сърцето й така заби, че се боеше да не събуди Тод.

Затвори очи и започна да се моли. „Моля те, боже, помогни ми да се справя. Знам, че е ужасно, но съм принудена заради сина си. Веднъж да свърши — повече никога няма да лъжа. Обещавам.“

Мина цяла вечност, докато Макс доведе Фъргъс Хабиб на терасата.

Със задоволство видя, че Макс се беше постарал да изглежда прилично — елегантни бели панталони, синя риза и дори, да не повярваш, връзка.

Изпита желание да стегне възела й и да приглади непослушния му перчем.

Фъргъс Хабиб бе невисок, слаб с телени очила. Носеше гъсти, бухнали бакенбарди, които се сливаха с мустаците му. На възраст бе между шейсет и седемдесет години, но по лицето му нямаше нито една бръчка. На Линдзи не можеше да не й направи впечатление връзката му — тя наподобяваше пъстърва.

— Здравейте всички! — весело поздрави Макс. — Извинявам се за закъснението. Самолетът закъсня.

Той сложи ръка на рамото на Хабиб и продължи:

— Позволете да ви представя моето семейство. Жена ми Линдзи, нейният син Тод, който вече спи, клетият! И неговата гувернантка, Наоми Фелдман. Тя е като член на семейството.

„Наистина майсторски лъже! Направо — роден лъжец. Това не бива да се забравя“, помисли си Линдзи. После се усмихна на г-н Хабиб с най-чаровната си усмивка:

— Приятно ми е! — каза тя и понечи да стане.

Хабиб пристъпи и взе ръката й.

— Не ставайте, мила госпожо! Приемете моя поклон за чаровния ви син. — Той тракна токове и й целуна ръка. Мустаците му одраскаха пръстите й. После се обърна към Наоми, която го следеше с поглед и вече беше готова да стане.

— Не, не — спря я Хабиб, траквайки отново токове. — Моите почитания, госпожо! Няма по-важна работа от възпитанието на децата. Във вашите ръце е бъдещето. При това ръцете ви наистина са красиви.

Той се наведе и целуна ръка на Наоми, от което очите й се разшириха. Линдзи прочете мислите й без затруднение. „Какво е това? Мъж с пъстърва вместо връзка ми целува ръка?!“

— Моля седнете! — покани го Макс, като му предложи един удобен стол. — Ще пийнете ли нещо? Доколкото си спомням, не пиете алкохол.

— Прав сте. Но бих изпил чаша минерална вода с лъжичка мед.

— Чудесно!

Макс извика госпожа Грисл и й даде нарежданията си. Тя кимна като робот и излезе.

— Момчето петгодишно ли е? — попита Хабиб, кимвайки към Линдзи и Тод. — Така ми каза вашият съпруг.

Моят съпруг, помисли притеснена Линдзи, но кимна с глава:

— Да.

— Доколкото разбирам, детето е от предишния ви брак?

Линдзи преглътна унижението и отвърна:

— Аз съм… бях вдовица.

— Изчакахте ли да мине траура, преди да се омъжите повторно?

Хабиб беше безцеремонно и властно същество. Линдзи се почувства слаба и безпомощна.

— Не зная. Минаха почти две години.

Този отговор задоволи Хабиб.

— Съвсем достатъчно е. — Той хвърли многозначителен поглед към Наоми и добави: — Аз самият съм вдовец от три години.

— Преживял сте тежка загуба! — каза тя.

Хабиб кимна изискано.

— Казвате го с разбиране. Да не би да ви е сполетяло и вас?

Наоми притеснено кимна с глава.

— Съпругът ми се спомина преди четири години.

Очите на Хабиб видимо просветнаха. Наоми побърза да смени темата:

— Разкажете ни за себе си. За работата си. Аз и госпожа Дън все още не познаваме добре този бранш.

— Какво да ви кажа? Роден съм в България — патетично започна Хабиб. — Произходът ми е смесен. Също като музиката, която записвам. Смятам се за гражданин на света. И моята музика е музиката на света.

„Божичко, помисли си Линдзи, той се лепна за нея. Дори флиртува. А би трябвало да е сериозен човек. Какво ще правим оттук нататък?!“

Макс подаде чашата на Хабиб, после седна на люлеещия се стол до Линдзи. Усмихна й се ехидно, наведе се и я целуна по голото рамо:

— Здравей, скъпа!

Прегърна я и макар да излъчваше топлина, Линдзи почувства ледени тръпки. Усети одеколона му с аромат на ром. Усмихна му се малко изкуствено и се обърна към Хабиб:

— Корените ви са от България, така ли?

Хабиб вдигна рамене.

— Дядо ми е ирландец. След първата световна война заминал за България и се влюбил в баба ми. Тя била българка от турски произход. Тяхното първо дете е моята майка. Баща ми пък е наполовина французин, наполовина мароканец.

— О, господи, истински миш-маш!

Хабиб се разсмя и се тупна по бедрото.

— Харесвам жени с чувство за хумор. И аз го имам. Затова нося вратовръзка като риба, както сигурно сте забелязали.

— Забелязах — равнодушно каза Наоми.

— Искаш ли и аз да си сложа такава? — прошепна Макс в ухото на Линдзи. — Ще ти подейства ли възбуждащо?

— Дори целият да се накичиш със скумрии, все ми е тая! — отвърна тихо тя, без да променя изкуствената си усмивка. После пак се обърна към Хабиб.

— Семейството ви вероятно е било забележително. Хора от толкова различни националности да се разбират помежду си.

— Не се разбираха — каза мрачно той. — Караха се непрекъснато. Затова като поотраснах, избягах от къщи. Заминах за Финландия.

Макс се правеше, че слуша внимателно, играейки си с шалчето на Линдзи. Пръстите му я гъделичкаха, така че врата й настръхваше. Бедрото му се докосваше до нейното, при всяко полюляване на стола.

— Финландия ли? — сковано каза тя. — Та вие наистина сте гражданин на света.

— О — отвърна скромно Хабиб, — това е само началото. В момента центърът на моя бизнес е в Дъблин. Работя с музиканти от цял свят. Ирландия, Шотландия, областта Бретан във Франция, освен това Албания, Югославия, също Туркестан. Господин Дън знае много добре, не бих искал да го отегчавам.

Макс се наведе, уж да разгледа панделката, с която Линдзи бе вързала косата си. Пръстите му се плъзнаха по врата й.

— Не се отегчавам — любезно каза той.

Линдзи усещаше грубата кожа на ръцете му. Абсолютен мръсник, мислеше си тя ядосано. Опитва се да свири на мен като на китара. Няма да стане.

Само че стана — гърлото й пресъхна. В нозете си усети странна слабост.

— Изгарям от желание да чуя за работата ви, господин Хабиб — намеси се Наоми. — Моля ви, разкажете повече за вашата музика!

Хабиб се засмя.

— Тази музика е нещо като хибрид, драга госпожо Фелдман. През петдесетте години във вашата страна се роди най-великото нещо на века. Рокендролът. Музика — по-съвършена от всяка симфония. Какво вълшебство е рокендролът?!

— Вие обичате ли рокендрол? — попита Линдзи.

— Това е животът ми — тупна се по гърдите Хабиб. — Преди да го открия, живеех безцелно. Една нощ в един бар в Абърдийн, вече се бях преместил в Шотландия, го чух за първи път. В цялото му величие.

— Рокендролът ли?

— Да. От един джубокс. Пееше Елвис Пресли. Господи, какво великолепие!

— Великолепие ли? — попита недоумяващо Наоми.

— Върхът на великолепието! Истински хибрид! Смесица от африкански ритми и американска попмузика. Помислих си, тази музика ще промени света. Бога ми, така и стана!

— Прав сте — съгласи се Макс, наведе се и целуна Линдзи по рамото. Тя леко потрепна, но не се дръпна, за да не забележи Хабиб.

— Вашият великолепен рокендрол! — почти в екстаз продължи Хабиб. — Знаех, че ще се котира добре.

— Като Мики Маус, като кока-колата и дънките. Не политиците ще обединят света, а музиката! Музиката! Едно голямо братство в царствения свят на музиката!

— И сестринство — добави Наоми с вдигнати вежди.

— Разбира се. Навсякъде. По целия свят. Музикалните традиции на всички народи ще се обединят и слеят в рокендрола. Каква сила! Каква мощ! Електрически китари в Индия! Синтезатори в Африка! Диско в Карибите! Калипсо в Берлин! Навсякъде страхотна, нова музика! Дори в този миг, когато говоря!

— Да! — рече Макс. — Почти я чувам, а ти, скъпа?

Линдзи кимна леко, усещайки как започва да трепери вътрешно. Притисна Тод по-силно. Бозо се покатери на люлеещия се стол и се сви в скута на Макс. После затвори очи и замърка.

— Когато открих рокендрола — продължи Хабиб, — аз намерих себе си, своето призвание! Започнах да записвам онези музиканти, които дораснаха да смесват рокендрола със своята традиционна музика. Често се провалях в търсенията си. Но тогава направих второто откритие в своя живот.

Той вдигна поглед към звездите:

— Астрологията. Астрологията! — повтори със страхопочитание. — Сега живея в хармония с Вселената. Когато ме водят звездите… най-малкото бизнесът ми процъфтява. Вече никога не взимам решения, без да се консултирам с тях. Никога!

Той впери поглед в Макс.

— Затова отначало отхвърлих вашето предложение. Астрологът ми ме предупреди да не правя сделка с неженен човек. Всичко е ясно. Като се има предвид осмата къща, моя асцендент и сегашното положение на Марс…

— Не пресилвате ли? — провлачи Макс. — Това, че един бизнесмен не е женен, съвсем не означава, че е лош.

— Така е — кимна Хабиб. — Аз в момента не съм женен, но съм отличен бизнесмен. Звездите обаче, при сегашното разположение на планетите, ме съветват да контактувам само с женени партньори, да избягвам котараците.

Макс ядосано потри брадичка.

— Никога не съм бил котарак!

— Да, но хората те мислят за такъв. Аз поразпитах тук-там.

— Знам — рече Макс с половин уста, — разпитвали сте конкуренцията. Трябвало е да проверите по-обстойно. Майка ми се казваше Кет. Кетрин Трибидокс Дън. Беше забележителна жена. Много силен човек и невероятна майка. Компаниите ми носят нейното име. В нейна чест.

Линдзи гледаше безизразното му лице и се чудеше дали казва истината, или това е една от безкрайните му сладкодумни лъжи.

— Хм! — рече Хабиб, поклащайки леко глава. — Ти докато беше ерген не написа ли една песен, която се казваше „Вълни във водното легло“?

Макс стисна зъби.

— Бях млад. Търсех себе си. Занимавах се с музика…

— Разбирам — отвърна Хабиб, — но все пак съм прав. Кажи ми, не чувстваш ли, че като женен си по-мъдър, по-богат, по-дълбок. Звездите не лъжат!

Линдзи почувства, че Макс е толкова ядосан, че може да спори не само с Хабиб, но и със самите звезди, ако можеха да говорят.

— Колко интересно?! — побърза да се намеси Линдзи. — Докато ви слушах, забравих всичко, дори Тод. Трябваше да е в леглото още преди час.

Тя многозначително погледна Макс.

— Ще ми помогнеш ли, скъпи?

— Не искаш ли да дойда аз? — попита Наоми.

— Не — каза Макс. — Снощи заедно го сложихме да спи. Така трябва да бъде. Хайде, скъпа, дай го, а ти вземи котето!

Той стана и остави Бозо до Линдзи. С изненадваща нежност пое Тод, сложи го на рамото си, като го придържаше с една ръка и веднага щом Линдзи взе котето, я хвана за ръка, помогна й да стане и я привлече към себе си.

— Не искаш ли и аз… — отново попита Наоми.

— Ти остани да занимаваш господин Хабиб — отвърна Макс.

Поеха към вилата. Линдзи хвърли назад един поглед. Хабиб възторжено гледаше Наоми изпод белите си вежди.

— Много ще ми е приятно да бъда забавляван от вас, госпожа Фелдман — галантно каза той.

— Проклет дъртак — промърмори Макс на Линдзи. — Домъкнал се тук да държи сметка за миналото ми и да ухажва моята гувернантка.

— Тя не е твоя гувернантка! — прекъсна го Линдзи.

— Не бързай толкова, ще събудиш Тод.

Макс забави крачка, но продължи да се мръщи.

— Не съм никакъв котарак, дявол да го вземе! Съществуват ли въобще такива днес? Грижа се за тялото си като всеки нормален мъж.

— Наистина ли? — саркастично попита Линдзи. Беше убедена, че Хабиб е прав.

— Наистина! — отвори вратата към тяхната спалня Макс. Изчака я да остави Бозо на пода и да отметне завивката. След това положи момчето в леглото.

Направи го с такава нежност, че Линдзи отново се изненада.

— Искаш ли да му облечеш пижама? — попита той.

Тя поклати глава и приклекна до леглото.

— Не искам да го будя. Само ще го събуя — свали маратонките му, сложи ги до кревата и целуна крачето на Тод, както правеше това, докато беше бебе.

После стана, целуна го по бузата, зави го с чаршафа, без да откъсва поглед от личицето му.

— Толкова е красив като спи! — промълви тя.

— Прилича на теб — каза Макс. — Хайде, трябва да вървим да спасяваме Наоми от Хабиб!

Той затвори вратата след тях, а Линдзи леко се усмихна на тази загриженост.

— Божичко — продължи Макс, — такава ли трябва да бъде истинската ти усмивка за мен?!

Лицето й веднага се промени, но той не се разстрои. Очите й го гледаха сериозно. Сериозна русалка, помисли си той, те са най-опасни. Изключително опасни! В такива синьо-зелени очи можеше да се удави и най-добрият моряк.

— Дръж се прилично! — твърдо каза тя.

Той се усмихна и направи опит да я прегърне.

— Как бих могъл, когато ти си до мен, скъпа?! Главата ми се замайва като от младо вино.

Линдзи отстъпи назад, за да се измъкне от прегръдката му.

— Говоря сериозно! — каза тя. — И не само с мен, а и с Хабиб. Готов е да преговаря, затова бъди въздържан. Не се хвърляй в празни спорове. Надвий малко себелюбието си!

Той отметна един кичур от челото си:

— Добре! Спаси ме от него! Спаси ме от самия мен! Медал ли искаш? Вече получи най-скъпото коте на света.

— Искам само да се държиш прилично. Разбери, че излъчването ти може да развали всичко! Виж вратовръзката си! Сложил си я накриво. — Линдзи без желание поправи възела, за миг спря поглед на кичура върху челото му, но само скръсти ръце. — Нямаш ли лак за коса?

— Не — отвърна Макс, доволен от жеста й. Жалко, че се бе въздържала. Даже се подразни. — Само с косата ми ли остана да се заяждаш? Друго няма ли?

Линдзи ядосана се обърна, за да тръгне към стълбите. Това го разсърди още повече.

— Не мога да си представя — подхвърли тя през рамо, — че някога поводите ще свършат!

Макс бръкна с ръце в джобовете на панталона си.

— Знаеш ли на какво приличаш? На съпруга… мрън, мрън, мрън, точно като жена!

Тя му хвърли многозначителен поглед:

— Така ли? Чудесно, ти точно това искаше?

— Не — отговори Макс. — Не това исках. Това ми трябва само за сделката. Последното нещо, което бих искал, това е съпруга. По-скоро бих се съгласил да живея в бъчва!

— Млъкни! — побесня Линдзи и спря. После го улови под ръка и добави: — Хабиб идва.

Макс също спря. От студените пръсти на ръката й го побиха тръпки. Пази се от силни женски ръце, предупреди го вътрешният му глас и той се опита да се освободи. Но се въздържа. Долу наистина стоеше Хабиб с празна кана в ръка.

— Какво прави тук, по дяволите! — измърмори Макс.

— Свършила е лимонадата — отвърна Линдзи. — Той е кавалер, за разлика от теб.

— Ти по-добре смени израза на лицето си! — прошепна Макс. — Забрави ли, че трябва да сме влюбени!

Хабиб тръгна към кухнята и Линдзи просъска:

— Ние не сме влюбени!

С крайчеца на окото си Макс видя как Хабиб спира и поглежда към тях.

— Скъпа — рече той, прегръщайки я, — в този момент сме толкова влюбени, че ще ти се завие свят.

Преди Линдзи да реагира, той я целуна така страстно, че за миг й притъмня пред очите. Едва не загуби съзнание!

След това отново изпита чувството, че в душата й се раждат звезди.